11

Когато принцеса Жезалин д’Обинье се засити с кръвта на Деймън — а тя бе доста жадна за толкова крехко създание — беше негов ред. Насили се да запази търпение, когато Жезалин потрепна и се намръщи при вида на ножа му с дървена дръжка. Но Деймън я дразнеше игриво из огромното легло, забавляваше я с шеги и когато най-после я улови, тя почти не почувства мигновената парлива болка, когато острието сряза кожата на гърлото й.

Деймън обаче тутакси засмука бликналата тъмночервена кръв. Всичко, което бе сторил — от напиването на Бони с „Черна магия“ до разливането на течността от звездната сфера по четирите края на Портата и проникването в този прекрасен малък замък, беше заради това. За този миг, когато човешкото му небце ще вкуси нектара на вампирската кръв.

И беше… божествено!

Това бе вторият път в живота му, когато я опитваше като човек. Разбира се, Катерина — Катрин, както мислеше за нея на английски — беше първата. И как бе могла след това да се промъкне и да отиде по късата си муселинена нощница при неопитното малко момче с големи очи, което беше неговият брат, умът никога нямаше да проумее.

Безпокойството му се предаде и на Жезалин. Това не биваше да става. Тя трябваше да е спокойна и тиха, докато изпие колкото може повече от кръвта й. Това нямаше да й навреди ни най-малко, ала за него щеше да има огромно значение.

Като откъсна съзнанието си от неподправеното елементарно удоволствие заради това, което правеше, той започна много внимателно, много нежно да прониква в съзнанието й.

Не беше трудно да достигне до сърцевината му. Който бе откъснал това деликатно и нежно момиче от света на хората и я бе превърнал във вампир, не й бе сторил добро. Не че тя имаше някакви морални задръжки срещу вампиризма. Тя бе свикнала лесно с новия си живот и му се наслаждаваше. От нея би станало добър ловец в пустошта. Но в този замък? С всички тези слуги? Беше все едно да си заобиколен от стотина надменни сервитьори и двеста снизходителни виночерпци, които се вторачват в теб още в мига, в който отвориш уста, за да изречеш поредната си заповед.

Ето например тази стая. Тя бе искала малко по-светли тонове — лек нюанс на виолетово тук, бледомораво там — макар че, естествено, разбираше, че в спалнята на една принцеса трябва да преобладава черното. Но когато повдигна плахо темата за цветовете пред една от салонните камериерки, момичето сви презрително ноздри и изгледа Жезалин така, сякаш бе пожелала да завържат слон за леглото й. Принцесата нямаше смелост да спомене желанията си пред икономката, но след седмица пристигнаха три коша, пълни с малки възглавнички, от черни по-черни. Това беше желаното от нея „цветно разнообразие“. И дали в бъдеще Нейно Височество ще бъде така добра да се допита първо до икономката си, преди да говори с персонала за приумиците си, свързани с обзавеждането?

И тя го каза точно така — „приумици“, помисли си Жезалин, изви врата си назад и прокара острите си нокти през гъстата, мека коса на Деймън. И — о, това не е добре. Аз не съм добра. Аз съм вампирска принцеса и виждам ролята, но не мога да я изиграя.

Вие сте принцеса до мозъка на костите, Ваше Височество, увери я Деймън. Просто имате нужда някой да придаде повече тежест на заповедите ви. Някой, който никога няма да оспорва господарската ви власт. Слугите ви роби ли са?

Не, всички са свободни.

Е, това малко усложнява нещата, но винаги може да им крещите по-високо. Деймън се чувстваше препил с вампирска кръв. Още два такива дни и той ще бъде ако не като предишния Деймън, то почти: истински вампир, свободен да се разхожда из града, както му се прииска. И със Силата и положението на вампирски принц. Това бе почти достатъчно, за да намали ужаса, който бе изживял през последните два дни. Поне можеше да си го каже и да се опита да му повярва.

— Чуйте — заговори рязко и се отдръпна от крехкото тяло на Жезалин, за да надникне в очите й. — Ваше прекрасно Височество, позволете ми да ви направя една услуга, преди да умра от любов или да заповядате да ме убият заради дързостта ми. Нека ви даря „цвят“ — а след това да застана до вас, когато вашите слуги си позволят да мрънкат.

Жезалин не бе привикнала на подобни внезапни решения, но страстното вълнение на Деймън бе твърде заразително, за да остане равнодушна. Отново изви глава назад.

Когато най-после напусна изящния дворец, Деймън излезе през предната врата. Имаше у себе си малко пари, останали от залагането на скъпоценните камъни, но те бяха повече от достатъчно за това, което си бе наумил. Беше напълно сигурен, че когато следващия път излезе, щеше да полети през портала.

Обиколи различни магазини и изхарчи и последната си монета. Смяташе да отскочи до Бони, докато пазарува, но пазарът се намираше в противоположна посока на странноприемницата, където я бе оставил, и накрая просто не му остана време.

Когато се запъти обратно към замъка, не беше особено обезпокоен. Бони, колкото и кротка и крехка да изглеждаше, всъщност притежаваше твърда ядка, която — той бе сигурен — щеше да я задържи вътре в стаята три дни. Тя щеше да се справи. Деймън знаеше, че може.

Заудря по малката порта на замъка, докато един намръщен страж не му отвори.

— Какво искаш? — тросна се мъжът.



Бони умираше от скука. Беше минал само един ден, откакто Деймън я остави — ден, който можа да различи само по броя на яденета, които й донесоха, тъй като огромното червено слънце никога не залязваше от хоризонта, а кървавочервената светлина никога не се променяше, освен ако не валеше.

На Бони й се искаше да завали. Искаше да завали сняг или да избухне пожар, да връхлети ураган или малко цунами. Беше опитала да изгледа едната звездна сфера, съдържаща някаква абсурдна сапунка, която изобщо не проумя.

Сега й се искаше никога да не се бе опитвала да попречи на Деймън да дойде тук. Щеше й се да се бе освободил от нея, преди и двамата да паднат в дупката. Да беше сграбчила ръката на Мередит и да бе пуснала Деймън.

А това бе едва първият ден.



Деймън се усмихна на вкиснатия пазач.

— Какво искам? Само това, което вече имам. Отворена врата. — Но не влезе вътре. Попита какво прави принцесата и го осведомиха, че обядва. От донор.

Идеално. Скоро върху портата се разнесе различно почукване. Деймън настоя да я отворят по-широко. Стражите никак не го харесаха; съвсем правилно бяха свързали изчезването на досегашния капитан на стражата с неочакваната поява на този странен човек. Но у него имаше нещо застрашително, дори в този страшен свят. Те му се подчиниха.

Не след дълго последва още едно тихо почукване, сетне още едно и още едно, така, докато дванайсет мъже и жени, понесли в ръцете си камари от влажна, уханна кафява хартия, последваха безшумно Деймън нагоре по стълбите до черната спалня на принцесата.

Междувременно Жезалин бе провела една дълга и отегчителна среща в компанията на двама от финансовите си съветници, които й се струваха много стари, макар че бяха превърнати във вампири, когато са били двайсетина годишни. Мускулите им са се отпуснали заради липса на упражнения, улови се да си мисли принцесата. И съвсем естествено, бяха облечени в одежди с дълги ръкави и широки панталони, целите черни, с изключение на яките около вратовете им, които на газената светлина вътре изглеждаха бели, и алени отвън заради слънцето, което никога не залязваше.

Принцесата тъкмо ги бе изпроводила, след като двамата се бяха поклонили почтително. Тя се поинтересува, при това доста раздразнено, къде е човекът Деймън. Неколцина слуги, с едва прикрита злост зад неискрените усмивки, й обясниха, че се е запътил, съпроводен от десетина… човешки същества… към спалнята й.

Жезалин едва не полетя към стълбата и се изкачи много бързо, но с изисканата грациозност, която знаеше, че се очаква от благопристойните жени вампири. Стигна до готическите врати и дочу приглушените звуци на възмущение и злоба, докато придворните й дами си шепнеха. Ала преди принцесата да успее да попита какво става, тя бе връхлетяна от огромна, топла и уханна вълна. Не беше наситеният и животворен аромат на кръвта, но нещо по-леко, сладко и в момента, когато жаждата й за кръв бе утолена, дори по-упойващо и замайващо. Тя бутна двойните врати, сетне спря изумена.

Приличащата на катедрала черна спалня беше пълна с цветя. Имаше купища лилии, вази, пълни с рози, лалета във всякакви цветове и отсенки, изобилие от бели и жълти нарциси, а във всички ъгли лежаха пръснати дъхави орлови нокти и фрезии.

Цветарите бяха превърнали мрачната, традиционна черна стая във фантастично и екзотично творение. По-мъдрите и прозорливи придворни на принцесата помагаха енергично на цветарите да ги подредят, като носеха големи, красиви вази.

Щом видя Жезалин да влиза в стаята, Деймън тутакси се приближи и коленичи пред нея.

— Нямаше те, когато се събудих! — заяви сърдито принцесата, а Деймън леко се усмихна.

— Простете ми, Ваше Височество. Но след като така и така ще умра, си помислих, че трябва да отида и да ви донеса тези цветя. Харесват ли ви цветовете и уханията?

— Уханията? — Жезалин имаше чувството, че цялата се разтапя. — Това е… като… истински празник за носа ми! Никога досега не съм виждала по-прекрасни цветове! — Избухна в смях, зелените й очи заискриха, правата й коса се люшна като огнен водопад по раменете. После побутна Деймън и го поведе с наперена походка към сумрака на единия от ъглите. На Деймън му бе нужно цялото самообладание, за да не се разсмее; тя толкова много приличаше на игриво котенце, погнало есенно листо.

Но щом стигнаха до ъгъла, закрит от черни завеси, далеч от всякакъв прозорец, Жезалин доби дяволски сериозно изражение.

— Ще заповядам да ми ушият рокля с цвета на тези тъмнопурпурни карамфили — прошепна. — Не черна.

— Ваше Височество ще изглежда страхотно в нея — прошепна на свой ред Деймън в ухото й. — Толкова ослепителна, толкова предизвикателна…

— Дори мога да нося корсетите си под роклята. — Погледна го през гъстите си мигли. — Или… би било прекалено?

— Нищо не е прекалено за вас, моя принцесо — увери я Деймън. Замисли се за миг. — Корсетите ще са в тон с роклята или ще бъдат черни?

На свой ред Жезалин също се замисли.

— Същия цвят? — осмели се тя.

Деймън кимна доволно. Самият той би предпочел да е мъртъв, отколкото да облече нещо друго, освен черно, но с най-голямо удоволствие бе готов да одобри — дори да окуражи — ексцентричността на Жезалин. Благодарение на нея можеше по-бързо да стане вампир.

— Искам кръвта ти — прошепна принцесата, сякаш отгатнала желанието му.

— Тук? Сега? — удиви се той. — Пред цялата прислуга?

В този миг Жезалин го изненада. Тя, която досега бе толкова плаха и неуверена, излезе от завесите и плесна с ръце, за да въдвори тишина.

— Всички да излязат! — заповяда властно. — Превърнахте спалнята ми в красива градина, за което съм ви благодарна. Икономът — кимна към млад мъж, облечен в черно, но предвидливо закичил червена роза на бутониерата си — ще се погрижи да ви нахранят и напоят, преди да си тръгнете! — Последваха приглушени възгласи на възхвала и благодарности, които накараха принцесата да се изчерви.

— Ще ви позвъня, когато ми потрябват услугите ви — рече на иконома.

Всъщност минаха два дни, преди да посегне неохотно към звънеца. И то само за да заповяда да ушият униформа на Деймън, при това, колкото бе възможно по-бързо. Униформа на капитан на стражата.



На втория ден единственото развлечение за Бони бяха звездните сфери. След като прегледа двайсет и осем сфери, установи, че двайсет и пет от тях съдържат сапунени опери от начало до край, а две бяха пълни с преживявания, толкова страховити и ужасяващи, че тя им лепна мисления етикет: Никога Вече. Последната имаше заглавие „Петстотин истории за Младите“ и Бони много скоро установи, че тези увлекателни истории могат да бъдат полезни, защото в тях се упоменаваха имената на това, което всеки би могъл да открие около къщата и града. Свързващата нишка бяха сериите за семейство върколаци на име Дюц-Ахт-Бийнс. Бони тутакси ги прекръсти на Дъстбин. Отделните епизоди показваха ежедневието на семейството: как си купуват нов роб на пазара, за да замести умрелия, как отиват на лов за човешка плячка и как Мърс Дъстбин участва във важен боен турнир.

Днешната история беше почти приятна. Разказваше как малката Марит отива в сладкарницата и си купува захарен бонбон. Бонбонът струваше точно пет соли. Бони преживя изяждането на лакомството с Марит и й хареса.

След като прочете историята, Бони надникна внимателно през процепа на щората на прозореца и видя надпис на един магазин долу на улицата, който често наблюдаваше. После притисна звездната сфера към слепоочието си.

Да! Точно същият надпис. Вече знаеше не само какво иска, но и колко ще струва.

Нямаше търпение да се измъкне от тясната стая и да провери в действие това, което току-що бе научила. Но в същия миг светлините на сладкарницата угаснаха пред очите й. Сигурно бе станало време да затварят.

Бони запрати звездната сфера през стаята. Намали пламъка на газената лампа, така че пламъкът едва мъждукаше, строполи се върху леглото, придърпа завивките до брадичката си… и откри, че не може да заспи. Заопипва в рубинения полумрак, откри звездната сфера и я допря отново до слепоочието си.

Всевъзможните истории за ежедневните приключения на семейство Дъстбин приличаха на приказки. Повечето бяха толкова страшни, че обикновено Бони не можеше да ги преживее до края, а когато ставаше време за сън, тя лежеше трепереща върху сламеника си. Но този път приказката изглеждаше различна. След заглавието „Вход на крепостта на седемте съкровища на китсуне“, тя чу малко стихче:

Сред поле от сняг и лед,

се е ширнал раят на китсуне.

А съвсем наблизо, забранено удоволствие:

Още шест врати към съкровището на китсуне.

Самата дума „китсуне“ беше плашеща. Но Бони смяташе, че може би приказката има скрито значение.

Мога да го направя, каза си девойката и притисна звездната сфера до слепоочието си.

Историята не започна с нищо страховито. Разказваше се за младо момиче и момче китсуне, които тръгнали на пътешествие, за да търсят най-свещеното и строго пазено съкровище от „седемте съкровища на китсуне“ — рая на китсуне. Съкровище, узна Бони, можеше да е нещо малко като скъпоценен камък или голямо колкото целия свят. Това конкретно, според историята, беше нещо средно, защото „раят“ представляваше нещо като градина, цялата потънала в екзотични цветя, а малки поточета бълбукат и се пенят надолу в малки водопади, образувайки чисти, дълбоки вирове.

Всичко е прекрасно, помисли си Бони, преживявайки приказката, сякаш гледаше филм, но филм, съпроводен с усещания за допир, вкус и мирис. Раят приличаше малко на Топлите извори, където понякога ходеха на пикници.

В историята момчето и момичето китсуне трябваше да отидат на „върха на света“, където кората на най-горното, Тъмното измерение се бе пропукала — това, в което се намираше Бони в момента. Двамата успяха някак си да се спуснат надолу, много надолу, преминаха през различни изпитания за смелост и съобразителност, преди да влязат в най-долното измерение — Долния свят.

Долният свят бе съвсем различен от Тъмното измерение. Това бе царството на леда и хлъзгавия сняг, на глетчери и пукнатини, окъпани от синия сумрак на три луни, светещи над тях.

Децата китсуне едва не умряха от глад в Долния свят, защото една лисица почти нямаше какво да ловува там. Хранеха се с малки животни, които живееха в този студ: мишка и малки бели полевки, понякога с насекоми (О, отврат!, помисли си Бони). Оцеляха, докато през мъглата съзряха висока черна стена. Поеха покрай стената и накрая стигнаха до Входа на крепостта с високи кули, чезнещи сред облаци. Над вратата, написани на древен език, който едва успяха да разчетат, се виждаха думите: Седемте порти.

Китсунетата влязоха в една стая, където имаше осем входа или изхода. Едната беше вратата, през която бяха влезли. И докато се оглеждаха, всяка врата се обля в светлина и те видяха, че останалите седем врати водят към седем различни светове, единият от които бе раят на китсуне. Една порта водеше към поляна с вълшебни цветя, зад друга се виждаха пеперуди, прехвръкващи над бликащ фонтан. От трета се стигаше до тъмна пещера, пълна е бутилки от мистичното вино „Черна магия“, което се правеше само от гроздето, растящо в льосовата почва покрай река Клариън. Следващата извеждаше до дълбока мина, в която искряха скъпоценни камъни с големината на юмрук. Имаше и една порта, зад която се намираше цветето на цветята: Кралска радхика. От време на време то променяше формата си — от роза или кичест карамфил до орхидея.

През последната врата видяха само едно гигантско дърво, но се носеше мълва, че последното съкровище е невероятно голяма звездна сфера.

Сега момчето и момичето забравиха напълно за рая на китсуне. Всеки от тях искаше по нещо от съкровищата зад различните врати, но не можеха да се споразумеят. Правилото беше, че всеки, който достигне до вратите, ще може да влезе само през една и после да се върне. Но докато момичето искаше клонка от Кралска радхика като символ на края на пътуването им, момчето настояваше за бутилка вино „Черна магия“, за да поддържа силите им по обратния път. Колкото и да спореха, не стигнаха до съгласие. Така че накрая решиха да прибегнат до измама. Щяха едновременно да отворят по една врата, да грабнат каквото искат, след това да изскочат навън и да се измъкнат през Входа на крепостта, преди да ги заловят.

Тъкмо се канеха да го сторят, когато един глас ги предупреди да не го правят с думите:

— Има само една врата, през която двамата да влезете и след това да се върнете там, откъдето сте дошли.

Но момчето и момичето не обърнаха внимание на предупреждението. Момчето влезе през вратата, която водеше до бутилките с вино „Черна магия“, а в същия миг момичето пристъпи прага на вратата, зад която беше цветето Кралска радхика. Но когато и двамата се обърнаха, зад тях вече нямаше и следа от врата. Момчето разполагаше с достатъчно вино за пиене, но трябваше да остане завинаги на тъмно и студено. Рукналите сълзи замръзнаха върху страните му. Момичето можеше до безкрай да се радва на красивото цвете, но нямаше какво да яде или пие и започна да чезне под жаркото жълто слънце.

По тялото на Бони се разля приятната тръпка на доволен читател. Приказката, чиято поука беше да не бъдем алчни, приличаше на приказките, които нейната баба й четеше, когато беше дете, а тя слушаше в захлас, сгушена в скута й.

Толкова много й липсваха Елена и Мередит! Имаше какво да разкаже, ала нямаше на кого.

Загрузка...