Полунощ

26

— Нали знаеш как се прави? — обърна се Елена към Мередит. — Пъхаш ключа в ключалката и казваш къде искаш да отидеш. После отваряш вратата и преминаваш. Това е.

— Вие тримата ще тръгнете първи — добави Стефан. — И по-бързо.

— Аз ще завъртя ключа — каза Мередит на Мат. — Ти се погрижи за госпожа Флауърс.

В този миг Елена си помисли нещо, което не искаше да каже на глас, а само на Стефан. Но двамата бяха толкова близо физически, че тя бе сигурна, че той ще улови мисълта й. Сейбър!, изпрати му тя посланието си. Не можем да го оставим на тези малахи!

Няма да го оставим, чу да отвръща в главата й гласът на Стефан. Показах му пътя до къщата на Мат и му казах да отидат там заедно с Талон и да защитават хората, които ще дойдат.

— О, Господи! — казваше в същото време Мат. — Сейбър! Той ми спаси живота — не мога да го оставя.

— Погрижил съм се за всичко — успокои го Стефан, а Елена го потупа по гърба. — След малко ще е в къщата ти, а ако отидеш някъде другаде, ще те открие.

Нежните потупвания на Елена се превърнаха в нежни побутвания.

— И да слушаш!

— В спалнята на Мат Хъникът във Фелс Чърч! — каза Мередит, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. Тя, госпожа Флауърс и Мат пристъпиха напред. Вратата се затвори.

Стефан се извърна към Елена.

— Аз ще съм пръв — заяви решително. — Но ще те държа. Няма да те пусна.

— Никога не ме пускай, никога не ме пускай — прошепна девойката, имитирайки заклинанието на Мисао: „Ще имаш кошмари.“ После й хрумна нещо. — Робските гривни!

— Какво? — не разбра Стефан. Сетне се сети: — О, спомням си, ти ми каза. Но как изглеждат те?

— Като най-обикновени гривни, но поне да ми отиват, ако може. — Елена тършуваше в дъното на склада, където бяха струпани мебелите, отваряше и затваряше чекмеджета. — Хайде, покажете се, гривни! Хайде! Предполага се, че в тази къща има всичко!

— А какво ще кажеш за онези неща, които носиш в косата си? — попита Стефан. Елена се извърна, а той й подхвърли торбичка, пълна с ластичета за коса.

— Ти си гений! Дори няма да ми убиват на китките. Има две бели, така че си пасват! — заяви Елена щастливо.

Двамата се подредиха пред вратата, като Стефан застана отляво на Елена, за да вижда какво има там, преди да пристъпят отвъд. Освен това стискаше здраво лявата ръка на момичето.

— Където е нашата приятелка Бони Маккълоу — рече Стефан, пъхна ключа в дръжката на вратата и я завъртя. После, след като даде ключа на Елена, отвори предпазливо вратата.

Елена не беше сигурна какво да очаква. Може би избухване на светкавица, докато пътуваха през измеренията. Нещо като спираловиден тунел или проблясващи метеори. Най-малко усещане за движение.

Вместо това я облъхна пара. Тя се просмука през тениската й и навлажни косата й.

И тогава чу шума.

— Елена! Елеееееееееееееееена! Ти си тук!

Елена разпозна гласа, но не можа да определи източника на парата.

Тогава съзря огромна вана, изработена от малахитови плочи, и едно изплашено момиче, което наглеждаше мангал с дървени въглища в основата на ваната, докато две други млади прислужнички с четки за търкане и пемзи бяха приклекнали до другата стена.

А във ваната беше Бони! Беше очевидно, че ваната беше много дълбока, защото Бони не стигаше до дъното, а изскачаше от водата като покрит с пяна игрив делфин.

— Ето къде си била! — ахна Елена. Отпусна се на колене върху дебелото и пухкаво синьо килимче. Бони направи зрелищен подскок и за миг Елена почувства малкото насапунисано и хлъзгаво тяло на приятелката си в ръцете си.

Тогава Бони потъна отново в пенестата вода и се засмя.

— А това е Стефан? Стефан е! Стефан, здравей! Здравееей!

Стефан погледна назад, сякаш се опитваше да прецени сапунената ситуация. Явно остана доволен, извърна се леко и махна.

— Ей, Бони? — попита той. Гласът му се заглушаваше от неспирното пляскане на водата. — Къде сме?

— Това е къщата на лейди Улма! Вие сте в безопасност — вие сте в безопасност! — Извърна малкото си, светнало от надежда лице, към Елена. — Къде е Мередит?

Елена поклати глава, замислена за всички неща за Мередит, които Бони все още не знаеше. Е, реши тя, сега не му е времето да ги споменава.

— Тя трябваше да остане, за да защитава Фелс Чърч.

— О! — Бони сведе поглед и лицето й се помрачи. — Положението още е лошо, така ли?

— Няма да повярваш. Наистина е… неописуемо. Мат, Мередит и госпожа Флауърс са там. Съжалявам.

— Но аз толкова се радвам да ви видя! О, Господи, но ти си ранена! — Бони гледаше малките рани от зъби по ръката на Елена и кръвта върху разкъсаната й тениска. — Ей сега ще изляза и — хей, не, ти влез вътре! Има много място; изобилие от гореща вода и… изобилие от дрехи! Лейди Улма дори създаде няколко модела специално за нас, по случай че „се върнахме“!

Елена се усмихна мило на прислужничките в банята и вече се събличаше скоростно. Ваната, която бе достатъчно голяма, за да побере шестима, които да плуват спокойно в нея, изглеждаше прекалено разкошна, за да я пренебрегне. А и беше съвсем в реда на нещата да си чист, когато поздравяваш домакинята си, реши тя.

— Върви да се забавляваш! — извика тя на Стефан. — Деймън тук ли е? — додаде шепнешком към Бони, която кимна. — Деймън също е тук — пропя Елена. — Ако срещнеш лейди Улма, кажи й, че Елена идва, но първо трябва да се изкъпе. — Не се гмурна в перленорозовата вода, вдигаща пара, но след като стъпи на второто стъпало, се плъзна вътре.

— Значи ти си се измъкнала от дупката и се въргаляш тук сред този разкош, докато ние умираме от тревога за теб? — не се сдържа да попита Елена.

— Не, заловиха ме едни хора и… — Бони замълча. — Ами… първите няколко дни бяха доста тежки, но няма значение. Слава Богу, че накрая се озовахме при лейди Улма. Искаш ли да ти изтъркам гърба? Със сапун, който ухае на рози?

Елена погледна към Бони с леко присвити очи. Знаеше, че приятелката й е готова на всичко за Деймън. Включително и да го прикрива. Деликатно, докато се наслаждаваше на уханните сапуни и телове, поставени на близкия рафт, за да се стигат лесно, тя поде разпита си.

Стефан излезе от пълната с пара баня, преди да се намокри. Бони беше в безопасност, а Елена — щастлива. Откри, че се е озовал в друга стая, пълна с кушетки от някакъв мек гъбест материал. За сушене? Или за масаж? Кой знае?

В следващата стая, в която влезе, имаше газени фенери, които светеха почти толкова ярко, колкото електрически крушки. Тук имаше още три кушетки — нямаше представа с каква цел са поставени — високи сребристи огледала и по-малки огледала, разположени пред столовете. Очевидно това място бе за разкрасяване и гримиране.

От последната стая се излизаше в коридор. Стефан пристъпи навън и се поколеба, разпращайки лъчите на своята Сила като фини пипала в различни посоки, надявайки се да открие Деймън, преди Деймън да е забелязал присъствието му в имението. Специалният ключ бе доказал, че с него нямаше значение фактът, че не беше поканен тук. Това означаваше, че може би той би могъл…

В този миг усети удар и сепнато прибра сондата си. Буквално виждаше Деймън, който кръстосваше стаята в края на коридора и говореше с някого, когото Стефан не можеше да види зад вратата.

Стефан се прокрадна безшумно по коридора. Стигна до вратата, без брат му да забележи, и тогава видя, че личността, с която Деймън разговаряше, беше жена, облечена в нещо, което приличаше на панталони от еленова кожа и риза, с обветрена и загрубяла кожа. Приличаше на някой, който прекарва по-голяма част от времето си на открито.

— Постарай се да има достатъчно топли дрехи за момичето — нареждаше Деймън. — Тя не е много калена…

— Къде ще я водиш и защо? — попита Стефан, като се облегна на рамката на вратата.

Имаше невероятния късмет веднъж — само този път — да изненада Деймън. Брат му вдигна глава, после подскочи като стресната котка. Беше безценно преживяване да гледа как Деймън се опитва трескаво да реши каква маска да надене. Накрая изобрази дружелюбна разсеяност. Стефан предположи, че едва ли някой е полагал такова голямо усилие, за да отиде до стола зад бюрото, да се отпусне върху него и да се излегне привидно небрежно назад.

— Виж ти, виж ти! Малкото ми братче! Дошъл си ми на гости, а! Колко… мило. Макар че и колко жалко, защото тъкмо тръгвам на пътешествие и нямам време за теб.

В този момент жената със загрубялото лице, която си вземаше бележки — и която вдигна глава, когато Стефан влезе в стаята, — заговори:

— О, не, господарю. Търгите няма да имат нищо против допълнителната тежест на този господин. Те вероятно дори няма да забележат. Ако багажът му е готов до утре, можете да потеглите рано сутринта, както планирахте.

Деймън й хвърли един поглед, който красноречиво казваше: „Млъквай или си мъртва!“ Жената млъкна.

— Това е Пелат. Тя е координаторът на нашата малка експедиция. Здравей, Пелат. Довиждане, Пелат. Можеш да си вървиш.

— Както желаете, господарю.

Жената се поклони и излезе.

— Не се ли изживяваш твърде сериозно като „господар“? — попита Стефан. — И какъв е този костюм, който носиш?

— Това е униформата на капитана на стражата на принцеса Жезалин д’Обинье — отвърна Деймън студено.

— Имаш работа?

— Това е длъжност — оголи зъби Деймън. — И не е твоя работа.

— Виждам, че си върнал кучешките си зъби.

— Това също не е твоя работа. Но ако искаш да те просна долу и да стъпча безсмъртното ти тяло, с удоволствие ще го сторя.

Нещо не е наред, каза си Стефан. Досега Деймън вече би трябвало да е преминал фазата на подигравките и да му се е нахвърлил. Това имаше смисъл само ако…

— Вече говорих с Бони — рече. И наистина бе говорил, за да я попита къде е брат му. Но за едно гузно подсъзнание очевидното предположение често правеше истински чудеса.

И Деймън припряно изтърси това, което Стефан се надяваше, че няма да каже.

— Мога да обясня!

— О, Господи! — въздъхна Стефан.

— Ако тя беше направила точно това, което й казах…

— Докато ти си ставал капитан на стражата на принцесата? И тя е била — къде?

— Поне беше в безопасност! Но не, тя излязла на улицата, после отишла в онази сладкарница…

— Изумяваш ме! Нима наистина си е позволила да излезе на улицата?

Деймън скръцна със зъби.

— Ти нямаш представа как са нещата тук — или как действа търговията с роби. Всеки ден…

Стефан удари с две ръце по бюрото. Вече наистина беше ядосан.

— Тя е била заловена от търговци на роби? Докато ти си се свалял с принцесата?

— Принцеса Жезалин не се сваля — сряза го с леден глас Деймън. — Нито пък аз. И както и да е, оказа се, че в крайна сметка всяко зло за добро, защото сега знаем къде са Седемте съкровища на китсуне.

— Какви съкровища? И кого го е грижа за съкровища, когато цял един град е разрушен от китсуне?

Деймън отвори уста, затвори я, сетне погледна Стефан с присвити очи.

— Нали каза, че си говорил с Бони за всичко това.

— Говорих с Бони — отвърна Стефан безстрастно. — Поздравих я.

Тъмните очи на Деймън лумнаха от гняв. За миг Стефан си помисли, че ще му се озъби или ще му се нахвърли. Ала накрая процеди през стиснатите си зъби:

— Всичко е заради проклетия град, не разбираш ли? Онези съкровища включват най-голямата звездна сфера, която някога е била пълна със Сила. И тази Сила може да е достатъчна, за да се спаси Фелс Чърч. Или поне да се попречи на пълното му погубване. Може би дори да се прочисти от всички съществуващи малахи и само с един удар да се унищожат Шиничи и Мисао. Това достатъчно благородно ли е за теб, малки братко? Достатъчна причина ли е?

— Но да заведеш Бони…

— Ако искаш, ти можеш да останеш тук с нея! Прекарайте живота си тук! Навярно би трябвало да спомена, че без нея никога нямаше да мога да започна експедицията, а и тя е решена да тръгне. Освен това ние няма да се върнем по същия начин. Трябва да има по-лесен начин да се стигне от Крепостния вход до Земята. Едва ли ще оцелеем по обратния път, така че по-добре се моли и на дявола да има такъв.

Стефан беше изненадан. Никога досега не бе чувал брат си да говори с такава страст за нещо, отнасящо се до хората. Тъкмо се канеше да му отговори, когато зад него се разнесе вик на чист, първичен гняв. Беше плашещо — и тревожно, защото Стефан щеше да разпознае този глас навсякъде и по всяко време. Защото бе гласът на Елена.