Полунощ

40

Ала след безкрайно време в мек, нежен мрак, нещо изтръгна насила Елена и я поведе към светлината. Истинската светлина. Не ужасния зелен полумрак на Дървото. Виждаше я дори през затворените си клепачи, усещаше топлината й. Жълто слънце. Къде се намираше? Не можеше да си спомни.

А и не я е интересуваше. Нещо в нея й нашепваше, че нежният мрак е по-хубав. Но тогава си спомни едно име. Стефан.

Стефан беше…?

Стефан беше този, когото… този, когото тя обичаше. Ала той никога не разбра, че любовта не е една. Никога не разбра, че тя можеше да обича Деймън и това не променяше ни най-малко любовта й към него. Или че тази липса на разбиране беше толкова мъчителна и болезнена, че понякога се чувстваше като разкъсана на две различни личности.

Но сега, дори преди да отвори очи, тя осъзна, че пие. Пиеше кръвта на вампир и този вампир не беше Стефан. Имаше нещо необикновено в тази кръв. Беше по-гъста, пикантна и наситена.

Не можеше да не отвори очи. Поради някаква причина, която тя не разбираше, клепачите й сами се повдигнаха и Елена се опита мигновено да се фокусира върху уханието, усещането и цвета на този, който се бе навел над нея и я държеше.

Не разбираше и усещането за разочарование, когато бавно осъзна, че този, който се бе навел над нея, е Сейдж, държи я нежно, но уверено до врата си, подкрепяйки я с бронзовите си и голи гърди, топли от слънчевите лъчи.

Ала тя лежеше по гръб, върху трева, и доколкото усещаха ръцете й… незнайно защо, главата й бе студена. Много студена.

Студена и мокра.

Спря да пие и се опита да се надигне и седне. Лекото придържане стана по-твърдо. Чу гласа на Сейдж да го изрича и почувства буботенето в гърдите му, когато й каза:

— Ma pauvre petite21, след малко трябва да изпиеш още. А в косата ти все още има пепел.

Пепел? Пепел? Не се ли слагаше пепел върху главата, за да… сега пък какво мислеше? Сякаш имаше блокаж в мозъка си, който й пречеше да се доближи до… нещо. Но нямаше да позволи да й казват какво да прави.

Елена седна.

Тя се намираше в — да, беше много сигурна в това — в рая на китсуне и само до преди миг тялото й бе извито назад, така че косата й да е потопена в малкия чист поток, който бе видяла по-рано. Стефан и Бони миеха нещо катраненочерно от косата й. И двамата бяха изпоцапани с черно: Стефан имаше голяма ивица върху скулата, а Бони — леки сиви резки под очите си.

Плачеше. Бони плачеше. Все още плачеше, разтърсвана от малки хлипания, които се опитваше да потисне. А сега, когато се вгледа по-добре, Елена забеляза, че очите на Стефан са подути и той също плаче.

Устните й бяха вкочанени. Отпусна се обратно върху тревата и вдигна поглед към Сейдж, който крадешком изтри очите си. Гърлото я болеше, не само отвътре, когато се задъха и в него се надигнаха ридания, но и отвън. В съзнанието и изникна видение как срязва шията си с ножа.

— Вампир ли съм? — прошепна през скованите си устни.

— Pas encore — отвърна Сейдж несигурно. — Все още не. Но Стефан и аз, двамата ти дадохме голямо количество кръв. През следващите няколко дни трябва да си много внимателна. Намираш се на ръба.

Това обясняваше защо се чувства така. Навярно Деймън се надяваше, че тя ще стане вампир, зло момче. Инстинктивно протегна ръка към Стефан. Може би можеше да му помогне.

— Просто за известно време няма да правим нищо — промълви. — Не бива да си тъжен. — Но самата тя все още се чувстваше много зле. Не се бе чувствала така, откакто Стефан беше в затвора, и тя мислеше, че всеки миг ще умре.

Не… това беше по-лошо… защото със Стефан имаше надежда, а сега Елена усещаше, че всяка надежда си е отишла. Всичко си бе отишло. Тя беше празна: едно момиче, което изглеждаше цялостно, но всъщност беше само една куха черупка.

— Аз умирам — прошепна. — Зная го… Искате да се сбогувате с мен, нали?

При тези думи Сейдж — Сейдж! — се задави и се разрида.

— Елена, ти няма да умреш — каза Стефан, който все още изглеждаше странно замислен, с онези следи от сажди по лицето и ръцете си, с измокрени дрехи и коса. — Не и ако не го пожелаеш.

Никога досега не бе виждала Стефан такъв. Дори и в затвора. Целият му плам, вътрешният огън, който единствено Елена познаваше, си бе отишъл.

— Сейдж ни спаси — продължи той бавно и предпазливо, сякаш му струваше огромно усилие да говори. — Пепелта, която се сипе — двете с Бони щяхте да умрете, ако трябваше да вдишате още малко от нея. Но Сейдж пренесе Крепостния вход точно пред нас. Аз едва го виждах; очите ми бяха толкова пълни с пепел, а положението на онази луна се влошаваше с всяка изминала минута.

— Пепел — прошепна Елена. Нещо се опитваше да излезе на повърхността, но отново паметта й изневери. Сякаш почти й бе въздействано чрез внушението, за да не си спомня. Но това беше абсурдно.

— Защо се сипеше пепел? — попита тя, осъзнавайки, че гласът й е прегракнал и хриплив — все едно бе викала прекалено дълго на футболен мач.

— Ти използва Крилете на разрушението — отвърна Стефан спокойно, като я гледаше с подпухналите си очи. — Ти ни спаси. Но уби Дървото — и звездната сфера се разпадна.

Крилете на разрушението. Трябва да е изгубила самообладание. И бе убила цял един свят. Тя беше убийца.

А сега и звездната сфера бе навеки изгубена. Фелс Чърч. О, Боже! Какво щеше да й каже Деймън? Елена бе направила всичко — всичко, погрешно. Сега Бони хлипаше тихо, извърнала лице.

— Съжалявам — отрони Елена, осъзнавайки колко абсурдно звучи. За пръв път се огледа нещастно наоколо. — Деймън? — прошепна. — Той не иска ли да говори с мен? Заради това, което сторих?

Сейдж и Стефан се спогледаха.

По гръбнака на Елена пробягнаха ледени тръпки.

Опита да се изправи, но краката й не бяха онези, които помнеше. Като че ли коленете й бяха сковани. Сега се взираше в мокрите си и изцапани дрехи — и тогава нещо като кал се плъзна по челото й. Кал или съсирена кръв.

Бони издаде някакъв звук. Продължаваше да плаче, но когато заговори, гласът й бе някак си дрезгав, което я правеше да изглежда по-голяма.

— Елена… не успяхме да почистим цялата пепел от косата ти. Сейдж трябваше спешно да ти даде кръв.

— Аз ще почистя пепелта — заяви Елена безизразно. Коленете й се подгънаха. Тя се свлече върху тях. Сетне се изви, наведе се над малкия поток и потопи глава. През ледения шок чу приглушените викове на хората над водата и острото възклицание на Стефан: Елена, добре ли си? в главата си.

Не, отвърна му мислено тя. Но няма да се удавя. Мия косата си. Може би, ако изглеждам добре, Деймън най-после ще пожелае да ме види. Може би ще дойде с нас и ще се бори за Фелс Чърч.

Позволи ми да ти помогна, рече Стефан тихо.

Въздухът вече не й достигаше. Надигна натежалата си глава от водата и я тръсна и отметна, мокра, но чиста, така че да падне върху гърба й. Впери поглед в Стефан.

— Защо? — после добави с нарастваща паника: — Да не би той вече да е заминал? Беше ли… ми сърдит?

— Стефан. — Беше умореният глас на Сейдж. Стефан, в чиито зелени очи бе застинал израз на подгонено животно, издаде лек звук.

— Внушението не действа — заключи Сейдж. — Тя ще си спомни сама.