Полунощ

44

Върху най-малката луна в Долния свят падаше пепел. Продължаваше да се сипе върху две тела, вече покрити с пепел. Падаше върху затрупаната с пепел вода. Закриваше слънчевата светлина, така че безкрайна нощ се стелеше над обвитата в пепел повърхност.

И още нещо падаше. На възможно най-миниатюрните капчици, падаше опалова, леко прозирна течност, чиито цветове преливаха, сякаш да компенсират грозотата на пепелта. Бяха много малки капчици, но трилиони и трилиони от тях падаха безспирно, като се концентрираха върху мястото, където някога се намираше най-големият резервоар на чиста Сила в трите измерения.

Върху това място на земята лежеше тяло — не беше истински труп. Тялото не дишаше; нямаше сърдечна и мозъчна дейност. Но някъде в него се усещаше бавна пулсация, която се ускоряваше едва–едва с всяка малка капка, падаща върху него.

Пулсацията бе изтъкана от спомен. Споменът за момиче с тъмносини очи и златна коса и малко лице с големи кафяви очи. И вкусът: вкусът на сълзите на две девици. Елена. Бони.

Събрани заедно, двете образуваха нещо, което не беше точно мисъл, не беше и картина. Но на този, който разбираше само думи, това можеше да бъде преведено така:

Те ме чакат. Ако успея да разбера кой съм аз.

Искрата запали решителност.

След това, което приличаше на векове, но беше само няколко часа, нещо помръдна в пепелта. Стисна се юмрук.

И нещо се размърда в мозъка — самопознание и откровение. Едно име.

Деймън.