Полунощ

43

— Елена? — повика я Стефан тихо. — Може ли да ме поканиш да вляза? Трябва да ме поканиш вътре, ако искаш да… да поговорим…

Да го покани вътре? Той вече бе вътре… вътре в сърцето й. Беше казала на пазителите, че всички трябва да приемат Стефан като нейно гадже от повече от година.

Това нямаше значение.

— Влез, Стефан — изрече тя с нисък глас.

— Прозорецът е залостен откъм твоята страна, Елена. Вцепенена, Елена вдигна резето на прозореца. В следващия момент бе грабната от две топли, силни ръце в отчаяна, пламенна прегръдка. Ала само миг след това ръцете се отпуснаха, оставяйки я измръзнала и самотна.

— Стефан? Какво не е наред? — Очите й бяха привикнали с околния мрак и тя зърна колебанието му на фона на звездната светлина, струяща през прозореца.

— Не мога… не е… не съм аз този, когото ти искаш — избликнаха задавено думите, сякаш идеха от свито гърло. — Но исках да знаеш, че — че Мередит и Мат са с Бони. Имам предвид, че я утешават. Всички са добре, както и госпожа Флауърс. Помислих, че ти…

— Те са ме приспали! Казаха, че няма да ме приспят!

— Ти заспа, лю… Елена. Докато чакахме да ни изпратят у дома. — Той все още говореше с този официален, необичаен тон. — Но аз помислих — ами че тази нощ ти също може да пожелаеш да поговориш. Преди аз… да си тръгна. — Притисна устните си с пръст, за да спре треперенето им.

— Ти ми се закле, че никога няма да ме напуснеш! — извика Елена. — Обеща, че няма да го сториш поради никаква причина, дори за кратко, независимо колко благородна е каузата!

— Но… Елена… това беше, преди да разбера…

— Ти все още не разбираш! Знаеш ли…

Ръката му се стрелна, за да закрие устата й, и той притисна устни към ухото й.

— Лю… Елена. Ние сме в твоята къща. Леля ти…

Елена усети как очите й се разширяват, макар че подсъзнателно тя го знаеше през цялото време. Познатата атмосфера. Това легло — то беше нейното легло, с любимата й покривка в бяло и златисто. Препятствията, които толкова ловко бе избягнала в тъмнината — трополенето по стъклото на прозореца… тя си беше у дома.

Като катерач, който бе успял да изкачи немислимо висока скала и едва не бе паднал, Елена почувства огромен приток на адреналин. И тъкмо той — или може би просто силата на любовта, която нахлу в нея — постигна това, което толкова тромаво се опитваше да достигне. Почувства как душата й се разрасна и излезе от тялото й. И срещна тази на Стефан.

Тя беше ужасена от бързината, с която изчезнаха самотата и пустотата, царуващи до този миг в душата му, и покорена от огромната вълна на любов, която изпълни всяка част от него, при допира на съзнанието й.

О, Стефан. Само… кажи… че можеш да ми простиш, това е всичко. Ако ми простиш, ще мога да живея. Навярно би могъл отново да бъдеш щастлив с мен — само ако ми дадеш малко време.

Аз вече съм щастлив с теб. Но ние разполагаме с цялото време на света, увери я Стефан. Ала тя зърна сянката на мрачната мисъл, която бързо бе пропъдена. Той разполагаше с цялото време на света. Тя обаче…

Елена сподави горчивия си смях, ала сетне внезапно се вкопчи в Стефан. Раницата ми… Те взеха ли я? Къде е тя?

Точно до нощното ти шкафче. Мога да я достигна. Искаш ли я? Той се протегна в мрака и придърпа нещо тежко, грапаво и миришещо не особено приятно. Елена пъхна трескаво едната си ръка вътре, докато с другата все още се държеше за Стефан.

Да! О, Стефан, тук е!

Той бе започнал да подозира — но се изпълни с увереност, когато тя измъкна бутилка с етикет на минерална вода „Евиан“ и я притисна към бузата си. Беше леденостудена, макар че нощта бе топла и влажна. И се пенеше и искреше, като никоя друга обикновена вода.

Нямах намерение да го правя, увери тя Стефан, внезапно разтревожена, че той може да не иска да има нищо общо с един крадец. Поне — не в началото. Сейдж каза да налея вода от Фонтана на вечната младост и живот в бутилките. Аз изнамерих една голяма бутилка и тази, по-малката. Някак си успях да напъхам по-малката в раницата — опитах се да сложа и голямата, но тя не се побра. И дори не си спомнях за малката, докато те не ми отрязаха хрилете и не отнеха телепатията ми.

И добре си сторила, изпрати й мисълта си Стефан. Ако те бяха заловили… О, моя прекрасна любима! Силата на прегръдката му почти я остави без дъх. Значи затова така изведнъж се разбърза да си тръгваш!

— Те ми отнеха почти всичко свръхестествено — прошепна девойката, като приближи устни до ухото на Стефан. — Ще трябва да живея с това и ако те ми бяха дали шанс, аз щях да се съглася, заради доброто на Фелс Чърч — ако разсъждавах разумно. — Тя замълча, внезапно осъзнала, че наистина буквално бе откачила. Беше по-лоша от крадец. Беше се опитала да използва смъртоносна атака върху група — в по-голямата си част — невинни хора. И най-лошото беше, че част от нея знаеше, че Деймън щеше да разбере лудостта й, докато не бе сигурна, че Стефан някога би могъл.

— Но не е нужно ти да ме променяш в… ти знаеш в какво — поде тя, като отново зашепна трескаво. — Глътка или две от това и аз мога да бъда завинаги с теб. Завинаги и… вечно… Стефан. — Тя спря, опитвайки се да си поеме дъх и да постигне поне отчасти душевно равновесие.

Ръката му покри нейната.

— Елена…

— Не плача. Това е, защото съм щастлива. Завинаги и вечно, Стефан. Можем да бъдем заедно, само… само ние двамата… завинаги.

— Елена, любима. — Ръката му я възпря да отвори бутилката.

— Не… не го ли искаш?

С другата си ръка Стефан я притисна силно към гърдите си, главата й се оброни на рамото му, а той отпусна брадичка върху косата й.

— Това е, което искам най-много от всичко. Предполагам, че съм… замаян. Така съм, откакто… — Млъкна и опита отново. — Ако разполагаме с цялото време на света, ние имаме утрешния ден — промълви той с глас, приглушен от косата й. — А утре има достатъчно време, за да помислиш добре. В тази бутилка има достатъчно за четирима или петима души. Ти си тази, която трябва да реши кой да пие, любима. Но не и тази нощ. Тази нощ е за…

Обля я внезапно вълна на радост и Елена разбра.

— Ти говориш за… Деймън. — Удивително колко беше трудно просто да изрече името му. Почти приличаше на оскверняване и при все това…

Когато той можеше да говори — по този начин — само за миг с мен, той ми каза какво иска, изпрати тя мисълта си. Стефан се помръдна в мрака, но не каза нищо. Стефан, той помоли само за едно нещо, преди… да си отиде. Да не бъде забравен. Това е всичко. И ние сме тези, които най-много си го спомнят, ние и Бони.

А на глас добави:

— Аз никога няма да го забравя. И няма да позволя на никого, който го е познавал, да го забрави — докато съм жива.

Знаеше, че говори прекалено високо, но Стефан не се опита да я накара да снижи глас. Тялото му потръпна, а после я притисна още по-силно, заровил лице в косата й.

Спомням си, долетя мисълта му до нея, че Катрин го помоли да се присъедини към нея — когато ние тримата бяхме в гробницата на Хонория Фел. Аз си спомням какво й отвърна той. А ти спомняш ли си?

Елена усети как душите им се преплитат, докато двамата виждаха сцената през очите на другия. Разбира се, че си спомням.

Стефан въздъхна и леко се засмя. Спомням си как по-късно се опитах да се погрижа за него във Флоренция. Той бе изпаднал в едно от най-лошите си настроения и се държеше ужасно, дори не използваше внушението върху момичетата, от които се хранеше. Още една въздишка. Мисля, че тогава искаше да бъде заловен. Дори не можеше да се изправи пред мен и да говори за теб.

Накарах Бони да ви призове. Исках да бъда сигурна, че и двамата ще дойдете, каза му Елена. Сълзите й отново потекоха, но бавно… кротко. Очите й бяха затворени и тя усети как върху устните й затрептя лека усмивка.

Знаеш ли… телепатичният глас на Стефан беше сепнат и удивен — спомням си нещо друго! От времето, когато бях много малък, може би около тригодишен. Баща ми имаше ужасен характер, особено тежко беше веднага след като мама умря. А тогава, когато бях малък, а баща ми — бесен и пиян, Деймън нарочно заставаше помежду ни. Казваше нещо гадно и — ами, баща ми в крайна сметка набиваше него вместо мен. Не зная как съм могъл да забравя това.

Аз зная, помисли си Елена, когато си припомни колко изплашена беше самата тя от Деймън в началото, когато се превърна отново в човек — въпреки че преди това той бе застанал между нея и вампирите, които искаха да я накажат в Тъмното измерение. Той притежаваше дарбата да знае точно какво да каже — как да изглежда — какво да направи — за да влезе под кожата на някого.

Усети, че Стефан се засмя с лека горчивина. Дарба, така значи?

Ами, аз със сигурност не бих могла да го направя, а аз умея да манипулирам почти всички хора, отвърна Елена тихо. Но не и него. Никога него.

Но той почти винаги е бил по-добър към слабите хора, отколкото към силните, додаде Стефан. Винаги е имал слабост към Бони… млъкна рязко, като че ли изплашен, че се е доближил твърде близо до нещо свято.

Ала чувствата на Елена бяха други. Тя беше доволна, много доволна, че накрая Деймън бе умрял, за да спаси Бони. Самата Елена не се нуждаеше от по-голямо доказателство за чувствата му към нея. Тя винаги щеше да обича Деймън и никога нямаше да позволи нещо да отслаби тази любов.

И някак си изглеждаше съвсем наред, че двамата със Стефан седят в стаята й и с приглушени гласове споделят спомените си за Деймън. Възнамеряваше утре да направи същото и с останалите.

Минаваше много след полунощ, когато най-сетне заспа в прегръдките на Стефан.