Полунощ

3

Деймън скочи. Някъде по средата на скока Елена почувства, че е в плен на гравитацията. Опита се да се свие на топка, за да поеме удара, насочен върху едното й бедро.

Последвалото беше странно — почти чудо. Тя падна и се приземи върху лявата си страна на кушетката. На другия й край беше чинията със стека тартар, която отскочи нагоре, навярно на около десетина сантиметра, сетне се върна на мястото си.

Елена имаше достатъчно късмет, за да види края на героичното спасяване — Деймън все едно се гмурна към пода и сграбчи бутилката с безценното вино „Черна магия“ малко преди да падне и да се разбие. Може и да не притежаваше светкавичните рефлекси на вампир, но все още беше бърз, много по-бърз от обикновен човек. Подскача, държейки момичето, пуска го върху нещо меко, сетне се гмурва като опитен плувец и в последния миг улавя бутилката точно преди да се разбие. Забележително.

Но имаше и други начини да си проличи, че Деймън вече не е вампир — не беше защитен срещу падане върху твърди повърхности. Елена го осъзна, когато чу как се опитва да си поеме дъх, а не успява.

Мислите й препуснаха бясно, докато се опитваше да си припомни всички подобни случки, и се сети за една, когато Мат бе останал без дъх. Тогава треньорът го сграбчи за яката и го потупа здравата по гърба.

Елена изтича при Деймън, подхвана го под мишниците и го претърколи по гръб. С все сили го издърпа в седнало положение. Сетне събра ръце и имитирайки Мередит, която играеше в бейзболния отбор в гимназията „Робърт Е. Лий“, замахна колкото се може по-силно към Деймън и го удари с юмруци в гърба.

Получи се!

Деймън изхриптя и отново задиша. Като подредена личност, Елена коленичи и се зае да оправя дрехите му. Веднага щом дишането му се нормализира, крайниците му възвърнаха жизнеността си. Той сви нежно едната й ръка в другата. Елена се запита дали не са изчерпали всички думи помежду си, дали някога отново ще намерят път един към друг.

Как се бе случило всичко това? Деймън я бе вдигнал — навярно защото кракът й беше изгорен. Или може би, защото бе решил, че звездната сфера е у госпожа Флауърс. Тя бе попитала: „Деймън, какво правиш?“. Дотук нищо особено, а сетне по средата на изречението се бе чула да казва „скъпи“ и — но кой щеше да й повярва? — това изобщо не бе свързано с нищо, което бяха правили преди това. Беше несъзнателно, просто се бе изплъзнало от езика й.

Но го бе изрекла пред Бони, единственият човек, който със сигурност щеше да го приеме съвсем лично и на сериозно. А след това Бони бе побягнала, преди да има шанс да й обясни.

Скъпи! И то тъкмо когато двамата бяха започнали отново да се карат.

Каква ирония! Защото той съвсем сериозно смяташе да се сдобие със звездната сфера. Беше го прочела в очите му.

Да наречеш Деймън „скъпи“ на сериозно, би трябвало да си — трябва да си… безнадеждно… безнадеждно… отчаяно…

О, Господи…

Сълзите потекоха по страните на Елена. Но това бяха сълзи на откровение. Елена осъзнаваше, че днес не е на себе си. От три дни почти не бе спала — твърде много объркани чувства, твърде много неподправен ужас й се насъбра в момента.

При все това се изплаши от откритието, че нещо много важно се е променило вътре в нея.

Не го бе желала. Искаше единствено двамата братя да спрат да враждуват. Освен това тя бе родена да обича Стефан; знаеше го! Преди време той искаше да се ожени за нея. Е, оттогава тя беше вампир, дух и наново преродено човешко същество, спуснато от небето. Можеше само да се надява, че един той ще пожелае да се ожени и за новата Елена.

Но новата Елена се чувстваше объркана от странната си нова кръв, която за вампирите — в сравнение с кръвта, която течеше във вените на повечето обикновени момичета — беше като ракетно гориво в сравнение с бензина. И от Силите на крилете, като например Крилете на изкуплението, повечето от които не разбираше, а и не можеше да контролира нито една от тях. Макар че напоследък бе забелязала появата на нова сила и знаеше, че е заради Крилете на разрушението. Един ден можеха да се окажат полезни, помисли си девойката мрачно.

Разбира се, някои от тях вече бяха полезни на Деймън, който вече не беше просто съюзник, а отново хем враг, хем съюзник. Искаше да открадне нещо, от което нейният град се нуждаеше.

Елена не бе искала да се влюбва в Деймън — но, о, боже, ами ако вече го бе сторила? Ами ако не можеше да потуши чувствата си? Какво щеше да прави?

Седеше смълчана, докато сълзите й се стичаха безмълвно. Знаеше, че никога не би могла да сподели нищо от всичко това с Деймън. Той беше благоразумен и умееше да запазва самообладание, когато ставаше дума за чувства, но не и точно относно този проблем. Това тя си го знаеше твърде добре. Ако му кажеше какво се таи в сърцето й, още преди дори тя самата да го е осъзнала, той щеше да я отвлече. Щеше да повярва, че завинаги е забравила Стефан, както тази нощ го бе забравила за кратко.

— Стефан — прошепна тя. — Съжалявам…

Както и никога не биваше да позволява Стефан да узнае за това — нали на Стефан принадлежеше сърцето й.

— Трябва по-бързо да се отървем от Шиничи и Мисао — рече Мат мрачно. — Искам да кажа, че наистина много скоро трябва да вляза във форма, иначе от университета „Кент Стейт“ ще ми изпратят кратко послание: „Отхвърлен“. — Двамата с Мередит седяха в топлата кухня на госпожа Флауърс, похапваха джинджифилови курабийки и я гледаха, докато тя старателно приготвяше говеждо каспачо — втората от двете рецепти за сурово говеждо в старата й готварска книга. — Стефан се възстановява толкова добре, че след два дни вече ще можем да си подхвърляме старата футболна топка — додаде той с лека нотка на сарказъм в гласа, — ако всички в града престанат да са откачени и обсебени. О, да, и ако ченгетата престанат да ме преследват, задето съм изнасилил Каролайн.

При споменаването на Стефан госпожа Флауърс надникна в голямата тенджера, която отдавна вреше върху печката и сега от нея се разнасяше толкова ужасна миризма, че Мат не знаеше кого да съжалява повече: този, който щеше да получи огромна купчина сурово месо, или този, който много скоро щеше да се опита да преглътне онова, което вреше в тенджерата.

— Значи, ако допуснем, че оживееш, ще се радваш да напуснеш Фелс Чърч, когато му дойде времето? — попита го Мередит тихо.

Мат се почувства, сякаш го бе зашлевила.

— Шегуваш се, нали? — рече и побутна дружелюбно Сейбър със загорелия си, бос крак. Огромният звяр издаде нещо средно между ръмжене и мъркане. — Искам да кажа, че преди това ще е супер да си разменя няколко подавания със Стефан — той е най-добрият рисийвър, който някога съм виждал…

— Или някога ще видиш — напомни му Мередит. — Не мисля, че много вампири си падат по футбола, Мат, така че не си и помисляй да предлагаш той или Елена да те последват в „Кент Стейт“. Освен това, не забравяй, че ти дишам във врата и ще се опитам да ги убедя да дойдат в Харвард с мен. А което е още по-лошо, и двамата с теб нямаме шансове заради Бони, защото онзи двугодишен колеж — все едно кой — е много по-близо до Фелс Чърч и до всички неща наоколо, които те обичат.

— Всички неща наоколо, които Елена обича — не се сдържа да я поправи Мат. — Стефан иска единствено да бъде с Елена.

— Хайде–хайде — обади се госпожа Флауърс. — Ще му мислим, когато му дойде времето, нали, скъпи мои? Мама каза, че трябва да си пазим силите. Стори ми се угрижена — нали знаете, че тя не може да предвиди всичко, което се случва.

Мат кимна, но трябваше да преглътне с усилие, преди да каже на Мередит:

— Значи нямаш търпение да потеглиш към стените на „Бръшляновата лига“1?

— Ако не ставаше дума за Харвард — ако можех да отложа постъпването с една година, но като си запазя стипендията… — Гласът на Мередит заглъхна, но копнежът в него не можеше да се сбърка.

Госпожа Флауърс я потупа по рамото.

— Чудя се за милите Стефан и Елена — промърмори. — Тъй като всички я мислят за мъртва, Елена не може да живее тук и никой не бива да я вижда.

— Аз мисля, че те се отказаха от идеята да заминават някъде надалеч — рече Мат. — Обзалагам се, че в момента се смятат за закрилници на Фелс Чърч. Ще се наложи някак си да се справят. Елена може да си обръсне главата. — Мат се опита да се пошегува, но думите му потънаха като оловни балони още щом ги изрече.

— Госпожа Флауърс имаше предвид колежа — заговори Мередит със също толкова натежал глас. — Нима ще бъдат супергерои през нощта, а през останалото време само ще вегетират? Ако искат да заминат някъде, дори това да е следващата година, ще трябва да го обмислят отсега.

— О… ами, предполагам, че и Далкрест е вариант.

— Къде?

— Нали се сещаш, онзи малък кампус до Дайър. Малък е, но футболният отбор там е наистина… ами, предполагам, че Стефан едва ли ще се интересува колко са добри. Но е само на половин час път оттук.

— О, онова място. Ами спортът там може и да е велик, но със сигурност не е някой престижен университет, още по-малко пък Харвард. — Мередит — практичната, загадъчна Мередит — звучеше така, сякаш носът й бе запушен.

— Да — съгласи се Мат и само за секунда взе тясната, студена ръка на момичето и я стисна. Изненада се още повече, когато тя преплете измръзналите си пръсти с неговите.

— Мама каза, че каквото е писано да се случи, ще се случи, и то скоро — обяви госпожа Флауърс ведро. — Най-важното според мен е да спасим нашия скъп стар град. Както и хората.

— Разбира се — присъедини се Мат. — Ще направим всичко възможно. Слава Богу, че в града има някой, който разбира от японски демони.

— Ориме Сайтоу — усмихна се леко госпожа Флауърс. — Трябва да сме й благодарни за амулетите й.

— Да, и на двете — уточни Мат, замислен за бабата и майката, които носеха еднакви имена. — Струва ми се, че ще са ни нужни доста от амулетите, които правят — додаде мрачно.

Госпожа Флауърс отвори уста, но Мередит я изпревари, като заговори пак за това, което я измъчваше.

— Знаете ли, в крайна сметка Стефан и Елена може да не са се отказали да заминат надалеч — отрони тъжно. — И след като положението е такова, че някой от нас може дори да не доживее, за да отиде в избрания колеж… — Сви рамене.

Мат все още стискаше ръката й, когато Бони нахлу през входната врата, цялата обляна в сълзи. Опита се да притича през коридора към стълбите, избягвайки кухнята, но Мат пусна Мередит и двамата се спуснаха към нея, препречвайки пътя й. Мигом всички се озоваха в бойна готовност. Мередит стисна силно ръката на Бони. Госпожа Флауърс излезе в коридора, бършейки ръце в кърпата за чинии.

— Бони, какво се е случило? Шиничи и Мисао ли? Да не сме нападнати? — попита Мередит тихо, но настойчиво, за да пресече истеричния пристъп на приятелката си.

Сякаш ледено острие прониза тялото на Мат. Никой не знаеше къде се намират сега Шиничи и Мисао. Вероятно в гъсталака, който единствено бе останал от Олд Уд — или точно тук, в пансиона.

— Елена! — извика той. — О, Боже, двамата с Деймън са навън! Пострадали ли са? Шиничи заловил ли ти е?

Бони затвори очи и поклати глава.

— Бони, съвземи се. Успокой се. Шиничи ли е? Или полицията? — попита Мередит, сетне се обърна към Мат: — Погледни през завесите. — Бони продължаваше да клати глава.

Мат не видя светлини на полицейски коли през завесите. Нито някакъв признак, че Шиничи и Мисао ги нападат.

— Ако не сме нападнати — чу Мат да казва Мередит на Бони, — какво става?

С влудяваща упоритост Бони само поклати глава.

Мат и Мередит се спогледаха над ягодовите къдрици на Бони.

— Звездната сфера — промълви Мередит тихо, а Мат изръмжа:

— Онова копеле!

— Елена няма да му каже нищо, ще измисли някаква история — заяви Мередит. Мат кимна, докато се опитваше да пропъди от съзнанието си картината как Деймън махва нехайно с ръка и Елена се сгърчва ужасена, агонизираща.

— Може би са обсебените деца — тези, които скитат наоколо и се нараняват или се държат като побъркани — предположи Мередит, като стрелна с поглед Бони и стисна силно ръката на Мат.

Обърканият Мат се опитваше да отгатне какво става.

— Ако онзи кучи син се опитва да се добере до звездната сфера, Бони не би побягнала. Тя е най-храбра, когато е изплашена. И освен ако не е убил Елена, тя нямаше да е в това състояние…

— Говори с нас, Бони — продължи да я увещава Мередит с най-успокояващия тон на по-голяма сестра. — Нещо трябва да се е случило, за да си в това състояние. Дишай дълбоко и ми кажи какво видя.

И тогава думите потекоха като буен поток от устата на Бони.

— Тя… тя го нарече скъпи — избъбри момичето и сграбчи с две ръце другата ръка на Мередит. — А цялата й шия бе оплескана с кръв. И… о, изпуснах я! Бутилката с „Черна магия“!

— О, няма нищо — обади се госпожа Флауърс нежно. — Безсмислено е да се плаче за разлято вино. Ние просто трябва да…

— Не, вие не разбирате — продължи Бони задъхано. — Когато приближих, ги чух да си говорят — вървях бавно, за да не се спъна. Те говореха за звездната сфера! Отначало помислих, че се карат, но тя бе обвила ръце около врата на Деймън. Ами всички тези приказки, че повече не бил вампир? Цялото й гърло беше в кръв, неговата уста също бе окървавена! Когато влязох, той я вдигна и я хвърли, за да не мога да видя, ала не беше достатъчно бърз. Тя сигурно му е дала звездната сфера! И го нарече „скъпи“!

Мат и Мередит се спогледаха, изчервиха се и побързаха да се извърнат. Ако Деймън отново беше вампир — ако по някакъв начин бе успял да измъкне звездната сфера от скривалището й — и ако Елена бе отишла да му даде кръв, под предлог да му „занесе храна“…

— Бони, не правиш ли от мухата слон? — попита Мередит, опитвайки се да омаловажи случилото се. Както и да е, какво стана с подноса с храната на госпожа Флауърс?

— Храната… беше пръсната навсякъде. Просто са я захвърлили! Но той я държеше, пъхнал едната си ръка под коленете й, а другата под тила й, а главата й бе толкова отметната назад, че косата й се бе разпиляла по рамото му!

Възцари се тишина, докато всички се опитваха да си представят различни пози, които да се връзват с последните шокиращи разкрития на Бони.

— Искаш да кажеш, че той я е подкрепял? — попита Мередит, като гласът й внезапно се сниши до шепот. Мат тутакси схвана причината. Стефан навярно спеше на горния етаж и Мередит не искаше да го събуди.

— Не! Те… двамата се изпиваха с поглед! — изкрещя Бони. — Изпиваха. С поглед.

— Но, скъпа Бони — поде госпожа Флауърс кротко, — може би Елена се е спънала и Деймън просто я е подхванал да не падне.

Сега Бони заговори съвсем равно, с безмилостен тон.

— Може, ако това се случва на всички онези жени от кориците на любовните романи — как им казваха?

— Страстни романси? — подсказа Мередит нещастно, след като всички останали мълчаха.

— Именно! Страстни романси. Ето как я държеше той! Искам да кажа, всички знаехме, че докато бяхме в Тъмното измерение, между тях имаше нещо, но си мислех, че всичко е приключило, когато намерихме Стефан. Обаче не е!

Мат усети как стомахът му се свива на топка.

— Имаш предвид, че в момента Елена и Деймън са там… целуват се и разни други работи?

— Не зная какво имам предвид! — възкликна Бони. — Двамата говореха за звездната сфера! Той я държеше като младоженка! А тя не се противеше!

С вледеняващ ужас Мат предугаждаше наближаващи беди. Виждаше, че и Мередит изпитва същото. И още по-лошо, двамата гледаха в различни посоки. Мат нагоре, към стълбата, където току-що се бе появил Стефан. А Мередит към кухненската врата. Когато извърна поглед натам, Мат видя, че Деймън влиза в коридора.

Какво правеше Деймън в кухнята?, запита се Мат. Само преди минута ние бяхме там. Нима подслушваше?

Мат направо надмина себе си в стремежа да замаже неловката ситуация.

— Стефан! — провикна се с възторжен и сърдечен тон, който го накара да потръпне вътрешно. — Вече си готов за чашка кръв преди лягане?

В същото време една малка част от съзнанието му си помисли: Само го погледни — едва преди три дни е излязъл от затвора, а вече почти е заприличал отново на себе си. Преди три нощи беше като скелет. Днес просто изглежда… слаб. И достатъчно красив, за да подлуди всяко момиче.

Стефан му се усмихна леко и се облегна на перилото. В контраст с бледото му лице, очите му бяха невероятно живи, искрящо зелени и блестящи като изумруди. Не изглеждаше разстроен и сърцето на Мат се сви заради него. Как да му кажат?

— Елена е ранена — рече Стефан и внезапно всички застинаха в безмълвно мълчание. — Но Деймън не е могъл да й помогне, затова я е довел при госпожа Флауърс.

— Вярно е — разнесе се студеният глас на брат му зад гърба на Мат. — Не можах да й помогна. Ако все още бях вампир… но не съм. Елена има множество изгаряния. Хрумна ми единствено да ги наложа с лед или някаква билкова лапа. Съжалявам, че се налага да опровергая всичките ви умни хипотези.

— О, Господи! — извика госпожа Флауърс. — Искаш да кажеш, че скъпата Елена ме чака в кухнята, за да й помогна? — Прекоси забързано коридора към кухнята.

— Госпожо Флауърс! — извика Стефан, докато продължаваше да слиза по стълбите. — Тя е изгорила ръката и крака си… каза, че Деймън не я е познал в тъмното и я блъснал. Помислил, че някой е проникнал в стаята му, и порязал шията й с нож. Ще бъдем в салона.

— Стефан, тя може и да е невинна… но той не е! — извика Бони. — Дори ти каза, че той я е изгорил — това е изтезание — и е опрял нож до гърлото й! Нищо чудно да я е заплашил, за да я накара да ни излъже. Може дори в момента да е негова заложница и ние дори да не подозираме!

Стефан се изчерви.

— Трудно е да се обясни — рече много тихо. — И аз се опитвам да синхронизирам мислите си. Но в същото време — някои от моите Сили нарастват… по-бързо от способността ми да ги контролирам. През по-голяма част от времето спя, така че няма значение. До преди няколко минути също спях. Но се събудих и Елена казваше на Деймън, че звездната сфера не е у госпожа Флауърс. Беше разстроена и ранена — и усетих къде е ранена. И внезапно чух теб, Бони. Ти притежаваш много силни телепатични способности. После чух и вас да говорите за Елена…

О, мили боже, колко откачено, помисли си Мат.

— Разбира се, разбира се, ние сме сгрешили — смотолеви и краката му последваха Мередит в салона, сякаш бяха завързани към италианските й сандали.

Но кръвта по устата на Деймън…

Трябваше да има някакво обикновено обяснение и за нея. Стефан беше казал, че Деймън е порязал Елена с ножа. А що се отнася до оплесканата й с кръв шия… ами, на Мат не му приличаше на вампиризъм. През последните дни няколко пъти беше донор на Стефан и всичко ставаше много чисто.

Освен това е странно, каза си той, че на никого от тях не им бе хрумнало, че дори от горния етаж на пансиона Стефан можеше да чуе мислите им.

Винаги ли е можел да го прави?, запита се Мат, като в същото време се чудеше дали Стефан не го правеше и в този момент.

— Опитвам се да не се вслушвам в чуждите мисли, освен ако не съм поканен или имам основателна причина — рече Стефан. — Но когато някой спомене Елена, особено ако звучи разстроен — тогава не мога да се сдържа. Както когато се намираш на някое много шумно място, където едва различаваш каквото и да било, и някой изрече името ти, тутакси го чуваш.

— Нарича се Феномен на купона — обади се Мередит. Гласът й беше тих и разкаян, все едно се опитваше да успокои огорчената Бони. Сърцето на Мат отново се изпълни с жал.

— Е, можеш да го наречеш както ти е угодно — заяви той, — но това означава, че можеш да слушаш мислите ни винаги, когато пожелаеш.

— Не винаги — възрази Стефан и потръпна. — Когато пиех животинска кръв, не бях достатъчно силен, освен ако не призовавах цялата си воля. Между другото, моите приятели може би ще останат доволни да узнаят, че утре или най-късно вдругиден отново ще започна да ходя на лов за животни, в зависимост от това, което ще каже госпожа Флауърс — додаде и погледът му се плъзна многозначително из стаята. Спря се върху Деймън, който се бе облегнал на стената до прозореца. Беше разрошен и с тези измачкани дрехи изглеждаше много, много опасен. — Но това не означава, че ще забравя кой спаси живота ми, когато умирах. За това ги почитам и съм им благодарен — и… ами някой ден ще си направим щур купон. — Примигна и се извърна. Двете момичета тутакси се разтопиха — дори Мередит подсмръкна.

Деймън въздъхна престорено тежко.

— Животинска кръв? О, страхотно. Бъди слаб, щом това искаш, малки братко, макар да имаш на разположение три или четири доброволни донора. После, когато наближи последната, решителна схватка с Шиничи и Мисао, ти ще бъдеш полезен, колкото парче мокра книжна кърпичка.

Бони го зяпна смаяно.

— Ще има последна схватка… скоро?

— Веднага щом Шиничи и Мисао решат, че са готови — рече Стефан тихо. — Мисля, че едва ли ще ми дадат време, за да се възстановя напълно. Знаете, че замисълът е целият град да бъде изгорен до основи и всичко да се превърне в пепел. Но аз не мога да продължавам да моля теб, Мередит, Мат — и Елена — да ми дарявате от кръвта си. И без това вие ме поддържате жив през последните дни и не зная как ще ви се отблагодаря.

— Ще ни се отблагодариш, като станеш колкото се може по-силен — рече Мередит с тихия си, равен глас. — Но, Стефан, може ли да ти задам няколко въпроса?

— Разбира се — кимна Стефан, изправен до стола. Не седна, докато Мередит и Бони, която почти се сгуши в скута й, не се настаниха на малкия диван. — Питай — рече чак тогава.