Полунощ

38

Деймън бе спрял и коленичил зад огромен счупен клон на дървото. Стефан придърпа двете момичета към себе си и ги хвана, така че тримата да се приземят точно зад брат му.

Елена се втренчи в широкия ствол на дървото. Колкото и да бе голям, не беше толкова огромен, колкото очакваше. Наистина протегнатите ръце на четиримата нямаше да могат да го обхванат. Ала в едно отдалечено кътче на съзнанието й се спотайваха образи на луни, дървета и стволове, които бяха високи като небостъргачи, в които звездната сфера можеше да бъде скрита на всеки „етаж“ или във всяка „стая“.

Това беше просто ствол на величествен дъб, разположен в нещо като вълшебен кръг — може би около шест метра в диаметър, където нямаше дори едно изсъхнало листо. Земята беше по-светла от глинестата почва, по която бяха тичали, и дори тук–там проблясваше. Като цяло Елена изпита облекчение.

Нещо повече, дори виждаше звездната сфера. Тя се боеше — заедно с другите неща, — че сферата може да е твърде нависоко, за да се изкатерят дотам, че може да е увита в толкова гъсто преплетени корени и клони, че днес, след стотици или хиляди години, да е невъзможно да се отдели от тях. Но ето че тя беше пред очите й, най-голямата звездна сфера, съществувала някога, с големината на плажна топка, и сгушила се върху първото разклонение на дървото.

Мислите й запрепускаха напред. Бяха успели! Бяха намерили звездната сфера! Но с колко време разполагаха, за да се върнат при Сейдж? Елена погледна машинално към компаса си и за своя изненада видя, че стрелката сега сочеше на югозапад — с други думи, обратно към Входа на крепостта. Много съобразително от страна на Сейдж. И може би по обратния път нямаше нужда да преминават през изпитания; можеха просто да използват специалния ключ, за да се върнат във Фелс Чърч и тогава… ами, госпожа Флауърс щеше да знае какво да прави.

Сега, като се замисли, навярно биха могли просто да я изнудят, която и да беше тази загадъчна Тя, да си замине в замяна на звездната сфера. Макар че — дали биха могли да живеят с мисълта, че тя може да причини същото отново — и отново — и отново на други градове?

Докато обмисляше следващите им ходове, Елена наблюдаваше израженията на спътниците си: детинското учудване, изписано върху сърцевидното лице на Бони; напрегнатата преценка на ситуацията в очите на Стефан; опасната усмивка на Деймън.

Всички те най-после се намираха пред толкова трудно постигнатата награда.

Но Елена не можеше да гледа твърде дълго. Трябваше да се свършат още неща. Докато я гледаха, звездната сфера заискри в толкова блестящи, ярки цветове, че Елена бе почти заслепена. Засенчи очите си с длан точно в мига, в който Бони си пое рязко дъх.

— Какво? — попита Стефан, също с ръка пред очите, които, разбира се, бяха много по-чувствителни от човешките.

— Някой я използва точно в този момент! — отвърна Бони. — Когато засвети толкова силно, тя изпраща Сила! Много, много далеч оттук!

— Нещата в това, което е останало от бедния стар Фелс Чърч, изглежда, яко се напичат — подхвърли Деймън, който напрегнато се взираше нагоре към клоните над него.

— Не говори по този начин! — възкликна Бони възмутено. — Това е нашият дом. И сега най-после можем да го защитим! — Елена направо виждаше картините в главата на приятелката си: семейства се прегръщат; съседи се усмихват отново на съседите си; целият град работи сплотено, за да възстанови града си от разрушенията.

Така понякога се случваха големите трагедии. Хора с една обща цел, ала не действат единно. Предположения. Самонадеяност. И може би най-важното от всичко — неспособността да седнат и да поговорят.

Стефан се опита, въпреки че Елена видя, че все още е заслепен от блясъка на звездната сфера.

— Нека обсъдим и обмислим начините, по които да я вземем… — поде той тихо.

Ала Бони му се изсмя, макар и без лошо чувство.

— Мога да стигна дотам също толкова бързо, колкото и една катерица. Нужен ми е само някой със здрави ръце, който да я улови, когато я бутна долу. Зная, че не мога да сляза обратно с нея; не съм толкова глупава. Хайде, момчета, да го направим!

Ето как се случваше. Различни индивидуалности, различни начини на мислене. И едно смеещо се, лекомислено момиче, което нямаше предчувствие точно когато се нуждаеше от него.

Елена, която завиждаше на Мередит за бойното копие, дори не предусети началото. Гледаше Стефан, който премигваше бързо, за да фокусира погледа си.

И Бони, която се изкатери толкова леко, сякаш бе изстреляна върху изсъхналия клон на дървото, който ги заслоняваше. Дори им отдаде чест на майтап, малко преди да скочи в оголения, искрящ кръг около дървото.

После секундите все едно се проточиха цяла вечност. Елена усети как очите й бавно се разширяват, макар да знаеше, че вече са широко отворени. Видя Стефан да се протяга спокойно през нея, за да се опита да обвие пръсти около крака на Бони, макар да знаеше, че всъщност вижда как ръката му се стрелва с мълниеносна бързина към глезена на дребничкото момиче. Дори мигновеното телепатично предупреждение на Деймън: Не, малко глупаче!, й се счу, сякаш изречено с привичните му лениви нотки на превъзходство.

Тогава, все още като на забавен кадър, коленете на Бони се прегънаха и тя подскочи високо във въздуха над кръга.

Ала така и не докосна земята. Неясно как, една черна мълния, смайващо бърза дори в забавения филм на ужасите, който Елена гледаше, падна там, където Бони би се приземила. И тогава Бони беше изхвърлена, запратена твърде бързо, за да успеят да я проследят очите на Елена, извън голия кръг, последва глухо тупване — твърде бързо за съзнанието на Елена, за да го регистрира като приземяването на Бони.

Съвсем ясно чу как Стефан ужасено изкрещя: „Деймън!“. И тогава Елена съзря тънки тъмни предмети — като извити копия — вече изстреляни надолу. Още едно нещо, което очите й не можаха да проследят. Когато погледът й се фокусира, тя видя, че са дълги, извити черни клони, забити на равни разстояния около дървото като трийсет крака на паяк, трийсет дълги копия, предназначени или да уловят някой като решетки на килия, или да го забодат към странния пясък под краката й.

„Забодат“ беше подходяща дума. Хареса й как звучи. Дори докато се взираше в острите, извити назад израстъци върху клоните, предназначени да задържат всичко, което уловят, тя си помисли за раздразнението на Деймън, ако някой клон пробие коженото му яке. Ще ги засипе с проклятия, а Бони ще се преструва, че не го е сторил…

Сега вече бе достатъчно близо, за да види, че нещата не бяха толкова прости. Клонът, който беше с размерите на истинско копие, беше преминал през рамото на Деймън, причинявайки му непоносима болка и пръскайки капки кръв върху ъгълчето на устата му. Ала още по-вбесяващ бе фактът, че той бе затворил очите си пред нея. Поне това си помисли Елена. Той нарочно не ги допускаше до себе си — може би, защото беше ядосан; може би заради болката в рамото. Но това й напомни на стоманената стена, пред която се бе озовала последния път, когато се бе опитала да докосне съзнанието му — и по дяволите, не разбираше ли той, че ги плашеше?

— Отвори си очите, Деймън — подкани го Елена и се изчерви, защото това бе, което той искаше тя да каже. Деймън наистина беше най-големият манипулатор, когото познаваше. — Казах, отвори си очите! — Сега вече бе искрено ядосана. — Не се прави на умрял, защото не можеш да заблудиш никого и вече наистина ни писна! — Канеше се да го разтърси, когато нещо я вдигна във въздуха и се озова срещу Стефан.

Стефан също страдаше, но явно болките му не бяха толкова силни като тези на Деймън, затова тя се извърна, готова да се нахвърли върху Деймън, когато Стефан изрече дрезгаво:

— Елена, той не може!

Само за един миг думите му й се сториха пълна глупост. Не само тъпи, но и безсмислени, все едно да кажеш, че някой не може да попречи на някой орган да си върши работата — каквато и да е тя. Това бе мимолетна отсрочка, след което трябваше да се справи с това, което виждаха очите й.

Деймън не беше забоден за рамото. Той бе прободен, вляво, малко над средата на гърдите.

Точно там, където беше сърцето му.

Думите изникнаха в съзнанието й. Думи, които някой бе казал веднъж: Не можеш толкова лесно да убиеш вампир. Ние умираме само ако ни прободат с кол в сърцето…

Да умре? Деймън да умре? Това беше някаква грешка…

Отвори очите си! „Елена, той не може!“

Ала тя знаеше, неизвестно как, че Деймън не е мъртъв. Не беше изненадана, че Стефан не го знае; долови жужене на личната честота за обмяна на мисли между нея и Деймън.

— Ела, побързай, дай ми брадвата си — заповяда тя с такова отчаяние и увереност, че знае какво прави, че Стефан й я подаде безмълвно. Подчини се, когато тя му нареди да хване клона, извит като крак на паяк, отгоре и отдолу, за да не мърда. Сетне с няколко бързи удара на брадвата насече черния клон, който беше толкова дебел в диаметър, че не можеше да го обхване с пръсти. Всичко бе сторено в изблик на чист адреналин, ала тя знаеше, че Стефан е толкова изумен и изпълнен със страхопочитание от действията й, че я остави да сече с брадвата.

Когато свърши, свободният извит клон бе клюмнал отново към дървото, непридържан отникъде… а нещо, което приличаше на истински дървен кол, бе забито в Деймън.

Чак когато започна да дърпа кола нагоре, ужасеният Стефан я спря.

— Елена! Елена, не бих те излъгал! Точно за това са предназначени тези клони. За вампири натрапници. Виж, любима… погледни. — Показа й друг паякоподобен крак, забит в пясъка, и израстъците по него. Приличаше на назъбения връх на примитивна каменна стрела.

— Тези клони са създадени така — продължи Стефан. — Ако ги дърпаш нагоре достатъчно силно, само ще… само ще откъснеш парчета от… сърцето му.

Елена застина. Не беше сигурна дали наистина разбира думите — не би могла да си го позволи, защото щеше да си представи картината. Но това нямаше значение.

— Тогава ще го унищожа по някакъв друг начин — отсече тя и погледна към Стефан, но не видя зеленото в очите му заради маслиненозелената светлина. — Ти само почакай. Само чакай и наблюдавай. Ще намеря Крилете на Силата и ще превърна в прах това — тази проклета гнус. — Можеше да измисли още много думи, с които да нарече кола, но не биваше да губи изцяло контрол.

— Елена. — Стефан прошепна името й, като че ли едва имаше сили да го изрече. Дори в сумрака тя видя сълзите по страните му. Той продължи телепатично: Елена, погледни към затворените му очи. Това дърво е безмилостен убиец, с дървесина, каквато никога не съм виждал, но съм чувал за нея. Тя… тя се разпространява. Вътре в него.

— Вътре в него? — повтори девойката глупаво.

В артериите и вените му — и в нервите му — всичко, което е свързано със сърцето му. Той е — о, Боже, само погледни очите му!

Тя се подчини. Стефан коленичи и повдигна нежно клепачите на Деймън. Елена закрещя.

Дълбоко в бездънните му зеници, които криеха безкрайни нощни небеса, обсипани със звезди, имаше проблясък — не от звездна светлина, а от зелена. Сякаш светеше със собствен дяволски блясък.

Стефан я погледна с мъка и състрадание. Сетне с едно нежно движение Стефан затвори онези очи… завинаги. Тя знаеше, че Стефан точно това си помисли в момента.

Всичко заприлича на странен сън. Повече нищо нямаше смисъл. Стефан отпусна внимателно главата на Деймън — оставяше го да си отиде.

Дори в неясния си, безсмислен свят, Елена знаеше, че никога не би могла да направи това.

И тогава се случи чудо. Елена чу глас в главата си, който не беше неин.

Всичко това е доста неочаквано. За пръв път действах, без да помисля. И това е наградата ми. Гласът беше като далечен отглас на тяхната лична честота, на Деймън и нейната.

Елена се отскубна от Стефан, който се опитваше да я задържи, свлече се долу и сграбчи раменете на Деймън._ Знаех си! Знаех, че не може да си мъртъв!_

Чак тогава тя осъзна, че лицето й е мокро, и го избърса с мекия кожен ръкав на дрехата си._ О, Деймън, толкова ме изплаши! Никога, никога повече не го прави!_

Мисля, че мога да ти го обещая, изпрати й посланието си Деймън — с различен тон от обичайния му — сериозен, но в същото време с лека насмешлива нотка. Но ти ще трябва да ми дадеш нещо в замяна.

Да, разбира се, побърза да се съгласи Елена. Почакай само да отмахна косата от врата си. Подейства страхотно, когато Стефан лежеше… докато го носехме върху сламеника му от затвора…

Не е това, прекъсна я Деймън. За пръв път, ангел мой, не искам кръвта ти. Искам най-тържествено да ми обещаеш, че ще се опиташ да бъдеш силна. Ако ще ти помогне, зная, че жените повече ги бива от мъжете в подобни ситуации. Те не се страхуват толкова да се срещнат… с това, с което трябва да се срещнеш сега.

На Елена никак не й хареса тонът, с който бяха изречени думите му. Замайването, което вкочаняваше устните й, се разля по цялото й тяло. Нямаше защо да е смела. Деймън можеше да издържи на болката. Тя ще открие Крилете на Силата, които ще унищожат цялата тази дървесина, която го тровеше. Може и да го заболи, но ще спаси живота му.

Не ми говори така!, тросна му се тя грубо, преди да си спомни, че трябва да е нежна. Всичко започна да се размазва и тя дори не можеше да си спомни защо трябва да е нежна, но трябваше да има причина. При все това й бе трудно, когато използваше всяка частица от концентрацията и силата си, за да търси Криле на силата, за които никога не бе чувала. На Пречистването? Дали ще премахнат дървесината, или само ще лишат Деймън от порочната му усмивка? Нямаше да навреди да се опита, а и отчаянието й нарасна… лицето на Деймън беше толкова бледо.

Но дори й убягваше подходящата позиция на Крилете на пречистването.

Внезапно тялото на Деймън потръпна — не, разтърси се от силни конвулсии. Елена чу зад себе си задавени думи:

— Любима, любима… наистина трябва да го оставиш да си иде. Той изпитва… непоносима болка, защото го задържаш тук — рече гласът, който бе на Стефан. Стефан, който никога не би я излъгал.

Само за миг Елена се разколеба, но сетне в нея избухна огромна ярост. Тя й даде сили да изкрещи дрезгаво:

— Аз… няма! Никога няма да го оставя да си отиде! Дяволите да те вземат, Деймън, трябва да се бориш! Позволи ми да ти помогна! Моята кръв… тя е специална. Ще ти даде сили. Искам да пиеш от нея!

Затърси ножа си. Кръвта й беше вълшебна. Може би, ако му даде достатъчно, тя ще даде на Деймън сили, за да се бори с дървените фибри, които продължаваха да се разпространяват в тялото му.

Елена сряза шията си. Навярно подсъзнателно разрезът върху каротидната артерия бе съвсем малък, но наистина беше подсъзнателно. Просто се протегна, напипа металния нож и с едно бързо движение от шията й бликна кръв. Яркочервена артериална кръв, която дори в този полумрак беше цветът на надеждата.

— Тук, Деймън. Тук! Пий това! Колкото искаш — всичко, което ти е нужно, за да се излекуваш! — Застана във възможно най-удобната поза, чу и в същото време не чу ужасеното ахване на Стефан зад гърба й, когато кръвта й потече. Изобщо не обърна внимание на ръката му, която продължаваше да я стиска.

Но… Деймън не пиеше. Не вкусваше гъстата кръв на своята Принцеса на мрака и… как беше по-нататък? Кръвта й беше като ракетно гориво в сравнение с безоловния бензин във вените на обикновените момичета. А сега тя само се стичаше от двете страни на устата му. Струята се спускаше по бледото му лице, попиваше в черната му риза, образуваше локва върху коженото му яке.

Не…

Деймън, изпрати му мисълта си Елена, моля те. Умолявам те. Моля те. Моля те, заради мен, заради Елена. Моля те, пий. Можем да успеем… заедно.

Деймън не помръдна. Кръвта се изливаше в устата му, която Елена бе отворила, сетне отново се изливаше навън. Като че ли Деймън я дразнеше, казваше й: Нали искаше да се откажа от човешката кръв? Е, отказах се… завинаги.

О, мили боже, моля те…

Сега Елена се чувстваше по-замаяна от всякога. Външните събития преминаваха покрай нея като мъгла, като океан, по чиито вълни леко се полюшваше някой. Тя бе изцяло съсредоточена върху Деймън.

Ала едно нещо чувстваше. Смелостта й — Деймън грешеше за това. Ураган от ридания се надигаше някъде дълбоко в нея. Беше накарала Стефан да я пусне и сега не можеше повече да се задържи права.

Строполи се върху локвата кръв и тялото на Деймън. Бузата й се притисна в неговата.

А неговата бе студена. Дори под кръвта беше студена.

Елена не разбра кога започна истерията. Изведнъж просто усети, че крещи и ридае, удря раменете на Деймън, проклина го. Никога досега не го бе проклинала истински, не и директно в лицето. Колкото до писъците, не бяха само звук. Тя крещеше срещу него, отчаяно опитвайки се да намери начин да се бори.

И накрая започна да обещава. Обещания, които дълбоко в сърцето си знаеше, че са лъжи. Щеше да намери начин да го излекува на мига. Вече усещала нови Криле на силата, идващи да го спасят.

И така нататък, само и само да не се изправи пред истината.

— Деймън? Моля те! — Беше прелюдия на писъците, когато говореше тихо с новия си, дрезгав глас. — Деймън, направи само едно нещо заради мен. Само стисни ръката ми. Зная, че можеш да го направиш. Просто стисни ръката ми.

Но нямаше никакъв натиск върху ръката. Само кръв, която започваше да лепне.

И тогава чудото се случи и тя още веднъж чу гласа на Деймън — едва доловим — в главата си.

Елена? Недей… не плачи, скъпа. Не е… толкова лошо, както каза Стефан. Не усещам почти нищо, освен върху лицето си. Аз… усещам сълзите ти. Не плачи повече… моля те, ангел мой.

Заради чудото Елена се овладя. Той бе казал „Стефан“, а не „малкото ми братче“. Ала точно сега имаше да мисли за други неща. Той можеше все още да усеща нещо върху лицето си! Това беше важна информация, много ценна информация. Елена тутакси обхвана страните му с длани и го целуна по устните.

Току-що те целунах. Целувам те отново. Усещаш ли това?

Винаги, Елена, отвърна Деймън. Ще… отнеса целувките ти с мен. Сега те са част от мен… не виждаш ли?

Елена не искаше да вижда. Целуна отново леденостудените му устни. И отново.

Искаше да му даде нещо друго. Нещо хубаво, за което да си мисли. Деймън, спомняш ли си, когато се срещнахме за пръв път? В училище, след като всички светлини бяха угаснали, когато вземах мерките за украсата на Къщата на духовете. Тогава почти ти позволих да ме целунеш — преди дори да зная името ти — когато изплува от мрака.

Деймън я изненада, като й отговори незабавно:

Да… и ти… ти ме удиви, защото беше първото момиче, което не се поддаде тутакси на внушението ми. Ние… се забавлявахме заедно — нали? Имахме хубави моменти? Бяхме заедно на празненство… танцувахме заедно. Ще отнеса и това с мен.

През мъглата изникна една мисъл. Не го обърквай повече. Бяха отишли на онова „празненство“ само за да спасят живота на Стефан. Забавлявахме се, съгласи се тя. Ти си добър танцьор. Представи си ни как танцувахме валс!

Деймън изпрати бавно, неясно послание. Съжалявам… напоследък бях толкова ужасен. Кажи й… това. Бони. Кажи й…

Елена се стегна. Ще й кажа. Целувам те отново. Усещаш ли целувките ми?

Въпросът беше риторичен, затова тя се сепна, когато Деймън отвърна бавно и сънено:

Дадох ли ти… клетва да ти казвам истината?

Да, излъга мигновено Елена. Имаше нужда да чуе истината.

Тогава… не, за да съм честен… не мога. Изглежда, вече нямам… тяло. Хубаво ми е и е топло, вече нищо не ме боли. И… почти усещам, че не съм сам. Не се смей.

Ти не си сам! О, Деймън, не го ли знаеш? Аз никога, никога няма да те оставя сам. Елена се задави, питаше се как да го накара да й повярва. Само още няколко секунди… сега.

Ето, изпрати му телепатичния си шепот, ще ти издам моята най-ценна тайна. Не съм я казвала никому другиму. Спомняш ли си мотела, в който отседнахме по време на пътуването ни, и как всички — дори ти — се чудехте какво се е случило през онази нощ?

Мотелът…? Пътуването? Сега звучеше много несигурен. О… да. Спомням си. И… на следващата сутрин… се чудех.

Защото Шиничи ти бе отнел спомените, подсказа му Елена, надявайки се, че омразното име ще съживи Деймън. Но не се получи. Също като Шиничи, Деймън вече бе приключил със света.

Елена облегна страната си о неговата окървавена и студена буза. Държах те, скъпи, също както сега — ами, почти като сега. През цялата нощ. Това беше всичко, което ти искаше — да не се чувстваш сам.

Последва дълга пауза и в малкото части на душата й, които не бяха вцепенени или истерични, Елена започна да се паникьосва. Но тогава думите бавно достигнаха до нея.

Благодаря ти… Елена. Благодаря ти… за това, че ми каза най-ценната си тайна.

Да, и аз ще ти кажа нещо, дори още по-ценно. Никой не е сам. Не и в действителност. Никой не е сам.

Ти си с мен… толкова топло… нищо повече, за което да се тревожа…

Нищо повече, обеща му Елена. И аз винаги ще бъда с теб. Никой не е сам; обещавам ти.

Елена… нещата сега започват да стават странни. Никаква болка. Но аз трябва да ти кажа… това, което зная, че вече ти е известно… Как се влюбих в теб… ще си спомняш, нали? Няма да ме забравиш?

Да те забравя? Как бих могла някога да те забравя?

Но Деймън продължи да говори и Елена разбра, че той вече не я чува, дори с телепатията.

Ще си спомняш ли? За мен? Само това, че… съм обичал веднъж — само веднъж, истински, през целия си живот. Ще си спомняш ли, че те обичах? Това придава на живота ми… известна… стойност. Гласът му замря.

Сега Елена се чувстваше съвсем замаяна. Знаеше, че все още губи кръв, при това бързо. Твърде бързо. Умът й не беше бистър. И внезапно бе разтърсена от нов порой от сълзи. Поне никога повече нямаше да плаче — нямаше на кого да крещи. Деймън си бе отишъл. Беше избягал надалеч без нея.

Тя искаше да го последва. Нищо не беше реално. Нима той не разбираше? Не можеше да си представи вселената, независимо колко измерения имаше, без Деймън в нея. За нея не съществуваше никакъв свят, ако го нямаше Деймън.

Той не можеше да й причини това.

Без да съзнава, без да я е грижа какво прави, тя се гмурна дълбоко, дълбоко в съзнанието на Деймън, проправяйки си път с телепатията си като с меч, разкъсвайки мрежата от дървесни нишки, плъпнали навсякъде. И накрая се потопи в най-дълбоката и най-съкровената му част… където малкото момче, метафората за подсъзнанието на Деймън, някога бе приковано с вериги към голям камък или по-скоро скала, където Деймън пазеше заключени чувствата си.

О, Господи, той трябва да е толкова изплашен, помисли си девойката. Каквото и да струва, не бива да позволява той да си отиде изплашен…

Сега го видя. Детето Деймън. Както винаги, тя съзря в сладкото, по детски закръглено лице, лицето с остри скули на младия мъж, в който щеше да се превърне Деймън, в разширените черни очи откри онзи поглед, в чийто бездънен мрак потъваше всеки.

Но въпреки че не се усмихваше, изражението на детето бе открито и приветливо по начин, по който по-възрастната му същност никога не е била. И веригите… веригите ги нямаше. Каменната скала също бе изчезнала.

— Знаех, че ще дойдеш — прошепна момчето и Елена го привлече в прегръдките си.

По-кротко, каза си Елена. Той не е истински. То е това, което е останало от съзнанието на Деймън, най-дълбоката част от долната част на мозъчния ствол. Но при все това детето беше дори по-малко от Маргарет и също толкова меко и топло. Каквото и да струва, моля те, Господи, не му позволявай да разбере какво наистина става с него.

Но големите тъмни очи на момчето, които се извърнаха към лицето й, знаеха.

— Радвам се да те видя — призна то. — Мислех, че вече никога повече няма да си говоря с теб. И той — нали се сещаш — ти остави няколко съобщения, които да ти предам. Не мисля, че той можеше да каже нещо повече, затова ги изпрати до мен.

Елена разбра. Ако някъде имаше част, където дървесната паяжина не бе достигнала, това беше в тази последна част на мозъка, най-примитивната част. Деймън все още можеше да говори с нея — чрез това дете.

Но преди самата тя да успее да проговори, видя, че в очите на детето блестят сълзи, после тялото му се сгърчи и то прехапа силно устната си — за да не заплаче, досети се Елена.

— Боли ли те? — попита, опитвайки се да повярва, че не го болеше. Отчаяно искаше да повярва.

— Не много. — Но то лъжеше, осъзна тя. При все това то не проля нито една сълза. То беше гордо, това дете Деймън.

— Имам специално съобщение за теб — рече момчето. — Той ми поръча да ти кажа, че винаги ще бъде с теб. И че ти никога няма да си сама. Че никой не е истински сам.