Полунощ

33

Елена чакаше мъглата да се разсее. Стелеше се както винаги, малко по малко, а сега момичето се питаше дали някога ще изчезне, или това ще се окаже само поредното изпитание. Така че, когато осъзна, че може да вижда пред себе си ризата на Стефан, сърцето й се изпълни с радост. Напоследък не бе оплесквала нищо.

— Виждам го! — възкликна Стефан и я придърпа към себе си. После снижи глас до шепот: — Voila8…

— Какво? Какво? — извика Бони и подскочи напред. После и тя спря.

Деймън не подскочи. Приближи бавно. Но в същото време Елена се бе извърнала към Бони и зърна лицето му, когато и той го видя.

Пред тях се издигаше нещо като малък замък или голяма порта със заострени кули, които пронизваха ниските облаци, увиснали в небето. Върху големите като на катедрала черни врати отпред имаше някакъв надпис, но Елена никога не бе виждала подобни завъртулки в някой чужд език.

От другата страна на сградата се извисяваха черни стени, високи почти колкото кулите. Елена погледна наляво и надясно и осъзна, че продължават и чезнат в далечината чак до хоризонта. А без магия щеше да е невъзможно да прелетят над тях.

Те просто се бяха озовали пред това, което бяха открили момчето и момичето от приказката, след като бяха вървели с дни покрай стените.

— Това е Входът на крепостта на Седемте съкровища, нали, Бони? Не е ли това? Погледни! — възкликна Елена.

Бони вече гледаше, притиснала двете си ръце към сърцето, и за пръв път не можеше да отрони нито дума. Докато Елена го наблюдаваше, дребничкото момиче се свлече на колене в белия пухкав сняг. Стефан бе този, който й отговори. Вдигна едновременно Бони и Елена и ги завъртя.

— Това е! — извика, докато Елена мълвеше: „Това е!“. Бони, експертът, задъхано повтаряше: „О, наистина, наистина е това!“, а върху страните й блестяха замръзналите сълзи.

Стефан притисна устни към ухото на Елена.

— И ти знаеш какво означава това, нали? Ако това е Входът на крепостта на Седемте съкровища, знаеш ли къде стоиш в момента?

Елена се опита да не обръща внимание на топлото, гъделичкащо усещане, което дъхът на Стефан разпростря мигом от върховете на пръстите на краката й по цялото й тяло. Постара се да се съсредоточи върху въпроса му.

— Погледни нагоре — подкани я Стефан.

Тя го стори и… ахна.

Над тях, вместо валма от мъгла или вечната пурпурна светлина от слънцето, което никога не залязваше, висяха три луни. Едната беше огромна, покриваше навярно една шеста от небето, светеше в спирали в бяло и синьо, с размазани краища. Точно пред нея трептеше красива сребриста луна, голяма поне колкото три четвърти от първата.

Последна беше малка луна с висока орбита, бяла като диамант, която сякаш нарочно стоеше по-далеч от останалите две. И трите бяха в първата си четвърт и пръскаха нежна, успокояваща светлина върху девствения сняг около Елена.

— Ние сме в Долния свят — промълви Елена с треперещ глас.

— О… всичко е точно като в приказката — ахна Бони. — Съвсем същото. Дори надписът! Дори количеството сняг!

— Точно същото като в приказката? — попита Стефан. — Дори фазите на луните? И осветената част?

— Точно същите са.

Стефан кимна.

— Така си и мислех. Онази история е била предчувствие, което си получила с определена цел — да ни помогне да открием най-голямата звездна сфера, създавана някога.

— Ами, тогава да влизаме вътре! — извика Бони. — Губим ценно време!

— Добре — но всички да са нащрек. Не искаме сега нещо да се обърка — предупреди ги Стефан.

Влязоха през Входа на крепостта на Седемте съкровища в следния ред: Бони, която установи, че големите черни врати се отварят при докосване, но не можеше да види нищо заради ярката слънчева светлина; Стефан и Елена, ръка за ръка; последен беше Деймън, който почака навън достатъчно дълго време с надеждата, според Елена, да бъде взет за „самостоятелен посетител“.

Междувременно получиха най-приятния шок, откакто взеха специалните ключове от китсуне.

— Сейдж — Сейдж! — изписка Бони, когато очите й привикнаха със светлината. — О, Елена, виж, това е Сейдж! Сейдж, как си? Какво правиш тук? О, толкова се радвам да те видя!

Елена примигна два пъти и сумрачният интериор на осмоъгълното помещение дойде на фокус. Заобиколи единствената мебел в стаята — голямото бюро в средата.

— Сейдж, знаеш ли колко отдавна ми изглежда моментът, когато се видяхме за последен път? Знаеш ли, че Бони едва не я продадоха като робиня на публичен търг? А знаеш ли за съня й?

Според Елена Сейдж изглеждаше както винаги. Бронзово, стегнато и мускулесто тяло в изключителна форма, като на Тицианов модел, с голи гърди и крака, с черните си панталони, с дългите бронзови нагъсто преплетени кичури и със странните си бронзови очи, които можеха да срежат стомана или да бъдат нежни и кротки като на агне.

— Mes deux petits chatons — рече Сейдж. — Двете ми малки котенца, вие ме изумихте. Проследих приключенията ви. Пазителят на входа няма много развлечения и не му е разрешено да напуска тази крепост, но вие бяхте изключително смели и забавни. Je vous felisite9. — Целуна ръката на Елена, после на Бони, сетне прегърна Стефан и го целуна по двете бузи. Накрая зае отново мястото си.

Бони чевръсто се покатери в скута на Сейдж, все едно наистина беше малко коте.

— Ти ли взе звездната сфера на Мисао, пълна със Сила? — попита тя и се намести на бедрото му. — Искам да кажа, ти ли взе половината? За да се върнеш тук?

— Mais oui10, аз го направих. Но освен това оставих на мадам Флауърс малък…

— Знаеш ли, че Деймън използва другата половина, за да отвори отново Портата? И че аз също паднах, макар че той не ме искаше? И че заради това едва не станах робиня? А след това Стефан и Елена дойдоха да ме търсят, за да са сигурни, че съм добре? А по пътя за насам Елена едва не падна от моста и не бяхме сигурни, че търгите ще се справят? И знаеш ли, че във Фелс Чърч наближава Последната полунощ, а пък ние не знаем…

Стефан и Елена си размениха дълги, многозначителни погледи.

— Бони, трябва да зададем на Сейдж много по-важен въпрос — прокашля се Стефан и погледна към Сейдж. — Възможно ли е да спасим Фелс Чърч? Имаме ли достатъчно време?

— Eh bien11. Доколкото мога да определя от хронологичния водовъртеж, разполагате с достатъчно време и съвсем малко за губене. Достатъчно за чаша „Черна магия“ на изпроводяк, ала след това никакво размотаване!

Елена се чувстваше като смачкан лист хартия, сетне разтворен и пригладен. Пое си дълбоко дъх. Можеха да го направят. Мисълта й позволи да си припомни любезните обноски.

— Сейдж, как се озова тук? Или чакаше нас?

— Helas12, не — изпратен съм тук за наказание. Получих заповед от имперска сила, която не бих могъл да пренебрегна, mes amis13. — Въздъхна и добави: — Отново съм изпаднал в немилост. Затова, както виждате, сега съм посланик в Долния свят. — Махна незаинтересовано към помещението. — Bienvenue14.

Елена имаше чувството за неумолимо изтичащо време, за изгубени безценни минути. Но може би самият Сейдж щеше да направи нещо за Фелс Чърч.

— Наистина ли трябва да останеш тук?

— Несъмнено, докато mon pere — моят баща — Сейдж изрече думата с гняв и негодувание — се умилостиви и ми позволи да се върна в Двореца на Ада или, още по-добре, да си живея живота, както си искам, и никога да не се връщам. Поне докато някой не се смили над мен и не ме убие. — Огледа любопитно групата, после въздъхна и попита: — Сейбър и Талон добре ли са?

— Бяха добре, когато тръгнахме — отвърна Елена, нетърпелива да се заемат с работата, заради която бяха тук.

— Bien — кимна Сейдж и я погледна мило, — но ние бихме искали цялата ви група да е тук за огледа, нали?

Елена хвърли поглед към вратите, сетне към Стефан, но Сейдж вече викаше — на глас и телепатично:

— Деймън, пиленце мое, не искаш ли да влезеш с приятелите си?

Последва продължителна пауза, сетне вратите се отвориха и един много нацупен Деймън влезе вътре. Дори не отвърна на приятелското: „Bienvenue“ на Сейдж.

— Не съм дошъл тук на светско посещение — заяви вместо това. — Искам да видя съкровищата навреме, за да спася Фелс Чърч. Не съм забравил за проклетия, задръстен град, дори ако всички останали явно вече са.

— Добре тогава — промърмори Сейдж. Изглеждаше засегнат. — Вие минахте всички изпитания по пътя си и можете да погледнете съкровищата. Можете отново да използвате магията, макар че не съм сигурен, че ще ви помогне. Всичко зависи от това, кое съкровище търсите. Felicitations15!

Всички, освен Деймън, се смутиха.

— Сега — продължи Сейдж, — трябва да ви покажа всяка порта, преди да си изберете една. Ще се опитам да бъда бърз, но бъдете предпазливи, s’il vous plait16. Щом веднъж изберете съкровище, тогава само неговата порта ще се отвори още веднъж за всеки един от вас.

Елена осъзна, че се вкопчва в ръката на Стефан — която вече се бе протегнала към нейната, — когато една по една вратите проблеснаха с лека, сребриста светлина.

— Зад вас — продължи Сейдж — е вратата, през която влязохте в тази стая, нали така? Но следващата до нея, ах… — Вратата светна ярко, разкривайки изумителна пещера. Изумителна, защото скъпоценните камъни бяха пръснати по земята или стърчаха от каменните стени. Рубини, диаманти, изумруди, аметисти… всеки един с големината на юмрука на Елена, бяха струпани на огромни купчини в очакване на притежателя си.

— Красиво е, но… не, разбира се! — заяви тя твърдо и се пресегна, за да сложи ръка върху рамото на Бони.

Следващата врата се освети, заблестя, сетне засия толкова силно, че сякаш изчезна.

— А тук — въздъхна Сейдж — е прочутият рай на китсуне.

Елена усети как очите й се разширяват. Беше слънчев ден в най-красивия парк, който някога бе виждала. В дъното малък водопад се изливаше в река, която се спускаше надолу по зелен хълм, а точно пред нея имаше каменна пейка за двама, под дърво, приличащо на разцъфнала череша.

Уханни цветове се носеха, подети от вятъра, шумолящ в клоните на близките черешови и портокалови дръвчета, все едно пъстроцветен дъжд от венчелистчета. Макар че Елена видя мястото само за миг, вече й се струваше познато. Можеше просто да пристъпи и…

— Не, Стефан! — Трябваше да докосне ръката му. Щеше да влезе право в градината.

— Какво? — сепна се той и разтърси глава, като някой, събуден от сън. — Не зная какво ми стана. Все едно се връщах в стар, стар дом… — Гласът му пресекна. — Сейдж, продължавай, моля те!

Следващата врата вече светеше и показваше дълги рафтове с бутилки вино „Черна магия“. В далечината Елена видя тучни лозя, натежали от гроздове, плод, който никога нямаше да види слънчевата светлина, докато не се превърне в прочутата течност.

Всички вече отпиваха от чашите си с вино „Черна магия“, така че беше лесно да кажат „не“ дори на зрялото и ароматно грозде.

Когато поредната врата се освети, Елена ахна. Беше ярко пладне. Пред погледа й се бе ширнало безкрайно поле, в което растяха високи храсти с рози с дълги дръжки, чиито цветове приличаха на черно кадифе.

Застинала в изумление, тя изведнъж осъзна, че всички гледат към Деймън, който неволно бе направил крачка към розите. Стефан протегна ръка, препречвайки пътя му.

— Не погледнах много отблизо — пророни Деймън, — но мисля, че тези са същите като онази, която аз… унищожих.

Елена се извърна към домакина им.

— Същите са, нали?

— Но, да — отвърна Сейдж с нещастна физиономия. — Това са Среднощни рози, noir pur17 — от същия сорт като в букета на бялото китсуне. Но тези рози са празни. Китсуне са единствените, които могат да им вдъхнат магия — като например да развалят проклятието, тегнещо над някой вампир.

От слушателите се разнесе всеобща въздишка на разочарование, а Деймън доби още по-вкиснат вид. Елена се канеше да заговори, за да каже, че Стефан не би трябвало да бъде подлаган на това изтезание, когато следващите думи на Сейдж я накараха да се извърне към поредната порта и самата тя изтръпна от най-обикновен, чисто егоистичен копнеж.

— Предполагам, че бихте могли да го наречете „Фонтан на вечната младост и живот“ — заяви Сейдж. Елена виждаше богато украсен фонтан, бликащ и пенещ се във всички цветове на дъгата. Наоколо хвърчаха малки пеперуди от всякакви цветове, кацаха върху листата на увивните цветове, гушещи се сред пищната зеленина.

Мередит, с хладния си разум и ясна логика, не беше тук, затова Елена заби нокти в дланите си и извика:

— Не! Следващата! — възможно най-бързо и настоятелно.

Сейдж отново говореше и тя се застави да го слуша.

— Цветето Кралска радхика, което според легендата преди много хилядолетия е откраднато от Небесния дворец, променя формата си.

На думи можеше да се стори нещо обикновено… но да го видиш наистина…

Елена гледаше удивено как приблизително десетина дебели преплетени стъбла, украсени с великолепни бели цветове на кала, се поклащат леко. В следващия миг вече съзерцаваше кичести теменужки с кадифени листа, върху чиито венчелистчета като бисери блестяха капки роса. Секунда по-късно стъблата бяха увенчани с бледоморави кученца — също с блестящи капки роса. Преди да си спомни, че не бива да се протяга и да ги докосва, кученцата се превърнаха в разкошни разцъфтели тъмночервени рози. Когато розите се преобразуваха в екзотично златно цвете, което Елена никога не бе виждала, тя трябваше да му обърне гръб.

Блъсна се в твърда, мускулеста гръд и се насили да мисли реалистично. Полунощ наближаваше — и то не във формата на роза. Фелс Чърч се нуждаеше от цялата помощ на света, а ето че тя стоеше тук и зяпаше възхитено цветя.

Сейдж я завъртя във въздуха.

— Какво изкушение, особено за почитател на la beaute18 като вас, belle madame19. Какво глупаво правило, което не ви позволява да откъснете дори една пъпка! Но има нещо много по-възвишено и чисто от красотата, Елена. Ти, ти си наречена на него. На старогръцки Елена означава „светлина“! Мракът идва бързо — Последната, Вечна полунощ! Красотата не може да я спре; тя е дреболия, дрънкулка, безполезна във времена на истинско бедствие. Но светлината, Елена, светлината ще победи мрака! Вярвам в това, както вярвам в смелостта ти, в честността ти и в твоето нежно, любящо сърце.

С тези думи той я целуна по челото и я пусна на земята.

Елена бе замаяна. От всичко на този свят, най-добре знаеше, че не би могла да победи мрака — сама.

— Ала ти не си сама — прошепна Стефан и тя осъзна, че той е до нея и тя навярно се бе разкрила докрай, разпръсквайки мислите си толкова ясно, сякаш ги изричаше на глас.

— Ние всички сме тук с теб — заяви Бони с гръмък глас, все едно излязъл от гърлото на някой два пъти по-едър от нея. — Ние не се боим от мрака.

Настъпи пауза, докато всички се опитваха да не гледат към Деймън.

— Незнайно как ме подмамиха в тази лудост — рече той накрая — и още се чудя как се случи. Но съм стигнал толкова далеч, така че сега няма да се откажа.

Сейдж се обърна към последната врата и тя се освети. Макар и не много. Приличаше на сенчестата страна на много голямо дърво. Но странното беше, че под него не растеше нищо. Нито папрат, нито храсти, нито стръкчета трева дори, нямаше ги даже обичайните увивни растения и плевели. По земята се виждаха няколко изсъхнали листа, но всичко останало беше само прах.

— Планета само с една видима форма на живот в нея — обясни Сейдж. — Великото дърво, което обгръща целия свят. Короната му покрива всичко, с изключение на природните сладководни езера, от които се нуждае, за да оцелее.

Елена се взираше право в сърцето на сумрачния свят.

— Стигнахме толкова далеч и може би заедно — може би ще успеем да намерим звездната сфера, която ще спаси нашия град.

— Тази врата ли избираш? — попита Сейдж.

Елена погледна към останалите от групата. Изглежда, всички очакваха потвърждението й.

— Да — и то веднага. Трябва да побързаме. — Понечи да остави чашата си и тя изчезна. Усмихна се и благодари на любезния им водач.

— Ако трябва да спазваме точно правилата, не би трябвало да ви оказвам каквато и да било помощ — рече Сейдж. — Но ако имате компас…

Елена имаше. Винаги висеше от раницата й, защото постоянно се опитваше да се ориентира по него.

Сейдж взе компаса в дланта си и леко прокара линия по него. Върна го на Елена и тя видя, че стрелката вече не сочи на север, а под лек ъгъл на североизток.

— Следвайте стрелката — посъветва я той. — Тя ще ви отведе до ствола на Великото дърво. Ако трябваше да предположа къде ще намеря най-голямата звездна сфера, бих тръгнал по този път. Но бъдете много внимателни! И други са опитвали да поемат по този път. Телата им са нахранили Великото дърво — като тор.

Елена едва чуваше думите. Беше ужасена от мисълта да претърси цяла планета за звездната сфера. Разбира се, това би могло да е много малък свят, като… като…

Като малката диамантена луна, която видя над Долния свят?

Гласът в главата на Елена беше едновременно познат и чужд. Погледна към Сейдж, който се усмихна. Сетне огледа стаята. Всички чакаха да направи първата крачка.

И тя я направи.