Полунощ

24

Стефан се събуди рано. Прекара времето от зазоряване до закуска само да гледа Елена, която дори в съня си излъчваше вътрешно сияние, както златен пламък през бледорозова свещ.

На закуска всички, малко или повече, бяха потънали в мисли за предишния ден. Мередит показа на Мат снимка на брат си Кристиан, вампира. Мат разказа накратко на Мередит за начина, по който работеше съдебната система в Риджмънд, и й описа Каролайн като върколак. Беше ясно, че двамата се чувстват в най-голяма безопасност в пансиона.

А Елена, която се бе събудила, обгърната от съзнанието на Стефан, като собственото й съзнание все още бе пълно със светлина, не можеше да измисли нито план А, нито какъвто и да е друг. Останалите трябваше внимателно да я убедят в единственото нещо, което имаше смисъл.

— Стефан — заговори Мат, след като отпи от чашата с черно кафе на госпожа Флауърс. — Само той може да използва силата на внушението си вместо самозалепващите се листчета, за да въздейства на децата.

— А и Стефан — намеси се и Мередит — е единственият, от когото Шиничи може би се страхува.

— От мен няма никаква полза — обади се Елена тъжно. Нямаше апетит. Беше се облякла, изпълнена с чувство на обич и състрадание към целия човешки род и желание да помогне да се защити родният й град, но както изтъкнаха всички, навярно трябваше да прекара целия ден в зимника. Можеха да дойдат репортери.

Те са прави, изпрати мисълта си Стефан на своята любима. Ако разсъждаваме логически, аз съм единственият, който може да открие какво точно става във Фелс Чърч.

Той излезе рано, преди останалите да довършат закуската си. Само Елена знаеше защо; единствено тя можеше да го усеща телепатично.

Стефан бе излязъл на лов. Отиде с колата до Ню Уд, слезе и не след дълго улови един заек в храсталака. Въздейства му чрез внушението, за да го успокои и разсее страха му. Потайно, в тази рядка гора, където нямаше много къде да се скрие, Стефан изсмука малко кръв от животното… и се задави.

Имаше вкус на някаква противна течност, примесена с кръв на гризач. Дали заекът е гризач? Докато беше в затвора, веднъж имаше късмет да улови плъх и кръвта му имаше същия вкус.

Но сега, от няколко дни, той пиеше човешка кръв. И не каква да е, а богатата и гъста кръв на силни и млади хора с авантюристичен дух, а в някои случаи и надарени със свръхестествени способности личности — амброзията на кръвта. Как толкова бързо привикна с нея?

Изпита срам при мисълта за това, от което се беше възползвал. Разбира се, само кръвта на Елена бе достатъчна, за да подлуди всеки вампир. И на Мередит, чиято кръв имаше тъмния, пурпурен вкус на първичен океан, на Бони — с вкус на телепатичен десерт. И накрая Мат — типичният жизнен и енергичен американски младеж.

Те го бяха хранили, при това редовно, давайки му много повече, отколкото му бе нужно, за да оцелее. Бяха го захранвали, докато започна да се излекува, а след като видяха, че се възстановява, продължиха да му дават щедро от кръвта си. И това бе продължило с дни, а като венец на всичко бе миналата нощ с Елена — Елена, чиято коса бе придобила сребрист отблясък и чиито сини очи искряха с почти неземен блясък. Докато са били в Тъмното измерение, Деймън изобщо не се бе въздържал. Самата Елена също не се бе сдържала.

Онова сребристо сияние… Стомахът на Стефан се сви, когато си припомни последния път, когато косата на Елена изглеждаше така. Тогава тя беше мъртва. Ходеше, но в същото време бе мъртва.

Стефан остави заека да избяга. Даде друга клетва. Не биваше да превръща Елена отново във вампир. Това означаваше, че двамата трябва да се въздържат от обмяна на кръв поне за една седмица — и пиенето, и даването на кръв можеха да я тласнат отвъд ръба.

Ще се наложи отново да свикне с вкуса на животинската кръв.

Стефан затвори очи за миг, припомняйки си ужаса от първия път. Спазмите. Треперенето. Агонията, която казваше на тялото му, че това не е храна. Чувството, че вените му могат всеки миг да избухнат в пламъци, болката в челюстта.

Изправи се. Имаше късмет, че е жив. Никога не бе сънувал това щастие: да има Елена до себе си. Щеше да се приспособи към новите източници на храна и нямаше да го каже на Елена, за да не се притеснява, реши той.

Само два часа по-късно Стефан се върна в пансиона. Леко накуцваше. Мат, който го срещна пред тежката входна врата, забеляза накуцването му.

— Добре ли си? По-добре да влезеш вътре и да ти сложим лед.

— Само леко схващане — отвърна лаконично Стефан. — Не съм свикнал на движение. Нямах много възможност за това там в… сещаш се. — Извърна се настрани и се изчерви. Както и Мат, който се вледени, а после се разгорещи, изпълнен с ярост към виновниците за сегашното му състояние. Вампирите са много жилави и издръжливи, но той имаше чувството — не, знаеше, — че Стефан едва не бе умрял в затворническата си килия. Само един ден под ключ бе убедил Мат, че самият той никога не желаеше отново да бъде затварян.

Последва Стефан в кухнята, където Елена, Мередит и госпожа Флауърс пиеха — какво друго? — ароматен чай.

Мат изпита краткотрайна болка, когато Елена мигом забеляза накуцването на Стефан, стана и отиде при него, а Стефан я прегърна силно и прокара пръсти през косата й, за да я успокои. В същото време Мат не можа да се сдържи да не се запита дали тази великолепна златна коса не е станала малко по-светла? По-скоро сребристо–златиста, както в началото, когато Елена бе започнала да се среща със Стефан и беше на път да се превърне във вампир? Стефан определено я оглеждаше отблизо, докато внимателно прокарваше пръсти през блестящия водопад.

— Имаше ли късмет? — попита Елена с напрежение в гласа.

Стефан поклати уморено глава.

— Обикалях нагоре–надолу улиците и щом попаднех на някое… младо момиче, което се криви или се върти неестествено, или пък върши други неща, които се споменават във вестниците, се опитвах да му въздействам. Е, може би нямаше смисъл да си правя труд с въртящите се момичета. Не успявах да уловя погледите им. Но крайният резултат е единайсет на нула.

Елена се извърна развълнувано към Мередит.

— Какво да правим?

Госпожа Флауърс бе заета да преглежда снопчетата билки, които висяха над печката.

— Нуждаеш се от чаша хубав чай.

— И почивка — заяви Мередит и го потупа леко по ръката. — Искаш ли да ти донеса нещо?

— Ами… хрумна ми една идея… Да гадая на кристал. Но ми е нужна звездната сфера на Мисао, за да видя дали ще се получи. Не се тревожи — побърза да добави, — няма да използвам нито частица от Силата вътре; просто ще погледна на повърхността.

— Аз ще я донеса — предложи Елена и се надигна от скута му. Мат трепна леко и погледна към госпожа Флауърс. Елена отиде до вратата на зимника и се спря. Нищо не помръдваше, а хазайката на пансиона само наблюдаваше кротко. Стефан се надигна, за да й помогне, все още накуцвайки. Тогава Мат и Мередит също се изправиха.

— Госпожо Флауърс, сигурна ли сте, че трябва да държим звездната сфера в същия сейф? — попита Мередит.

— Мама казва, че постъпваме правилно — отвърна госпожа Флауърс спокойно.

След това всичко се случи много бързо.

Все едно го бяха репетирали, Мередит натисна точното място, за да отвори вратата на зимника. Елена падна на ръце и колене. По-бързо, отколкото си представяше, че би могъл да го направи, Мат се хвърли към Стефан, навел едното си рамо. Госпожа Флауърс дърпаше като обезумяла клонките изсушени билки от въженцето над печката.

И тогава Мат удари Стефан с цялата сила на тялото си, Стефан се препъна в Елена, а главата му се люшна надолу, без да среща съпротива. Мередит го връхлетя отстрани и го блъсна, така че да полети напред във въздуха. Веднага щом Стефан прелетя през прага и продължи да пада надолу по стълбите, Елена се изправи и затръшна вратата, Мередит се облегна на нея, а Мат изкрещя:

— Как ще задържите едно китсуне?

— Това може да помогне — рече госпожа Флауърс задъхано, докато пъхаше дъхавите билки в процепа под вратата.

— И желязо! — извика Елена и заедно с Мередит и Мат изтичаха в кабинета, където пред камината имаше голяма, тристранна желязна решетка. С дружни усилия я замъкнаха в кухнята и я изправиха пред вратата на зимника. Чак тогава дойде първият удар откъм вътрешната страна, но желязото беше тежко, а вторият удар по вратата беше по-слаб.

— Какво правите? Да не би всички да сте полудели? — отекна жалостиво гласът на Стефан. Докато групата лепеше трескаво амулети по вратата, от другата страна се разнесе проклятие и се изяви истинският Шиничи:

Ще съжалявате, дяволите да ви вземат! Мисао не е добре. Не спира да плаче. Ще я възмездите с кръвта си, но преди това ще се запознаете с някои от моите приятели! Тогава ще разберете какво е истинска болка!

Елена вдигна глава, все едно чуваше нещо. Мат видя, че се намръщи.

— Дори не се опитвай да пускаш психическите си сонди, за да търсиш Деймън. Той замина — подвикна тя на Шиничи. — И ако се опиташ да го откриеш, ще ти изпържа мозъка!

Откъм зимника думите й бяха посрещнати с враждебно мълчание.

— Мили боже, какво ли ще е следващото? — промърмори госпожа Флауърс.

Елена само кимна на останалите да я последват и всички се качиха до най-горния етаж на къщата — стаята на Стефан — и зашепнаха.

— Ти как разбра?

— С телепатия ли?

— Отначало не се усетих — призна си Мат, — но Елена се държеше така, все едно звездната сфера е в зимника. Стефан знае, че не е там. Предполагам — додаде и потрепна виновно, — че аз съм го поканил.

— Разбрах веднага щом започна да опипва косата ми — каза Елена и потръпна. — Стефан и Д… искам да кажа, Стефан знае, че обичам да я докосва съвсем леко, и то само по краищата. А не да я мачка така. Спомняте ли си всички онези песнички на Шиничи за златната коса? Той е луд. Както и да е, усетих го по излъчването на съзнанието му.

Мат се почувства засрамен. Всички негови съмнения, че Елена може да се превръща във вампир… а това беше отговорът, каза си младежът.

— Аз забелязах пръстена му от лапис лазули — обади се Мередит. — Когато по-рано Стефан излезе, забелязах, че е на дясната му ръка. Когато се върна, беше на лявата.

Последва кратка пауза, докато всички се взираха в нея. Тя сви рамене.

— Предполагам, че е част от обучението ми да забелязвам и най-дребните неща.

— Много умно — промърмори Мат накрая. — Много умно. Той не би могъл да го премести на слънчевата светлина.

— А вие как разбрахте, госпожо Флауърс? — попита Елена. — Или се досетихте по нашето държание?

— Мили боже, не, вие сте много добри актьори. Но веднага щом той пристъпи прага на пансиона, мама ми се развика: „Какво правиш, пускаш китсуне в дома си?“ Така че разбрах пред какво сме изправени.

— Ние го надхитрихме! — грейна Елена. — Изненадахме и надвихме Шиничи! Направо не мога да повярвам!

— Повярвай — усмихна се Мередит кисело. — За миг приспахме бдителността му и го изненадахме. Но в момента той вече замисля отмъщението си.

Нещо друго тревожеше Мат. Обърна се към Елена.

— Мислех, че ти каза, че вие двамата с Шиничи притежавате ключове, с които по всяко време можете да отидете навсякъде, където пожелаете. Така че защо той просто да не е казал: „Отведи ме в пансиона, където се намира звездна сфера“?

— Онези ключове са различни от двете половини на лисичия ключ — отвърна Елена, като смръщи вежди. — Тези ключове са специални, нещо като шперцове, и Шиничи и Мисао все още ги притежават. Не зная защо Шиничи не е използвал неговия. Макар че това щеше да го издаде в мига, в който прекрачи прага на пансиона.

— Не и ако отиде направо в зимника и остане там през цялото време — изтъкна Мередит. — Нищо чудно тези специални ключове да анулират правилото „не могат да влизат, ако не са поканени“.

— Но мама пак щеше да ми каже — намеси се госпожа Флауърс. — Освен това върху вратата на зимника няма ключалки. Изобщо.

— Липсата на ключалки нямаше да има значение — заговори Елена. — Смятам, че той просто искаше да ни покаже колко е умен и как може да ни подлъже да му дадем звездната сфера на Мисао.

Преди някой да каже нещо, Мередит протегна дланта си, върху която блестеше специалният ключ. Ключът беше златен, инкрустиран с диаманти, и имаше много позната форма.

— Това е един от специалните ключове! — възкликна Елена. — Така си мислехме, че изглежда двойният лисичи ключ!

— Изхлузи се от джоба на джинсите му, докато прелиташе във въздуха — обясни Мередит с невинно изражение.

— Искаш да кажеш, когато го прекатури върху мен — уточни приятелката й. — Предполагам, че си го отмъкнала от джоба му.

— Значи точно сега Шиничи не разполага с ключ, с който да избяга! — развълнува се Мат.

— Няма ключ, за да си направи ключалки — съгласи се усмихнато Елена.

— Може пък да се позабавлява, като се превърне в къртица и си прокопае тунел, за да избяга от зимника — подметна Мередит студено. — Ако носи със себе си оборудването си за трансформация или там каквото му трябва — додаде тя и в тона й се прокрадна безпокойство. — Чудя се дали няма да е по-добре Мат да каже на още някого къде е скрил звездната сфера. Само така… за всеки случай.

Мат изведнъж се оказа заобиколен от угрижени лица и смръщени вежди. Но внезапно осъзна, че трябва да каже на някого, че е скрил звездната сфера в гардероба си. Групата — включително Стефан — го бе избрала той да я скрие, защото толкова геройски устоя, когато преди месец Шиничи използваше тялото на Деймън като своя марионетка, за да го изтезава. Тогава Мат бе доказал, че по-скоро ще умре в жестоки болки, отколкото да застраши живота на приятелите си. Но ако сега на Мат му бе писано да умре, звездната сфера на Мисао може би щеше да бъде завинаги изгубена за групата. А само Мат знаеше как днес бе на косъм да се претърколи надолу по стълбите заедно с Шиничи.

— Хей! Има ли някой вкъщи? Елена! — долетя вик отдолу.

— Това е моят Стефан! — зарадва се тя и без капка свян изтича надолу, прекоси преддверието и се хвърли в прегръдките му. Той сякаш се стресна, но успя да я задържи и спре вихрения й устрем, преди двамата да се строполят върху верандата.

— Какво става? — попита, докато тялото му леко потрепваше, сякаш готово за схватка. — Цялата къща вони на китсуне!

— Всичко е наред — успокои го Елена. — Ела да видиш. — Поведе го нагоре по стълбите към стаята му. — Затворихме го в зимника — додаде.

Стефан изглеждаше объркан.

— Кого сте затворили в зимника?

— А вратата е барикадирана с желязо — похвали се Мат тържествуващо. — И цялата е с билки и амулети. Както и да е, Мередит се сдоби с ключа му.

— Неговият ключ? Ти говориш за… Шиничи? — Стефан се извърна към Мередит с широко отворени зелени очи. — Докато ме нямаше?

— Беше по-скоро инцидент. Ръката ми се озова в джоба му, когато той полетя във въздуха. Извадих късмет и измъкнах специалния ключ — предполагам, че това едва ли ти прилича на обикновен ключ.

Стефан се втренчи смаяно в блестящия предмет.

— Истински е. Елена го знае. Мередит, ти си невероятна!

— Да, истински е — потвърди Елена. — Спомням си формата — доста е сложна, нали? — Взе го от дланта на приятелката си.

— Какво смяташ да пра…

— Може би ще го пробвам — усмихна се Елена дяволито. Отиде до вратата на стаята, затвори я, каза: „В кабинета на долния етаж“, пъхна крилатия ключ в ключалката, отвори вратата, прекрачи прага и я затвори. Преди някой да проговори, вече се бе върнала с ръжена от камината в кабинета. Вдигна го високо с триумфиращо изражение.

— Действа! — извика Стефан.

— Това е изумително — промълви Мат.

Стефан бе силно развълнуван.

— Не осъзнавате ли какво означава това? — избъбри възбудено. — Означава, че ние можем да използваме този ключ. Можем да отидем навсякъде, където пожелаем, без да ни е нужна Силата. Дори в Тъмното измерение! Но първо — докато той все още е тук — трябва да направим нещо за Шиничи.

— Ти не си в състояние да направиш каквото и да било, скъпи Стефан — поклати глава госпожа Флауърс. — Съжалявам, но истината е, че ние имахме голям, голям късмет. Просто за миг изненадахме онова зло и лукаво китсуне. Но сега вече е нащрек.

— Аз все пак трябва да опитам — настоя Стефан тихо. — Всеки един от вас е бил измъчван или е трябвало да се бори с него — независимо дали с юмруци, или с ума си — додаде, като се поклони леко на госпожа Флауърс. — Аз страдах заради него, но досега не съм имал възможност да се бия с него. Трябва да опитам.

— Ще дойда с теб — заяви Мат също толкова тихо.

— Всички ще се бием заедно — присъедини се Елена. — Нали така, Мередит?

Приятелката й кимна бавно и взе ръжена от камината в стаята на Стефан.

— Да. Може да е жестоко или нечестно, като удар под пояса, но — ще бъдем заедно.

— Бих казала, че е по-честно, отколкото да го оставим да живее и да причинява болка на хората. Както и да е, ние ще се погрижим за него… заедно — рече Елена твърдо. — И то веднага!

Мат понечи да се изправи, но замръзна по средата на движението си. Втренчи се ужасено в двете момичета. Едновременно, с грацията на лъвици, излезли на лов, или балетни танцьорки, те обградиха Стефан и в пълен синхрон замахнаха с ръжените; Елена го халоса по главата, а Мередит го удари право в слабините. Стефан се олюля от удара в главата, но само промълви: „Оу!“, когато Мередит го удари. Мат избута Елена настрани, после се извърна с изключителна ловкост и точност, все едно беше на футболното игрище, за да отстрани и Мередит от пътя му.

Ала този самозванец очевидно реши да не се съпротивлява. Формата на Стефан изчезна. Пред тях се изправи Мисао, със зелени листа, преплетени в черната й коса с пурпурни краища. За ужас на Мат лицето й беше изпито и бледо. Очевидно беше много болна, но нелишена от дързост. Ала тази вечер в гласа й нямаше подигравателни нотки.

— Какво сте направили с моята звездна сфера? И с моя брат? — попита вяло.

— Брат ти е надеждно заключен — осведоми я машинално Мат. Въпреки всички престъпления, които Мисао бе извършила, изпитваше жалост към нея. Тя явно бе отчаяна и болна.

— Зная това. Трябва да ви кажа, че моят брат ще убие всички ви — и не за забавление, а от гняв. — Сега Мисао изглеждаше нещастна и изплашена. — Никога не сте го виждали истински ядосан.

— И вие никога не сте виждали Стефан ядосан — върна й го Елена. — Поне не когато е в пълната си Сила.

Мисао само поклати глава. Едно изсушено листо полетя от главата й.

— Вие не разбирате!

— Съмнявам се, че разбираме каквото и да било. Мередит, претърси ли това момиче?

— Не, но със сигурност едва ли носи в себе си другия…

— Мат, вземи си една книга и чети — нареди Елена с твърд тон на Мат. — Ще ти кажа, когато свършим.

На Мат не му се щеше да се обърне с гръб към едно китсуне, макар и болно. Но когато госпожа Флауърс му кимна леко, се подчини. Ала дори и с гръб, продължаваше да чува шумовете, които свидетелстваха, че Мисао е хваната здраво и внимателно претърсена. Отначало звуците бяха отрицателни мърморения.

— Аха… аха… аха… ха… опа! — Чу се издрънчаване на метал върху пода.

Мат тъкмо се извръщаше, когато Елена каза:

— Добре, можеш да гледаш. Беше в предния й джоб. Не искахме да те претърсваме — добави към Мисао, която изглеждаше така, сякаш щеше всеки миг да припадне. — Но този ключ — откъде, в името на небесата, се сдобихте с тези ключове?

Лека руменина плъзна по страните на Мисао.

— Небеса е много точно казано. Останали са само два специални ключа — и те принадлежат на мен и на Шиничи. Аз измислих как да ги откраднем от Небесния дворец. Това беше… много отдавна.

В този момент откъм шосето се чу шум от двигател на кола — поршето на Стефан. В последвалата мъртвешка тишина видяха колата на Стефан, която зави по алеята.

— Никой няма да слиза долу — рече кратко. — Никой няма да го кани вътре.

Мередит я стрелна многозначително с поглед.

— Досега Шиничи би могъл да се превърне в къртица и да прокопае тунел. А той вече беше поканен вътре.

— Аз съм виновна, че не ви предупредих — но както и да е, ако това е Шиничи и по някакъв начин е наранил Стефан, ще види той какво ще го сполети, когато аз съм ядосана. Думите Криле на разрушението току-що изскочиха в главата ми и нещо вътре в мен ме подтиква да ги изрека.

В стаята сякаш нахлу леден повей.

Никой не посрещна Стефан, но след малко всички чуха тичащите му стъпки. Стефан се появи на прага, нахлу в стаята и се озова пред редица хора, които го гледаха подозрително.

— Какво става тук, по дяволите? — поиска да узнае, после се втренчи в Мисао, държана от двете страни от Мередит и Мат. — Мисао…

Елена направи две крачки към него — притегли го в обятията си и го целуна страстно. В първия миг той се възпротиви, но малко по малко се предаде, въпреки че стаята бе пълна със зрители.

Когато най-после го пусна, Елена се облегна задъхана на любимия си. Останалите се бяха изчервили от срам. Но Стефан, макар също да бе с пламнало лице, я държеше здраво.

— Съжалявам — прошепна Елена. — Но ти вече два пъти си „дойде у дома“. Първо беше Шиничи и ние го заключихме в зимника. После се появи тя. Не знаех как да се уверя, че Шиничи не е избягал по някакъв начин…

— Сега сигурна ли си?

— О, да. Познавам те. Ти винаги си готов да ме пуснеш в себе си.

Мат осъзна, че тя трепери, и бързо се изправи, за да седне и да си отдъхне на спокойствие поне за минута или две.

Спокойствието му обаче не продължи дори минута.

— Искам си моята звездна сфера! — извика Мисао. — Трябва да я напълня със Сила или ще продължа да слабея — и тогава вие ще сте ме убили.

— Да продължиш да слабееш? Да не би течността да се изпарява от сферата или нещо подобно? — учуди се Мередит. Мат си мислеше за онова, което бе видял в квартала си, преди полицаите от Риджмънд да го арестуват.

— Ти си събрала Сила, с която да я напълниш, така ли? — попита с благ тон. — Може би Сила от вчера?

— Силата се събира от мига, в който вие взехте моята звездна сфера. Но тя не се преля в… мен. В моята звездна сфера. Тя ми принадлежи, но още не е моя.

— Може би като Силата, получена, когато си накарала Коул Рийс да изяде живо морското си свинче? Задето си накарала децата да изгорят собствените си домове? — Гласът на Мат бе мрачен и сериозен.

— Какво значение има? — тросна му се Мисао враждебно. — Тя е моя. Това бяха мои идеи, не ваши. Не можете да ме държите далеч…

— Мередит, дръж ме по-далеч от нея. Познавам онова хлапе Коул, откакто се е родило. Винаги ще ме преследват кошмари…

Мисао живна като увяхващо растение, полято с вода.

— Ще имаш кошмари, ще имаш кошмари — прошепна.

Настъпи тишина.

— Ти си едно противно и зло малко същество — процеди Мередит бавно и безизразно, сякаш мислеше за бойното си копие. — Това ли е твоята храна? Лоши спомени, кошмари, страх от бъдещето?

Мисао явно бе в безизходица, не знаеше какво да прави. Не усети уловката. Беше все едно да попиташ един постоянно гладен тийнейджър: „Какво ще кажеш за една пица и кола? Искаш ли?“. Мисао дори не осъзнаваше, че желанията й са грешни, така че дори не можеше да излъже.

— Ти беше права преди малко — заговори Стефан решително. — Твоята звездна сфера е у нас. Единственият начин да ти я дадем, е, ако направиш нещо за нас. Ние и без това можем да те контролираме, защото тя е у нас…

— Странен начин на мислене. Старомоден и отживял — изръмжа Мисао.

Отново настъпи тишина. Мат усети как стомахът му се свива.

Всички те досега се придържаха към „старомоден и отживял“ начин на мислене. Да се доберат до звездната сфера на Шиничи, като принудят Мисао да им каже къде е. Крайната им цел беше да контролират Шиничи, използвайки неговата звездна сфера.

— Вие не разбирате — изхленчи Мисао жалостиво, но в същото време и гневно. — Моят брат ще ми помогне да напълня отново звездната си сфера. Но това, което причинихме на този град — това беше заповед, а не само забавление.

— Не можеш да ме излъжеш — промърмори Елена, но Стефан вдигна стреснато глава.

— Заповед? Чия заповед?

— Аз… не… зная! — изкрещя Мисао. — Шиничи получава заповедите. След това ми казва какво да направя. Но който и да е той, сега би трябвало да е щастлив. Този град е почти разрушен. Той трябва да ми помогне сега. — Изгледа кръвнишки групата, но на свой ред те също впериха погледите си в нея.

— Да я затворим в зимника при Шиничи — изтърси Мат, преди да се осъзнае. — Имам чувството, че тази нощ май всички ще спим в склада.