Полунощ

31

Елена се събуди схваната и притисната от всички страни. Нямаше накъде да се обърне. Но това не бе изненадващо. Изглежда, върху нея имаше още трима души.

Елена? Чуваш ли ме?

Стефан?

Да! Ти си будна?

Тясно ми е… и горещо.

Дай ни минута и повече няма да ти е тясно, прекъсна ги различен глас. Елена усети, че Деймън се отмества. На неговото място се изтърколи Бони.

Но Стефан се притисна за миг към нея. Елена, съжалявам. Не разбрах в какво състояние си. Благодаря на Бога за Деймън. Можеш ли да ми простиш?

Въпреки горещината, девойката се сгуши по-близо до него. Ако и ти ми простиш, задето изложих всички на опасност. Направих го, нали?

Не зная. И не ме интересува. Зная единствено, че те обичам.

Минаха няколко минути, преди Бони да се събуди.

— Хей! Каа-кво правиш в леглото ми? — попита вяло. — Ставам от него — отвърна Елена и се опита да се претърколи и да стане. Светът се залюля пред очите й. Беше замаяна и натъртена. Но Стефан, който бе само на няколко сантиметра от нея, я подхвана и я изправи, когато започна да пада. Помогна й да се облече, без да я кара да се чувства като бебе. Огледа раницата й, която, за щастие, не бе потънала във водата, и извади всички тежки предмети отвътре. Сложи ги в своята.

Елена се почувства много по-добре, след като хапна и видя търгите — и двата — също да се хранят; всеки един протягаше големите си двойни хоботи, за да отчупи парчета клони от голите дървета, или изтребваше снега, за да намери отдолу изсъхнала трева. В крайна сметка явно нямаше да умрат от глад.

Елена съзнаваше, че всички я гледат, за да преценят дали ще има сили за нещо повече през този ден. Побърза да изпие чая си, стоплен върху огъня от запаления сух тор, опитвайки се да прикрие треперенето на ръцете си.

— И така, какво е следващото? — попита с най-веселия си глас.

Как се чувстваш?, попита я Стефан.

— Малко натъртена, но ще се оправя. Предполагам, че всички очаквате да се разболея от пневмония, но дори не кашлям.

Деймън, след като изгледа Стефан изпод тежките си клепачи, взе двете й ръце и се вгледа в нея. Тя не можеше — не смееше — да срещне погледа му, затова се фокусира върху Стефан, който я гледаше успокоително.

Накрая Деймън пусна рязко ръцете й.

— Проникнах в нея колкото можах по-надълбоко. Ти би трябвало да знаеш колко точно — додаде към Стефан. — Тя е в добро състояние, носът й е влажен, а косъмът й блести като на млада кобилка.

Лицето на Стефан потъмня, сякаш се канеше да му забие юмрук във физиономията, но Елена побърза да улови ръката му.

— Здрава съм — увери го. — Така че с Деймън ставаме два гласа в подкрепа на годността ми да продължа със спасяването на Фелс Чърч.

— Винаги съм вярвал в теб — заяви Стефан. — Ако мислиш, че можеш да продължиш, значи наистина е така.

Бони подсмръкна.

— Само че повече не рискувай, става ли? Изплаши ме.

— Наистина съжалявам — рече Елена нежно. В момента много силно усещаше огромната празнина от отсъствието на Мередит. Мередит щеше да им е от голяма помощ в това изпитание. — И така, ще потегляме ли? И накъде ще се насочим? Готова съм за всичко.

Деймън се изправи.

— Мисля, че е най-добре да вървим право напред. По-нататък пътеката е тясна… а и кой знае какво ще е следващото изпитание?

Пътеката беше тясна… и обвита в мъгла. Както и преди, започваше с тънки валма, като постепенно се сгъстяваше. Елена остави Стефан, с котешките си рефлекси, да върви пръв, а тя се държеше за раницата му. Зад нея Бони я следваше плътно. Тъкмо когато Елена вече си мислеше, че ще закрещи, ако трябва да продължи да върви още през това бяло одеяло, пред нея внезапно се проясни.

Намираха се близо до върха на някаква планина.

Елена забърза след Бони, която при вида на прозрачния въздух я бе изпреварила. Успя да сграбчи раницата на приятелката си тъкмо навреме, за да я дръпне назад, когато стигна до мястото, където земята свършваше.

— Няма начин! — извика Бони и ехото поде вика й. — Няма начин да мина през това!

Това беше бездна, над която се простираше тесен мост.

Горе пропастта бе заскрежено бяла от двете страни, но когато Елена стисна леденостудените метални стълбове и се наведе малко напред, видя на дъното сини и зелени кристали. Мразовит вятър обрули лицето й.

Пропастта между тази частица от света и следващата пред тях беше дълга около деветдесет метра.

Елена извърна поглед от сенчестите дълбини към тесния мост, направен от дъски, широки, колкото по тях да мине един човек. Тук–там се придържаше от въжета, които продължаваха от двете страни на пропастта и бяха закрепени с метални подпори в голата, ледена скала.

Мостът се спускаше рязко надолу, а после се издигаше отново нагоре. Дори само гледката предизвикваше замайване, все едно беше едно от онези влакчета на ужасите. Единственият проблем беше, че нямаше предпазни колани, седалка, две перила и водач, който да напомня: „През цялото време не бива да подавате ръце и крака!“ От лявата страна имаше само едно тънко въже, изплетено от пълзящи растения, за което да се хванат.

— Вижте — рече Стефан тихо, но настоятелно, както Елена не го бе чувала досега да говори, — може да се държим един за друг. Можем да вървим един зад друг, много бавно…

— НЕЕЕ! — Бони вложи в тази единствена дума телепатичен писък, който почти оглуши Елена. — Не, не, не, не, НЕ! Не разбирате! Не мога да го направя! — Захвърли раницата си и се свлече до нея на земята.

След това започна да се смее и плаче едновременно, в пристъп на истерия. Елена изпита желание да плисне вода в лицето й. В същото време й се щеше да се хвърли на земята до Бони и да изкрещи: „Нито пък аз мога! Това е лудост!“, ала каква полза щеше да има?

Няколко минути по-късно Деймън говореше тихо на Бони, незасегнат от избухването й. Стефан кръжеше наоколо. Елена се опитваше да измисли план А, докато един тъничък глас не спираше да повтаря в главата й: Ти също не можеш да го направиш; не можеш да го направиш, не можеш да го направиш.

Всичко беше просто една фобия. Навярно биха могли да излекуват Бони от нея — ако разполагаха, да кажем, с година или две.

— Ами твоят страх от височините, любима? — попита Стефан, когато по време на една от кръговите си обиколки приближи до нея.

Елена реши да се покаже смела.

— Не зная. Мисля, че ще мога да се справя.

Стефан остана доволен.

— За да спасиш своя роден град.

— Да… но е много лошо, че тук нищо не действа. Бих могла да използвам моите Криле, за да прелетя, но не мога да ги контролирам…

А и този вид магия тук просто не е пригодна, изрече гласът на Стефан в съзнанието й.

Но телепатията, да. Ти също ме чуваш, нали?

Отговорът хрумна едновременно и на двамата. Елена видя как лицето на Стефан засия от идеята в мига, в който тя заговори.

— Въздействай на Бони! Накарай я да си мисли, че е умела въжеиграчка — акробатка, която участва в представления от дете. Но не я прави прекалено игрива, за да не прекатури всички ни в пропастта!

Със светналото си лице, Стефан изглеждаше… твърде добър. Улови двете ръце на Елена, завъртя я във въздуха, сякаш беше безтегловна, подхвърли я нагоре и я целуна.

И я целуна.

Целуваше я, докато тя не почувства, че душата й изтича от върховете на пръстите й.

Не биваше да го правят пред Деймън. Но еуфорията, обзела Елена, замъгли разума й и тя не можеше да се овладее.

Нито един от двамата не се опита да навлезе по-дълбоко в съзнанието на другия. Но телепатията бе всичко, което им бе останало, и беше толкова топла и прекрасна. За миг останаха сключени в сладостна прегръдка, смееха се, останали почти без дъх, докато помежду им прехвърчаха искри. Елена имаше чувството, че цялото й тяло е разтърсено от мощен електрически удар.

Накрая се отскубна от прегръдките му, ала вече бе твърде късно. Споделеният им взор бе продължил прекалено дълго и Елена усети как сърцето й тупти бясно от страх. Усещаше погледа на Деймън върху себе си.

— Ще им кажеш ли? — едва успя да прошепне.

— Да — пророни Стефан тихо. — Ще им кажа. — Ала не помръдна, докато тя не се обърна с гръб към Бони и Деймън.

След това само надзърташе през рамо и слушаше.

Стефан седна до хлипащото момиче и заговори:

— Бони, може ли да ме погледнеш? Това е всичко, за което те моля. Обещавам ти, че няма да минаваш по моста, ако не искаш. Дори не е нужно да спираш да плачеш, но се опитай да ме погледнеш поне с едно око. Можеш ли да го направиш? Добре. Сега… — Гласът и лицето му се промениха леко, станаха по-настойчиви, хипнотизиращи. — Ти не се боиш от височини, нали? Ти си акробатка, която може да върви по опънато въже през Гранд Каньон и окото ти няма да трепне. Ти си най-добрата от цялото ти семейство, летящата Маккълоу, а те са най-добрите в целия свят. И сега трябва да решиш дали да пресечеш този дървен мост. Ако решиш да го направиш, ще трябва да ни поведеш. Да си нашият водач.

Бавно, докато го слушаше, лицето на момичето се промени. Подпухналите й очи бяха приковани в Стефан, сякаш слушаше напрегнато нещо в главата си. И накрая, когато Стефан изрече последните думи, тя скочи на крака и погледна към моста.

— Добре, да вървим! — извика и вдигна раницата си, а Елена се взираше слисано в нея.

— Ще можеш ли да го направиш? — попита Стефан, като стрелна с поглед Елена. — Ще я пуснем да тръгне първа — наистина няма начин да падне. Аз ще вървя след нея. Елена може да тръгне след мен и да се държи за колана ми, а аз разчитам на теб, Деймън, да държиш нея. Особено ако започне да припада.

— Ще я държа — увери го Деймън тихо.

Елена искаше да помоли Стефан да въздейства и на нея, но всичко ставаше прекалено бързо. Бони вече беше на моста и се спря само за да извика Стефан. Стефан се извърна назад, погледна Елена и рече:

— Можеш ли да се хванеш добре?

Деймън, който беше зад Елена, отпусна силната си ръка върху рамото й.

— Гледай право напред, не поглеждай надолу — посъветва я. — Не се тревожи, че ще припаднеш; аз ще те хвана.

Но дървеният мост беше толкова нестабилен, че противно на волята си, Елена постоянно поглеждаше надолу. Имаше чувството, че стомахът й се качва в главата. С едната си ръка се бе вкопчила в колана на Стефан, а с другата стискаше плетеното въже отстрани.

Стигнаха до едно място, където една дъска липсваше, а дъските от двете й страни изглеждаха така, сякаш всеки миг ще паднат.

— Внимавайте с тези! — предупреди ги Бони със смях и прескочи и трите.

Стефан стъпи върху първата клатеща се дъска, прекрачи липсващата и сложи крака си върху следващата.

ПУК!

Елена не изкрещя — нямаше сили за това. Не можеше да гледа. Звукът я накара да затвори очи. И не можеше да помръдне. Дори пръст. А най-малко крак.

Усети как ръцете на Деймън се обвиха около кръста й. Искаше й се да се отпусне в ръцете му, както много пъти досега.

Деймън й шепнеше, думите като магически заклинания спряха треперенето на краката й, разсеяха сковаността им, дори успокоиха учестеното й дишане, за да не припадне. След това той я вдигна, а ръцете на Стефан също се сключиха около нея и за един миг и двамата я държаха здраво. После Стефан я пое изцяло и пусна внимателно краката й върху устойчивата дъска.

Елена изпита желание да се увие около него като лоза, но знаеше, че не бива. Така и двамата щяха да паднат. Някъде, от най-скритите си дълбини, за които дори не бе подозирала, че съществуват, почерпи смелост да повдигне крака и да пристъпи напред, докато ръката й се вкопчи във въжето.

Сетне вдигна глава и прошепна колкото можа по-високо:

— Върви. Не бива да препречваме пътя на Деймън.

— Да — прошепна й Стефан. Но я целуна по челото, бърза, закрилническа целувка, преди да се обърне и да пристъпи към нетърпеливата Бони.

Зад гърба си Елена чу — и усети — как Деймън прескочи пропадналата дъска с ловкостта и бързината на котка.

Елена вдигна очи и отново впи поглед в тила на Стефан. Не можеше да обхване всички емоции, които изпитваше в този миг: любов, ужас, благоговение, вълнение — и разбира се, благодарност, всичко в едно.

Не смееше да извърне глава и да погледне назад към Деймън, но изпитваше точно същите чувства към него.

— Още няколко крачки — повтаряше той, — още няколко крачки.

След няколко минути, които им се сториха като цяла вечност, всички бяха върху твърда земя, с лице към средно голяма пещера. Елена се свлече на колене. Повдигаше й се и се чувстваше изтощена, но се опита да благодари на Деймън, когато мина бавно покрай нея по заснежената планинска пътека.

— Пречеше ми — подхвърли той, кратко и студено като вятъра. — Ако беше паднала, щеше да разклатиш целия мост. А днес никак не ми се умира.

— Какво й приказваш? Какво каза току-що? — Стефан, който беше наблизо, забързано се върна. — Какво ти каза той? — обърна се към Елена.

— Казах й истината, това е всичко — тросна се Деймън, който разглеждаше дланта си, да не би да са се забили тръни от въжето, без да ги поглежда. — Още повече че това е втората й издънка по време на това пътуване. Да се надяваме, че след като ти се справи досега, ще те пуснат през Входа на крепостта, защото, ако слагат оценки за представянето, ние сме скъсани. Или по-добре да кажа, че един от нас е скъсан?

— Млъквай или аз ще те накарам да замълчиш! — процеди Стефан с глас, който не бе чувала да използва досега. Елена го зяпна смаяно. Сякаш за една секунда се бе състарил с десет години. — Никога повече не говори на нея, или за нея по този начин, Деймън!

Деймън го изгледа за миг с присвити очи.

— Все ми е едно — сви рамене и се отдалечи.

Това е всичко, каза си Елена. Обзе я леденостуден гняв. Деймън изобщо не я уважаваше; не уважаваше никого, освен себе си. Не можеше да защити Бони от собствените й чувства — нито да му попречи да я обижда. Не можеше да попречи на Бони да му прости. Но тя, Елена, беше приключила с Деймън. Тази последна обида преля чашата и беше краят.

Докато вървяха през пещерата, мъглата отново се спусна.