Глава тринадесета

Слизайки в камерите на смъртта.

Притчи Соломонови 7:27

За този четвърт час, откакто Морган влезе в светилището на свети Торин, небето бе потъмняло. Мястото за чакане бе празно, ако не се броеше Дънкан и трите коня. Неприятният влажен вятър разбъркваше кафявата коса на Дънкан и духаше в лицето му дълги кичури от опашката на товарното пони, докато той се опитваше да вдигне левия заден крак на животното. Най-сетне понито повдигна крак, а свещеникът опря копитото в скута си и започна да изстъргва калта оттам с дръжката на кинжала си. Ниско на хоризонта се чуваше тътенът на гръмотевиците, предвещаващ нова буря. Дънкан погледна с нетърпение към светилището, продължавайки работата си.

Какво ли правеше Аларик толкова дълго? Отдавна вече трябваше да е излязъл. Можеше ли да му се е случило нещо?

Той пусна копитото на земята и се отдръпна, поставяйки кинжала в калъфката на ботуша си. Забавянето на Аларик бе необяснимо. Не че не беше вярващ, но никога братовчед му не би изгубил толкова време в едно затънтено планинско светилище, след като цялата Курия на Гуинид подготвяше заседание срещу него.

Дънкан се намръщи и се облегна на денковете върху понито, поглеждайки над хълбоците на животното към параклиса. После свали кожената си шапка и си поигра със знака на Торин, забоден върху нея, а след това завъртя шапката с пръсти. Може би нещо не беше наред. Трябваше да провери.

С решително движение Дънкан нахлупи шапката на главата си и напусна мястото за чакане. После размисли и се върна, за да върже конете заедно — може би щеше да им се наложи да тръгнат без бавене. Пресече двора към светилището. Когато влезе в преддверието, зад решетката от дясната му страна долови звуци на объркване и суматоха, след което скърцащият глас на монаха го заговори.

— В това място не се влиза с оръжие. Ти знаеш, че е свещена територия.

Дънкан се намръщи. Не му се искаше да нарушава местните обичаи, но в създадената обстановка не желаеше и да се разоръжава. Ако Аларик беше попаднал в беда, може би на Дънкан щеше да се наложи да осигури с бой оттеглянето на двамата. Лявата му ръка се премести почти несъзнателно върху дръжката на меча.

— Търся човека, който влезе тук след мене преди малко. Знаеш ли къде е той?

Последва високомерен отговор.

— Никой не е влизал в светилището, след като ти направи поклонение. А сега се махай заедно с оръжието си, иначе ще повикам помощ.

Дънкан се взря втренчено в решетката, в душата му пламна внезапно подозрение към монаха. Но въпреки това отговори любезно.

— Да не искаш да кажеш, че тук не е влизал човек в кожен ловен костюм и кафява шапка?

— Вече ти казах, че няма никой. А сега си върви.

Устата на Дънкан се стегна в презрителна гримаса и той промълви с леден глас.

— Тогава няма да възразяваш, ако сам се убедя в думите ти.

Той премина през двойните врати и ги остави широко отворени. До ушите му достигна протестиращ възглас, идващ отзад, но той влезе в светилището и затвори вратите, без да обръща внимание на виковете на монаха.

Дънкан повика на помощ цялата си чувствителност на дерини и я накара да търси откъде идва опасността, продължавайки да тича бързо по централния коридор. Както бе казал монахът, в параклиса нямаше никой, поне в момента. Но светилището имаше само един вход и един изход. Къде ли се беше дянал Аларик?

Приближавайки се до оградката на олтара, Дънкан огледа обстановката с подозрение, попивайки всички подробности с точната си памет на дерини. На подставката до олтара нямаше нови свещи, но една счупена и изгаснала свещ бе паднала на земята до стъпалата, които преди не беше забелязал. Обърна внимание на вратичката към олтара — дали тя беше затворена, когато бе минал през нея преди малко?

Нищо подобно.

Защо ли Аларик я бе затворил? Или по-точно, би ли я затворил Аларик? И ако да, то с каква цел?

Обърна се назад към двойните врати и забеляза, че те се затварят безшумно, а после зърна за миг тънка, подстригана по монашески фигура в кафяво расо, която бързо се скри в мрака.

Малкият монах го шпионираше. И вероятно щеше да се върне с подкрепленията, за които намекваше преди малко.

Дънкан се обърна с гръб към олтара и се наведе над оградката, за да пусне мандалото на вратичката. В този миг погледът му падна на нещо, което без съмнение не беше тук при предишното му влизане. Той се вцепени.

Една износена кафява кожена ловджийска шапка с ремъче за закачане под брадичката лежеше омачкана и хвърлена от другата страна на оградката.

Шапката на Аларик?

В съзнанието му се промъкна страшно подозрение. Дънкан се протегна към шапката, но не успя да я стигне, защото ръкава му се отърка в резето на вратичката и се закачи за него. Той се наведе и внимателно започна да го разглежда. Веднага забеляза малкото приличащо на игла острие, за което се бе закачил. Освободи ръкава и отстрани ръката си, а после се наведе, за да разгледа по-подробно стърчащото острие. Внимателно накара силата си на дерини да се съсредоточи и да докосне резето.

„Мераша“.

Силата му отскочи назад от тази неочаквана среща, а самият той усети по тялото си студена пот. С мъка овладя трепета си и инстинкта да побегне назад с най-голяма бързина. Падна на едно коляно и се опря на оградката, за да дойде на себе си. Пое няколко дълбоки, успокояващи глътки въздух.

Мераша! Сега всичко му стана ясно: затворената вратичка, шапката, резето.

С прозрението на силата си видя ясно какво се бе случило: Аларик доближава оградката на олтара по същия начин, както бе сторил преди него и Дънкан, със запалена свещ в ръка. После се пресяга зад вратичката, за да отвори невидимото резе. Вероятно очаква някакви по-големи опасности, скрити на това място, но не предполага, че обикновеното резе е затаило най-голямото предателство. Острието одрасква ръката му, а не ръкава, изпращайки по цялото му тяло омайващото лекарство.

А после — някой го чака притаен в засада, готов да нападне отслабналия от мерашата лорд полудерини, а след това да го отнесе нанякъде към неизвестна в момента съдба.

Дънкан преглътна с мъка и се огледа назад, внезапно почувствал колко близо се бе разминал със съдбата на своя роднина. Трябваше да бърза. Сърдитият малък монах щеше да се върне след малко с подкрепление. Но преди да напусне това място, Дънкан трябваше да се опита да влезе във връзка с Аларик. Ако не успееше да намери някакъв ключ за мястото, където братовчед му е отишъл или пък е бил пренесен, нямаше да има никаква представа къде да го търси. Как ли е могъл да се измъкне оттук?

Дънкан избърса изпотено чело в рамото си, после се наведе да издърпа кожената шапка през пръчките на оградката. Съсредоточи се и насочи сетивата си във всички посоки. Усети излъчване на болка, объркване, усилващо се затъмнение, което обгради и се прилепи към шапката, притисната до гърдите му. Усети и следа от тревогата, която бе накарала родственика му да свали шапката от измъчената си глава.

А после вътрешният му поглед напусна светилището, докосвайки за малко неизвестни мозъчни сигнали, принадлежащи на безбройните пътешественици по далечния път. Усети някакви бойци, които се приближаваха с определена цел в мислите, но от такова разстояние не успя да прочете точно каква беше тя. Усети зловещо черно присъствие, което можеше да бъде само на малкия монах, чийто разум бе обзет от гняв към нарушителя на скъпоценното му светилище.

И още нещо. Монахът беше виждал Аларик! Но не беше видял, нито пък очакваше да го види как си отива.

Дънкан прекъсна транса си и потръпна, после се опря отчаяно на оградката на олтара. Трябваше да се маха оттук. Монахът, който очевидно участваше в покушението над Аларик, щеше всеки миг да се върне с войниците. Ако искаше да помогне на родственика си, не трябваше да позволява да го пленят.

Дънкан с въздишка вдигна глава и огледа за последен път олтара и мястото около него. Трябваше незабавно да се измъква.

Но къде ли беше Аларик?



Аларик лежеше по корем, а дясната му буза се опираше на твърда и студена повърхност, покрита с нещо плесенясало и кораво. Първото му усещане, след като дойде на себе си, беше болката, която тръгваше от края на пръстите на краката и свършваше някъде зад очите.

Очите му бяха затворени и той нямаше сила да ги накара да се отворят, въпреки че вече ги усещаше. При всяко туптене на пулса чувстваше как зловещи игли пронизват главата му и това му пречеше да се концентрира.

Затвори очи още по-плътно и се опита да прогони болката, стараейки се да концентрира цялото си внимание върху малка част от пронизаното си от болка тяло, за да направи движение. Пръстите на лявата му ръка се раздвижиха и той усети с върховете им, че под него има слама.

Дали беше вън от светилището?

Зададе си този въпрос и усети, че силната болка зад очите бе намаляла, затова реши да се опита да ги отвори. За негово учудване очите го послушаха, въпреки че отначало си бе помислил, че е ослепял.

После видя лявата си ръка на сантиметри от носа, отпусната върху пода. Беше захвърлен върху слама. Разбра, че не е сляп, а е оставен в тъмна стая и краят на наметалото му бе покрил част от лицето, пречейки на погледа. След като притъпените му сетива свикнаха с обстановката, той успя да премести поглед по-далече от ръката. Опита се да задържи поглед върху околните предмети, все още премествайки само очи, и забеляза, че вече различава светлото и тъмното, макар че наоколо му бе много тъмно.

Намираше се в нещо като огромна стая или зала от дърво. Погледът му обхващаше твърде тясно пространство, а това, което забелязваше, беше редица високи и дълбоки сводове, едва осветявани от примигващите пламъци на факлите, поставени на черни железни скоби. В отвора на всяка арка, се забелязваше, макар и с мъка, висока неподвижна фигура, въоръжена с копие и защитена с кръгъл щит, върху който имаше неясни гербове и знаци. Присви очи, опитвайки се да ги разчете и чак след това разбра, че фигурите са статуи.

Къде ли се намираше?

Направи опит да се изправи, но веднага разбра, че е избързал. Успя да се опре на лакти, а после повдигна глава на десетина сантиметра от пода. Но отново му се догади, а главата му се замая по-лошо от преди. Хвана я с ръце и се опита със сила на волята да успокои световъртежа. Най-сетне все още замъгленият му разсъдък разбра причината на състоянието му — това бяха последствията на мерашата.

Паметта му се върна неочаквано. Мераша. Бяха я поставили на вратичката в светилището. Беше паднал в клопката като възгордял се ученик. Отвратителният привкус, който вдървяваше езика му, показваше, че все още се намира под въздействието на зашеметяващото лекарство. Независимо от обстановката в момента, нямаше да може да използва силата си, за да се измъкне.

След като разбра причината за своето състояние, реши, че ще може да ограничи физическите му симптоми, да контролира изтръпването, да спре поне отчасти световъртежа. Внимателно повдигна глава с още няколко сантиметра и видя поклащането на черно вълнено одеяние на около метър вдясно от себе си, а след това и неподвижен сив ботуш на двадесетина сантиметра от мястото, където лежеше главата му. Премести поглед встрани и забеляза още ботуши, наметала, докосващи засипания със слама под, върхове на голи саби. Разбра, че го грози опасност и че трябва да се изправи на крака.

И най-слабото движение на изтръпналите му крайници бе мъчително, но той с усилие на волята накара тялото си да се подчинява. Най-напред се изправи на лакти, след това на колене и ръце. Поглеждайки към ботуша пред лицето му, вдигна поглед по-нагоре, съзнавайки, че едва ли може да очаква ботушът да е празен.

От ботуша се извисяваше крак, до него имаше втори ботуш и втори крак, а към краката бе прикрепено тяло, облечено в сиво. Погледът му се спря на украсен със сокол елек. Когато вдигна поглед към пронизващите черни очи, които го наблюдаваха, сърцето му изтръпна. Разбра, че сега наистина е обречен.

Човекът в елека със сокола можеше да бъде само един — Уорън де Грей.



Дънкан започна да се обръща назад, за да излезе от параклиса, но после се спря. Искаше му се още веднъж да разгледа мястото около олтара. Все още не му беше ясно всичко. Не беше успял да анализира пълноценно цялата информация, с която разполагаше и която би могла да спаси живота на Аларик. Свещта, която бе видял, след като се бе върнал в светилището. Къде ли беше тази свещ?

Наведе се и отново погледна зад оградката на олтара, забелязвайки свещта около стъпалата към олтара вляво от централния килим. Протегна се към резето на вратичката и замръзна на средата на движението си, спомняйки си за затаената там опасност. Затова прекрачи оградката и влезе при олтара. Оглеждайки се тревожно към двойните врати, той коленичи до свещта и почна да изучава положението й, после се протегна и я пипна внимателно с пръст.

Както бе предположил, свещта беше все още топла, а восъкът в острия й край бе все още мек. Можеше да долови някои следи от нещастието на Аларик, за които все още се намираха следи върху свещта, да долови съвсем слаб намек за болка и страх, точно преди свещта да се изплъзне от ръцете на богомолеца.

По дяволите! Всичко показваше, че бе пропуснал нещо, това поне му стана ясно. Аларик трябваше да е вътре в оградката. Вратичката бе отворена, а свещта лежеше твърде близо до олтара, за да се предполага, че просто се е търкулнала там. Но къде ли е изчезнал Аларик от това място?

Преглеждайки внимателно пода около свещта, Дънкан забеляза восъчни капки върху голото дърво, тънка пътечка от дребни жълти восъчни капки, водеща от свещта към едно място наляво от килима по посока на олтара. До самия килим восъкът беше издраскан и изтрит, сякаш някой бе стъпил върху него още преди да успее да се втвърди напълно. През една от капките, твърде голяма и разположена непосредствено до килима, минаваше едва забележима вертикална линия, сякаш…

Очите на Дънкан се разшириха от внезапно прозрение, той се наведе и започна да разглежда всичко с още по-голямо внимание. Беше ли възможно в дървения под на това място да има цепнатина, някаква черта, която да не е част от сложния орнамент, която да върви по края на килима към олтара?

Той запълзя през килима към другия му край на четири крака, отправяйки виновен поглед към олтара за неподходящото си поведение, а после погледна към пода от другата страна.

Да! Виждаше се ясно една тънка линия, минаваща по цялата дължина на килима от вратичката до долното стъпало на олтара, която се открояваше на фона на останалите линии по покрития с паркетни фигури под. На самия килим имаше шев на мястото, където той се допираше до линията и покриваше стъпалата.

Възможно ли беше под килима да има таен отвор?

Отпълзявайки наляво, Дънкан отново разгледа цепнатината. Да, восъкът бе размазан, след като беше се втвърдил, а не преди това. От едната страна на цепнатината той бе по-тънък, сякаш е бил пуснат по-надолу, а после върнат на началното си място.

Почти не вярвайки, че това е възможно, Дънкан притвори очи, разпростря усещанията си по килима и се опита да долови какво има под него. Имаше чувството, че отдолу е празно, че там има спираловиден лабиринт от пързалки и ниски коридори, облицовани с полирано дърво, по които всеки, дори и ако е без съзнание, може да се спусне незнайно къде. А механизмът, контролиращ отварянето на това празно пространство, беше едва забележим квадрат върху инкрустирания под, точно където свършва килимът от лявата му страна. Той чувстваше, че трябва да има и други точки за контролиране на механизма.

Дънкан се изправи на крака и се загледа към килима, по-точно към квадрата. Можеше много лесно да включи устройството, стига само да удари силно по квадрата. Но щеше ли да стигне до Аларик по този коридор? И ако да, дали братовчед му беше още жив? Беше наивно да смята, че тези, които бяха задействали капана, независимо кои са те, не са чакали Аларик, когато е стигнал до края, където и да беше този край. А ако Аларик е получил голяма доза мераша — и отново нямаше причини да се съмнява в това — той не би дошъл на себе си в течение на няколко часа. От друга страна, ако Дънкан се спуснеше по лабиринта с оръжие и напълно владеещ себе си, а това съвсем не беше малко, Аларик може би ще има шанс за спасение.

Дънкан огледа отново църквицата, а след това взе решение. Трябваше да бъде извънредно внимателен. Трябваше да се спусне в лабиринта, където и да водеше той, с изваден меч и готов да си пробива път към изхода с бой. Оставаше въпросът за лабиринта. Нямаше представа докъде води той, как се извива и върти, преди да стигне края. Ако не внимаваше, щеше да се набоде със собственото си оръжие.

Опипа замислен дръжката на оръжието, а после сложи ножницата под лявата си ръка надолу с дръжката. Това положение на оръжието — в ножница и с острие, поддържано от ръката, с която въртеше меча — бе удобно, докато стигне края на спускането. След това с бързо движение…

Дочу звуци в преддверието и разбра, че трябва да действа незабавно, ако иска да избегне сблъскването с вероломния малък монах. Стисна още по-здраво меча, удари с крак квадрата на пода и се сви в средата на килима. Усети, как подът под него се обръща и хвърли последен поглед към тежките двойни врати на храма, които се завъртяха силно върху пантите. После видя малкия монах, който вече не му изглеждаше толкова малък. Силуетът му изникна във вратите, след него тичаха трима въоръжени войника в ризници.

Усети как все по-бързо се пързаля в тъмнината към неизвестността, а мечът го притискаше отстрани. Нямаше представа какви опасности го очакваха.



Няколко силни ръце изправиха грубо Морган и го държаха без да може да мръдне — рамената му бяха притиснати назад, а вратът му беше заклещен почти до задушаване. Отначало той се съпротивляваше, не толкова да избяга, колкото да провери силата на хората, които го държаха. Няколко силни удара по бъбреците и в слабините го свалиха веднага на колене, превит надве от болка. Гърлото му бе стегнато така, че му притъмня и почти загуби съзнание от липса на въздух.

С мъка се удържа да не извика. Затвори очи и се отпусна в ръцете на мъчителите, накара болката да намалее, а непознатите отново го изправиха на крака. Беше ясно, че не може да се надява да спечели физическа схватка с такъв брой хора, особено в сегашното си замаяно от лекарството състояние. Докато мерашата не загуби сила, нямаше да може де разчита и на своето могъщество на дерини. Колкото до способността му да мисли нормално, в този миг нямаше дори ясна мисъл. Беше му любопитно какво ще успее да направи в това безнадеждно положение.

Отвори очи и съзнателно остана неподвижен, опитвайки се да анализира обстановката, в която се намира, доколкото му позволяваше замаяното състояние.

В стаята имаше десетина въоръжени мъже: четирима го държаха, останалите бяха застанали в полукръг пред него с извадени мечове. Отзад имаше силен източник на светлина — вероятно отворена врата. Светлината се отразяваше в мечовете и шлемовете на хората пред него. Двама души държаха издигнати нагоре факли, които излъчваха ярка оранжева светлина. Между тях стояха Уорън и някакъв човек в черковни одежди, който сякаш беше познат на Морган. И двамата не пророниха нито дума по време на краткото сбиване. С непроницаемо лице Уорън наблюдаваше пленника.

— Значи това е Морган — каза той спокойно, без видимо вълнение в думите или в израза му. — Най-сетне еретикът дерини е в ръцете ни.

Скръстил ръце върху сокола на гърдите си, Уорън обикаляше бавно около пленника и го изучаваше от глава до пети. Сламата върху пода шумолеше от стъпките на тежките му ботуши. Заради ръката върху гърлото му, която го задушаваше, Морган не успяваше да проследи движението на Уорън. Но дори и да можеше, вероятно нямаше да достави това удоволствие на водача на бунтовниците. Освен това вниманието му бе привлечено от духовника пред него. Позна го, а това го накара да изпита страшно подозрение.

Ако си спомняше добре, свещеникът се казваше Лорънс Горони, един от хората на архиепископ Лорис. И ако това беше вярно, Морган бе попаднал в по-сериозна беда, отколкото бе предполагал отначало. Защото това означаваше, че архиепископите признаваха Уорън, че те бяха готови да подкрепят претенциите на бунтовника към властта.

Това означаваше и друга, по-непосредствена опасност. Присъствието на Горони, а не на някой от епископите, може би показваше, че епископите искат да си измият ръцете, че вече са го отписали, че са готови да го оставят в ръцете на Уорън след символично подобие на грижа за неговата душа.

Уорън винаги бе искал смърт за хората от расата на Морган, защото смяташе, че мисията му е да унищожава дерините, независимо дали се покайваха или не. И очевидно Уорън нямаше намерение да спаси Морган — най-опасния дерини според него — от съдбата, която бе приготвил за всички от тази раса.

Морган се овладя и не трепна, дори си помисли с удоволствие, че е успял да го стори, а после прехвърли поглед върху Уорън, който се бе върнал на първоначалното си място. Погледът на Уорън бе студен и строг, а черните му очи заблестяха, когато заговори своя пленник.

— Няма да губя времето си, дерини. Имаш ли да кажеш нещо, преди да произнеса присъдата ти?

— Да произнеса присъд… — Морган замълча ужасен, разбирайки че е произнесъл думите на глас, а не само наум, а после се опита, но само с частичен успех, да скрие страха и възмущението си по повод на тези думи.

Проклятие! Нима бе поел толкова силна доза мераша, че не бе в състояние да контролира езика си? Трябваше да внимава. Трябваше да протака времето, докато влиянието на лекарството отслабне и той започне да мисли по-ясно.

Дори в този миг разбираше, че мисълта му не е ясна, че трябва да е доволен, ако успее да не се издаде през следващите няколко минути. Чудеше се къде ли е Дънкан. Вероятно братовчед му вече го търсеше. Но Морган дори не знаеше колко е часът. Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. Може би дори не се намираше в „Св. Торин“. Не смееше да се надява, че Дънкан ще го освободи. Само да успее да проточи нещата, да излъже враговете си, докато част от силата му се върне.

— Ти май че искаше да кажеш нещо, дерини? — промълви Уорън, наблюдавайки лицето на Морган. Сега започна да разбира, че той наистина е в ръцете му.

Морган се усмихна пресилено и се опита да кимне, но ръката върху гърлото му беше тежка, при това в ръкавица от броня, така че той усещаше как металните парчета се впиват във врата му при всяко стягане на хватката.

— Моето положение не е равностойно, сър — каза той с треперещ глас. — Вие ме познавате, но аз не ви зная. Мога ли да запитам…

— Аз съм твоя съдник, дерини — отвърна рязко Уорън, прекъсвайки го по средата на изречението, като го разглеждаше със студено внимание. — Всевишният ми е отредил да избавя земята завинаги от такива като тебе. Твоята смърт ще бъде важна стъпка в изпълнението на тази мисия.

— Сега те познах — каза Морган. Гласът му бе укрепнал, но колената му се тресяха от усилието да се концентрира. Опита се, този път успешно, да запази небрежен тон.

— Ти си Уорън, който напада именията на север и изгаря реколтата. Казаха ми, че в допълнение към това изгаряш и някои от хората. Това май не е в тон с твоя образ на милосърден спасител.

— Понякога смъртта е необходимост — отвърна безстрастно Уорън, отхвърляйки възможността за спор. — Няма съмнение, че това се отнася и за тебе. Но аз ще ти дам една възможност. Противно на желанието ми, обещах, че ще ти разреша да се покаеш в греховете си и да потърсиш опрощение, преди да умреш. Лично аз смятам, че това е губене на време с хора като тебе, но архиепископ Лорис не е съгласен. Ако наистина искаш да се покаеш, монсиньор Горони ще изслуша твоята изповед и ще се опита да спаси душата ти.

Морган обърна поглед към Горони и се намръщи. Дойде му наум друг начин да спечели време.

— Боя се, че си направил някои прибързани изводи, приятелю — каза той замислено. — Ако си бе направил труда да ме попиташ, преди да ме нападаш, щеше да разбереш, че се бях запътил към Дхаса, за да се предам в ръцете на архиепископите. Бях решил да се откажа от своето могъщество и да започна живот на покаяние.

Черните очи на Уорън се свиха проницателно.

— Това едва ли е истина. От всичко, което съм чувал, великият Морган не би се отказал никога от своето могъщество, да не говорим за разкаяние.

Морган се опита да вдигне рамене и с удовлетворение разбра, че пазачите му вече го държат по-хлабаво.

— В твоя власт съм, Уорън — каза той, говорейки истината, за да прикрие лъжата, казана преди малко, както и неистините, които смяташе да изкаже, ако е необходимо. — Този, който ти е дал лекарството на дерините, трябва да ти е казал, че аз съм напълно безпомощен под влиянието на мерашата. Лишен съм не само от тайнствените си сили, дори моята физическа координация е затруднена. В това състояние, струва ми се, не мога да те излъжа, дори и да искам.

Това обаче бе лъжа. Морган бе разбрал още при първите неверни думи, че влиянието на мерашата не му пречи да лъже. Дано само Уорън му повярва.

Уорън се намръщи и ритна купчинка слама с ботуша си, но после поклати глава.

— Не разбирам какво искаш, Морган. Нищо не може да спаси живота ти сега. Скоро ще изгориш на кладата. Защо задълбочаваш греховете си с лъжесвидетелство пред прага на смъртта?

„Кладата! — помисли си Морган, а лицето му стана пепелносиво. — Нима ще ме изгорят като еретик, без надежда да се защитя?“

— Аз ти казах, че ще се предам на съда на архиепископите — изрече той с неуверен глас. — Нима ще ми попречиш да изпълня намерението си?

— Тази възможност вече не съществува — каза безстрастно Уорън. — Имал си достатъчно възможности да поправиш живота си, но не си ги използвал. Затова те лишавам от живота. Ако искаш да се опиташ да спасиш душата си, която, уверявам те, е в много сериозна опасност, съветвам те да го сториш сега, докато още имам търпение. Монсиньор Горони ще изслуша изповедта ти, ако желаеш.

Морган прехвърли вниманието си към Горони.

— Нима ще разрешите това, монсиньор? Нима ще позволите и ще участвате в едно убийство без съд?

— Нямам други заповеди, освен да се погрижа за душата ти, Морган. Такава е договорката. След това ти принадлежиш на Уорън.

— Аз не принадлежа на никого от хората, свещенико! — озъби се Морган, а сивите му очи заблестяха от гняв. — Не вярвам, че архиепископът знае за това чудовищно нарушаване на правосъдието.

— Правосъдието не е за такива като тебе! — отвърна Горони. В светлината на факлите лицето му беше мрачно и зловещо. — А сега кажи, ще се изповядаш ли или не.

Морган облиза устни и мислено се прокле, че е избухнал. Нямаше смисъл да спори. Сега вече ясно разбираше това. Уорън и свещеникът бяха заслепени от нещо, което не разбираха. Каквото и да кажеше или направеше, всичко щеше да е безрезултатно. Единственото, което можеше да постигне, ако не внимава, беше да ускори екзекуцията. Трябваше да печели време.

Той наведе очи и направи видимо усилие да приеме нужния виновен израз. Може би щеше да разтегли времето. Имаше стотици постъпки през изминалите тридесет години, за които можеше да се покае. При нужда можеше и да измисли нещо.

— Извинявайте — каза той и наведе глава. — Може би и сега действах импулсивно, както много пъти в миналото. Ще ми позволите ли да се изповядам насаме с отеца или искате да говоря пред всички?

Уорън изсумтя презрително.

— Вие сигурно се шегувате, сър. Горони, готов ли си да изслушаш изповедта на този човек?

Горони измъкна тесен червен епитрахил от ръкава на расото, докосна го с устни и го провеси на врата си.

— Желаеш ли да се изповядаш, синко? — промърмори той безстрастно, приближавайки се към Морган, без да го погледне.

Морган преглътна и кимна, а хората, които го държаха, паднаха на колене, повличайки надолу и него. Ръката, стягаща гърлото му се отстрани и Морган преглътна с облекчение, навеждайки отново глава. Когато застана на колене, опита да разкърши китката на лявата си ръка — това не беше лесно, защото и ръцете, и краката му бяха стегнати в желязна хватка от хората на Уорън. За негово учудване усети успокояващото присъствие на хладната стомана под лакътя си: верният му стилет, който хората на Уорън не можеха да открият под бронята на ризницата. Те не бяха се потрудили да го претърсят. „Мързеливи глупаци!“ — помисли си той с радост и се приготви да говори. Това можеше да означава и друго — че не е бил дълго време в безсъзнание. Ако се стигне дотам, може би и той щеше да вземе няколко от тези фанатици със себе си в смъртта, като му дойде времето. Защото му се струваше, че наистина няма изход от положението.

— Благослови ме, отче, защото съм грешил — измрънка той и отново насочи вниманието си към застаналия пред него Горони. — Това са греховете ми.

Преди да си поеме дъх, за да почне изброяването, се чу неочакван грохот по покрития с греди таван над главата му. Погледите на всички се обърнаха назад и застинаха от изненада, когато една стройна фигура в кафяви кожени дрехи на ловец излетя от тесния отвор и падна с трясък върху сламата, където до преди малко бе лежал Морган.

Това беше Дънкан!

Свещеникът скочи на крака, измъквайки меча от ножницата, а Морган удари с всичка сила коляното на един от пазачите, който изпищя и падна, превивайки се от болка. В същото време Морган се хвърли с цялата си тежест наляво, завличайки още двама от пазачите на пода със себе си. Четвъртият пазач, объркан и изваден от равновесие от двойното нападение, се опита да измъкне меча си и да защити падналия си другар, преди Дънкан да нанесе нов удар. Но Дънкан го промуши още преди да е успял да извади меча. В този момент в стаята настъпи хаос, защото хората на Уорън излязоха от вцепенението си и се хвърлиха напред.

Дънкан се биеше с удоволствие, чувствайки меча и камата като продължение на ръцете си. Морган беше на пода, все още удържан от двама пазачи. Единият от тях се опита да стане, но той го изрита с всичка сила. Пазачът се строполи обратно и с това отвлече вниманието на другаря си. Морган успя да измъкне стилета и да го промуши. След това с викове и бесни удари Морган посрещна друг нападател, който се бе появил кой знае откъде, за да се хвърли върху му с кама в ръката.

Докато се опитваше да вземе оръжието, забеляза, че Дънкан бе разтворил широко крака за по-добра опора, сражавайки се с пет-шест въоръжени с мечове нападатели. Силите бяха неравни и изходът от битката изглеждаше предрешен.

В този миг сред бърканицата се чу дрезгавият глас на Горони:

— Убийте ги, дявол да ви вземе! Трябва непременно да убиете и двамата!

Загрузка...