Поражението на дерините

Глава шестнадесета

— Не можеш да ме хванеш! — закачаше се Бронуин.

Тя намигна дяволито и се затича по градинската пътека с развети златисти коси, а синята й рокля се обви съблазнително около стройните й крака. Когато се спусна надолу, Кевин се опита да я хване за ръката, но не успя, затова се хвърли след нея с весел смях. Мечът се удряше в ботушите му и при всяка крачка можеше да го препъне, но той не обръщаше внимание на тази дребна подробност, а само го задържа, слагайки ръката си върху дръжката, като продължаваше да я гони по тревата.

Денят бе свеж, слънцето приятно топлеше, а Бронуин и Кевин току-що се бяха върнали от сутрешната езда по зелените хълмове около Кулди. Сега лудуваха в градината като две палави деца, тичаха и се гонеха между дърветата и статуите в официалната част на градината почти четвърт час, като Кевин бе преследвачът, а Бронуин — преследваната. Най-сетне Кевин успя да я хване зад един малък фонтан, заплаши я с пръст, после и двамата със смях се понесоха в кръг около водата.

Най-накрая Бронуин реши да смени посоката на гоненицата. Тя му се изплези предизвикателно, остави фонтана и хукна през тревата, но се подхлъзна и падна на едното си коляно. Кевин скочи към нея и я обхвана с ръце, после се наведе и неочаквано я целуна, и двамата паднаха на земята под тежестта му. Тя се отпусна в ръцете му, устните им се сляха в сладка целувка, упоителният възторг на момента ги накара да забравят всичко друго.

Неочаквано някой се закашля многозначително зад тях. Кевин замръзна и отвори очи, разбирайки, че са го забелязали, по въпреки това не бързаше да се отдръпне от Бронуин. Когато най-сетне го стори, видя как очите й гледат учудено през рамото му, едва сдържайки смеха си. След това видя лицето на баща си херцог Джеърд, който се усмихваше снизходително.

— Предполагах, че ще ви намеря тука — каза баща му, забелязвайки смутената усмивка на Кевин. — Стани и посрещни гостите си, сине.

Кевин се изправи на крака и подаде ръка на Бронуин, а после видя, че наистина не са сами. С баща му бяха дошли управителят на замъка, лорд Девърил и архитектът Римъл. Девърил едва сдържаше усмивката си, но Римъл, както обикновено, беше ужасно сериозен. До тях бяха застанали Келсън, Дери и червенобрадият херцог Иуон — един от членовете на кралския съвет. Келсън изглеждаше добре, макар че вятърът развяваше косата и дрехите му. Беше облечен в червени кожени дрехи за езда, усмихваше се и отвърна с приятелско кимване на поклоните на Кевин и Бронуин. После се отстрани, за да представи още един посетител — нисък набит човек с тъмни коси и ярки розово-виолетови дрехи. Това можеше да бъде само великият трубадур Гуидиън. Закръглената лютня бе преметната на златна връв през гърба му, а украсеният гриф бе изтъркан от честото ползване. Черните очи на трубадура проблясваха, докато той оглеждаше внимателно младата двойка.

Кевин хвърли поглед към Келсън и също се усмихна.

— Добре дошли в Кулди, господарю! — каза той, изтупвайки тревата от дрехите си, а после отправи същото приветствие и до останалите гости. — Вашето присъствие е чест за всички нас.

— Точно обратното, Гуидиън оказва чест на всички ни, лорд Кевин — усмихна се Келсън. — И ако ти го представиш на твоята дама, може би ще го убедим да ни изнесе един импровизиран концерт на открито още днес следобед.

Гуидиън изрази с поклон благодарността си към Келсън за любезните думи, а Кевин се усмихна и взе Бронуин за ръка.

— Бронуин, бих искал да ти представя несравнимия Гуидиън ап Пленит, прочут със своите песни и изпълнения на лютня. Маестро Гуидиън, това е лейди Бронуин де Морган, моята годеница. Именно тя, чула за вашата слава, настоя да накарам Аларик да ви изпрати при нас.

— Моя прекрасна лейди — измърка Гуидиън и свали своята развяваща се розова шапка в дълбок поклон, така че дългите му ръкави се плъзнаха по тревата. — За щастието да видя неземната ви красота бих рискувал дори да си навлека гнева на вашия благороден брат — той се наведе и целуна ръката й. — Простете ми, ако остана безмълвен във ваше присъствие, прекрасна лейди.

Бронуин се усмихна щастлива и наведе очи, а бузите й едва забележимо се изчервиха.

— Нали този певец е много любезен, Кевин? Маестро Гуидиън, ще се съгласите ли наистина да ни попеете следобед? Отдавна чакаме възможност да чуем вашата музика.

Гуидиън разцъфтя от удоволствие и наново се поклони дълбоко.

— На вашите заповеди, милейди — обяви той с театрален жест. — Градината е наистина прекрасна и напълно подходяща за песните, които искам да изпея. Защо да не се възползваме от щедростта на всевишния и да не останем тук по-дълго?

— Съгласни ли сте, ваше величество? — попита Бронуин.

— Той е дошъл, за да пее за вас, милейди — отвърна усмихнатият Келсън и скръсти ръце на гърди, наблюдавайки я с удоволствие. — Ако искате това да стане в градината, нека бъде така.

— О да, с най-голямо удоволствие.

С лек поклон Гуидиън посочи към тревата до фонтана и прикани всички да седнат. Той свали инструмента си и приседна на края на фонтана, а Кевин смъкна наметалото си и го постла на земята. Бронуин се нагласи на него и доволно подви нозе под себе си. Дери, Девърил и Иуон също се настаниха удобно. Кевин искаше да седне до Бронуин, но видя, че Келсън му прави знак и отстъпи мястото на баща си. Кевин и Келсън се отдалечиха незабелязано от групата, а Гуидиън удари по струните и започна да настройва лютнята. Публиката слушаше с голямо внимание обясненията му за песента, която смяташе да изпее.

Келсън погледна към групата, разположена на тревата, а после, без да се спира, се обърна към Кевин. Лицето му беше сериозно и замислено.

— Чували ли сте нещо за брат си през последните няколко седмици, милорд?

Въпросът бе зададен небрежно, но Кевин се напрегна, макар че съзнателно се опита да не издава тревогата си.

— Вие говорите така, сякаш също не знаете нищо за него, сър — каза той безстрастно. — Нима не сте били заедно?

— През последната седмица и половина — не — отвърна Келсън. — Преди десет дни получихме сведение, че Дънкан ще бъде временно отстранен от служба и извикан пред църковния съд в Ретмут. Естествено нищо не можехме да направим във връзка с отстраняването. Това си е чисто религиозен въпрос, възникнал между Дънкан и неговите началници. Но и тримата — Дънкан, Нигел и аз, се съгласихме, че той не трябва да се явява пред съда.

Келсън спря за малко и се загледа в черните си кожени ботуши, а после продължи.

— По същото време на вниманието ни бе поставен и друг въпрос — още по-сериозен от временното отстраняване на Дънкан. Лорис и Кориган замислят да отлъчат от църквата херцогството Коруин. Така смятат да отмъстят на Морган и да сложат край на споровете за дерините, които от двеста години разделят Единадесетте кралства, поне така твърдят архиепископите. В тази обстановка Дънкан смяташе, че мястото му е редом с Аларик, не само за да му съобщи новината за заплахата от отлъчването на Коруин, но и за да се измъкне от ръцете на църковния съд на Лорис. Преди четири дни, когато лорд Дери ги е видял, и двамата са били добре, но са се готвели да заминат за Дхаса и да търсят пряк разговор с Курията, за да я накарат да отхвърли предложението за отлъчване. Оттогава не съм чувал нищо за тях.

Кевин се намръщи.

— Временно отстраняване, отлъчване — има ли някаква друга неприятност за времето, когато бях далече от двора?

Келсън се усмихна тъжно.

— Щом питаш ще ти кажа — да, има. В хълмовете на север от Коруин се надига бунт, целта е да започнат свещена война срещу дерините. Естествено, ще им е много по-лесно, ако бъде обявено отлъчване на херцогството от църквата. Всеки ден очакваме, че Уенсит от Торънт ще обсади Кардоса. Всичко останало е прекрасно. Твоят достопочтен брат ми каза да съм спокоен, да изчаквам, да не предприемам нищо рисковано, преди те с Морган да се върнат и да ми дадат мнението си.

Разбира се, той има право. Въпреки своя ранг и могъщество, все още съм твърде млад в много отношения и той го знае — сега говоря съвсем откровено с теб, Кевин. Но ми е много трудно да стоя и да чакам.

Кевин кимна, а после погледна назад към останалите. В момента Гуидиън пееше. Думите не достигаха ясно до мястото, където бяха застанали с краля, но чистата и сладка мелодия се лееше в застиналия пролетен въздух. Той направи няколко стъпки в тревата, скръсти ръце и наведе очи.

— Предполагам, че останалите не знаят нищо за това.

— Дери знае всичко. Гуидиън предполага това, в което не е сигурен. Останалите не знаят. Ще те моля да си остане така. В момента тревогата им не може да ни помогне, а не ми се иска да развалям сватбата повече, отколкото вече направих с този разговор.

Кевин се усмихна.

— Благодаря ви, че ми казахте, сър. Няма да продумам нищо на другите. Ако мога да помогна, вие знаете, че моят меч и моето богатство са на ваше разположение.

— Нямаше да ти кажа това, ако не знаех, че на теб може да се разчита — увери го Келсън. — Хайде да се върнем и да послушаме Гуидиън. Все пак сега е твой празник.

— О, милейди — говореше Гуидиън, когато те се присъединиха към другите, — скромността украсява жената, но позволете ми да ви помоля още веднъж. Лорд Аларик често ми е казвал как майсторски свирите на лютня. Няма ли да пратите някого да донесе вашия инструмент?

— Ще отидеш ли, Кевин?

Но още преди Кевин да отговори Римъл, който се беше облегнал на едно съседно дърво, се изправи и се поклони.

— Позволете на мене тази чест, милейди — каза той, стараейки се да прикрие силното си желание. — Лорд Кевин вече изпусна една песен. Няма да е редно, ако пропусне и втората.

— Какво ще кажете, милейди? — запита Гуидиън.

— О, много добре — засмя се Бронуин. — Римъл, Мери Елизабет знае къде държа лютнята си. Можеш да й кажеш, че съм ти поръчала да ми я донесеш.

— Да, милейди.

Гуидиън изсвири още един акорд, промени го да звучи минорно, а после мина една гама по-ниско, изчаквайки отдалечаването на Римъл.

— Верният слуга е истинско съкровище — издекламира той, след това погали струните и огледа публиката с доволна усмивка. — А сега, докато чакаме, ще се опитам да изпея една песен — този път една любовна песен в чест на щастливите младоженци.

Той изсвири няколко встъпителни такта и започна да пее.

Римъл бързаше през двора на двореца, а в ушите му звучеше мелодията на новата песен на Гуидиън. Не му харесваше, че Бронуин слуша любовни песни заедно с Кевин. Твърде рядко имаше възможност да бъде в нейната компания и да я наблюдава незабелязано. Но сега получи удобна възможност да остави вълшебния амулет, който Бетан му беше дала. По това време дамите на Бронуин щяха да са свършили работата в стаите й, а през следващите няколко часа там нямаше да има никой. Първият човек, който щеше да влезе в стаята след него, щеше да бъде самата Бронуин.

Изкачвайки стъпалата до терасата и стаите на Бронуин, той притисна с ръка гърдите си и усети как бие сърцето му. Почувства и торбичката, която му бе дала Бетан предишния ден. След няколко часа всичко щеше да е минало, Бронуин щеше да е негова. Не му се вярваше, че това е истина, а не сън.

Той се поколеба и се огледа внимателно, за да види дали Мери Елизабет не е наблизо, а после влезе в стаята. Никой не го бе видял, а и стаята беше празна. Съзря лютнята на Бронуин, закачена на дървена кукичка до леглото, но в момента не й обърна внимание. Трябваше най-напред да намери място, където да остави магическия кристал. Бронуин не трябваше да го види, докато амулетът не успее да окаже магическото си въздействие.

Най-подходяща му се стори тоалетната масичка. Той отиде до нея и измъкна торбичката. Предполагаше, че след като влезе в стаята си, всяка жена най-напред ще отиде до огледалото, особено ако е яздила по-голямата част от деня. Върху тоалетната масичка имаше много други блестящи предмети, които щяха да прикрият това, което той искаше да остави.

Римъл сложи внимателно торбичката на масичката и започна да отвързва кожените връвчици. Спря се, когато си спомни, че трябва да се измъкне от стаята за няколко секунди. Отиде до кукичката и свали лютнята, после я метна на рамо и се върна, за да отвърже торбичката. След това изтърси студения синкавочервен кристал върху масичката.

С душа в петите Римъл грабна кожената торбичка и побягна към вратата. Спря се за миг, за да дойде на себе си, едва когато хвана дръжката на вратата. Осмели се да хвърли поглед назад, но не забеляза синия камък сред блестящите предмети. Подсвирвайки си победоносно весела мелодия, той мина през терасата и се запъти към градината, преметнал лютнята на Бронуин през рамо. Докато вървеше, внимателно извади медальона от ризата си, отвори го и погледна с любов към портретчето, а после го затвори с леко щракане и го скъта с въздишка под ризата си. На връщане в слънчевата градина чу песента на Гуидиън, която се лееше нашир и длъж.

Един час по-късно Бронуин се спря пред вратата на стаята си и се усмихна на Кевин, а той целуна ръката й на прощаване.

— След половин час ще се срещнем — прошепна тя.

— Добре — съгласи се той. — Но ако закъснееш, ще дойда при теб и сам ще те облека.

Бронуин се намръщи дяволито и го погледна с престорена строгост.

— Почакайте още два дена, Кевин Маклейн — подразни го тя. — Предполагам, че ще го преживеете.

— Дано да е така — промълви той, притисна я към себе си и я погледна с нескрита любов.

Тя се засмя и го прегърна за миг, а после се отскубна от ръцете му и влезе през открехнатата врата.

— Половин час — предупреди го тя. — Внимавай да не закъснееш, иначе ще дойда да те облека.

— Ела — отвърна възторжено Кевин, докато тя затваряше вратата.

Бронуин се завъртя на пръсти, притисна лютнята към гърдите си и почна да танцува с нея по стаята, опиянена от радостта си от живота и от любовта си към Кевин. После се спря до тоалетката, тананикайки си мелодията на последната песен на Гуидиън. Наведе се, за да се погледне в огледалото, и оправи кичур тъмнозлатиста коса на челото си. Когато се опита да се изправи, ужасната магия започна да действа.

Бронуин се препъна, хвана се за края на тоалетката, за да не падне, но новата вълна на магията я обхвана с безпощадна сила. Направи отчаян опит да не загуби съзнание, лютнята се изплъзна от изтръпналите й пръсти и падна на пода. От удара грифът се счупи, а една от струните се скъса с отчаян звън.

Този звук разбуди чувствата й на дерини и въпреки че главата й се въртеше, вътрешният разум започна да осмисля положението. Очите й търсеха трескаво и почти автоматично обяснение за нападението и тя забеляза синия кристал, пулсиращ сред разхвърляните в безпорядък предмети върху тоалетната й масичка.

— Магия — изкрещя вътрешният й разум. — Боже мой, кой ли я е направил? Кевин, Кевин — извика тя с последни сили.

Кевин не беше успял да се отдалечи. Той чу ужасяващия вик на Бронуин и се хвърли към стаята й. Вратата се отвори веднага и той връхлетя вътре, а там замря от ужас пред това, което видя.

Бронуин бе паднала на колене до огледалото, а побелелите й от напрежение юмручета се опираха в тъмните краища на тоалетката. Ужасеният й поглед бе прикован към чудноват син кристал, който излъчваше пулсираща светлина сред бижутата и дреболиите, оставени отгоре. Кевин видя как тя се пресята бавно към кристала и го докосва, а устните й повтаряха тихичко неговото име.

Но това, което искаше тя, бе невъзможно. Магията бе започнала да действа и човешко същество, подобно на Кевин, не можеше да я спре, нещо повече — от неговото присъствие магията ставаше още по-смъртоносна. Кевин вдигна кристала, но по средата на движението замръзна, а на лицето му се появи ужасен израз на болка и страх. В този миг Бронуин разбра какво е направил той и се опита да измъкне кристала от ръката му, надявайки се, че дорийската й кръв ще я предпази поне отчасти, докато Кевин беше обречен. Но когато го докосна, тя също бе прикована на място, а кристалът започна да пулсира лудо в такт с биенето на двете им сърца.

А после и двамата бяха погълнати от блясъка на непоносима бяла светлина, която заля цялата стая. Яркостта й обгори килимите, изсуши въздуха и задави виковете, които проехтяха в целия дворец. След това светлината отслабна и изчезна.

Настъпи тишина. Стражите, които нахълтаха в стаята, привлечени от виковете, се спряха поразени от картината, която се откри пред погледа им. Те се отдръпнаха смутено, когато на вратата застана Келсън, запъхтян от тичане, а после и Дери.

— Назад, всички назад! — заповяда Келсън, поглеждайки с широко отворени очи през открехнатата врата и приканвайки ги с жест да се оттеглят. — Бързо, защото вътре има магия!

Стражите се подчиниха, а Келсън пристъпи внимателно в стаята с широко разтворени ръце. Устните му мълвяха думи, блокиращи магията. След като свърши, в средата на стаята се появи слаба светлина, която след миг изчезна. Келсън прехапа устни и за миг затвори очи, опитвайки се да овладее нарастващата в него тревога, после бавно тръгна напред.

Двойката лежеше близо до вратата на терасата. Кевин бе паднал по гръб, а Бронуин се бе захлупила върху гърдите му. Златистите й коси се бяха разпилели по лицето на годеника й. Ръцете на Кевин, разперени настрани, бяха почернели, а китките му бяха обгорели от ужасната енергия, която се беше опитал да задуши. Наметалото на рода Маклейн, закачено на рамото му и изгоряло по краищата, покриваше отпуснатата му ръка. И двамата не проявяваха никакви признаци на живот.

Преглъщайки с мъка, Келсън падна на колене до годениците и се пресегна да ги докосне. Намръщи се, когато пръстите му се допряха до ръката на Кевин, а после до златистата коса на Бронуин. След това приклекна и наведе глава, а ръцете му се отпуснаха безпомощно. Вече нито той, пито някой друг можеше да направи нещо за двамата влюбени.

При вида на безпомощния Келсън в стаята се промъкнаха Дери, стражите и лорд Девърил. Те стояха притихнали и поразени пред лицето на неочакваната трагедия. Когато видя сгърчените тела, лицето на лорд Девърил побеля и той тръгна да излиза от стаята през събралата се тълпа, за да се опита да спре херцог Джеърд. Обаче вече беше късно.

— Какво е станало тука, Дев? — прошепна Джеърд, надигайки глава, за да погледне зад управителя на замъка. — Да не се е случило нещо на Бронуин?

— Моля ви, милорд, не отивайте там.

— Пусни ме, Дев, искам да видя какво… О, Боже мой, синът ми! Мили Боже, и двамата…

Стражите се отстраниха, за да дадат път на Джеърд. В същото време пристигна и Римъл и се настани отзад на тълпата, а когато видя какво се е случило, зяпна уплашено и прикри с юмрук отворената си уста. Неволен пристъп на треперене го обхвана, а ръката му се вкопчи несъзнателно в малкото украсено медальонче. Уплаши се, че ще повърне.

Боже мой, какво направих! Нали трябваше да стане иначе, а не така? Скъпи Боже, не е възможно! Те са мъртви! Моята лейди Бронуин е мъртва!

В стаята надойдоха още стражи и придворни, а Римъл се опита да се притисне до стената и сякаш да се разтвори в каменната зидария. Поиска да отклони поглед от ужасната гледка, но не успя. После падна на колене и зарида горчиво и отчаяно, без да усеща и без да обръща внимание, че медальонът реже ръцете му, докато той го стискаше от мъка.

Пристигнаха лейди Маргарет и Гуидиън. Когато видя мъртвите тела, лейди Маргарет пребледня и изглеждаше, че ще загуби съзнание. Но отиде при съпруга си, който стоеше безмълвен и неподвижен. Обгърна го с ръце и се притисна без думи до него, а после внимателно го отведе до вратата към терасата и го обърна така, че да не вижда повече гледката, която късаше сърцето му. Започна тихичко да му говори нещо, което никой в стаята не чуваше.

Гуидиън вдигна падналата лютня на Бронуин и се загледа безмълвно в счупения й гриф и в смачканото от удара тяло. Без да каже дума, дребничкият трубадур се приближи бавно до Келсън и видя как младият крал развързва аленото си наметало и покрива с него двамата влюбени. После несъзнателно подръпна една от останалите здрави струни. В тишината звукът зазвъня странно и не на място, а изненаданият Келсън вдигна учудено глава.

— Боя се, че музиката е разбита завинаги, сър — промълви тъжно Гуидиън и коленичи до Келсън, за да сложи лютнята в ръката на Бронуин. — Вече никой няма да може да я поправи.

Келсън погледна настрана, разбирайки, че Гуидиън няма предвид лютнята. Пръстите на трубадура погалиха лютнята за последен път, а после и той се отдръпна.

— Мога ли да попитам как е станало това, сър?

Келсън повдигна рамене.

— Някой е оставил кристал от джерамън в стаята, Гуидиън. Не че това е толкова опасно само по себе си, защото кристалът може да се използва за различни неща, дори за полезни работи. За това се разказва и в някои от старите балади, които ти познаваш.

Гласът му изневери, но той продължи.

— Но този път кристалът не е бил полезен — поне след като човешко създание, какъвто е Кевин, се е намесило. Ако беше сама, Бронуин може би щеше да превъзмогне магията, независимо каква е била целта й. Бронуин е имала сили за това, особено ако е била добре подготвена. Но вероятно тя е извикала или изпищяла, и тогава Кевин се е притекъл на помощ. Тя не е могла да спаси и себе си, и него, и затова в крайна сметка не е спасила никого.

— Не е ли могла…

Келсън прекъсна по-нататъшното обсъждане със строг поглед и се изправи. Към Джеърд и Маргарет, които бяха на терасата, се беше присъединил старият свещеник на замъка Кулди отец Анселм, целият облечен в бяло. Младият крал се поклони любезно, когато Анселм и опечалените родители се приближиха, а после отстъпи назад, за да им даде възможност да коленичат до мъртъвците. Той се прекръсти, когато Анселм започна да чете молитва, а после бавно се отдалечи и даде знак на Гуидиън да го последва.

— Гуидиън, Дери, хайде да изведем излишните наблюдатели. Сега семейството има нужда от усамотение.

Всички последваха заповедта на Келсън. Гуидиън и Дери насочиха стражите и плачещите придворни дами към вратата. Най-накрая Дери се приближи до Римъл. Архитектът бе коленичил в ъгъла и тихо стенеше, а бялата му коса се тресеше в такт с риданията му. Той се клатеше бавно напред-назад, а от стиснатите му в юмрук пръсти се спускаше тънка златна верижка. Дери го докосна за рамото и Римъл го погледна учудено със зачервени от плач очи. Дери не знаеше как да се държи с този истеричен човек, но забеляза златната верижка и я хвана, опитвайки се да отвлече вниманието на собственика й.

— Какво е това? Римъл, какво държиш в ръце?

Дери хвана китката му, а Римъл се опита да я измъкне. Когато се изправи, очите му бяха широко отворени от страх. Съпротивата само засили любопитството на Дери и младият лорд отново се опита да разтвори стиснатата ръка на архитекта.

— Хайде, Римъл, искам да видя какво криеш — каза Дери ядосано, защото архитектът се противеше на всички негови старания да отвлече вниманието му. — Какъв е този медальон, откъде си го взел?

В този миг медальонът се изплъзна от ръката на Римъл и падна на земята, отваряйки се в момента, в който Дери го вдигна. Той го подаде на Римъл, хвърляйки му небрежен поглед, но забеляза портретчето и се спря учудено.

— По дяволите, това е моята лейди!

При тези думи Келсън се намръщи и се обърна, смятайки да направи бележка на Дери за тези неподходящи думи. Когато обаче видя учудения израз на Дери, той отиде при младия лорд и взе медальона. В момента, когато разпозна образа от медальона, лейди Маргарет също го забеляза и се хвърли към тях, хващайки ужасена ръката му.

— Къде намерихте този медальон, сър?

— Този ли — отвърна объркано Келсън. — Той очевидно е бил у Римъл, милейди. Макар че не ми е ясно как е попаднал у него.

Ръката на Маргарет се разтрепери, когато взе медальона от Келсън. Тя потръпна, когато студеният метал се докосна до пръстите й. За миг погледна портретчето, а после го притисна до гърдите си.

— Къде… — тя едва успя да си вземе дъх — къде си намерил това, Римъл?

— Милейди, аз…

— Бронуин подари този медальон на Кевин в деня на годежа им. Къде си го намерил ти?

С отчаян вой Римъл падна на колене и се хвана за полите на роклята й в знак на безмълвна молба. Бялата му глава се тресеше, а той разказваше за фаталните си действия.

— О, скъпа лейди, моля ви да ми повярвате, че никога не съм искал това, което стана! — мърмореше той през сълзи. — Аз така я обичах! Само исках и тя да ме обича. Вие знаете, какво нещо е любовта!

Маргарет изпищя и се отвърна ужасена, когато осъзна значението на думите на Римъл. Дери и няколко стражи хванаха архитекта и го накараха да пусне роклята на Маргарет. Джеърд, който бе наблюдавал сцената без да разбира нищо, само промълви името на мъртвия си син, но после замълча и застана неподвижно.

— Ти! — извика Келсън, почти не вярвайки на това, което току-що беше чул — ти ли сложи кристала, Римъл?

— О, сър, повярвайте ми! — изпелтечи Римъл, клатейки умолително глава. — Това трябваше да е обикновена магия за любов. Баба Бетан ми каза…

— Каква баба Бетан — прекъсна го Келсън и го сграбчи за косата, повдигайки главата му така, че да може да го погледне в очите. — Това е деринска магия, Римъл. Знам го, защото аз трябваше да неутрализирам остатъка от нея, след като тя вече бе свършила работата си. Коя е тази баба Бетан, за която говориш? Не е ли дерини?

— Аз… аз не зная дали е дерини, сър — прошепна Римъл. Той примижа, когато главата му отскочи назад, защото Келсън дръпна косата му. — Баба Бетан живее в планината на север от града, в една пещера. Хората казват, че е света жена, че често прави магии за любов и други подобни услуги за храна и… за злато — той преглътна и затвори очи. — Исках Бронуин да ме обича, сър. Освен това, магията на Бетан бе много проста.

— Простата магия не убива! — каза грубо Келсън и пусна косата на Римъл, а после обърса ръката си в панталоните. — И ти си виновен за смъртта им, Римъл. Толкова виновен, сякаш ти самият си направил магията и си наблюдавал, как те изгарят!

— Ще го убия — изкрещя Джеърд, хвърляйки се към един от стражите и измъквайки меча му. — Бог ми е свидетел, той трябва да умре за подлото си деяние!

Той се хвърли към Римъл бърз като светкавица, с изцъклени очи и високо вдигнат меч, но Маргарет изкрещя „Не!“ и застана между тях. Дерил и капитанът на стражите хванаха ръката, която държеше меча, и я насочиха надолу, а ридаещата Маргарет падна на гърдите му. Но Джеърд продължаваше да се бори и да вика: „Пуснете ме, глупаци! Ще го убия! Маргарет, той уби сина ми! Не ми пречете!“.

— Не, Джеърд! Не ни ли стигат убийствата? Поне почакай да дойдеш на себе си. Сър, не му позволявайте да прави това, умолявам ви!

— Спрете всички!

Думите на Келсън пронизаха виковете като с меч. Моментално настъпи тишина, чуваше се само отчаяното хленчене на Римъл. Очите на всички се насочиха към младия крал, а неговият строг поглед се плъзна по лицата, които чакаха решението му. Когато се обърна към Дери, той приличаше много на покойния си баща.

— Пуснете Джеърд.

— Сър? — Дери го погледна с недоумение, а лейди Маргарет се взря ужасена в краля.

— Казах да го пуснете, Дери — повтори Келсън, без да повишава тон. — Мисля, че заповедта беше съвсем ясна.

Кимайки объркано, Дери пусна ръката на Джеърд и отстъпи назад, прегръщайки Маргарет през раменете, за да й попречи да се намесва. Маргарет наблюдаваше с ужас как Джеърд вдига меча си и тръгва към Римъл.

— Сър, умолявам ви, не му позволявайте да го убие! Той е…

— Не, позволете му да ме убие, сър! — изкрещя Римъл, поклащайки глава и притваряйки отчаяно очи. — Аз не заслужавам милост, да бъда проклет! Недостоен съм да живея. Убийте ме, ваша милост! Аз убих жената, която обичах! Убийте ме по най-ужасния начин! Заслужавам най-голямото страдание!

Джеърд замръзна, а стъкленият поглед в очите му изчезна. Той се спря и отпусна меча, после се втренчи в наведената глава на Римъл. Погледна Келсън, после напрегнатото разтревожено лице на Маргарет, накрая пусна меча на земята и се обърна настрани, изпълнен с презрение.

— Лорд Фъргюс? — провикна се той и погледна спокойно през вратата към градината.

Един пълен набит човек с лента през рамо, показваща ранга му на младши командир, се отдели от тълпата и се поклони. Изразът на лицето му беше мрачен и решителен. Той погледна към пълзящия в краката му Римъл с огромно презрение.

— Слушам, ваша светлост.

— Този човек призна, че е убиец. Искам да видя главата му на Вратата на предателите след не повече от час. Ясно ли е?

Очите на Фъргюс заблестяха победоносно, той се поклони.

— Да, ваша светлост.

— Добре. Покажи ми доказателството за твоята работа, преди да напуснеш градината, Фъргюс.

Фъргюс кимна отново.

— Разбрано, сър.

— Върви тогава.

С рязък поклон Фъргюс даде знак на двама от хората си да се заемат с престъпника, а после се отправи към вратата на терасата. Излизайки с войниците, Римъл продължаваше да хленчи:

— Заслужавам да умра, аз я убих, заслужавам да умра.

Фъргюс раздвижи сабята си в кожената й ножница. Джеърд изчака групата да излезе, после се дотътри до двата трупа, коленичи и отметна аленото наметало. Докосна златистата коса на Бронуин, която все още покриваше лицето на Кевин. Маргарет гледаше след излезлите войници и техния пленник с невярващи очи. После погледна към съпруга си и към отец Анселм, които бяха коленичили до мъртъвците, а накрая отиде при Келсън и закърши отчаяно ръце.

— Сър, не трябва да позволявате… Разбира се, че той е виновен. Никой не го отрича. Но да го убият хладнокръвно…

— Екзекуцията е на херцог Джеърд, милейди. Не ме карайте да се намесвам.

— Но вие сте кралят, сър. Вие можете…

— Аз съм тук не като крал, а като гост за сватбата — прекъсна я Келсън, после обърна посивялото си лице към Маргарет и я погледна строго. — Не мога да си присвоя властта на херцог Джеърд в собствения му дом.

— Но сър…

— Разбирам мотивите на Джеърд, милейди — отговори твърдо Келсън и погледна към коленичилия херцог. — Той загуби сина си. Аз още нямам синове и може и да нямам, ако силите на мрака ни победят. Но ми се струва, че зная как се чувства съпругът ви. Загубил съм баща си и много други близки хора. Мисля, че мъката не е много по-различна.

— Но сър…

В този миг от терасата се чу тъп удар, после звук на стомана, ударила по каменните плочи. Лицето на Маргарет побеля. Чу се шум от приближаващи по терасата маршови стъпки и лорд Фъргюс застана на вратата. В ръката си държеше нещо тежко, от което капеше кръв — кичур изпръскана с червено-бяла коса. Това беше отсечената глава на Римъл.

Джеърд погледна безразлично към главата, която Фъргюс бе вдигнал високо. Само ръцете му стискаха и пускаха аления плащ и това издаваше вълнението му. После лицето му побледня и той кимна на Фъргюс, че е свободен. Фъргюс се поклони и се оттегли от вратата, оставяйки кървави следи, които попиваха в каменната настилка. След малко зави зад ъгъла и изчезна. Едва тогава Джеърд наведе глава към двамата, които лежаха под наметалото.

— Отмъстен съм, изрече Господ — промърмори отец Анселм, но в гласа му звучеше ням укор, когато погледна към Джеърд.

— А аз отмъстих за децата си — прошепна Джеърд и протегна трепереща ръка към Кевин. — За моя син, за моята бъдеща любима дъщеря… Сега ще спите вечния си сън неразделни, както винаги сте искали. Кълна се в душата си и във всичко, което обичам, никога не съм и сънувал, че гробът ще бъде вашето брачно ложе. Само след два дена мислех да ви видя съпрузи.

Гласът му секна и той заплака — сухи, пестеливи ридания, които разтърсваха гордия стар боец. Със сподавен вик Маргарет изтича до съпруга си и коленичи до него, притискайки главата му до гърдите си и плачейки заедно с него. Келсън ги погледна със съчувствие и това смекчи за миг отчаянието и мъката, които ги бяха обзели. После отмести поглед и повика със знак Дери при себе си.

— Има още нещо, което трябва да се направи, при това то се пада на мене — прошепна Келсън, — но сега не мога да оставя лорд Джеърд сам. Ще го свършиш ли вместо мене, Дери?

Дери кимна с глава.

— Вие знаете, че ще направя всичко, сър. Какво искате да сторя?

— Иди в планината и намери тази баба Бетан. Ако тя е дерини, може да е опасна. Но зная, че не се боиш от магии. Ти си единственият тук, на когото мога да доверя задачата от мое име.

Дери се поклони.

— За мене ще е чест, сър.

Келсън огледа стаята, после отиде в ъгъла и даде знак на Дери да го последва. Стражите и дамите се бяха оттеглили и в стаята, освен семейството на починалите, оставаха само Гуидиън и лорд Девърил, както и няколко близки слуги. Молитвите на отец Анселм звучаха в тишината, а Келсън погледна Дери в очите.

— Сега ще те помоля за нещо не като крал, а като приятел — прошепна той с тих глас. — Моля те, както вероятно би те помолил Морган, и ти давам пълно право да откажеш, ако решиш.

— Тогава ме питайте, Келсън — отвърна Дери с мек глас и също го погледна право в очите.

Келсън кимна.

— Ще ми позволиш ли да сложа върху тебе закрилата на тайните сили, преди да отидеш при Бетан? Колебая се дали да те пращам при нея така беззащитен.

Дери наведе замислено глава, а ръката му се вдигна към гърдите, където все още се намираше медальонът на Морган с образа на Камбър. Той обмисли внимателно думите на Келсън, после измъкна верижката изпод туниката си и взе медальона в ръце.

— Аз не съм съвсем незапознат с изкуството на магията, сър. Този медал е инструментът на инструкциите на Морган. Изглежда, че свети Камбър закриля и човеците.

Келсън погледна строго към медальона, а после и към Дери.

— Може ли да го докосна? Представи си, че моята сила ще увеличи това, което вече е в тебе.

Дери кимна и Келсън взе медальона в ръцете си. Той впери поглед в него за няколко секунди, а после сложи дясната си ръка на рамото на Дери. Лявата му ръка все още държеше медала.

— Отпусни се и затвори очи, както те е учил Морган — поръча му Келсън. — Отвори разума си към мене.

Дери се подчини, а Келсън облиза устни и започна да се концентрира. Около медальона, който все още беше в ръката му, се образува ален ореол. След това към аленото се прибави зелено, защото магията на Келсън се сля с магията на Морган. После светлината угасна, Келсън отпусна ръка и въздъхна. Медальонът заблестя със сребрист цвят на фона на синята туника на Дери.

— Това ще ти помогне — каза Келсън с усмивка и отново отправи поглед към медальона. — Сигурен ли си, че в тебе няма деринска кръв, Дери?

— Нито капка, сър. Мисля, че Морган също се чудеше на това — той се усмихна, после наведе очи и стана сериозен.

— Какви са новините от Морган, сър? Не трябва ли да му кажем какво се случи тук?

Келсън поклати глава.

— Нима това ще помогне? Или пък ще го доведе при нас по-бързо? Той вече пътува към нас, а конят отново го носи към мястото на смъртта, както беше и когато умря баща ми. Нека поне този път пътуването му е спокойно.

— Слушам, сър. А ако открия тази Бетан и успея да я хвана, да я доведа ли при вас?

— Да. Искам да разбера каква е нейната роля във всичко. Но бъди внимателен. В предишната й магия имаше грешка, неизвестно дали неволна или съзнателна. Ако трябва да избирам, предпочитам ти да останеш жив вместо нея.

— Мога да се погрижа за себе си — усмихна се Дери.

— Така говорят — отвърна Келсън и на устните му се появи лека усмивка, въпреки желанието му. — А сега най-добре е да тръгваш.

— Веднага тръгвам, сър.

Дери се оттегли, за да изпълни поръчката на своя крал, а Келсън отново се обърна към сцената на скръбта. Отец Анселм все още беше на колене, заедно със семейството и любимите слуги, а гласът му шептеше в утихналата стая вечните думи на молитвата:

— Господи, помилуй!

— Христе, помилуй!

— Господи, помилуй!

— Отче наш, който си на небесата…

Келсън падна на коляно и остави познатите думи да го заливат, както правеха това в друго време, когато бе коленичил до мъртвото тяло на един човек в полята на Кендър Рий. Този мъж бе баща му Брайън, убит също така неочаквано от черна магия. И сегашните думи го успокояваха не повече от думите, които слушаше преди пет месеца, когато беше коленичил върху пронизаната от ветровете равнина.

— Дарувай им вечен покой, о, Боже.

— И нека вечната светлина грее върху им…

Келсън сподави тихата си въздишка и се изправи, а после се измъкна безшумно от стаята, за да не чува повече шепота на смъртта. Щеше отново да чуе същите думи след два дена и нямаше да му е по-леко да ги приеме, отколкото му беше сега.

И пак се запита, дали някога тези думи могат да се приемат с лекота.