Похитителят на мълнии

Девета главаВъзлагат ми подвиг

На следващата сутрин Хирон ме премести в хижата на Посейдон.

Не се налагаше да съжителствам с никого. Имах предостатъчно място за нещата си — рога на минотавъра, кат чисти дрехи и несесер. Можех да се храня на собствена маса, да избирам какво да правя, да решавам кога да гася лампите вечер.

И бях безкрайно нещастен.

Тъкмо бях започнал да се чувствам като у дома в хижата на Хермес и в сърцето ми покълваше надежда, че може би все пак бях нормално дете — поне доколкото това беше възможно за един полубог, и отново ме отделиха от останалите, все едно бях прокажен.

Никой не споменаваше случката с хрътката на Хадес, но имах чувството, че зад гърба ми говореха само за това. Нападението беше изплашило всички. То беше отправило двояко послание: че съм син на повелителя на моретата и че чудовищата няма да се спрат пред нищо, за да ме убият.

Останалите лагерници страняха от мен. След схватката с децата на Арес в гората, другите се страхуваха да се упражняват с мен и вече тренирах само с Люк. Той обаче направо ме скапваше и изобщо не се притесняваше да ме поотупа.

— Трябва да заякнеш — заявяваше, докато се упражнявахме с мечове и горящи факли. — Сега да опитаме отново удара за обезглавяване на змия! Още петдесет повторения.

Анабет продължаваше да ме учи на старогръцки до обяд, но изглеждаше разсеяна. Каквото и да кажех, все ми се мръщеше.

След уроците се отдалечаваше с мърморене.

— Подвиг… Посейдон?… Гадост гнусна… Трябва да измисля план.

Дори Клариса се държеше на разстояние, макар че отровните й погледи красноречиво говореха, че иска да ме убие, задето счупих вълшебното й копие. Предпочитах просто да ми се разкрещи или направо да ме удари. По-добре да участвах в схватки всеки ден, отколкото постоянно да ме избягваха.

Знаех, че някой в лагера ми е вдигнал мерника, защото една нощ, като се прибирах, намерих пред вратата на хижата вестник от света на простосмъртните — „Ню Йорк Дейли Нюз“, — отворен на страницата за градски новини. Отне ми почти час да прочета цялата статия, защото колкото повече се ядосвах, толкова повече се размазваха думите.

Телефонният номер беше заграден с черен маркер.

Смачках вестника и го захвърлих настрана, после се проснах на леглото си в празната стая.

— Гаси лампите! — измърморих умърлушено.

Същата нощ сънувах най-гадния кошмар в живота си.

Бягах по плажа насред буря. Този път в далечината се виждаше някакъв град. Не беше Ню Йорк. Разположението беше различно — сградите бяха разпръснати в по-широк радиус, в далечината се виждаха палми и ниски възвишения.

На петдесетина метра от водата се биеха двама мъже. Приличаха на кикбоксьори от телевизията — мускулести, брадати и с дълги коси. И двамата бяха облечени в роби, едната поръбена със синьо, другата със зелено. Хвърляха се един към друг, оттласкваха се, ритаха се и се удряха с глави и при всеки сблъсък проблясваше светкавица, небето притъмняваше, а вятърът се засилваше.

Трябваше да ги спра. Не знаех защо. Само че колкото по-бързо тичах, толкова по-назад ме връщаше вятърът, а накрая просто бягах на място — краката ми напразно тъпчеха по пясъка.

Сред вихъра на бурята чух как онзи със синята роба крещи на другия:

— Върни ми я! Върни ми я!

Също като две хлапета, сборичкали се за играчка в детската градина.

Вълните ставаха все по-високи, разбиваха се на брега, пръскаха ме със солена вода.

— Спрете! Престанете! — извиках аз.

Земята се разтресе. Някъде отдолу се разнесе смях — толкова зъл, че кръвта ми се смръзна.

— Ела да те видим какъв герой си! — подкани ме гласът. — Слез долу!

Пясъкът под краката ми пропадна и се разтвори бездна чак до центъра на Земята. Краката ми се плъзнаха и потънат в мрака.

Събудих се с мисълта, че пропадам.

Бях си в леглото в хижата. Тялото ми казваше, че вече е утро, но навън беше тъмно, планината беше забулена в облаци.

Наистина се задаваше буря. Не беше сън.

На вратата се почука, копито затропа по прага.

— Влез!

Гроувър изтопурка вътре с разтревожен вид.

— Господин Д. иска да те види.

— Защо?

— Да ти… най-добре сам да ти каже.

Побързах да се облека и го последвах, бях убеден, че здраво съм загазил.

От няколко дни ме мъчеше предчувствието, че ще ме повикат в къщата. Сега, когато официално бях признат за син на Посейдон, сигурно щяха да ме обявят за виновен само задето бях жив. Вероятно останалите богове вече обсъждаха как най-добре да ме накажат, задето съм се родил и сега господин Д. щеше да обяви присъдата.

Небето над Лонг Айлънд изглеждаше като врящо мастило. Мъглява дъждовна завеса приближаваше към нас.

Попитах Гроувър дали има чадър.

— Не — отвърна той. — Тук вали само когато поискаме.

— А онова какво е? — посочих задаващата се буря.

— Ще ни заобиколи — отговори той, но хвърли притеснен поглед нагоре. — Тук времето винаги е хубаво.

Дадох си сметка, че беше прав. За седмицата, която бях прекарал в лагера, нито веднъж не беше мрачно. Малкото дъждовни облаци, които бях видял, бяха подминали долината.

Тази буря обаче… изглеждаше страшна.

На игрището за волейбол децата на Аполон играеха срещу сатирите. Близнаците на Дионис се разхождаха из ягодовите поля и ускоряваха растежа. Всички се занимаваха с обичайната си работа, но изглеждаха напрегнати. Следяха облаците.

С Гроувър се качихме на верандата.

Дионис седеше на масата за карти с хавайската си риза на тигрови ивици и с диетичната кола в ръка, точно както го бях видял първия път. Хирон се беше настанил срещу него във фалшивата си инвалидна количка. Играеха срещу невидими противници — от другите две страни на масата още няколко карти висяха във въздуха.

— Виж ти, виж ти — измърмори господин Д., без да вдига поглед. — Нашата малка знаменитост.

Мълчах.

— Седни — подкани ме господин Д. — И не очаквай да ти се кланям, простосмъртно дете, само защото старият Брадатко ти е баща.

Няколко светкавици проблеснаха сред облаците. Гръм разтресе прозорците.

— Дрън, дрън, дрън, говори си, на кого му пука — мърмореше Дионис.

Хирон се преструваше, че разглежда картите си. Гроувър се облегна на парапета и запристъпва от копито на копито.

Единствените свободни столове очевидно бяха заети от невидимите играчи, така че предпочетох да остана прав.

— Ако зависеше от мен — продължи Дионис, — щях да направя така, че клетките ти да се възпламенят от само себе си. Ще пометем пепелта и ще си спестим куп неприятности. Хирон обаче смята, че това е в разрез с мисията ми в този проклет лагер: да се грижа никой да не навреди на дребните досадници.

— Спонтанното възпламеняване си е чиста проба вреда — вметна Хирон.

— Глупости! — възропта Дионис. — Момчето нищо няма да усети. Все едно, приех да се въздържам. Мисля вместо това да те превърна в делфин и да те изпратя обратно при бащата.

— Господин Д.! — обади се пак Хирон.

— Уф, да, добре — примири се Дионис. — Има още една възможност. Само че е смъртоносна глупост. — Дионис се изправи, а картите на невидимите играчи паднаха на масата. — Викат ме на Олимп за спешно съвещание. Ако момчето е още тук, като се върна, ще го превърна в делфин. Ясен ли съм? И, Персей Джаксън, ако имаш малко мозък в главата, ще разбереш, че това е много по-разумен вариант от този, който ще ти предложи Хирон.

Дионис взе една от картите за игра, завъртя я и тя се превърна в нещо като кредитна карта с чип. Не, по-скоро пропуск.

Щракна с пръсти.

Пространството около него сякаш се начупи и огъна, а той затрепка като холограма. После отнякъде подухна вятър и холограмата изчезна безследно, като остави след себе си аромат на прясно изцеден гроздов сок.

Хирон ми се усмихна, изглеждаше уморен и напрегнат.

— Пърси, седни, моля те. Гроувър, ти също.

Седнахме.

Хирон сложи картите си на масата — печеливша ръка, която не бе успял да използва.

— Какво мислиш за случката с хрътката на Хадес?

Името беше напълно достатъчно, за да се разтреперя.

Може би очакваше да отговоря: „А, нищо работа. Такива ги изяждам за закуска.“ Но не бях в настроение да лъжа.

— Изплаших се — отвърнах. — Ако не бяхте я убили, сега щях да съм мъртъв.

— Ще има и по-лоши неща, Пърси. Много по-жестоки чудовища ще срещнеш по пътя си.

— По кой път?

— Който ще те изведе до подвига, който трябва да извършиш. Готов ли си да тръгнеш?

Хвърлих бърз поглед на Гроувър, който стоеше със стиснати палци.

— Ммм, господине, а какъв е този подвиг?

— Уф — изкриви лице Хирон, — подробностите винаги са най-трудната част.

В долината отекна гръм. Буреносните облаци вече бяха стигнали до брега. Докъдето ми стигаше погледът, небето и морето се сливаха и кипяха.

— Посейдон и Зевс — обадих се. — Препират се за нещо ценно… нещо, което е било откраднато, нали?

Хирон и Гроувър се спогледаха.

— Откъде знаеш? — приведе се в количката си кентавърът.

Усетих, не лицето ми пламна. Съжалих, че си отворих голямата уста.

— От Коледа насам времето е странно, сякаш морето и небето се бият. После говорих с Анабет, тя е подочула за някаква кражба. А и… сънувам разни неща.

— Знаех си! — обади се Гроувър.

— Замълчи, сатире! — заповяда Хирон.

— Трябва да замине! — Очите на Гроувър блестяха развълнувано. — Няма друг начин!

— Единствено оракулът може да реши. — Учителят поглади твърдата си брада. — Въпреки това, Пърси, имаш право. Баща ти и Зевс от векове не са се скарвали така. Да, сдърпали са се за нещо ценно, което е било откраднато. По-точно: мълния.

— Какво? — изсмях се аз.

— Не го приемай с насмешка — предупреди ме Хирон. — Не става дума за обикновена пръчка, покрита с лъскав станиол, както изобразяват мълнията на Зевс в провинциалните театри. Говоря за половин метров цилиндър от висококачествен божествен бронз с огромен разрушителен заряд.

— О!

— Истинската мълния на Зевс! — Той разпалено заобяснява. — Символът на властта му! Първото оръжие, изработено от циклопите за войната срещу титаните — мълнията, която е срутила планината Етна и е свалила Кронос от трона му; майката на всички мълнии, в която има концентрирана толкова енергия, че в сравнение с нея водородните бомби на простосмъртните са обикновени фойерверки.

— И тя е изчезнала?

— Била е открадната — поправи ме Хирон.

— От кой?

— От „кого“ — смръщи се той, непоправимият учител. — От теб.

Ченето ми увисна.

— По-точно — вдигна ръка, за да ме накара да замълча — така смята Зевс. На срещата на боговете по време на зимното слънцестоене Зевс и Посейдон се скарали. Обичайните глупости: „Майка ни Рея обичаше повече теб“, „Въздушните бедствия са по-зрелищни от морските“ и така нататък.

След това Зевс открил, че мълнията е изчезнала. Някой я е взел направо от трона изпод носа му. Веднага обвинил Посейдон. Само че един бог не може сам да отнеме символа на друг — най-старите божествени закони го забраняват. Зевс обаче вярва, че баща ти е убедил някой герой да открадне мълнията.

— Ама аз не съм…

— Търпение, дете, изслушай ме. Подозренията на Зевс не са безпочвени. Пещите на циклопите са на дъното на океана, което дава на Посейдон известно влияние над майсторите на мълнията. Зевс е убеден, че Посейдон я е откраднал и е накарал циклопите да изковат още стотици като нея, за да свали Зевс от трона. Зевс обаче не беше сигурен кой герой е използвал Посейдон, за да отмъкне оръжието. Сега обаче Посейдон открито те призна за свой син. Ти беше в Ню Йорк през зимната ваканция. Лесно би могъл да се промъкнеш на Олимп. Зевс вярва, че е намерил крадеца.

— Ама аз никога не съм бил на Олимп. Зевс е откачил! Хирон и Гроувър погледнаха нервно към небето. Облаците, изглежда, нямаха намерение да ни заобиколят, както беше обещал сатирът. Трупаха се направо над долината и ни захлупваха като в ковчег.

— Пърси… — обади се Гроувър. — Тук много внимавам какви думи използваме по адрес на повелителя на небето.

— Да речем, че по-скоро го гони параноя — предложи Хирон. — Но пък Посейдон и преди се е опитвал да открадне мълнията на Зевс. Ако не се лъжа, точно за това беше трийсет и осмият въпрос в годишния тест…

Погледна ме, сякаш очакваше да помня трийсет и осмия въпрос.

Как беше възможно да ме обвиняват в кражба на оръжие!? От Зевс!? Та аз не бях способен да отмъкна дори парче пица от масата за покер на Гейб, без да ме сгащят.

— Имаше някаква златна мрежа — напънах се да си припомня. — Посейдон, Хера и няколко други богове овързали Зевс и отказали да го пуснат, докато не обещал да бъде по-добър властелин, нали?

— Точно така — кимна Хирон. — И оттогава Зевс няма доверие на Посейдон. Баща ти, разбира се, отрича всичко и твърди, че обвиненията са го обидили жестоко. Двамата се препират вече месеци наред и заплашват с война. А сега се появи и ти, както се казва, последната капка.

— Но аз съм просто едно дете!

— Пърси — намеси се Гроувър, — ако беше на мястото на Зевс и вече подозираше, че брат ти планира да те свали от трона, а после той изведнъж признае, че е престъпил свещената клетва, дадена след Втората световна война, и е станал баща на герой, който може да бъде използван като оръдие срещу теб… това нямаше ли да те накара да се замислиш?

— Ама аз нищо не съм направил! Посейдон, баща ми… той нали не е откраднал мълнията наистина?

— Повечето здравомислещи наблюдатели биха се съгласили, че кражбата не е в стила на Посейдон — въздъхна Хирон. — Само че богът на моретата е прекалено горд, за да се опита да убеди брат си. Зевс му е дал краен срок да върне мълнията до лятното слънцестоене. Което е на 21 юни, след десет дни. Посейдон пък иска Зевс да му се извини, задето го нарекъл крадец. Надявах се дипломацията да победи. Надявах се, че Хера, Деметра или Хестия ще успеят да ги вразумят. Твоята поява обаче хвърли допълнително масло в огъня на разпрата. Сега и двамата отказват да отстъпят. Ако някой не се намеси и мълнията не бъде намерена и върната на Зевс преди деня на слънцестоенето, ще последва война. А знаеш ли какво ще означава една подобна война, Пърси?

— Нещо много лошо — предположих аз.

— Представи си целия свят в хаос. Природата във война със самата себе си. Боговете на Олимп ще бъдат принудени да избират на чия страна да застанат. Разрушения. Кланета. Милиони жертви. Западната цивилизация ще се превърне в такова бойно поле, че Троянската война ще ни се стори като детинско замерване с морска пяна.

— Много лошо — повторих аз.

— А ти, Пърси Джаксън, пръв ще усетиш гнева на Зевс.

Заваля. Играчите на волейбол прекъснаха мача и смутено вдигнаха глави към небето.

Аз бях причината бурята да стигне дотук. Зевс наказваше целия лагер заради мен. Ядосах се.

— Значи трябва да намеря глупавата мълния и да я върна на Зевс?

— Каква по-добра стъпка към мира от това синът на Посейдон да върне откраднатото оръжие на Зевс?

— А ако тя не е у Посейдон, къде е тогава?

— Мисля, че се досещам. — Лицето на кентавъра помръкна. Едно старо предсказание… е, поне части от него, сега вече придобиват смисъл. Преди да ти го разкрия обаче трябва официално да приемеш задачата. Трябва да се посъветваш с оракула.

— Защо преди това не ми кажете къде е мълнията?

— Защото ако ти кажа, ще се изплашиш и няма да приемеш предизвикателството.

— Ясно.

На гърлото ми заседна буца.

— Значи си съгласен?

Погледнах Гроувър, който кимна окуражително.

Лесно му беше на него. Зевс искаше да убие мен.

— Съгласен съм — казах. — По-добре, отколкото да ме превърнат в делфин.

— Значи е време да се допиташ до оракула — рече Хирон. — Качи се на тавана, Пърси Джаксън. И когато се върнеш, ако все още си с всичкия си, ще поговорим пак.

Четири етажа по-нагоре стълбите свършваха под зелен капак на тавана.

Дръпнах въжето. Капакът се отвори и се спусна дървена стълба.

Лъхна ме застоял мирис на влага и гнило дърво, и още нещо… нещо, което си спомнях от часовете по биология.

Поех дълбоко дъх и тръгнах нагоре.

Таванското помещение беше пълно с боклуци — покрити с паяжини поставки за ризници; проядени от ръжда потъмнели щитове; стари кожени сандъци с лепенки „Итака“, „Островът на Цирцея“, „Земята на Амазонките“. Дълга маса със стъкленици, в които в някаква течност се съхраняваха отсечени космати лапи с нокти, огромни жълти очи и най-различни други части от тела на чудовища. Прашен трофей, закачен на стената, приличаше на огромна змийска глава, само че с рога и пълен набор остри зъби. Надписът на табелката гласеше ГЛАВА НА ХИДРА №1, Ню Йорк, 1969 г.

До прозореца на трикрако столче седеше най-зловещият експонат — мумия. Но не от онези, увити в парцали, а спаружена като шушулка жена в боядисана на неравни ивици лятна рокля, с най-малко десетина мънистени наниза на врата и дълга черна коса, прибрана в кърпа. Сигурно е била индианка или хипарка, но така или иначе беше мъртва от много, много време. Изтънялата кожа на лицето й беше изопната върху черепа, а очите изглеждаха стъклени, сякаш на мястото на истинските бяха сложени камъчета.

Като я видях, направо се разтреперих.

А след това тя се размърда и отвори уста.

Побягнах обратно към изхода, но вратата се хлопна под носа ми.

От устата на мумията се издигна зеленикав дим и се заизвива на плътни кълба по пода, разнесе се съскане като от двайсет хиляди змии.

В главата ми отекна глас:

Аз съм духът на Делфи, говорител на Феб Аполон, убиец на могъщия Питон. Приближи се, търсачо, и питай.

За малко не отговорих: „Не, благодаря, май съм объркал вратата, търсех банята.“ Но се насилих да остана.

Мумията не беше жива. Тя просто служеше за обиталище на нещо друго — това, която се увиваше около мен в зелената мъгла. Но дори и то не беше зло, както учителката ми по математика госпожа Додс или минотавъра, По-скоро беше като трите мойри, които плетяха пред сергията за плодове на магистралата — могъща сила, много по-древна от човека. И като че ли определено не желаеше смъртта ми.

— Каква е съдбата ми? — попитах аз, събрал кураж.

Димът се сгъсти и се събра пред мен над масата със стъклениците. Изведнъж около нея се появиха четирима мъже, които играеха карти. Лицата им се виждаха ясно. Смрадливия Гейб и приятелите му.

Стиснах юмруци, макар да знаех, че не са истински. Беше видение, предизвикано от дима.

Гейб се обърна към мен и заговори със стържещия глас на оракула:

На запад те чака богът двулик.

Приятелят му отдясно вдигна поглед и добави със същия глас:

Откраднатото ще върнеш на господаря велик.

Мъжът отляво хвърли два чипа за покер и се включи:

Който приятел зове се, предателство сее.

Накрая Еди — домоуправителят — нанесе фаталния удар:

Да спасиш най-скъпото не ще съумееш.

Фигурите започнаха да се разсейват. Бях толкова смаян, че не можех да помръдна, димът се изви като огромна зелена змия и се вмъкна обратно в устата на мумията и аз извиках:

— Чакай! Какво искаш да кажеш? Какъв приятел? Какво няма да спася?

Опашката на змията изчезна в гърлото на мумията и тя отново се облегна на стената. Устата й се затвори здраво, сякаш от години не се беше отваряла. Възцари се тишина — съвсем обикновен таван, пълен с боклуци.

Дори и да останех тук, докато се покриех с прахоляк и паяжини, нищо повече нямаше да науча. Срещата ми с оракула беше приключила.

— Е? — попита Хирон.

Пльоснах се в стола до масата за карти.

— Ще върна откраднатото.

— Страхотно! — подскочи Гроувър и развълнувано задъвка остатъците от кутийка диетична кока-кола.

— Какво точно каза оракулът? — настоя Хирон. — Важно е.

В ушите ми все още кънтеше съскащият глас.

— Ами… тя каза, че на запад ме чака някакъв двулик бог. И че ще върна откраднатото на господаря.

— Знаех си! — обади се Гроувър.

— Нещо друго? — присви вежди Хирон.

Не исках да му казвам.

Кой приятел щеше да ме предаде? Нямах чак толкова много.

А последното изречение — че няма да успея да спася най-важното. Що за оракул би те пратил да вършиш подвизи с думите: „А, и между другото, да знаеш, че в крайна сметка ще се провалиш.“?

Как бих могъл да го призная на Хирон?

— Не — отвърнах, — нищо друго.

— Добре. — Кентавърът ме изгледа изпитателно и добави: — Само че запомни едно, Пърси. Думите на оракула често са двусмислени. Не ги мисли прекалено. Много често истината излиза наяве едва впоследствие.

Май се досещаше, че криех нещо неприятно, и се опитваше да ме успокои.

— Ясно — кимнах, предпочитах да сменя темата. — Та значи къде трябва да отида? Кой е този бог, дето ме чака на запад?

— Помисли малко — рече Хирон. — Кой би спечелил, ако Зевс и Посейдон се счепкат в открита война?

— Някой друг, който иска да завземе властта? — предположих.

— Именно. Някой, който им има зъб и е недоволен от дела, който е получил при разпределението на света преди цяла вечност. И чието царство ще стане още по-могъщо при смъртта на милиони. Някой, което мрази братята си задето са го насилили да положи клетва да няма повече деца — клетва, която и двамата са престъпили.

Сетих се за сънищата си, за злия глас, който ми говорещ изпод земята.

— Хадес!

Хирон кимна.

— Господарят на мъртвите е единствената възможност.

Парченце алуминий изпада от устата на Гроувър.

— К-какво?

— Една от фуриите нападна Пърси — напомни му Хирон. — Наблюдаваше го, докато не се убеди, че е той, след което се опита да го убие. Фуриите се подчиняват на един-единствен бог, Хадес.

— Да, ама… ама Хадес по принцип мрази героите — възрази Гроувър. — А ако е разбрал, че Пърси е син на Посейдон…

— В гората се появи една от неговите хрътки — продължи учителят — Само някой в лагера може да я е повикал от Подземното царство. Изглежда, Хадес има тук свой шпионин. Може би подозира, че Посейдон ще използва Пърси, за да очисти името си. И затова предпочита да го убие, преди този млад полубог да е започнал подвизите си.

— Страхотно — измърморих аз. — Значи вече двама върховни богове желаят смъртта ми.

— Но да отиде в… — Гроувър замълча, думата заседна в гърлото му. — Защо да не е възможно мълнията да е някъде другаде, да речем в Мейн? По това време на годината в Мейн е много приятно.

— Хадес е изпратил някой от слугите си да открадне мълнията — настоя Хирон. — Скрил я е в Подземното царства като много добре е знаел, че Зевс ще обвини Посейдон. Не твърдя, че разбирам напълно мотивите на господаря на мъртвите или защо точно сега е избрал да започне война, но едно е сигурно: Пърси трябва да отиде в Подземното царство, да намери мълнията и да разкрие истината.

Странен огън се разгоря в стомаха ми. Най-странното беше, че не беше страх. По-скоро нетърпение. Желание за мъст. Вече три пъти Хадес се беше опитал да ме убие — с фурията, с минотавъра и с хрътката си. По негова вина майка ми беше изчезнала. Сега се опитваше да обвини мен и баща ми за кражба, която не бяхме извършили.

Готов бях да се разправя с него.

Освен това, ако майка ми беше в Подземното царство…

„Ей, момче, я се стегни! — обади се гласецът в главата ми, който все още мислеше разумно. — Ти си дете. Хадес е бог.“

Гроувър трепереше. Без да се усети, беше минал на картите за игра — дъвчеше ги все едно бяха чипс.

Горкият, трябваше да дойде с мен, за да получи разрешително за търсач, каквото и да беше това, но как бих могъл да искам от него да ме придружи, още повече, че оракулът беше казал, че няма да успея? Това си беше истинско самоубийство.

— А защо — попитах — просто не кажем на другите богове, че Хадес е крадецът? Зевс и Посейдон може да слязат в Подземното царство и да раздадат правосъдие.

— Не можеш да обвиниш някого, без да разполагаш с доказателства — отвърна Хирон. — Освен това, дори и да заподозрат Хадес — а предполагам, че Посейдон вече го подозира — те няма как сами да вземат мълнията. Не могат да навлизат в територията на друг бог, освен ако той не ги покани. Така гласи древното правило. Героите обаче са далеч по-свободни. Могат да ходят, където си поискат, да предизвикат, когото си искат, стига да са достатъчно смели и силни. От боговете не може да се търси отговорност за действията. Но защо според теб боговете винаги действат чрез хората?

— Искаш да кажеш, че ще ме използват?

— Казвам, че неслучайно Посейдон те призна за свой точно сега. Това е рискован ход, но той е в безизходица. Има нужда от теб.

Баща ми имаше нужда от мен!

В гърдите ми се заблъска рояк противоположни чувства. Не знаех дали да се бунтувам, или да бъда благодарен, дали да се радвам или да се ядосам. През последните дванайсет години Посейдон ме беше пренебрегвал. Сега изведнъж решаваше, че съм му нужен.

— Ти от самото начало знаеше, че съм син на Посейдон, нали? — попитах.

— Таях известни подозрения. Както вече споменах, аз също съм говорил с оракула.

Бях сигурен, че премълчаваше още много неща от своето предсказание, но сега не му беше времето да го притискам. Все пак и аз не си бях казал всичко.

— Така, да се изясним — рекох. — От мен се очаква да отида в Подземното царство и да се изправя срещу господаря на мъртвите.

— Да — потвърди Хирон.

— Да намеря най-мощното оръжие във Вселената.

— Точно така.

— И да го върна обратно на Олимп преди лятното слънцестоене, което е след десет дни.

— Общо взето това е всичко.

Погледнах Гроувър, който преглътна асото купа.

— Споменах ли, че в Мейн е много приятно по това време на годината? — попита той със слаб гласец.

— Няма нужда да идваш — казах му. — Нямам право да рискувам живота ти.

— О… — той запристъпва от копито на копито. — Не… просто сатирите и подземията… ами…

Пое дълбоко дъх, изправи се и отърси късчета карти и алуминиеви парченца от тениската си.

— Ти спаси живота ми, Пърси. Ако… ако наистина искаш да тръгна с теб, няма да те изоставя.

Връхлетя ме такова облекчение, че едва не се разплаках, а това едва ли щеше да приляга много на един герой.

Гроувър беше единственият ми стар приятел. Не бях сигурен какво може да направи един добродушен сатир срещу господаря на мъртвите, но само заради мисълта, че щеше да бъде до мен, се чувствах по-добре.

— Само така, Гроуви! — Обърнах се към Хирон. — Къде трябва да отида? Оракулът само спомена, че е на запад.

— Входът на Подземното царство е винаги на запад. В различните епохи се е местил, също като Олимп. В момента, разбира се, е в Америка.

— Къде?

— Що за въпрос? — изненада се Хирон. — Входът към Подземното царство е в Лос Анджелис, естествено!

— О! Естествено. Значи само вземаме самолета…

— Не! — изкрещя Гроувър. — Какво ти става, Пърси? Качвал ли си се някога на самолет?

Поклатих глава засрамено. Мама не ми даваше да летя. Все казваше, че нямаме достатъчно пари. А и нейните родители бяха загинали в самолетна катастрофа.

— Пърси, помисли малко — обади се учителят. — Ти си син на бога на моретата. Най-върлият съперник на баща ти е Зевс, повелителят на небето. Майка ти е знаела, че не бива да те качва на самолет. Ако беше пристъпил във владенията на Зевс, едва ли щеше да оцелееш.

Над нас просветна светкавица. Изтрещя гръм.

— Добре… — наложих си да не вдигам глава да поглеждам бурята. — Значи… ще пътувам по суша.

— Точно така — потвърди Хирон. — Разрешено е да вземеш със себе си двама другари. Единият е Гроувър. Има още един доброволец, ако желаеш да приемеш помощта му.

— Виж ти! — престорих се на изненадан. — Нима някой толкова глупав, че да иска да тръгне с мен?

Въздухът зад кентавъра потрепери.

Появи се Анабет и прибра бейзболната си шапка в задния джоб.

— Отдавна чакам да ми дадат възможност за подвиг, водорасляк такъв — каза тя. — Атина не е голям фен на Посейдон, но щом си се нагърбил да спасяваш света, някой трябва да дойде с теб и да те наглежда, че да не оплескаш работата.

— Щом казваш. Предполагам, че вече имаш и план, многознайке?

— Искаш ли да ти помогна, или не? — изчерви се тя.

Исках, естествено. Имах нужда от всичката помощ на света.

— Значи ще бъдем трима — рекох. — Така става.

— Отлично — намеси се Хирон. — Още днес следобед ще ви закараме до автогарата в Манхатън. Оттам нататък ще се оправяте сами.

Проблесна светкавица. Дъждът се лееше като из ведро над поляните, над които би трябвало винаги да грее слънце.

— Няма време за губене — продължи кентавърът. — Вървете да си съберете багажа.