15

Бони се събуди бавно, изплувайки от някакво тъмно място.

В следващия миг й се прииска да не беше. Намираше се на открито, но сградите закриваха хоризонта с вечно висящото слънце. Около нея имаше много други момичета, всички приблизително на нейната възраст. Само по себе си това бе доста странно. Ако се избираха случайно жени и момичета от улицата, би трябвало да има малки момичета, които плачат за майките си, както и няколко по-възрастни жени. Това място приличаше повече на…

… о, Господи, приличаше на едно от онези места или складове за роби, покрай които трябваше да преминат последния път, когато бяха в Тъмното измерение. Тогава Елена им бе наредила да не гледат, нито да слушат. Но сега Бони се намираше вътре в едно от тях и нямаше как да не гледа заобиколилите я застинали лица, ужасени очи и потръпващи усти.

Искаше да каже нещо, да намери начин — трябва да има начин, щеше да настоява Елена — да се махне оттук. Ала първо призова цялата Сила и я вложи в безмълвен призив: Деймън! Деймън! Помощ! Наистина се нуждая от теб!

Отвърна й единствено тишина.

Деймън! Бони е! Аз съм в склад за роби! Помощ!

Внезапно я осени прозрение и свали психическите си защити. Тутакси се почувства като връхлетяна от опустошителен ураган. Дори тук, в покрайнините на града, въздухът гъмжеше наситен от дълги и къси послания: нетърпеливи викове, дружески поздрави, размяна на любезности. По-дълги, не толкова възбудени разговори за различни неща, инструкции, подигравки, разни истории. Не можеше да различи всичко. То се превърна в заплашителна вълна от психически звуци, която се надигаше над главата й, заплашвайки да я смаже и попилее на милион частици.

И тогава, внезапно, телепатичният хаос изчезна. Бони успя да фокусира погледа си върху едно русо момиче, малко по-голямо от нея и с около десетина сантиметра по-високо.

— Попитах добре ли си? — повтаряше момичето, очевидно вече го бе казала няколко пъти.

— Да — отвърна Бони машинално. Не!, помисли си.

— Може би не е зле да се раздвижиш. Чу се първата свирка за вечеря, но ти ми изглеждаше някак си отнесена, затова изчаках за втората.

Какво трябва да кажа? Едно „благодаря“ изглежда достатъчно безопасно.

— Благодаря — промълви Бони, но в следващия миг устата й сама заговори: — Къде съм?

Русото момиче изглеждаше изненадано.

— В склад за избягали роби, разбира се.

Значи това беше.

— Но аз не съм избягала — възрази Бони. — Смятах да се върна веднага щом си купя захарен бонбон.

— Не зная нищо за това. Самата аз се опитах да избягам, но накрая ме хванаха. — Момичето удари юмрук в дланта си. — Знаех си, че не биваше да се доверявам на онзи носач на носилка. Отведе ме направо при властите, невиждаща и нищо неподозираща.

— Искаш да кажеш, че си била спуснала завесите на носилката…? — тъкмо попита Бони, когато я прекъсна пронизително изсвирване. Русото момиче я улови за ръката и я задърпа от оградата.

— Това е втората свирка за вечеря — не искаме да я пропуснем, защото след това ще ни затворят за през нощта. Аз съм Ерин. Ти коя си?

— Бони.

Ерин изсумтя и се ухили.

— Щом казваш, на мен ми е все едно.

Бони се остави да я поведе по мръсна стълба, водеща към също толкова мръсна закусвалня. Русото момиче, което явно се изживяваше като покровителка на Бони, й подаде табла и я побутна напред. Подопечната й нямаше възможност за никакъв избор, нито дори да откаже нудълите, които леко се гърчеха, но успя да грабне още едно хлебче.

Деймън! Никой не й бе казал да не изпраща съобщения, така че тя продължи да го прави. Ако ще я наказват, помисли си предизвикателно, то поне да е заради това, че се е опитала да се измъкне оттук. Деймън. Аз съм в склад за роби! Помогни ми!

Русокосата Ерин грабна един прибор, комбинация между вилица и лъжица, а Бони последва примера й. Нямаше ножове. Имаше малки книжни кърпи, което изпълни Бони с облекчение, защото тъкмо там щяха да се озоват гърчещите се нудъли.

Без Ерин Бони никога не би могла да си намери място на масите, претъпкани с хранещи се млади момичета.

— Бутай се, бутай се — наставляваше я новата й покровителка, докато двете се сместиха.

Вечерята бе изпитание за смелостта на Бони — както и колко високо може да крещи.

— Защо правиш всичко това за мен? — изкрещя тя в ухото на Ерин, когато оглушителните разговори стихнаха за миг.

— О, ами, ти си червенокоса и така нататък… това ми напомни за посланието на Алиана. Към истинската Бони. — Произнесе малко странно името, но все пак не прозвуча като Бона.

— Кое от тях? Искам да кажа, кое послание? — викна Бони.

Ерин я удостои с поглед от типа „сигурно се шегуваш“.

— Помагай, когато можеш; приюти нуждаещите се, когато ти самият имаш подслон; води, когато знаеш по кой път да поемеш — издекламира почти нетърпеливо, сетне додаде с леко раздразнение: — И бъди търпелив с по-мудните. — Нападна храната си с вид на някой, казал всичко, което имаше да се каже.

О, боже, помисли си Бони. Някой наистина доста е развихрил въображението си. Елена никога не бе казвала подобни неща.

Да, но… но може би ги бе доказала в действие, помисли си Бони и цялата изтръпна. И навярно някой я бе видял и бе съчинил думите. Например би могъл да е онзи откачен тип, на когото тя даде пръстена си или гривната. Тя бе раздала обиците си на някакви хора, които носеха табели. Табели, на които пишеше: ПОЕЗИЯ ЗА ХРАНА.

През останалата част от вечерята Бони ровеше из храната си с вилицата, без да я гледа, веднъж схруска нещо, а след това трябваше да реши дали да го изплюе в кърпичката, или да го преглътне, без да го дъвче.

След това момичетата бяха отведени под строй в друга сграда, пълна със сламеници, по-малки и не толкова удобни като този в странноприемницата на Бони. Сега не можеше да си прости, че е напуснала онази стая. Там поне беше в безопасност, даваха й храна, която ставаше за ядене, и дори имаше развлечения — спомняше си с копнеж за историите на семейство Дъстбин, които сега й се струваха страхотни, а освен това имаше надежда, че там Деймън ще я намери. Сега нямаше нищо.

Но изглежда, Ерин имаше някакво хипнотично въздействие върху момичетата наоколо или те всички бяха възторжени последователки на Алиана, защото, когато изкрещя: „Къде има сламеник? В моята спалня има ново момиче. Да не мислите, че ще спи върху голия под?“ — не след дълго един мръсен сламеник, предаван от ръка на ръка, се озова в „спалнята“ на Ерин — няколко сламеника, разположени в средата, събрани откъм мястото за главите. В замяна Ерин им връчи смачканата кърпа, която Бони й бе дала.

— Споделяй, когато имаш какво — заяви твърдо тя, а Бони се зачуди дали не смяташе, че това също е част от посланието на Алиана.

Разнесе се пронизително изсвирване.

— Десет минути до изгасването на светлините! — прокънтя дрезгав глас. — Всяко момиче, което не е върху сламеника си след десет минути, ще бъде наказано! Утре е ред на секция В.

— Страхотно! Всички ще оглушеем, преди да ни продадат — промърмори Ерин.

— Преди да ни продадат? — повтори Бони глупаво, въпреки че знаеше какво ще се случи от още първия миг, когато разпозна помещението като склад за роби.

— Няма да рухна и да изпадна в истерия — заяви Бони с цялата смелост, на която бе способна. — Мислех да попитам как ще ни продадат. Дали ще бъде на един от онези ужасни публични пазари, където трябва да стоиш пред тълпа само по риза?

— Да, това правят с повечето — заговори с мек глас едно младо момиче, което бе плакало тихичко по време на цялата вечеря. — Ето тези от нас, които ще изберат като по-специална стока, ще трябва да почакат. Ще ни изкъпят и ще ни облекат в специални дрехи, но само за да изглеждаме по-представителни за пред клиентите. Така че клиентите да могат да ни огледат по-отблизо. — Момичето потрепери.

— Плашиш новото момиче, Маус — скара й се Ерин. — Наричаме я Маус, защото винаги е изплашена, точно като мишка — обясни на Бони.

Деймън!, закрещя вътрешно Бони.



Деймън се бе наконтил в новата си униформа на капитан на стражата. Беше хубава, издържана изцяло в черно, само звездите на пагоните бяха в малко по-светъл нюанс (дори Деймън призна, че е нужен малък контраст). Имаше и пелерина.

Освен това отново беше завършен вампир, толкова силен и уважаван, както мечтаеше. За миг просто се наслади на чувството за добре свършена работа. После доказа вампирската си мощ, като внуши на Жезалин, която бе на горния етаж, да потъне в дълбок сън, докато той разпростираше пипалата на Силата из цялото Тъмно измерение, за да разбере какво става в различните райони.

Жезалин… ето това беше дилема. Деймън имаше чувството, че би трябвало да й остави бележка или нещо подобно, но не беше съвсем сигурен какво да напише.

А и какво би могъл да й каже? Че си е отишъл? И сама щеше да види. Че съжалява? Е, очевидно не съжаляваше чак толкова, че да избере да остане. Че има работа някъде другаде?

Почакай. Това можеше да мине. Ще й каже, че трябва да проверява дали всичко на територията на замъка е наред, а това няма как да стане, ако не излезе. Ще я увери, че ще се върне… скоро. Много, много скоро.

Деймън притисна език към кучешките си зъби и усети точно желаната от него острота и дължина. Беше готов наистина да се развихри с пълна вампирска програма. Искаше да ловува. Разбира се, в двореца имаше толкова много вино „Черна магия“, че когато спря един прислужник и помоли да му донесат малко, той му донесе двулитрова бутилка. Пийваше с удоволствие по чаша или две, но това, което наистина искаше, бе да излезе на лов. И не на лов за някой роб и със сигурност не за животно. А и нямаше намерение да броди из улиците, разчитайки на шанса да се натъкне на някоя благородна дама, която да опознае по-добре.

И в този миг си спомни за Бони.

Само след три минути се бе погрижил за всичко, включително ежегодна доставка на дузина рози за принцесата от негово име. Жезалин му бе определила много либерално работно време и вече му бе платила за първия месец авансово.

След пет минути Деймън вече летеше, въпреки че това бе проява на много лоши маниери на улицата и двойно по-лоши в района на пазара.

Петнайсет минути по-късно ръцете му стискаха здраво врата на хазяйката на странноприемницата, тази, на която бе платил много щедро, за да е сигурен, че никога няма да се случи тъкмо това, което се бе случило.

След шестнайсет минути жената мрачно му предлагаше живота на един от нейните млади, но не много умни слуги, като компенсация. Той все още беше облечен в униформата си на капитан на стражата. Можел да убие момчето, да го измъчва, каквото пожелае… дори да си вземе парите обратно…

— Не желая мръсния ти слуга — озъби се Деймън. — Искам си моята робиня! Тя стру… — Млъкна, опитвайки се да пресметне колко обикновени момичета струваше Бони. Сто? Хиляда? — Тя струва безкрайно повече — поде, когато съдържателката го изненада, като го прекъсна.

— Защо тогава си я оставил в дупка като тази? О, да, отлично зная що за странноприемница е това. След като ти е била толкова дяволски ценна, защо си я оставил тук?

Защо я бе оставил на това място? Сега и Деймън не можеше да си отговори. Беше паникьосан, почти превъртял — това му бе причинило превръщането в човек. Мислеше единствено за себе си, докато малката Бони — крехката Бони, неговото червено птиченце — е било затворено в това гадно място. Не искаше да мисли за това. Това го караше едновременно да се чувства сгорещен и леденостуден.

Заповяда да се претърсят съседните сгради и да се разпитат всички. Все някой трябва да е видял нещо.



Бони бе събудена много рано и отделена от Ерин и Маус. Тутакси я връхлетя желание да изгуби контрол и да рухне окончателно. Цялата трепереше. Деймън! Помогни ми!

Тогава видя едно момиче. То изглежда не можеше да се надигне от сламеника си и една жена с груби и силни ръце като на мъж се приближи с пръчка от бял ясен, за да го накаже.

В този миг сякаш съзнанието на Бони се изпразни. Елена или Мередит може би щяха да се опитат да спрат жената или дори да се противопоставят на тази огромна машина, в която бяха уловени, но Бони не можеше. Можеше единствено да се крепи да не рухне. Куплет от песен бе заседнал в главата й, дори не харесваше песента, но го повтаряше отново и отново, като безкрайна навита пружина, докато робините около нея биваха лишавани от човешката си индивидуалност, като ги превръщаха в нещо като роботи, чисти, но безмозъчни тела.

Самата тя бе изтъркана безмилостно от две мускулести жени, чиито житейски грижи навярно се свеждаха до търкането на улични момичета и превръщането им в розови и чисти създания — е, поне за една нощ. Най-после протестите й принудиха жените да я погледнат по-внимателно. Когато видяха, че бялата й, почти прозрачна кожа цялата пламти от зверското търкане, решиха да се съсредоточат върху миенето на косата й. Бони имаше чувството, че я изтръгват от корените. След като свършиха, й дадоха кърпа, за да се подсуши. Следващото беше нещо като гигантска линия за производство, където една по-любезна пълничка жена я настани върху кушетка и й направи масаж с ароматно масло. И тъкмо когато започна да се чувства по-добре, я избутаха да стане, за да почистят маслото. Появи се друга жена, която й сне мерките, като извикваше на висок глас числата, и когато Бони се озова в секцията за дрехи, върху една пейка вече я очакваха три рокли — черна, зелена и сива.

Ще ми дадат зелената заради косата ми, помисли си безучастно Бони, но след като пробва и трите, жената отнесе зелената и сивата, оставяйки малката черна рокля тип „балон“, без презрамки, с фино блестящо бяло бие около врата.

Следваше огромно санитарно помещение, където роклята бе внимателно покрита с бял книжен халат, за да не се намачка или скъса. Отведоха Бони до маса със сешоар и различни гримове, които жена с бяла престилка се зае да нанася върху лицето й. Когато сешоарът задуха в косата й, Бони се осмели скришом да изтрие част от грима с една открадната книжна кърпичка. Не искаше да изглежда хубава, не искаше да бъде продадена. Когато приключиха с нея, имаше сребристи клепачи, малко руж и бледорозово червило, което не можа да изтрие.

След това остана седнала, докато древният сешоар оповести края на процедурата с иззвъняване.

Следващото помещение, в което я отведоха, приличаше на голям магазин за обувки след Деня на благодарността. По-силните и по-решителни момичета издърпваха обувките от по-слабите си посестрими и бързо ги нахлузваха на краката си и в следващата минута всичко започваше отначало. Бони имаше късмет. Видя малка черна обувка с тънка сребриста панделка и не я изпускаше от очи, докато минаваше от момиче на момиче. Накрая някой я захвърли, тогава тя се наведе бързо и я пробва. Нямаше представа какво щеше да прави, ако не й станеше, но обувката й пасна идеално и тя отиде в следващата секция, за да намери другата обувка. Докато седеше и чакаше, другите момичета пробваха различни парфюми. Бони видя как две цели флакончета изчезнаха в деколтетата на момичетата и тя се зачуди дали не възнамеряват да ги продадат, или не смятаха да се отровят с тях. Имаше и цветя. Главата на Бони вече се бе замаяла от парфюмите и реши да не си слага цвете, но една висока жена кимна и гирлянда с фрезии бе прикачена към къдриците й, без някой да иска позволението й.

Последната спирка от подготовката й бе най-трудна за понасяне. Тя нямаше бижута и би искала да носи една гривна с роклята. Но й дадоха две: тесни, нечупливи пластмасови гривни, като върху всяка бе гравиран номер — новата й самоличност оттук нататък, както я осведомиха.

Робски гривни. Сега беше измита, опакована и подпечатана, така че да бъде продадена изгодно.

Деймън!, изкрещя безмълвно, ала нещо умря в нея. Знаеше, че никой няма да откликне на воплите й.



— Беше прибрана като избягала робиня и конфискувана — заяви продавачът в сладкарницата нетърпеливо на Деймън. — И това е всичко, което зная.

Деймън бе обзет от чувство, което рядко изпитваше. Вледеняващ ужас. Вече наистина започваше да вярва, че този път късметът му бе изневерил и времето му изтича; че е прекалено късно, за да спаси червеното си птиченце. Че няколко ужасяващи сценария можеха да се разиграят, преди да стигне до нея.

Не можеше да понесе да си ги представи във всички подробности. Какво щеше да прави, ако не я открие навреме…

Пресегна се и без никакво усилие сграбчи продавача за врата, като го повдигна от пода.

— Трябва да си поговорим — процеди, впивайки заплашителните си черни очи в издутите очи на мъжа, които за малко да изскочат от орбитите. — За това как точно е била конфискувана. Не се съпротивлявай. Ако не си наранил момичето, няма от какво да се боиш. Ако обаче…

Издърпа ужасения мъж през щанда и каза много тихо:

— Ако обаче си, тогава се съпротивлявай с всички сили. Накрая няма да има разлика — ако се сещаш какво искам да кажа?



Момичетата бяха настанени в най-големите карети, които досега Бони бе виждала в Тъмното измерение, по три слаби момичета на седалка, с по два реда седалки в карета. Но тя се изненада неприятно, когато, вместо да потегли напред, каретата бе вдигната от потни роби, застанали в четирите краища. Беше гигантска носилка и Бони мигом смъкна гирляндата с фрезии и зарови нос в цветята, за да скрие сълзите си.



— Имаш ли представа колко много са домовете, танцувалните зали и театрите, където тази вечер ще бъдат продадени тези момичета? — Златокосата жена пазител го изгледа язвително.

— Ако имах — отвърна Деймън със студена и злокобна усмивка, — нямаше да съм тук и да те питам.

Пазителката сви рамене.

— Нашата работа наистина е само да пазим мира и спокойствието тук — и сам можеш да видиш колко добре се справяме. Дължи се само на неколцина от нас; страдаме от недостиг на персонал. Но мога да ти дам списък с местата, където се продават момичета. При все това, както ти казах, съмнявам се, че ще успееш да откриеш своята бегълка преди сутринта. Между другото, ще трябва да те наблюдаваме, заради въпросите, които задаваш. Ако твоята бегълка не е била робиня, тогава тя е имперска собственост — тук няма свободни хора. Ако е била робиня и ти си я освободил, както докладва пекарят от другата страна на улицата…

— Продавачът от сладкарницата.

— Няма значение. Тогава той е имал право да използва упойващ пистолет, когато е побягнала. По-добре за нея, отколкото да е имперска собственост; тях ги продават за чистачки, ако схващаш какво ти казвам. Онова ниво е много по-надолу.

— Но ако е била робиня — моя робиня…

— Тогава можеш да си я върнеш. Но преди това трябва да изтърпи задължително наказание. Искаме да обезкуражим опитите за бягство.

Деймън я погледна по начин, който я накара да се свие и извърне настрани. Сякаш тутакси изгуби всякакъв авторитет.

— Защо? — попита настоятелно той. — Мислех, че вие заявихте, че сте от друг дворец. Нали се сещаш, Небесния?

— Искаме да обезкуражим бегълците, защото имаше толкова много бягства, откакто някакво момиче Алиана попадна тук — отвърна пазителката. Издутата вена на слепоочието й издаваше страха й и бясното препускане на сърцето й. — После ги залавят и те имат още по-основателна причина да опитат отново… а това накрая изхабява момичето, съсипва го.

* * *

Голямата зала беше празна, когато Бони и момичетата бяха свалени от огромната носилка и вкарани в сградата.

— Това място е ново, не е в списъка — обади се Маус неочаквано до рамото й. — Сигурно малцина го знаят, така че ще се напълни по-късно, когато музиката стане по-силна.

Изглежда, Маус се бе залепила за нея, за да потърси успокоение. В следващия миг Бони зърна Ерин и забърза към русокосото момиче, като повлече Маус зад себе си.

Ерин стоеше с гръб към стената.

— Е, можем да стоим наоколо като дами в очакване на кавалерите си — рече тя, докато неколцина мъже влизаха в залата, — или да изглеждаме така, все едно си прекарваме страхотно и сами. Кой знае някаква забавна история?

— О, аз зная — рече Бони разсеяно, замислена за звездната сфера с нейните „Петстотин истории за Младите“.

Тутакси се надигна шумна глъчка.

— Разкажи ни я! Моля те, разкажи я!

Бони се замисли за приказката, която все едно бе преживяла.

Разбира се. Онази за съкровището на китсуне.

Загрузка...