Поражението на дерините

Глава дванадесета

Бяха изминали почти три часа от изгрев-слънце, когато Морган и Дънкан стигнаха северния край на прохода Гънъри. Денят беше ясен и безоблачен, но малко студен, а конете пристъпваха бодро в свежия утринен въздух. Вече усещаха, че наблизо има вода и наистина езерото Джашан се намираше зад дърветата, обграждащи светилището на свети Торин, на по-малко от километър пред тях. Ездачите, отпочинали след дългия преход от миналия ден, оглеждаха небрежно околностите, всеки замислен за това, което предстоящият ден можеше да им донесе.

Районът на граничната планинска област, където Дхаса се бе сгушила между върховете, бе покрит с лесове. В тях растяха високи дървета и се въдеше разнообразен дивеч. Потоците и езерата бяха в изобилие, но по непонятни причини скалният материал бе оскъден. Естествено планинските недра бяха от скала, а в някои райони преобладаваше каменистата почва и нищо не можеше да расте. Те обаче се намираха във високата част на планината, много над горския пояс. Тези места не бяха удобни за обитаване. Затова хората от Дхаса изграждаха къщите си и целите си градове от дърво. Дървеният материал бе разнообразен и в достатъчно количество, а влагата на планинския въздух почти изключваше опасността от пожар. Дори светилището, където след малко щяха да спрат двамата пътници, бе построено от дървесина във всевъзможни оттенъци и шарки, които се срещаха в околностите. Това съответстваше на природните особености на района, още повече че Торин бил светец от лесовете.

Можеше само да се предполага как Торин е спечелил славата на светец. Фактите за живота му бяха малко, а повечето от многобройните легенди имаха съмнителен произход. Знаеше се, че е живял петдесетина години преди Реставрацията, в апогея на властта на дерините по време на Междуцарствието. Знаеше се, че е потомък на бедно семейство от благородното потекло на прочути ловци, в което всички мъже заемали по наследство мястото на пазачи на обширния горски район, разположен на север. Почти нищо друго не бе известно със сигурност.

За него се разправяше, че имал власт над горските зверове, които закрилял, че е вършил много чудеса. Говореше се, че веднъж спасил живота на един от легендарните крале на Гуинид, който ловувал в кралските горски резервати през едно бурно октомврийско утро. Обаче никой не можеше да си припомни как точно е станало това.

Така или иначе, свети Торин бе обявен за покровител на Дхаса скоро след смъртта си. Почитта към него бе станала неделима част от живота на този планински народ. Жените обаче не взимаха участие в проявите на почит към светеца — за тях се застъпваше света Етълбърга. Но пълнолетните мъже от всички страни, които искаха да отидат в Дхаса по южния път, трябваше най-напред да посетят светилището на свети Торин. Там им подаряваха полиран мелхиоров знак, който потвърждаваше, че са сред посветените. Едва след като бяха изявили уважението си към свети Торин, те имаха право да отидат при лодкаря, който прекарваше пътниците през голямото езеро Джашан към самия град Дхаса.

Отказът да се посети светилището в най-добрия случай можеше да привлече нежелателно внимание. Дори и да се подкупеше лодкаря, за да осигури пътуването през езерото — друг път до Дхаса просто нямаше — нито един гостилничар или ханджия нямаше да обслужи хора, които не носеха знака за посещение на светинята. Почти сигурно беше, че всякакви опити за по-сериозна работа в града щяха да се натъкнат на същата съпротива. Жителите на Дхаса бяха непримирими по отношение на своя светия. Само ако разберяха, че в града има чужденци, които не проявяват нужната степен на уважение, щяха незабавно да окажат всякакъв вид натиск. Поради тази причина пътниците почти никога не забравяха да покажат уважението си към светилището на свети Торин.

Мястото за чакане, накъдето Морган и Дънкан насочиха конете, беше тревисто и влажно. Това малко, частично оградено парче земя, настрани от главния път, даваше възможност на пътешествениците и конете им да си починат и да се приготвят за посещение при свети Торин. Груба, пострадала от времето, дървена статуя на горския светец, протегнал ръце за благословия, се виждаше в далечния край на площадката. Огромни потънали във вода дървета простираха възлести клони над главите на поклонниците.

На площадката имаше и други посетители, но знаците на шапките им показваха, че те вече са направили поклонението и сега просто си почиваха в района. В другия край на двора някакъв слаб човек в дрехи на ловец, каквито носеха Морган и Дънкан, смъкна шапката си и влезе в светилището.

Морган и Дънкан слязоха от конете и ги вързаха за желязната халка, прикрепена към долната част на каменния зид, а после застанаха да чакат ред. Морган разхлаби каишката, придържаща тясната му кожена шапка под брадичката, а след това раздвижи светлорусата си глава, за да премахне схващането на врата си. Искаше му се да свали шапка, но с това рискуваше да разкрие самоличността си. Не можеше да поеме този риск, ако желаеше да пристигне навреме за събирането на Курията от архиепископа. Малко бяха мъжете с ръста на Морган, които имаха златиста коса, а той не искаше да го познаят.

Дънкан погледна към пътешествениците, заели другия край на площадката, а после се обърна към светилището и се наклони незабележимо към братовчед си.

— Учудва ме как използват дървения материал по тези места — каза той с тих глас. — Този параклис сякаш е изникнал от самата земя, непипан от човешка ръка, пораснал като гъба за една нощ.

Морган се засмя, а после се огледа, за да види дали са го забелязали другите богомолци.

— Въображението ти е неудържимо тази сутрин, братовчеде — смъмри го той почти без да движи устни, продължавайки да се озърта. — От векове жителите на Дхаса са известни като прочути майстори на дървото.

— Сигурно е така — съгласи се Дънкан. — И все пак в това място има нещо зловещо. Не го ли усещаш?

— Това е излъчването на святост, което съществува във всички такива места — отвърна Морган, поглеждайки накриво братовчед си. — В действителност тук то дори е по-слабо от обикновено. Не мислиш ли, че те гризе твоята разкаяла се съвест на свещеник?

— Невъзможен си — измънка като на себе си Дънкан. — Знаеш ли го? Казвал ли ти го е някой?

— Прекалено често, при това с поразително постоянство — призна си усмихнатият Морган. Той се огледа, за да види дали някой не проявява специално внимание към тях, после се приближи до Дънкан и стана сериозен.

— Между другото — промълви той, почти без да движи устни, — не съм ти казал какво преживях миналата нощ. Струва ми се, че страничният олтар на „Св. Неот“ навремето си е бил посветен на свети Камбър. Когато бях там няколко минути ми се струваше, че светецът отново ще ме посети.

Дънкан изпита желание да се обърне към братовчед си и да го погледне, но се удържа.

— И какво стана? — попита той тихо, въпреки че му се искаше да извика.

— Видях само един уплашен плъх — подметка Морган. — Боя се, че останалото бяха просто нерви. Така че, както виждаш, тези истории се случват не само с теб.

Той забеляза, че по пътя се движи някой и ръгна Дънкан в ребрата.

Двама конници току-що се бяха показали от завоя и вероятно това бе привлякло вниманието му, защото конете им се движеха не в галоп, а ходом. Носеха еднакви униформи в кралскосиньо и бяло. В същия момент към тях се приближиха още двама, а след това още и още двама.

Морган и Дънкан преброиха шест двойки ездачи, след което от завоя се показа малка карета. Рамките на каретата бяха черни, а останалата част бе боядисана в синьо. Теглеха я четири пъстри коня с покривала и пера, също в синьо и бяло. Дори само облечените в униформи въоръжени конници биха привлекли вниманието на всеки по калния път към Дхаса през това пролетно утро, а присъствието на разкошната карета засилваше още повече първоначалното впечатление. Някаква важна личност се бе запътила към Дхаса. Имайки предвид неутралния статут на града, това можеше да е всеки.

Каретата и охраната й се приближаваха, а в същото време поклонникът излезе от светилището и тръгна към тях. Върху островърхата му кожена шапка проблясваше с мека светлина яркия знак на св. Торин. Тъй като Морган не се помръдна, Дънкан отвърза меча си и го окачи на седлото на коня, а после с бърза стъпка се запъти към светилището. Знаеше, че няма право да внася оръжие в този свят дом.

Конниците почти се бяха изравнили с Морган. Когато минаха край него, той забеляза блестящите атлазени елеци и долови приглушеното тракане на ризниците под тях, примесено с дрънченето на юзди и шпори. Неочаквано конете на каретата затънаха до колене в калта, точно когато бяха стигнали до площадката за чакане. Каретата подскочи и рязко спря, защото едно от колелата беше заседнало и конете не можеха да изтеглят товара си.

Кочияшът ги шибаше с камшика и викаше, но за учудване на Морган, не ги напсува. Двама от ездачите хванаха за юздите водещите коне от каретата и се опитаха да ги изтеглят напред, но без резултат. Каретата бе заседнала здраво.

Морган скочи от зида, където се бе настанил удобно, и се загледа внимателно в спрялата процесия. Знаеше, че ще го накарат да помогне. Облечените в атлаз ездачи нямаше да искат да се цапат, помагайки на каретата да се измъкне, особено когато наблизо имаше простосмъртни. А за всички външни хора херцогът на Коруин в момента беше простосмъртен. Значи трябваше да се държи по съответния начин.

— Хей, ти! — извика един от ездачите, насочвайки коня си към Морган и другите поклонници и махайки с камшика си за езда. — Ела и помогни да измъкнем каретата на дамата!

Значи каретата беше на някаква дама. Затова кочияшът не псуваше конете си.

Морган се поклони и побърза да иде до колелото, после го подпря с рамо и блъсна с всичка сила. Каретата не се помръдна. Още един човек се хвана за колелото до Морган и се напрегна при новия опит, а и няколко други поклонници подхванаха колелата от другата страна.

— Когато дам знак — извика ездачът на първия кон, придвижвайки се до предната част на каретата, — шибни конете с камшика и ги подкарай, а вие долу при колелата бутайте. Готов ли си, кочияш?

Кочияшът кимна и вдигна камшик, Морган пое дъх.

— Хайде сега!

Конете потеглиха, Морган и останалите забутаха с всички сили, колелото се заклати. След това каретата започна бавно да се измъква от ямата. Кочияшът я изчака да мине няколко метра напред, а после спря. Първият ездач се върна с коня си назад към Морган и останалите богомолци.

— Дамата благодари на всички ви — извика той и вдигна камшик за приятелски поздрав.

Морган и останалите се поклониха.

— Освен това тя иска да ви предаде личната си благодарност — каза един приятен и звучен глас от вътрешността на каретата.

Морган вдигна глава и бе поразен от две невероятно сини очи, каквито никога не бе виждал, и от бледото лице с нежен овал, което бе удивително красиво. Лицето бе обгърнато от гладък облак златисточервеникава коса, която се спускаше от двете му страни като огнени крила, и преминаваше в прическа, украсяваща като коронка главата. Нослето беше малко и едва-едва вирнато нагоре, устата — широка и щедра, обагрена в нежния цвят, който по всички закони на природата можеше да принадлежи само на една прекрасна роза.

Тези невероятно сини очи се спряха върху него само за миг, но и той стигаше, за да запечата завинаги образа й в съзнанието му. А после спрялото време продължи своя ход и Морган дойде на себе си, защото успя да отстъпи назад и да се поклони неумело. Навреме си спомни, че не трябваше да се държи като изискания и галантен лорд Аларик Морган, затова промени по нужния начин думите, които искаше да изрече.

— Удоволствие е за ловеца Елън да бъде ваш слуга, милейди — промълви той, опитвайки се безуспешно да отклони поглед от нея.

Водещият конник се изкашля и застана между тях, слагайки края на камшика си за езда внимателно, но твърдо на рамото на Морган.

— Достатъчно, ловецо — каза той. В гласа му се появиха нотки на авторитет. — Милейди иска да продължи пътуването.

— Разбира се, добри ми господине — промълви Морган и се отдалечи от каретата, не сваляйки поглед от дамата. — Нека Бог е с вас, милейди!

Дамата кимна и отново се скри зад завеската, но една малка чорлава червенокоса главица изникна на прозореца и се загледа с широко отворени очи към Морган. Дамата поклати глава и прошепна нещо в ухото на детето, усмихна се на Морган, след което и детето, и тя се загубиха от погледа му. И Морган се усмихваше, докато каретата потегли и продължи пътя си. Дънкан излезе от светилището и запаса меча си около кръста. На ловната му шапка бе прикрепен знакът на Торин. Морган въздъхна и се върна към конете, за да остави собствения си меч. После с решителни стъпки прекоси широкия двор и влезе в преддверието на светилището.

Стаята бе малка и мрачна. Морган веднага забеляза решетката от дърворезба с многобройни отвори, която прикриваше стените от двете страни. Под ботушите му кънтеше кухото ехо на паркетната настилка. В другия край на помещението имаше покрити с резба двойни врати, които водеха към самата светиня. А зад дясната решетка имаше някой. Морган погледна натам и кимна с глава.

Това трябваше да е монахът, който стоеше винаги в преддверието — хем да изслушва изповедите на каещите се, които искаха да облекчат душите си, хем да пази светилището, в което посетителите влизаха без оръжие и един по един.

— Нека бог те благослови, свети братко — промълви Морган с най-благочестивия глас, на който бе способен.

— Да благослови и тебе, и близките ти — отвърна монахът с писклив шепот.

В отговор на благословията му Морган се поклони леко и се запъти към двойните врати. Когато сложи ръце на дръжките на вратите, чу как монахът се размърдва в дървената си кабинка. Дойде му на ум, че може би е избързал. Обърна се и погледна по посока на монаха, надявайки се, че не е събудил у него подозрение, а монахът се изкашля.

— Не желаеш ли да се изповядаш, синко? — в стържещия му глас прозвуча надежда.

Морган поклати глава и тръгна към вратите, после спря и в съмнение обърна глава към решетката. Не беше ли забравил нещо? В ъгълчетата на устата му се прокрадна лека усмивка, той бръкна в пояса си и извади малка жълтица.

— Благодаря ви, добри ми брате — каза той и потисна желанието си да се засмее. — А това е за безпокойството.

С умишлено недодялан жест той се протегна към решетката и сложи монетата в малката касичка. Обръщайки се наново към вратите, чу как монетката иззвъня и се затъркаля надолу по жлебчето, последвана от едва прикрита въздишка на облекчение.

— Иди си с мир, синко — промърмори монахът, докато Морган преминаваше през вратите. — Дано да получиш това, което търсиш!

Морган затвори вратите зад себе си и почака, докато очите му свикнат с още по-слабата светлина. Светилището на свети Торин не бе особено впечатляващо. Морган бе виждал и по-големи, и по-блестящи, и такива, които бяха изградени в памет на много по-известни и свети личности, в сравнение с неизвестния и чисто местен горски светия. Но тук той усещаше някаква особена привлекателност, която дори му се харесваше.

На първо място, параклисът бе изграден изцяло в дърво. Стените и покривът бяха дървени, олтарът беше един огромен къс, изрязан от гигантски дъб. Дори подът бе направен от малки, различни по вид, цвят и структура дъсчици, наредени в поразително красиви фигури и шарки. Стените бяха неравно издялани, покрити с груби кръстове в естествена големина. Високият сводест таван бе също така подпрян на груби греди.

Обаче най-силно впечатление му направи предната стена на параклиса. Човекът, изградил стената зад олтара, е бил удивителен майстор, познаващ всички видове дървен материал, с които можеше да разполага в района, както и начините да ги покаже най-красиво и контрастно. От краищата по посока към центъра се спускаха инкрустации от дърво, които зад кръста се издигаха като фонтан от дървена вода, замръзнала извън времето и пространството като символ на вечния живот, който ни очаква отвъд. Отляво се намираше статуята на свети Торин, издялана от един-единствен изкривен клон на гигантски дъб. С нея контрастираше кръстът пред олтара — тъмно дърво, бледа фигура, замръзнали и неестествено разпънати ръце във формата на идеална буква „Т“, глава повдигната, взор насочен напред. Истински властващ крал, а не страдащият на разпятието Син човешки.

Морган си помисли, че това изображение на Всевишния не му харесва. То унищожаваше човешкото в бога, почти обезличаваше атмосферата на живот и топлина, създавана от красивите и сякаш живи дървени стени. Дори синкавите светлинки на кандилцата и златистите сияния от свещите на поклонниците не стопляха хладния и отблъскващ вид на Небесния цар.

Морган потопи разсеяно пръсти в купела със света вода вдясно от вратите и се прекръсти, а после продължи по тесния коридор. Първоначалното му впечатление за святост бе разклатено от по-близкото запознаване с параклиса. Сега усещаше, че нещо не е наред. Липсваше му меча, провесен отстрани на кръста му. Искаше му се по-бързо да излезе от това място.

Той се спря до малката масичка, поставена в средата на коридора и запали жълта свещ, която трябваше да занесе до предната част на параклиса и да остави до олтара. Докато фитилът се разпалваше, спомените му за миг се върнаха към същия огнен цвят, който сякаш излъчваха косите на жената от каретата. После пламъкът на свещта се успокои, разтопеният восък закапа по пръстите му и стана време да върви по-нататък.

Вратичката на парапета на олтара бе затворена. Морган коленичи и се поклони, протягайки ръка към резето от другата страна на вратичката. Свещите на предишните посетители блещукаха на подставки зад оградката на олтара около образа на светеца. Резето се отвори със силно щракане и Морган се изправи. Тръгвайки напред, дланта му се одраска в нещо остро и от раната бликна кръв. Той инстинктивно поднесе одрасканото до устата си и премина през вратичката, чудейки се какво ли острие можеше да има на това място.

Наведе се, за да разгледа острието отблизо, продължавайки да лиже раничката. Внезапно цялата стая започна да се върти пред очите му. Преди да успее да се изправи, усети, че го понася кипящ водовъртеж и загуби представа за времето.

В ума му проблесна една мисъл — „Мераша“.

Вероятно с нея беше намазано резето на вратичката. Той я беше излизал. Но имаше и нещо по-лошо. Усещаше не само главозамайващия ефект на мерашата, към която бяха чувствителни всички дерини. Върху съзнанието му действаше друго присъствие, могъща нарастваща сила, която го заобикаляше отвсякъде и го влечеше към забравата.

Той падна и се опита да се измъкне от нея, боейки се, че е твърде късно, че нападението е много неочаквано, а лекарството — много силно.

Точно тогава към него се протегна огромна ръка, която изпълни цялата стая, обгърна го отвсякъде и угаси плаващата трептяща светлина.

Опита се да извика Дънкан, но болката заглуши разсъдъка му, после направи последно усилие да прогони зловещата сила, която го беше завладяла. Всичко обаче беше напразно. Струваше му се, че неговите викове ще разцепят небесата, но малка частица от съществото му разбираше, че и те бяха погълнати от тази сила.

Усети, че пада, но викът му увисна беззвучен и замръзнал в пустотата.

След това настъпи мрак. И забрава.