Полунощ

37

Тогава Мередит видя нещо, което не беше дим или огън. Мярна й се само рамка на врата — лек полъх на студен въздух. С последно усилие на волята се насочи право към вратата и задния двор, влачейки Изобел след себе си.

Щом премина през прага, усети благословена студена вода да се излива по тялото й. Когато придърпа Изобел под струята, по-младото момиче издаде първия звук от началото на това мъчително пътуване: безмълвно хлипане на благодарност.

Ръцете на Мат й помагаха, като подхванаха Изобел. Мередит се изправи на крака, олюля се в кръг, сетне се свлече на колене. Косата й бе в пламъци! Тъкмо си припомняше тренировките от детството: спри, легни, претърколи се, когато усети студената вода да облива косата й. Водната струя от маркуча заливаше тялото й от горе до долу и тя се завъртя, наслаждавайки се на усещането за хлад, когато чу гласа на Мат:

— Пламъците са угасени. Вече си добре.

— Благодаря ти, Мат. Благодаря ти — изрече с прегракнал глас.

— Хей, ти беше тази, която трябваше да измине целия път до спалнята и обратно. Не беше трудно да изведа госпожа Сайтоу — кухненската мивка беше пълна с вода, така че веднага щом срязах лепенките и я освободих от кухненския стол, се намокрихме целите и хукнахме навън.

Мередит се усмихна и се озърна бързо. Сега Изобел беше нейна отговорност. За свое облекчение видя, че момичето е в прегръдките на майка си.

И всичко това беше благодарение на абсурдния избор между един предмет — колкото и ценен да беше — и един живот. Мередит се взираше в майката и дъщерята и душата й се изпълни с радост. Можеше да поръча да й направят друго бойно копие. Ала нищо не би могло да замени Изобел.

— Изобел ми поръча да ти дам това — казваше Мат.

Мередит се извърна към него. Светлината на пламъците придаваше безумен отблясък на всичко наоколо и за миг тя не повярва на очите си. Мат й подаваше бойното копие.

— Трябва да го е влачила със свободната си ръка — о, Мат, та тя беше почти мъртва, преди да…

— Тя е твърдоглава — прекъсна я младежът. — Също като едно друго момиче, което познавам.

Мередит не беше съвсем сигурна какво иска да каже с това, но едно бе несъмнено:

— По-добре всички да отидем в предния двор. Съмнявам се, че доброволческият пожарникарски отряд ще се появи. Освен това — Тео…

— Ще ги накарам да се раздвижат. Ти провери около портата — рече Мат.

Мередит се насочи към задния двор, осветен от огъня, вече обхванал цялата къща. За щастие задният двор бе останал незасегнат. Мередит отвори портата с бойното копие. Мат беше зад нея, помагаше на госпожа Сайтоу и Изобел да излязат.

Мередит притича покрай лумналия гараж, после спря. Зад нея се разнесе вик на ужас. Нямаше време да успокоява този, който бе извикал, нямаше време да мисли.

Двете борещи се жени бяха твърде заети, за да я забележат… а Тео отчаяно се нуждаеше от помощ.

Инари наистина приличаше на разбесняла се Медуза, от чиято глава се виеха огнени, димящи змии. Само пурпурната част на косата й гореше и тя я използва като гъвкаво въже, за да избие сребърния камшик от ръката на Тео, а друга змия се обви около гърлото на съперницата й, за да я задуши. Тео се опитваше отчаяно да се освободи от пламтящата примка на врата си.

Инари се смееше.

— Страдаш ли, хубава вещице? След секунди всичко ще свърши — за теб и за целия ти малък град! Последната полунощ най-после настъпи!

Мередит стрелна Мат с поглед — и само това бе достатъчно. Той се втурна напред, подмина я и продължи да тича към мястото под двете жени, вкопчени в смъртна схватка. Сетне се наведе леко и събра шепи като чаша.

Тогава Мередит спринтира, влагайки цялата си останала енергия в това късо бягане, като й остана само колкото да скочи и постави крака си върху ръцете на Мат. Почувства, че се извисява нагоре, достатъчно високо, за да среже с бойното копие, бързо и чисто, змията, която задушаваше Тео.

След това Мередит полетя надолу, а Мат се опита да я хване. Тя се строполи отгоре му и двамата видяха какво последва.

Тео, изранена и кървяща, откъсна частта от роклята си, която гореше. Протегна ръка за сребърния камшик и той прелетя със свистене във въздуха, за да срещне разтворените й пръсти. Но Инари не нападаше. Махаше ръце като обезумяла, все едно обзета от невиждан ужас, сетне внезапно изпищя: звук, изпълнен с толкова мъка и болка, че Мередит пое рязко въздух. Беше предсмъртен вик.

Пред погледите им тя се превърна отново в Обаа-сан, съсухрена, безпомощна и крехка старица — дребната като кукла жена, която Мат и Мередит познаваха. Но когато това сбръчкано тяло се удари в земята, вече вкочанено и мъртво, лицето й изразяваше такава злоба, лишена от всякакво покаяние, че гледката беше направо страховита.

Изобел и госпожа Сайтоу приближиха до трупа, хлипайки от облекчение. Мередит погледна към тях, после към Тео, която бавно се спусна към земята.

— Благодаря ти — промълви Тео с едва забележима усмивка. — Ти ме спаси — отново.

— Но какво смяташ, че се случи с нея? — попита Мат. — Защо Шиничи и Мисао не й се притекоха на помощ?

— Мисля, че те сигурно са мъртви. — Гласът на Тео беше мек и приятен в сравнение с рева на пламъците. — Колкото до Инари — струва ми се, че някой навярно е унищожил звездната й сфера. Боя се, че не съм достатъчно силна, за да я победя сама.

— Колко е часът? — извика Мередит, внезапно спомнила си. Изтича до стария джип, чийто двигател още работеше. Часовникът показваше точно дванайсет часа в полунощ.

— Дали спасихме хората? — попита момичето отчаяно.

Тео извърна лице към центъра на града. Близо минута остана неподвижна, сякаш се вслушваше в нещо. Накрая, тъкмо когато Мередит вече си мислеше, че се е побъркала от преживяното напрежение, тя се обърна бавно и рече тихо:

— Скъпата мама, баба и аз сега сме едно. Усещам децата, които осъзнават, че държат ножове — някои и пистолети и пушки. Долавям как стоят в спалните на спящите си родители, неспособни да си спомнят как са се озовали там. И усещам родители, скрити в дрешниците, само до преди миг изплашени за живота си, които виждат как оръжията падат, а децата се свличат на пода в спалните, разплакани и объркани.

— Значи успяхме. Ти успя. Ти я спря! — рече Мат задъхано.

— Някой друг, далеч оттук, направи повече — промълви с нежния и сериозен глас Тео. — Зная, че градът трябва да бъде излекуван. Но баба и мама са съгласни. Благодарение на тях тази нощ нито едно дете не уби родителите си и нито един родител не уби детето си. Дългият кошмар на Инари и нейната Последна полунощ най-после свършиха.

Мередит, макар мръсна и мокра, почувства как нещо се надига и разраства в нея, става все по-голямо и по-голямо, докато, въпреки всички тренировки и обучение, повече не можеше да се контролира. То избухна в нея в див вик на ликуване.

Мат също крещеше. Беше също толкова мърляв и изпоцапан като нея, но сграбчи ръцете й и я завъртя наоколо в буен танц на победата.

Беше забавно да се въртиш наоколо и да крещиш като дете. Може би — може би, опитвайки се да бъде спокойна и овладяна, винаги да се държи зряло и разумно, тя бе пропуснала същността на истинското забавление, в което винаги има нещо детинско.

Мат нямаше затруднение да изразява чувствата си, каквито и да бяха те: детински или зрели; да се отдава на щастието или да проявява упоритост. Мередит се усети, че се възхищава на всичко това, като в същото време си мислеше, че отдавна не се е вглеждала в Мат. Ала сега усети внезапен прилив на чувства към него. Виждаше, че и той изпитва същото към нея. Сякаш никога досега не се бе вглеждал истински в нея.

Това бе моментът… когато трябваше да се целунат. Мередит го бе виждала толкова често във филмите, беше го чела толкова пъти в книгите, че го смяташе за даденост.

Ала това беше животът, не измислена история. И когато моментът настъпи, Мередит държеше раменете на Мат, както и той нейните, и виждаше, че той мисли точно същите неща за целувката.

Моментът продължи твърде дълго…

Тогава по лицето на Мат се изписа усмивка, изражението му подсказваше, че знае какво трябва да направи. Мередит също. Прегърнаха се. Когато се отдръпнаха, и двамата се усмихваха. Знаеха кои са. Те бяха много различни, много близки приятели. Мередит се надяваше, че завинаги ще останат такива.

И двамата се обърнаха, за да погледнат Тео, и Мередит почувства болка в сърцето си, първата — откакто чу, че са спасили града. Тео се променяше. Изражението на лицето й, докато ги гледаше, бе причина за болката, пронизала сърцето на Мередит.

След като беше млада и видя младостта в пълния й разцвет, тя отново се състаряваше, сбръчкваше, косата й ставаше бяла, вместо сребриста. Накрая отново се превърна в старата жена, облечена в палто, покрито с парченца хартия.

— Госпожо Флауърс! — Беше напълно безопасно и правилно да целуне тази личност. Мередит протегна ръце към крехката старица и във вълнението си я вдигна във въздуха. Мат се присъедини към тях и двамата я повдигнаха още по-високо, над главите си. Отнесоха я на ръце при майката и дъщерята Сайтоу, които наблюдаваха огъня.

Там, поизтрезнели от еуфорията си, пуснаха госпожа Флауърс на земята.

— Изобел… — отрони Мередит. — Господи! Толкова съжалявам… домът ти…

— Благодаря ти — прекъсна я по-малкото момиче с мекия си, завален глас. После се извърна.

Мередит имаше чувството, че са я полели с ледена вода. Започваше да съжалява за изразената радост, когато заговори госпожа Сайтоу:

— Знаете ли, че това е най-великият миг в историята на нашето семейство? От стотици години това древно китсуне — о, да, винаги съм знаела каква е тя — се настанява насила при невинни хора. През последните три века беше моето семейство на самураи микос, които тя тероризираше. Сега съпругът ми най-сетне ще може да се прибере у дома.

Мередит я погледна стреснато. Госпожа Сайтоу кимна.

— Той се опита да й се противопостави и тя го прогони от дома му. Откакто се е родила Изобел, се страхувам за нея. А сега те моля да й простиш. Тя се затруднява да изразява чувствата си.

— Това ми е познато — рече Мередит тихо. — Ако нямате нищо против, ще отида да си поговоря с нея.

Ако някога в живота си можеше да обясни на сродна душа какво удоволствие е да се забавляваш, мислеше, че това е точно сега.