Поражението на дерините

Глава четвърта

Гърлото на Дънкан пресъхна и той с мъка преглътна. Човекът се бе обърнал към него с името, известно само на трима души: на него самия, на Аларик и на младия крал Келсън. Този човек нямаше откъде да узнае, че Дънкан е наполовина дерини, че майките им — неговата и на Аларик, са били близначки от благородно деринско потекло. Това беше тайна, която Дънкан пазеше ревниво цял живот.

И въпреки всичко човекът пред него го бе нарекъл с тайното му име. Откъде ли го знаеше?

— Какво имате предвид? — успя да прошепне той, а гласът му прозвуча с четвърт октава по-високо от нормалното. После се изкашля. — Аз съм от рода Маклейн, от лордовете на Киърни и Касан.

— Но също и Коруин, по наследство от светата ти майка — възрази внимателно непознатият. — Не е срамно да си наполовина дерини, Дънкан.

Дънкан стисна устни и успя да се овладее почти напълно.

— Кой сте вие? — попита той предпазливо, като облиза нервно устните си, но неволно отпусна дръжката на меча, който стискаше дотогава. — Какво искате?

Човекът се засмя приятелски и поклати глава.

— Ти очевидно не разбираш, нали? — каза той тихичко, сякаш на себе си, и продължи да се усмихва дружелюбно. — Не трябва да се страхуваш. Тайната ти е запечатана в мен. Хайде, слез от коня и да повървим малко заедно. Има нещо, което трябва да ти съобщя.

Дънкан се поколеба за миг, което не беше любезно, защото човекът го гледаше кротко, а после се подчини. Монахът кимна достолепно.

— Можеш да приемеш думите ми за предупреждение, Дънкан, а не за заплаха от моя страна, защото наистина не те плаша, а мисля доброто ти. В седмиците, които предстоят, твоите вълшебни сили ще бъдат поставени на сериозно изпитание. Все по-настойчиво ще бъдеш призоваван да ги използваш открито, така че или да приемеш твоите права по рождение и да започнеш борба, какъвто е дългът ти, или пък да се откажеш завинаги от тях. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не съвсем — прошепна Дънкан с присвити очи. — Преди всичко аз съм свещеник. Забранено ми е да прибягвам към окултните методи.

— Наистина ли? — запита тихо монахът.

— Естествено, че ми е забранено да практикувам магията. — Не, имам предвид дали наистина си свещеник?

Дънкан усети как бузите му пламват и отклони поглед.

— Според ритуала, чрез който бях ръкоположен, аз съм свещеник завинаги при…

— „При ордена на Мелчизедек“ — процитира човекът. — Аз зная какво казва писанието. Но наистина ли си свещеник? Какво стана преди два дена?

Дънкан го погледна сърдито.

— Просто временно съм отстранен. Не са ми отнели сана, нито пък са ме отлъчвали от църквата.

— Въпреки това самият ти каза, че отстраняването фактически не те тревожи, че колкото повече използваш вълшебните си сили, толкова по-малко значение има обета ти към църквата.

Дънкан бе поразен. Той неволно се приближи до човека, а конят му поклати тревожно глава.

— Откъде знаете това?

Странникът се засмя тихо, после се пресегна и хвана юздите на коня, за да го отдалечи от обутите си в сандали нозе.

— Аз зная много работи.

— Но ние бяхме сами — промълви Дънкан като на себе си. — Мога да се обзаложа на живота си. Кой сте вие?

— Вълшебните сили на дерините съвсем не са греховни, синко — каза непознатият, без да повишава глас. Той пусна ръката му и тръгна бавно по пътя. Дънкан поклати глава смутено и поведе коня си редом с него, напрягайки се да чуе думите му.

— … нито пък винаги носят добро. Доброто и злото са в душата и разума на този, който използва тези сили. Само греховният разум може да опорочи способностите си за греховни цели. — Непознатият се обърна, хвърли мимоходом бърз поглед към Дънкан и продължи.

— Следях как използваше вълшебните си сили досега, Дънкан, и смятам, че винаги проявяваше благоразумие. Не трябва да се терзаеш дали мотивите ти са правилни. Ясна ми е и вътрешната борба, която си водил, дали изобщо да ги използваш.

— Все пак…

— Стига толкова — прекъсна го непознатият и вдигна предупредително ръка. — Сега трябва да те оставя. Само те моля да продължиш да претегляш мотивите си по въпроса, за който споменах. Съвсем вероятно е да си призван по друг начин, а не както предполагаш. Помисли за това и нека Просветлението бъде с теб!

Човекът изчезна, а Дънкан се спря объркан.

Изчезна! Без следа!

Той огледа земята до себе си, където непознатият бе стъпвал, но по нея нямаше следи. Въпреки настъпилия мрак, той виждаше собствените си стъпки назад по пътя, откъдето бяха дошли с непознатия, а следите от конските копита личаха ясно върху влажната пръст на пътя.

Но непознатият не бе оставил никакви следи. Дали пък всичко не беше само въображение? Не!

Случилото се беше твърде истинско, твърде заплашително, за да е само плод на въображението му. Сега разбираше какво вероятно е изпитвал Аларик, когато е получавал виденията си. Това чувство за нереалност, но и увереността, че се е докоснал до някого или до нещо. Да, току-що преживяното от Дънкан бе също така реално, както беше блестящото видение, придържащо короната на Гуинид, което той и всички, в чиито жили течеше кръв на дерини, бяха забелязали по време на коронацията на Келсън. Връщайки се към онзи момент, сега му се струваше, че може би лицето е било едно и също. А ако е така…

Дънкан потръпна и отново се загърна плътно с наметалото, а после се качи на коня и заби шпори в корема му. На този безлюден път нямаше да намери отговор. Трябваше да разкаже на Аларик за случката. Виденията на братовчед му се появяваха в съдбовни моменти, предхождащи дълбоки кризи. Сега Дънкан се надяваше, че случилото се не е предвестник на нещо лошо.

До замъка Корът оставаха три мили, които му се сториха като тридесет.

В замъка Корът празненствата бяха започнали при залез-слънце. С настъпване на тъмнината богато облечените лордове и дами бяха почнали да изпълват дворцовата зала с багри и звуци, в очакване на самия херцог. Лорд Робърт, верен на думата си, бе успял да превърне обикновено мрачната зала в оазис на светлини и веселие, място за отдих от влагата и тъмнината на безлунната нощ.

Ковани бронзови полилеи се спускаха от таваните, окъпани в пламъците на стотици високи свещи. Светлината искреше отразена от красивите кристални и сребърни чаши, хвърляше меки отблясъци по лъснатите мелхиорови и сребърни сервизи върху тъмните маси. Десетки пажове и оръженосци в изумруденозелени униформи сновяха край дългите маси и поставяха върху тях съдове с хляб и гарафи с отлежало вино от Фиена. Лорд Робърт бе заел място близо до челото на масата и разговаряше с две красиви дами, наблюдавайки внимателно кога ще се появи херцогът. Нежните звуци на лютня и флейта създаваха празничен фон за разговорите на гостите.

Докато гостите се събираха, довереният лекар на Морган магистър Рандолф минаваше небрежно от група на група благородници, кимайки за поздрав и спирайки се да размени няколко думи с онези, които познаваше. Задачата му тази вечер, както и в други подобни случаи, беше да разбере настроенията на поданиците на господаря му, за да докладва по-късно това, което му се струваше интересно. Докато обикаляше залата, до него достигаха откъслечни фрази от разговорите.

— Няма да ти дам и стотинка за наемник от Бреман — заявяваше внушителен лорд на съседа си, а очите му следяха стройната брюнетка в другия край на залата. — На тях не може да се разчита.

— А-какво мислиш за дамите от Бреман? — измърмори другият, ръгна събеседника си в ребрата и вдигна вежди. — На тях може ли да се вярва?

— Ех…

Двамата поклатиха глави многозначително и продължиха да наблюдават въпросната дама, без да забележат леката усмивка на магистър Рандолф, който отмина нататък.

— И точно това кралят, май че не разбира — заявяваше със светнало лице млад рицар, който май съвсем наскоро бе получил рицарско звание. — А всичко е много просто. Келсън знае какво ще предприеме Уенсит, когато започне размразяването. Защо просто не…

„Да, защо ли просто не го направи?“ — помисли си Рандолф с презрителна усмивка. Толкова е просто. Този младеж има отговор на всички въпроси.

— И не само това — заявяваше една прелестна червенокоса дама на приятелката си, — говореше се, че той се е задържал само, за да смени дрехите си, а после пак яхнал коня и заминал бог знае закъде. Надявам се да се върне за вечерята. Ти го познаваш, нали?

— Ех — въздъхна замечтано русокосата. — Разбира се, че го познавам. Колко жалко, че е свещеник.

Магистър Рандолф опули очи от ужас, докато отминаваше жените. Клетият отец Дънкан бе обект на преследване от дамите на двора почти толкова, колкото и самият херцог. Това наистина бе позорно. Щеше да е друго нещо, ако свещеникът ги бе поощрявал, но той не го правеше. Ако добрият отец имаше късмет, не трябваше да се завръща преди края на вечерята.

Обгръщайки с небрежен поглед тълпата, Рандолф забеляза трима лордове от пограничните райони на херцогството, увлечени в разговор. Той знаеше, че Морган би проявил голям интерес към думите им, но не смееше да се приближи съвсем. Тримата познаваха Рандолф и отношенията му с херцога, затова щяха непременно да сменят темата, ако сметнеха, че тя е твърде откровена за чужди уши. Той се приближи тихо колкото може по-близо, после се престори, че слуша разговора на двама старци, обсъждащи соколите за лов.

— И не връзвай ремъчето много стегнато, защото той ще…

— … и така този Уорън се вмъкна с коня си в двора на хамбара ми и ми каза: „Харесва ли ти да плащаш данъци на негова милост?“ А аз отвърнах, че никой не обича данъците, но поданиците на херцога получават защита и добро управление, което си струва парите.

— Да — изръмжа другият лорд. — Хърд де Блейк ми разправяше наскоро как този мръсник му запалил четири акра пролетна пшеница. Зимата на север била суха и пшеницата горяла като същински ад. Уорън му заповядал да даде пари за делото, но де Блейк му казал да върви по дяволите.

— … не, лично аз харесвам по-малките макарички, че да мога да хвана здраво ремъчето…

Третият лорд поглади брадата си и трепна, а Рандолф се напрегна, за да чуе думите му.

— Все пак този Уорън е прав в нещо. Херцогът е наполовина дерини, при това не го крие. Представи си, че замисля да се обедини с Уенсит в нов заговор на дерините, та да хвърли Коруин в ново Междуцарствие. Не искам именията ми да бъдат изпепелени от огнената магия на дерините, когато не се съглася с еретическите им учения.

— Стига глупости, сам знаеш, че херцогът никога няма да направи такова нещо — възрази първият лорд. — Нали само преди няколко дни…

— Моят сокол…

Магистър Рандолф кимна удовлетворено и продължи обиколката, доволен, че лордовете не представляваха непосредствена заплаха. Те обсъждаха неща, които бяха на езика на всички присъстващи тази вечер. Разбира се, хората имаха пълно право да се интересуват от плановете на своя херцог, особено когато той се готвеше за нова война, за която щеше да вземе със себе си цвета на бойците на Коруин и да изостави другите да се оправят повече или по-малко сами.

Неколкократното споменаване за Уорън и неговата банда все пак бе тревожно. През изминалия месец Рандолф бе слушал за вожда на бунтовниците и хората му много повече, отколкото му се искаше. Очевидно проблемът се задълбочаваше, а не се решаваше. Например земите на Хърд де Блейк бяха на повече от тридесет мили навътре от границата. Досега не беше чувал Уорън да е прониквал толкова дълбоко. Нещата надхвърляха рамките на обикновено гранично сблъскване. Трябваше да информира Морган още утре преди съда.

Рандолф хвърли поглед през залата и забеляза леко движение зад завесата, откъдето трябваше да се появи Морган. Това бе сигналът на херцога, че вече е почти готов да влезе. Рандолф кимна и видя, че завесата се раздвижи отново. Той започна да се промъква бавно в тази посока. Морган отпусна тежките кадифени завеси и се изправи, доволен, че Рандолф е забелязал знака му и е тръгнал към него. Отзад Гуидиън отново се разправяше с лорд Хамилтън с тих, но писклив глас. Морган се огледа.

— Настъпил си ме — прошепна гневно дребният трубадур, сочейки към елегантната си островърха обувка, върху която имаше ясна следа от одраскване отстрани на носа. Целият му костюм беше в различни нюанси на тъмновиолетово и розово, а следата от настъпването на Хамилтън се открояваше ясно върху меката велурена обувка. Гуидиън бе преметнал лютнята си на златист шнур през гърдите, а върху гъстата си черна коса бе нахлупил широкопола шапка с бяла кокарда. Черните му очи святкаха разгневено на мургавото му лице.

— Извинявай — промърмори Хамилтън и направи опит да се наведе и изчетка праха от обувката, вместо да се разправя в присъствието на Морган.

— Не ме докосвай! — излая Гуидиън и изтанцува няколко крачки назад, притискайки ръцете си към гърдите в знак на уплаха и отвращение. — Ти, неловък глупако, само ще направиш всичко още по-лошо.

Той се наведе да изчетка обувката, а дългите ресни от падащите му виолетови ръкави избърсаха пода, така че той трябваше да изтърсва и тях от праха. Хамилтън погледна отмъстително и се усмихна злобно, когато Гуидиън откри новия прах, после забеляза, че Морган бе наблюдавал всичко и се изкашля виновно.

— Простете, милорд — промълви той. — Наистина го сторих без да искам.

Преди Морган да успее да отговори, завесата се отвори за миг и Рандолф се промъкна в стаичката.

— Няма нищо срочно за докладване, ваша, милост — каза той тихичко. — Много се говори за Уорън, но това може да почака до утре сутринта.

— Много добре — кимна Морган. — Гуидиън, ако ти и Хамилтън за малко престанете да се препирате, ще можем да влезем в залата.

— Милорд! — ахна Гуидиън, излъчвайки се от възмущение. — Не аз започнах тази глупава караница. Този простак…

— Ваша милост, и вие искате да премълча това… — прекъсна го Хамилтън.

— Достатъчно и от двама ви. Не искам да ви слушам повече.

Лордът управител на двореца призова за внимание, когато завесата зад него се раздвижи и залата притихна. Три тържествени удара от дългия официален жезъл отекнаха глухо в смълчаната се зала, а гласът на управителя закънтя в тишината.

— Негова милост лорд Аларик Антъни Морган, херцог на Коруин, господар на Корът, главнокомандващ на кралските армии, защитник на краля!

Прозвучаха фанфари, Морган пристъпи през отворената завеса и спря на входа. Одобрителен шепот премина през събралите се гости и всички се поклониха с уважение. След това музикантите отново засвириха, а Морган отвърна на поздрава с кимване и тържествено се отправи към мястото си на масата. Свитата му го последва.

Тази вечер херцогът беше облечен в черно. Тревожните новини на Дънкан от Ретмут внесоха тържественост, съвсем противоположно на настроението, в което трябваше да бъде, за да се съобрази с указанията на темпераментния управител на гардероба. Той отхвърли блестящото зелено, което бе избрал лорд Ретълд, и се облече в черно, като остави всеки да си мисли каквото иска.

Строга и семпла черна копринена туника, гладка и прилягаща към тялото, стегната в китките; върху нея — великолепен черен кадифен жакет, украсен с лъскави черни орнаменти, с висока и тясна яка по врата и широки ръкави до лактите, за да се види коприната на туниката под тях; копринено трико и ниски черни ботуши от най-мека кожа.

На този фон — няколко украшения, които Морган си позволяваше да сложи, когато беше в подобно настроение: на дясната ръка — пръстенът печат с грифона, чиято изумрудена фигурка блестеше върху фон от оникс, а на лявата ръка — пръстенът на Защитник на краля1 със златния лъв на Гуинид, гравиран върху черно поле и искрящо злато. Коронката на херцозите Коруин със седем малки рога, изработена от ковано злато, украсяваше златистата глава на владетеля дерини на Коруин.

Изглеждаше невъоръжен, защото по традиция владетелят на Коруин нямаше защо да носи оръжие сред гостите си за вечеря. Но под богатите си одежди Морган носеше блестяща ризница, а в износената калъфка на китката бе скътана тънка кама. По-важно беше, че неговите вълшебни сили на дерини го закриляха като незрима мантия, независимо къде се намираше.

Трябваше да играе ролята на любезен домакин, да се примири със скуката на официалната вечеря, докато вътрешно изгаряше от нетърпение и догадки какво се бе случило с Дънкан.

Когато Дънкан най-сетне се прибра в Корът, отдавна се беше стъмнило. През последните две мили конят му окуця, и той беше принуден да слезе и да върви пеша, едва сдържайки почти непреодолимото си желание да принуди животното да продължи с нормална стъпка, въпреки болките. Но се въздържа. Каквато и да беше ползата от по-ранното пристигане, надали си струваше да унищожи един от най-добрите коне на Аларик. Пък и не бе в характера му да измъчва нарочно едно живо същество.

Така че когато той и животното с куцане най-сетне се дотътриха до двора на двореца, го намериха съвсем опустял. Стражите на портите го пуснаха без въпроси, защото ги бяха предупредили, че чакат завръщането му, но в двора нямаше никой, за да поеме коня. По покана на херцога оръженосците и пажовете, които обикновено обслужваха конюшните, се бяха промъкнали в края на залата, за да чуят пеенето на Гуидиън. Най-сетне Дънкан намери на кого да остави коня, пресече двора и стигна до входа на голямата зала.

Вечерята бе свършила, както скоро разбра, а когато минаваше между слугите, скупчени на входа в залата, успя да види, че е започнала забавата. Гуидиън пееше, нежно прегърнал лютнята, разположен на второто стъпало на издигнатия подиум в далечния край на залата. Дънкан спря и се заслуша в песента. Очевидно трубадурът заслужаваше репутацията, на която се радваше във всички Единадесет кралства.

Мелодията бе бавна и отмерена, родена в планинския район на Картмур на запад, в земята, където певецът бе прекарал младостта си. Тя беше изпълнена с особените ритми и миньорни модулации, характерни за музиката на планинците.

Бистрият тенор на Гуидиън се лееше над утихналата зала, разказвайки горчиво-сладката история на Метюрин и Дъвъгайл, легендарните влюбени, загинали по време на Междуцарствието от ръцете на жестокия лорд Герент. Никой в залата не помръдваше, докато се лееше песента на трубадура.

Дънкан огледа залата и забеляза Морган, седнал на мястото си наляво от подиума, от който пееше Гуидиън. От лявата му страна седяха лорд Робърт и две красиви дами, които съзерцаваха любовно Морган, докато трубадурът пееше. Но мястото отдясно на Морган, откъм страната на Дънкан, бе празно. Дънкан предположи, че ще успее да се приближи незабелязано, ако внимава.

Но преди да направи опит да тръгне натам, Морган го забеляза и поклати глава, а после се изправи тихичко и се запъти към края на залата.

— Какво стана — прошепна той, притегляйки Дънкан зад една от колоните, а после се огледа, за да се убеди, че не ги подслушват.

— Въпросът с епископ Толивър мина доста добре — прошепна Дънкан. — Не че беше във възторг, но се съгласи да отложи отговора си до Лорис и Кориган, докато се ориентира в обстановката. Когато вземе решение, ще ни съобщи.

— Все пак това е по-добре от нищо. А как се държа изобщо? Смяташ ли, че ще е на наша страна?

Дънкан вдигна рамене.

— Ти познаваш Толивър. Неприятно му е от всичко, което е свързано с дерините, но така са всички тук. Засега ми се струва, че е с нас. Обаче има нещо друго.

— Какво?

— Мисля, че ще е добре да не говорим за това в залата — кимна Дънкан и се огледа многозначително. — На връщане имах интересна среща.

— Искаш да кажеш, такава като моите? — възкликна Морган с широко разтворени очи.

Дънкан кимна тържествено.

— Не може ли да се срещнем в стаята на кулата?

— Веднага, щом се измъкна — съгласи се Морган.

Дънкан се запъти към вратата, а Морган пое дълбоко дъх, за да се успокои, а после се върна тихичко на мястото си. Мислеше си след колко време ще може елегантно да се измъкне от залата.

В стаята на кулата Дънкан крачеше назад-напред пред камината, притискайки ръце към гърдите си, като се опитваше да успокои разклатените си нерви.

Сега му беше ясно, че е много по-объркан, отколкото му се беше струвало в началото, когато преди малко влезе в стаята, бе започнал неволно да трепери, спомняйки си за странника от пътя. Сякаш леден вятър бе духнал във врата му.

Когато треперенето отмина, той хвърли мокрото си наметало и коленичи върху молитвения стол пред малкия олтар. Опита се да се помоли, но за първи път това не помогна. Не успя да се съсредоточи върху думите, които искаше да изрече, и затова се отказа временно от тази неизпълнима задача.

Разбра, че и нервното ходене напред-назад не му помага. Спря пред камината и протегна ръка, но усети, че тя още трепери в закъсняла реакция на случилото се по-рано.

Защо?

Овладявайки се със сила на волята, Дънкан пресече стаята, отиде до масата на Аларик, отвори кристалната стъкленица, която беше там, и си наля малка чашка от силното червено вино, което херцогът пазеше за подобни случаи. Пресуши чашата, наля си още и с чаша в ръка се приближи до покритото с кожи легло. Разкопча расото си до кръста, разхлаби яката си и раздвижи главата си, после се изтегна върху леглото с чашата вино в ръка. Удобното положение, напитката й мислите за случилото се, го накараха да се отпусне. Когато вратата с грифона се отвори и Аларик се появи, младият свещеник се чувстваше много по-добре. Почти не му се искаше да става и да говори.

— Добре ли си? — попита Морган, отиде до леглото и седна до братовчед си.

— Струва ми се, че ще оживея — отвърна Дънкан в просъница. — Преди малко не бях сигурен за това. Срещата наистина ме обърка.

Морган кимна.

— Познавам това чувство. Искаш ли да говорим?

Дънкан въздъхна дълбоко.

— Това беше той. Яздех по пътя, на три-четири мили оттук и тъкмо бях завил, когато той се появи, изправен по средата на пътя. Носеше сива монашеска одежда, държеше тояга в ръка, а лицето му беше почти същото, което сме виждали на портретите в старите молитвеници и исторически книги.

— Той разговаря ли с тебе?

— Да — отвърна възбудено Дънкан, — съвсем ясно, както сега разговаряме ние. Нещо повече, той ме познава. Обърна се към мене с името на майка ми — Дънкан от Коруин. Когато възразих и казах, че съм Маклейн, той ми отговори, че съм също и Коруин „по правото на майка ти“ — това бяха думите му.

— Продължавай — подкани го Морган и отиде да си налее чаша червено вино.

— Ами… след това той ми каза, че наближава времето, когато ще бъда/подложен на сериозни изпитания и ще трябва или да приема моите вълшебни сили и да започна да ги използвам открито, или пък да забравя за тях. Когато възразих и му казах, че като свещеник ми е забранено да използвам тези сили, той попита дали наистина съм свещеник. Знаеше за временното ми отстраняване и дори знаеше… какво си бяхме говорили ние двамата преди това. Помниш ли, когато ти казах, че отстраняването няма такова значение, защото колкото повече използвам способностите си на дерини, толкова по-малко значение има моя църковен обет? Аларик, никога не съм го споменавал на някой друг, знам, че и ти не си говорил другиму. По какъв начин той е узнал за това?

— Той е знаел за нашия разговор? — възкликна Морган и отново приседна от учудване.

— Почти дословно. Дори не ме подложи на разчитане на мислите. Какво да правя, Аларик?

— Не зная — промълви бавно Морган. — Не съм сигурен какво трябва да мисля. Той никога не е бил така разговорлив с мене — Морган потърка очи и се замисли. — Кажи ми, смяташ ли, че той е човек? Искам да кажа, смяташ ли, че той наистина е присъствал там? Или е било просто видение, измама на зрението?

— Той присъстваше наистина — отвърна веднага Дънкан. — Сложи ръка на юздите, за да не го връхлетя с коня — после се замисли. — Но пък когато вървеше, не оставяше следи. След като изчезна, светлината бе достатъчна, за да видя моите стъпки назад по пътя, откъдето бях пристигнал. Но негови следи нямаше.

Дънкан се приповдигна на лакът.

— Честно казано, наистина не зная, Аларик. Може би изобщо да не е бил там. Може би всичко съм си въобразил.

Морган поклати глава и се изправи.

— Не, ти си видял нещо. Засега дори не бих се опитал да отгатвам какво, но смятам, че нещо е имало — той се загледа в краката си за миг, после вдигна глава. — Защо да не оставим всичко за утре? Ако искаш, остани тук. Мисля, че ти е удобно.

— Дори и да искам, не мога да се помръдна — усмихна се Дънкан. — До утре.

Той проследи как Морган излиза през вратата с грифона, после се протегна към пода до леглото и остави чашата за вино.

Наистина бе видял някого на пътя към замъка Кулди. Отново и отново се питаше кой ли ще да е бил той.

И какво ли е искал?