Полунощ

12

— Стефан! Стефан! — Елена беше твърде нервна, за да отсъства повече от пет минути от спалнята, колкото й бяха нужни, за да я видят полицаите. Всъщност този, когото търсеха, но не намериха, беше Стефан. Изобщо не им бе хрумнало, че някой може да се прокрадне и да се скрие в стаята, която вече бяха претърсили.

А сега Елена не получаваше отговор от Стефан, който бе сключен в прегръдка с Мередит, притиснал плътно уста върху двете малки рани, които бе направил. Елена трябваше да го разтърси за раменете, да разтърси и двамата, за да ги накара да реагират.

Тогава Стефан се отдръпна рязко назад, но без да пуска Мередит, която иначе щеше да падне. Побърза да оближе кръвта от устните си. За пръв път вниманието на Елена не бе съсредоточено върху него, а върху приятелката й — приятелка, на която бе позволила да направи това.

Очите на Мередит бяха затворени, но под тях се бяха образували големи тъмносини кръгове. Устните й бяха разтворени, а косите й, обрамчващи като тъмен облак лицето й, бяха мокри от сълзите, попили в тях.

— Мередит? Мери? — Някогашният прякор изскочи неволно от устните на Елена. Но Мередит не помръдна, нямаше признаци, че я е чула. — Стефан, какво не е наред?

— Накрая й внуших да заспи — Стефан вдигна Мередит на ръце и я положи върху леглото.

— Но какво се случи? Тя защо плаче и какво не е наред с теб? — Елена забеляза, че въпреки порозовелите му страни, очите му бяха тъжни.

— Видях нещо… в съзнанието й — отвърна той лаконично и бутна Елена зад гърба си. — Идва един от тях. Стой тук.

Вратата се отвори. Беше полицаят, зачервен и задъхан, който направо бе надминал себе си, връщайки се в стаята, откъдето бе започнал претърсването на първия етаж.

— Намерих всички в една стая — всички, освен беглеца — каза полицаят в голям черен мобилен телефон. От другия край на линията полицайката каза нещо кратко. Мъжът се обърна към тийнейджърите: — Сега ще претърся теб — кимна към Стефан, — докато партньорът ми претърсва вас двете. — Кимна към Мередит. — Между другото, какво й има?

— Нищо, което бихте могли да разберете — отвърна Стефан хладно.

Полицаят го погледна, сякаш не можеше да повярва на чутото. В следващия миг обаче доби вид, все едно можеше и да е разбрал. Пристъпи към Мередит.

Стефан изръмжа. Звукът накара Елена, която беше точно зад гърба му, да подскочи. Беше ниското, свирепо ръмжене на животно, защитаващо самката или самеца си, глутницата, територията си.

Зачервеното лице на полицая внезапно пребледня и по него се изписа паника. Елена предположи, че пред погледа му се бяха разкрили два реда зъби, много по-остри от неговите и изцапани с кръв.

Тя не искаше това да се превърне в… открита схватка.

— Може би в крайна сметка ще се нуждаем от сребърните куршуми — избъбри в телефона полицаят на партньора си.

Елена смушка любимия си, който сега издаваше някакъв звук, приличащ на силното бръмчене на циркуляр, който сякаш пронизваше мозъка й.

— Стефан, въздействай му! — прошепна му тя. — Полицайката идва, а нищо чудно вече да се е обадила за подкрепление.

От допира й звукът секна, а когато Стефан се извърна, тя видя, че от свирепата животинска муцуна с оголени зъби не е останало нищо — лицето му отново бе добило обичайното си мило изражение. Зелените му очи пак излъчваха присъщата му доброта. Сигурно е поел много кръв от Мередит, помисли си Елена и стомахът й се сви. Не беше сигурна какви чувства изпитваше в момента.

Но нямаше как да се отрекат страничните ефекти. Стефан се обърна отново към полицая.

— Ти ще отидеш в предния коридор — нареди му с твърд и отсечен тон. — Ще чакаш там, без да вдигаш шум, докато ти кажа да се движиш или говориш. — Сетне, без да се увери дали полицаят се подчинява на заповедта му или не, подпъхна по-плътно одеялото около Мередит.

Но Елена наблюдаваше мъжа и видя, че той не се поколеба нито за миг. Извърна се кръгом и с войнишка крачка се запъти към преддверието.

Тогава Елена реши, че вече може да погледне отново Мередит. Не откри нищо нередно по лицето на приятелката си, освен неестествената бледност и дълбоките, виолетови сенки около очите.

— Мередит? — прошепна тя.

Нямаше отговор. Елена излезе след Стефан от стаята.

Тъкмо бе стигнала до преддверието, когато полицайката се появи изненадващо. Слизаше надолу по стълбите, като побутваше слабичката госпожа Флауърс пред себе си.

— На земята! — изкрещя. — Всички долу! — Тласна силно госпожа Флауърс. — Незабавно лягайте долу!

Собственичката на пансиона едва не се просна на пода, но Стефан скочи и я подхвана, после се извърна към другата жена. За миг Елена си помисли, че отново ще се озъби, ала вместо това той изрече със скован, но овладян глас:

— Присъедини се към партньора си. Не можеш да се движиш или да говориш без мое разрешение.

Отведе разстроената госпожа Флауърс до един стол в лявата част на преддверието.

— Тази личност нарани ли ви?

— Не, не. Само ги махни от къщата ми, скъпи Стефан, и ще съм ти много благодарна — промълви госпожа Флауърс.

— Смятайте го за сторено — увери я той нежно. — Съжалявам, че ви създадохме толкова много неприятности, при това в собствения ви дом. — Изгледа поред полицаите с пронизващия си поглед. — Вървете си и повече не се връщайте. Претърсихте пансиона, но никой от тези, които търсите, не е тук. Уверени сте, че по-нататъшното наблюдение няма да доведе до нищо. Смятате, че би имало много повече полза от вас, ако помогнете в — как беше? О, да, в овладяването на хаоса във Фелс Чърч. Никога повече няма да идвате тук. Сега се връщайте в колата си и потегляйте.

Елена почувства как космите по тила й настръхват. Усещаше Силата, струяща зад думите на Стефан.

И както винаги, беше задоволително да се види как жестоки и гневни хора се превръщат в послушни агънца под силата на вампирското внушение. Тези двамата останаха неподвижни още десетина секунди, после просто излязоха през предната врата.

Елена се заслуша в звука от отдалечаващата се полицейска кола. Заля я толкова голяма вълна на облекчение, че едва не припадна. Стефан обви ръце около нея, а тя го прегърна силно. Сърцето й туптеше толкова бясно, че го усещаше в гърдите си, чак до върховете на пръстите си.

Всичко свърши. Вече всичко приключи, изпрати й мисълта си Стефан, а Елена внезапно изпита нещо различно. Почувства гордост. Стефан бе поел нещата в свои ръце и бе изгонил полицаите.

Благодаря ти, отвърна му тя телепатично.

— Мисля, че е време да измъкнем Мат от зимника — додаде тя.

Мат не преливаше от задоволство.

— Благодаря, че ме скрихте, но имате ли представа колко време мина? — обърна се възмутено към Елена, когато отново бяха горе. — Нямаше никаква светлина, освен онази, останала в малката звездна сфера. И какво е това? — Вдигна дългата, тежка дървена тояга със странно оформените краища със стърчащи шипове.

Елена внезапно се притесни.

— Не си се порязал, нали? — Сграбчи ръцете на Мат, като остави дългата бойна тояга да падне на пода. Но по дланите на приятеля й не се виждаше нито една драскотина.

— Не съм толкова тъп, че да хвана това нещо за краищата — измърмори той.

— Но поради някаква причина Мередит го е хванала — осведоми го Елена. — Целите й длани бяха разранени. А дори не зная какво е това.

— Аз зная — обади се Стефан тихо. Вдигна бойното копие. — Ала всъщност това е тайна на Мередит. Искам да кажа, че е нейна собственост — добави припряно, когато всички впериха погледи в него при думата „тайна“.

— Е, аз не съм сляп — заяви Мат с честния си, прям маниер. Отметна няколко паднали руси кичура върху очите си, за да разгледа по-отблизо предмета. Вдигна сините си очи към Елена. — Зная на какво мирише. На върбинка. И зная на какво прилича с всички тези сребърни и железни шипове, забити в заострените му краища. Прилича на ефективно оръжие за избиването на всякакви противни дяволски изчадия, които бродят по Земята.

— Както и на вампири — избъбри Елена. Знаеше, че Стефан е в странно настроение, и определено не желаеше да види Мат, за когото бе силно загрижена, проснат на пода с разбит череп. — И дори хора. Мисля, че тези по-големи шипове са за инжектиране на отрова.

— Отрова ли? — Мат погледна стреснато дланите си.

— Всичко е наред — успокои го Елена. — Проверих те, а и освен това, ако имаше отрова, щеше да е от бързодействащите.

— Да, противниците биха искали да те извадят от строя колкото се може по-бързо — уточни Стефан. — Така че, щом още си жив, има голяма вероятност да си останеш такъв. А сега противното дяволско изчадие иска само да си легне. — Извърна се, за да се качи на тавана. Сигурно бе чул как Елена си пое неволно дъх, защото се обърна и тя видя, че съжалява. Тъмноизумрудените му очи бяха тъжни, но блестяха от неизползвана Сила.

Мисля, че ще спим до късно, каза си Елена и усети как по цялото й тяло пробягнаха приятни тръпки. Стисна ръката на Стефан и усети как той стисна в отговор нейната. Тя отлично разбираше какво има наум; двамата бяха достатъчно близо, а той изпращаше съвсем ясно послание за това, което иска — а тя бе не по-малко нетърпелива от него да се качат горе.

— Какво общо има Мередит с това? — попита Мат внезапно, впил поглед в страховитото оръжие.

— Не би трябвало да казвам нищо за това — отвърна Стефан. — Но ако искаш да узнаеш повече, наистина би трябвало да попиташ Мередит. Утре.

— Добре — кимна Мат, явно накрая разбрал. Оръжие като това можеше единствено да е предназначено за убиване на всякакви чудовища, бродещи по Земята. А Мередит — Мередит, която бе стройна и гъвкава като балерина с черен колан и… о, онези уроци! Уроците, които винаги бе отлагала, ако точно в определен момент момичетата бяха замислили нещо, но за които винаги някак си успяваше да намери време.

Но едва ли някой би очаквал едно момиче да разнася клавесин със себе си, а и никой друг нямаше такъв инструмент. Освен това, Мередит бе казала, че мрази да свири, така че най-добрите й приятелки не й додаваха много с въпросите си. Всичко това беше част от загадъчността на Мередит.

Уроци по езда? Елена би могла да се обзаложи, че някои от тях са истински. Мередит би желала да се научи как да избяга бързо, възсядайки каквото й попадне.

Но ако Мередит не се е упражнявала, за да може да забавлява гостите си с лека музика, или да се изявява като звезда в някой холивудски уестърн — тогава какво е правела?

Тренирала е, досети се Елена. В околността имаше доста зали по бойни изкуства и ако Мередит е започнала да се обучава, след като вампирът е нападнал дядо й, сигурно вече беше доста добра. И когато се биехме с ужасни твари, кой е наблюдавал точно нея — едва забележима сива сянка, която не привличаше вниманието? Много чудовища навярно са били избити.

Единственият въпрос, нуждаещ се от отговор, беше: защо досега Мередит не им бе показала страховитото оръжие срещу чудовищата и дяволските изчадия или не го бе използвала в някоя от битките с тях — например срещу Клаус? И Елена не знаеше, но смяташе на следващата сутрин да попита приятелката си. Утре, когато Мередит се събуди. Но вярваше, че отговорът е съвсем прост.

Като истинска дама, Елена се опита да потисне елегантно прозявката си. Стефан?, попита. Може ли да ни изведеш оттук — без да ме носиш на ръце — и да ни поведеш към стаята си?

— Мисля, че тази сутрин всички преживяхме достатъчно вълнения — рече Стефан с мекия си глас. — Госпожо Флауърс, Мередит е в спалнята на първия етаж — вероятно ще спи утре до късно. Мат…

— Зная, зная. Не съм сигурен как е по график, но нямам нищо против тази вечер да е мой ред. — Протегна ръката си към Стефан.

Стефан го погледна изненадано. Скъпи, кръвта никога не е достатъчно, изпрати му мисълта си Елена, съвсем сериозно и откровено.

— Двете с госпожа Флауърс ще сме в кухнята — изрече на глас.

— Не забравяй да благодариш на Стефан, задето защити пансиона заради мен — напомни й госпожа Флауърс, когато влязоха.

— Той го направи, защото това е нашият дом — отвърна Елена, сетне се върна в преддверието, където Стефан благодареше на изчервения Мат.

Тогава госпожа Флауърс извика Мат в кухнята, а Елена бе сграбчена от две жилави, силни ръце. Двамата се изкачваха бързо, докато дървената стълба проскърцваше и пъшкаше в знак на немощен протест. И накрая се озоваха в стаята на Стефан, а Елена в прегръдките на любимия си.

Нямаше по-хубаво място, където да бъдат, както и не искаха нищо друго, помисли си девойката и вдигна лице към Стефан, който сведе своето. Устните им се сляха в дълга и бавна целувка. Прималя й и Елена трябваше да се вкопчи в Стефан, който я държеше с ръце, които биха могли да разтрошат гранит, но само я стискаха — точно толкова силно, колкото тя искаше.