Полунощ

7

Бони се намираше в новата си спалня на първия етаж и се чувстваше доста объркана. Виното „Черна магия“ винаги я караше да се смее, а след това й се доспиваше, но поради някаква причина тази нощ тялото й отказваше да заспи. А и главата я болеше.

Тъкмо щеше да светне нощната лампа до леглото, когато познат глас рече:

— Какво ще кажеш за чаша чай против главоболие?

— Деймън?

— Сварих от билките на госпожа Флауърс и реших да ти донеса една чаша. Не си ли късметлийка? — Ако Бони се бе вслушала по-внимателно, щеше да долови нещо като самоотвращение зад безгрижните думи, но не го стори.

— Да! — съгласи се с готовност момичето. Повечето от чайовете на госпожа Флауърс ухаеха добре и имаха хубав вкус. Този беше особено приятен, но усети с езика си някакви зърна.

И не само чаят беше чудесен, но и Деймън остана да си поговори с нея, докато го пиеше. Беше наистина много мило от негова страна.

Внезапно чаят я накара да се почувства не точно сънлива, но сякаш можеше да съсредоточи мислите си само върху едно нещо. Главата й се замая и Деймън все едно се разми пред очите й.

— По-отпусната ли се чувстваш?

— Да, благодаря ти. — Ставаше все по-странно и по-странно. Дори гласът й звучеше някак забавено и провлечено.

— Исках да се уверя, че никой не е бил по-рязък с теб заради глупавата грешка с Елена — обясни той.

— Всъщност не — отвърна тя. — По-скоро им беше интересно да видят как се биете с Мат… — Бони притисна длан към устата си. — О, не! Не исках да кажа това! Извинявай!

— Всичко е наред. До утре ще ми мине.

Бони не разбираше защо всички толкова много се страхуваха от Деймън, който беше толкова мил, че взе празната чаша и обеща, че ще я остави в мивката. Това беше добре, защото тя имаше чувството, че не би могла да стане, дори от това да зависеше живота й. Беше й толкова отпуснато и приятно.

— Бони, може ли да те попитам нещо? — Деймън замълча за миг. — Не мога да ти кажа защо, но… трябва да открия къде държат звездната сфера на Мисао — продължи настойчиво.

— О… това — смотолеви Бони и се закиска.

— Да, това. И наистина съжалявам, че се налага да те питам, защото ти си толкова млада и невинна… но зная, че ще ми кажеш истината.

След тази похвала и обзелата я омая, Бони имаше чувството, че може да полети.

— През цялото време е на едно и също място — изрече сънливо, с известна нотка на възмущение. — Те се опитаха да ме накарат да си помисля, че са я преместили… но когато го видях завързан да слиза към зимника, разбрах, че всъщност не са. — Тръсна леко къдриците си в тъмното и се прозина. — Ако наистина са смятали да я преместят… щяха да ме отпратят някъде или нещо подобно.

— Е, може би са се тревожели за живота ти.

— Какв…? — Бони отново се прозина. Не разбираше какво иска да каже той. — Имам предвид, че този сейф е много, много стар. Казах им… че тези стари сейфове… могат… много лесно… да… да… — Бони изпусна нещо като въздишка и гласът й замря.

— Радвам се, че си поговорихме — промърмори Деймън в настъпилата тишина.

От леглото не долетя никакъв звук.

Той издърпа чаршафа колкото се можеше по-нагоре и сетне го пусна. Платът закри по-голямата част от лицето й.

— Спи спокойно — пророни Деймън тихо. Сетне излезе от стаята, като не забрави да вземе чашата.

И така… „когато го видях завързан да слиза към зимника…“.

Деймън се замисли, докато миеше внимателно чашата и после я прибра обратно в шкафа. Думите звучаха странно, но сега разполагаше с почти всички парчета от мозайката и всъщност всичко беше много просто. Имаше нужда единствено от още дванайсет от капсулките за сън на госпожа Флауърс и две чинии, пълни със сурово говеждо. Разполагаше с всички съставки… ала никога не бе чувал за зимник.

Малко след това Деймън отвори вратата към сутерена. Не откри нищо, което да отговаря на описанието „зимник“, което бе проверил по мобилния си. Деймън се огледа отчаяно наоколо. Гневът в гърдите му се разрастваше, още повече че всеки миг някой можеше да дойде. В другия край на сутерена се виждаше дървен панел със сложна украса, но нищо друго.

По дяволите, беше стигнал достатъчно далеч, за да се откаже точно сега! Щеше да си върне обратно живота на вампир или не искаше изобщо да живее!

За по-голяма убедителност удари силно с юмрук по дървения панел пред себе си.

Отекна глух звук.

Цялото му отчаяние тутакси изчезна. Деймън огледа много внимателно панела. Да, отстрани по единия ръб имаше панти, където никой нормален човек не би очаквал да ги открие. Всъщност не беше панел, а врата — несъмнено към зимника, където се намираше звездната сфера.

Много скоро чувствителните му пръсти — дори човешките му пръсти бяха много по-чувствителни от тези на повечето хора — напипаха една издатина, чу се щракване… и цялата врата се отвори.

Видя стълбите. Пъхна пакета под мишницата си и заслиза надолу.

Осветен от малкото фенерче, което носеше Деймън, зимникът отговаряше точно на описанието си: влажно и студено помещение, изградено в земята, служило за съхранение на плодове и зеленчуци преди изобретяването на хладилниците. И сейфът бе точно същият, както бе казала Бони: стар и ръждясал, с ключалка с комбинация, която всеки печен разбивач щеше да отвори за по-малко от минута. На Деймън, въоръжен със стетоскоп, щеше да отнеме около шест минути (веднъж бе чул, че ако търсиш достатъчно упорито, можеш да намериш всичко в пансиона, и се оказа вярно) и да съсредоточи всяка частица от съществото си върху тихото прещракване на механизма.

Но първо трябваше да се справи със Звяра. Сейбър, черният цербер, се бе изправил и застанал нащрек в мига, в който тайната врата се бе отворила. Несъмнено бяха използвали дрехите на Деймън, за да го научат да залае силно, когато усети миризмата му.

Но Деймън бе запознат с билките и бе претършувал кухнята на госпожа Флауърс. Сдоби се с шепа лешници, малко ягодово вино, анасон, ментово масло и още няколко основни масла със сладки и остри аромати, с които хазайката им се бе запасила. Смеси ги и получи от тях лосион със силно и пикантно ухание. Намаза се внимателно целият с него. Мазилото образуваше за Сейбър невъзможна смес от силни миризми. Единственото, което знаеше в момента вече седналото куче, беше, че със сигурност не Деймън седи на стъпалата и че някой му хвърля големи хапки от хамбургер и тънко нарязани парчета филе миньон, които животното поглъщаше цели. Деймън наблюдаваше с интерес как в огромната паст на кучето изчезва смесицата от сънотворен прах и сурово месо, докато размахваше опашка.

Десет минути по-късно церберът Сейбър се бе проснал на пода, заситен, щастлив и потънал в дълбок сън.

Шест минути след това Деймън отваряше желязната врата.

Секунда по-късно вадеше калъфка за възглавница от стария сейф на госпожа Флауърс.

На светлината на фенерчето видя, че наистина държи звездната сфера, но тя бе пълна само малко над половината.

Какво означаваше това? Отгоре се виждаше изкусно пробита дупка, после запушена, за да не се разлее нито една скъпоценна капка от течността.

Но кой бе използвал останалата част от течността и защо? Самият Деймън само преди няколко дни бе видял звездната сфера, пълна догоре със седефена, блестяща течност.

Незнайно как, оттогава досега някой бе използвал жизнената енергия на около стотина хиляди хора.

Дали останалите са се опитали да направят нещо със сферата и са се провалили, но с цената на пропиляването на толкова много Сила? Стефан беше твърде благонравен, за да използва толкова много, Деймън беше сигурен в това. Но…

Сейдж.

Ако е бил призован от висшите имперски сили, Сейдж определено е способен на всичко. Така че, по някое време, след като звездната сфера бе донесена в пансиона, Сейдж е излял почти половината от жизнената сила от нея. Сетне я е оставил Мет или някой друг да я запуши.

А такова огромно количество Сила би могло да се използва единствено за… да се отвори Портата към Тъмните измерения.

Деймън бавно издиша и се усмихна. Имаше само няколко начина, за да се проникне в Тъмните измерения, а като човек очевидно не би могъл да шофира до Аризона и да мине през централната Порта, както направи първия път с момичетата. Но сега имаше нещо по-добро. Звездна сфера, с която можеше да си отвори лична Порта. Не познаваше друг начин да премине отвъд, освен ако някой беше такъв късметлия, че да притежава един от почти митичните специални ключове, с който можеше да броди на воля из измеренията.

Несъмнено след време госпожа Флауърс щеше да открие друга благодарствена бележка на някое потайно местенце: този път придружена от нещо наистина безценно — прекрасна и изящна вещ, навярно от измерение, намиращо се далеч от Земята. Така правеше Сейдж.

Отгоре не се чуваше нито звук. Хората се осланяха на другарите си, животните, за да ги пазят. Деймън огледа още веднъж зимника и не видя нищо друго, освен празно полутъмно помещение, ако не се брои сейфът, който той затвори. Напъха личните си вещи в калъфката, потупа Сейбър, който тихо похъркваше, и се извърна към стълбите.

Тогава съзря фигурата, застанала на прага. Фигурата се плъзна бързо зад вратата, но Деймън бе видял достатъчно.

В едната си ръка фигурата държеше нещо като бойна тояга, дълга почти колкото самата нея.

Което означаваше, че беше ловец убиец. На вампири.

Досега Деймън се бе срещал с неколцина ловци убийци — за кратко. Според него, те бяха тесногръди, неразумни и дори по-глупави от обикновените човешки същества. Обикновено бяха възпитавани с легендите за вампири с огромни зъби, едва ли не като слонски бивни, които разкъсват гърлата на жертвите си и ги убиват. Деймън не отричаше, че наистина има подобни вампири, но повечето умееха да се контролират. Ловците на вампири обикновено работеха на групи, но Деймън предусещаше, че този беше сам.

Заизкачва се бавно по стъпалата. Беше почти сигурен за самоличността на този ловец убиец, но ако грешеше, трябваше да съумее да избегне оръжието, насочено право надолу към него като копие. Нямаше да представлява никакъв проблем, ако все още беше вампир. Сега бе малко по-трудно, тъй като беше невъоръжен, при това в неизгодна тактическа позиция.

Стигна до върха на стълбата, без да пострада. Това беше най-опасната част от изкачването на стъпалата, защото оръжието бе достатъчно дълго, за да го събори отново долу. Разбира се, един вампир нямаше да пострада сериозно от това оръжие, но… не биваше да забравя, че той вече не беше вампир.

Но човекът в кухнята го остави да изкачи всички стъпала от зимника до горе, без да му попречи.

Почтен убиец. Колко мило.

Деймън се извърна бавно, за да прецени ловеца на вампири. Тутакси се впечатли.

Но не от очевидната сила, благодарение на която ловецът можеше да си служи с бойната тояга. А от самото оръжие. Идеално балансирано, то беше предназначено да се държи в средата, а изящните инкрустации със скъпоценни камъни около дръжката сочеха, че създателят му е притежавал отличен вкус. Краищата пък подсказваха, че той или тя притежава и чувство за хумор. Двата края на тоягата бяха конструирани от твърдо дърво за здравина, но също бяха украсени. По форма напомняха едно от най-старите човешки оръжия — копие с кремъчен връх. Но от тях изскачаха малки шипове, забити здраво в дървесината. Тези шипове бяха изработени от различни материали: сребро за върколаците, дърво за вампирите, бял ясен за Древните, желязо за всички странни и страховити създания, както и още няколко, които Деймън не можа да разпознае.

— Те се пълнят — обясни ловецът на вампири. — Подкожни игли, които инжектират при допир. И разбира се, за различните видове има различни отрови — бързи и прости за хората, вълче биле за онези палави кутрета и така нататък. Това оръжие е истинско произведение на изкуството. Искаше ми се да го бях намерила, преди да срещнем Клаус.

Сетне тръсна глава и се отърси от спомените.

— И така, Деймън, какво да бъде? — попита Мередит.