Похитителят на мълнии

Трета главаГроувър остава без панталони

Признавам си: отървах се от Гроувър веднага щом стигнахме до автогарата.

Знам, знам. Беше много грубо от моя страна.

Но той ме побъркваше, гледаше ме сякаш съм покойник и не спираше да мърмори как все така се случвало, и то все в шести клас.

Винаги, когато нещо го притесняваше, пикочният му мехур се обаждаше и затова изобщо не се изненадах, че ме накара да обещая да го чакам и се изстреля към тоалетните. Вместо това обаче, аз си взех куфара, измъкнах се навън и хванах първото изпречило се пред очите ми такси.

— „Сто и четвърта“ и „Принс“ — казах на шофьора.

Така, сега няколко думи за майка ми.

Казва се Сали Джаксън и е най-добрият човек на света, което идва да потвърди теорията ми, че най-добрите хора се раждат с най-скапания късмет.

Когато била на пет годинки, родителите й загинали в самолетна катастрофа и я отгледал чичо й, на когото почти не му пукало за нея. Искала да пише романи и докато учела в гимназията, работела, за да спести за колеж. После чичо й се разболял от рак и се наложило да напусне училище, за да се грижи за него. След смъртта му останала без пукнат цент, без семейство и без образование.

Единственото хубаво нещо в живота й бил баща ми.

Аз не си го спомням, освен може би топлата му усмивка. Мама не говори за него, защото се натъжава. Няма снимки.

Нали разбирате, не са били женени. Разказваше ми, че той бил богат и известен, а връзката им била тайна. После той отплавал по Атлантическия океан на някакво важно пътуване и никога повече не се върнал.

Безследно изчезнал в океана — така казваше майка ми. Не „умрял“. Изчезнал в океана.

Тя работеше каквото има, ходеше на вечерно училище, за да си вземе диплома за средно образование, а междувременно се опитваше да ме отгледа сама. Никога не се оплакваше или ядосваше. Нито веднъж. Аз обаче знаех, че не й е лесно с дете като мен.

Накрая се омъжи за Гейб Улиано, който в първите трийсет секунди от познанството ни беше много мил, а после се оказа кретен от световна класа. Като малък го прекръстих на Смрадливия Гейб. Съжалявам, но това е самата истина. Вонеше на плесенясала пица с чеснов сос, увита в потни гащета.

Заради нас двамата животът на мама изобщо не беше лек. Едва ли е нужно да се впускам в подробности как се държеше с нея Смрадливия Гейб и какви бяха отношенията ни… прибирането ми у дома е достатъчно добър пример.

Влязох в малкия ни апартамент с надеждата, че мама се е върнала от работа. Вместо това обаче заварих Смрадливия Гейб и приятелите му да играят покер във всекидневната. От телевизора гърмеше спортна програма. По килима се търкаляха чипс и кутийки от бира.

— Значи си дойде — измърмори той през стиснати зъби, за да не вади пурата от устата си, и дори не вдигна поглед.

— Къде е мама?

— На работа. Имаш ли някакви пари?

Толкоз. Нямаше „Добре дошъл. Радвам се да те видя. Как прекара последните шест месеца?“.

Гейб беше напълнял. Приличаше на морж без бивни, облечен с дрехи втора ръка. На главата му бяха останали три косъма, внимателно сресани над плешивото теме, сякаш беше решил, че така ще изглежда по-красив.

Беше управител на магазин „Електроникс Мега-Март“ в Куинс, но повечето време си стоеше вкъщи. Не знам как още не го бяха уволнили. Цялата му заплата отиваше за пури, от които ми ставаше лошо, и за бира. Вечно бира. Когато си бях у дома, постоянно ме крънкаше за пари, които профукваше на покер. Наричаше го „нашата мъжка тайна“. С други думи, ако кажех на мама, щеше да ми строши главата.

— Не — отвърнах.

Той повдигна едната си вежда.

Гейб подушваше парите като хрътка, което беше изненадващо, предвид, че собствената му миризма беше толкова силна, че едва ли можеше да усети нещо друго от нея.

— Взел си такси от автогарата. Вероятно си платил с двайсетачка. Върнали са ти шест-седем долара. Който иска да живее тук, трябва да си плаща своя дял от общите разходи. Прав ли съм, Еди?

Еди, домоуправителят на жилищната сграда, ме погледна сконфузено. Не беше лош човек, когато беше сам.

— Стига, Гейб — каза той. — Детето тъкмо се прибра.

— Прав ли съм? — повтори Гейб.

Еди се загледа съсредоточено в купата с чипс пред себе си. Другите двама едновременно се оригнаха.

— Добре. — Извадих няколкото смачкани банкноти от джоба си и ги хвърлих на масата. — Да ти приседнат дано!

— Бележникът ти вече пристигна, умнико! — извика той след мен. — Като знам какво пише вътре, на твое място бих си поприбрал рогцата!

Треснах вратата на стаята, която дори не беше лично моя. През учебната година Гейб я използваше за „кабинет“. Не че вършеше някаква работа там, само разглеждаше списания за стари коли, но иначе наблъскваше нещата ми в шкафа, качваше калните си ботуши на перваза на прозореца и въобще правеше всичко възможно отвратителната миризма на гадния му одеколон, пури и вкисната бира да пропие навсякъде.

Хвърлих куфара на леглото.

Толкоз по въпроса за топлото бащино огнище.

Миризмата на Гейб беше по-неприятна от кошмарите с госпожа Додс и от звука на ножиците, с които онази старица на магистралата преряза преждата.

Но само при мисълта за това краката ми се подкосиха. Спомних си паникьосаното изражение на Гроувър и как ме накара да обещая, че няма да се прибера у дома без него. По гърба ми полазиха мравки. Имах чувството, че някой… нещо ме търси и може би точно в този момент изкачва стълбите, а на ръцете му порастват грабливи нокти.

После чух гласа на мама.

— Пърси?

Вратата на стаята се отвори и страховете ми се изпариха.

Майка ми можеше да ме успокои за миг. Очите й блестяха и променяха цвета си на светлината. Усмивката й беше топла като пухена завивка. В дългата й кестенява коса имаше няколко сиви кичура, но аз не я смятах за стара. Когато ме погледнеше, имах чувството, че вижда всичко добро в мен. Никога не я бях чувал да повиши тон или да каже лоша дума някому — дори на мен или на Гейб.

— О, Пърси! — Прегърна ме силно. — Не мога да повярвам. Толкова си пораснал от Коледа насам!

От червено-бяло-синята й униформа на „Сладка Америка“ се носеше най-прекрасното ухание на света — шоколад, бонбони и всякакви други лакомства, които продаваше в магазина на Централна гара. Носеше ми огромен пакет с „безплатни мостри“ — така ме посрещаше винаги когато се прибирах у дома. Седнахме заедно на ръба на леглото. Аз се захванах с боровинковите близалки, а тя разроши косата ми и поиска да й разкажа всичко, което съм пропуснал в писмата си. Не спомена за изключването ми от училището. Все едно това изобщо не я интересуваше. Заразпитва ме как съм, добре ли съм, какво прави малкото й момче.

Казах й да ме остави на мира, смотолевих: „Хайде, мамо, по-спокойно“ и така нататък, но всъщност тайничко страшно много се радвах да я видя.

— Хей, Сали — изрева Гейб от другата стая, — я дай малко бобен сос!

Стиснах зъби.

Майка ми беше най-милата, най-красивата жена на света. Трябваше да е женена за милионер. Не за простак като Гейб.

Заради нея се опитах да поразкрася последните си дни в академия „Янси“. Заявих, че не съм кой знае колко потиснат от изключването. Този път бях издържал почти цяла година. Имах нови приятели. Справях се доста добре по антична история. А, честно казано, със сбиванията не бях имал чак такива проблеми, каквито описваше директорът. Харесвах академия „Янси“. Наистина.

Така се увлякох, че накрая почти сам си повярвах колко чудесно съм си прекарал там. Разсмях се, като се сетих за Гроувър и господин Бранър. Дори обстрелът със сандвичи с фъстъчено масло и кетчуп на Нанси Бобофит вече не ми се струваше толкова неприятен.

Но като стигнах до екскурзията в музея…

— Какво? — попита мама. Очите й като че ли се опитваха да проникнат чак до сърцето ми и да видят какви тайни се крият там. — Да не би нещо да те е изплашило?

— Не, мамо.

Не ми беше приятно да лъжа. Исках да й разкажа за госпожа Додс и трите старици с преждата, но реших, че ще прозвучи глупаво.

Тя присви устни. Знаеше, че премълчавам, но не настоя.

— Имам изненада за теб. Заминаваме.

— За Монток? — ококорих се аз.

— Три нощувки — същото бунгало.

— Кога?

— Веднага щом се преоблечем — усмихна се тя.

Не можех да повярвам. Последните две лета не бяхме ходили в Монток, защото Гейб твърдеше, че нямаме достатъчно пари. При мисълта, че ще отидем отново там, направо пощурях, също както когато бях малък.

Гейб се появи на вратата и изръмжа:

— Бобен сос, Сали! Толкова ли е трудно?

Дощя ми се да го ударя, но срещнах погледа на мама и разбрах, че ми предлагаше сделка: Да се държа добре с Гейб за малко. Само докато се приготви да тръгнем за Монток. После ще се измъкнем оттук.

— Тъкмо идвах, скъпи — каза му тя. — Говорехме си за пътуването.

— Пътуването? — присви очи Гейб. — Ами ти сериозно ли?

— Знаех си — измърморих аз. — Няма да ни пусне.

— Разбира се, че ще ни пусне — отвърна майка ми с равен глас. — Пастрокът ти просто се тревожи за парите.

Тревожи се друг път. Имаше предвид, че го е яд. Яд го беше, защото това означаваше по-малко пари за бира.

— Освен това — добави тя, — на Гейбриъл няма да му се налага да яде боб. Ще му приготвя специалитета си с гуакамоле и квасена сметана. Ще му стигне за целия уикенд.

Погледът на Гейб светна.

— И парите за вашето пътуване ще ги отделиш от разходите си за дрехи, нали?

— Да, скъпи.

— И ще се върнете навреме, за да сготвиш вечеря в неделя, и няма да ходиш с колата ми никъде другаде?

— Много ще внимаваме с нея.

— Ами ако побързаш с готвенето… — Гейб почеса двойната си брадичка — и ако детето се извини, задето ни прекъсна играта…

А не искаше ли и да го сритам в слабините, така че цяла седмица да говори с тънък гласец?

Майка ми ме предупреди с поглед да не го ядосвам.

Защо изобщо го търпеше? Защо изобщо й пукаше какво мисли той?

— Съжалявам — смотолевих. — Наистина съжалявам, че прекъснах твоята много важна игра на покер.

Гейб присви очи. Миниатюрният му мозък вероятно се опитваше да реши дали не му се подигравам. В крайна сметка обяви:

— Хубаво.

И се върна при приятелите си във всекидневната.

— Благодаря ти, Пърси — каза мама. — Когато стигнем в Монток, ще поговорим повече за… нещата, които си забравил да ми кажеш, става ли?

За момент ми се стори, че забелязах тревога в очите й — същия страх, който бях видял у Гроувър в автобуса, — сякаш тя също усещаше някакъв странен леден полъх и подозирате, че ме преследва нещо опасно.

После обаче усмивката й отново грейна и реших, че сигурно се бях заблудил. Майка ми просто не беше способна на толкова мрачни мисли.

— Ей сегичка ще се приготвя — обеща тя.

Разроши косата ми и се скри в кухнята.

Един час по-късно бяхме готови за път.

Гейб дори остави картите, за да смъкне долу багажа ни. Не преставаше да се оплаква и мърмори как щял да изкара без нейното готвене — и най-вече без своето скъпоценно камаро — цял уикенд.

— Само да се случи нещо с колата, умнико — предупреди ме, докато слагаше чантите в багажника. — Една-единствена драскотина да се появи…

Като че ли аз щях да карам. Бях на дванайсет. Това обаче за него нямаше никакво значение. И някоя чайка да се изцвъкаше на собственоръчно боядисаната му кола, пак щеше да намери начин мен да обвини.

Докато го гледах как се тътри обратно към входа, така се ядосах, че направих нещо, което после така и не успях да си обясня откъде ми е дошло. Щом Гейб стигна до вратата, кръстосах палеца и средния пръст на дясната ръка, като против уроки, и повторих движенията на Гроувър от автобуса — първо докоснах гърдите си там, където беше сърцето, и след това посочих Гейб. Остъклената врата се залюля и така го удари по задника, че той литна нагоре по стълбите, все едно го бяха изстреляли с катапулт. Може би беше просто вятърът или пантите се бяха разхлабили, но така или иначе причината не ме интересуваше особено.

Качих се в колата и подканих мама да потегляме.

Бунгалото, което бяхме наели, се намираше на южния плаж, в самия край на Лонг Айлънд. Малка стара хижа с избелели пердета, скрита сред дюните. В чаршафите винаги имаше пясък, шкафовете бяха пълни с паяци, а в повечето време водата беше прекалено студена за плуване.

И въпреки това го обожавах.

Ходехме там, откакто се бях родил. А мама дори отпреди това. Не ми беше казвала, но знаех защо това място е толкова специално за нея. Тук беше срещнала баща ми.

С приближаването до Монток тя сякаш се подмладяваше, тежестта на годините тревоги и работа сякаш изчезваше от лицето й. Очите й заискряваха в морскозелено.

Пристигнахме по залез, отворихме прозорците и се заловихме с обичайното почистване. Разходихме се по плажа, нахранихме чайките със син чипс и отворихме сините желирани бонбони, сините карамелчета и всички останали безплатни мостри, които мама беше донесла от магазина.

Сигурно не е зле да обясня откъде идва тази мания по синьото.

Веднъж Гейб казал на майка ми, че синя храна не съществува. Даже се скарали, но после се сдобрили. Оттогава обаче майка ми всячески се стараеше да изнамира сини неща за ядене. Приготвяше сини торти. Сладко от сини боровинки. Купуваше син царевичен чипс и носеше сини бонбони от магазина. Това, както и фактът, че беше запазила моминското си име Джаксън, вместо да приеме фамилията Улиано, беше доказателство, че е запазила някаква независимост от Гейб. И тя като мен си падаше малко бунтарка.

Стъмни се и напалихме огън. Направихме си хотдог. Мама ми разказа за времето, когато е била малка, преди родителите й да загинат в самолетната катастрофа. После мина на книгите, които искаше да напише, когато спести достатъчно пари, за да напусне магазина.

Най-накрая събрах смелост и попитах за онова, за което винаги си мислех в Монток — баща ми.

Тя зарея поглед към океана. Реших, че ще повтори старите истории, които вече знаех наизуст, но така и не ми писваха да ги слушам.

— Беше добър човек — започна тя. — Висок, красив и силен. Но също и нежен. От него си взел черната коса, както и прекрасните зелени очи.

— Ох, мамо, моля те — изчервих се.

Тя обаче се усмихна, сякаш се досещаше, че всъщност ми харесваше.

Срам ме е да си призная колко често се гледах в огледалото и си се представях как ще изглеждам като порасна, за да се опитам да разбера какъв е бил баща ми.

Мама извади син желиран бонбон от пакета.

— Щеше ми се да можеше да те види, Пърси. Толкова щеше да се гордее с теб.

Зачудих се. С какво толкова можеше да се гордее? Обикновено дете с дислексия и СДВ, с общ успех малко над три, изключено от училище за шести път през последните шест години.

— На колко години съм бил, когато… когато е заминал?

Тя се загледа в пламъците.

— Той прекара с мен само едно лято, Пърси. Точно тук, на плажа. В това бунгало.

— Но ме е виждал като бебе, нали?

— Не, миличък. Знаеше, че очаквам дете, но никога не те е виждал. Наложи се да замине, преди да се родиш.

А на мен ми се струваше, че помнех нещо от баща си. Топлина. Усмивка.

Винаги бях приемал за даденост, че ме е държал в ръцете си. Майка ми никога не го беше казвала направо, но имах чувството, че е било така. А сега се оказваше, че дори не ме е виждал…

Ядосах му се. Може да беше глупаво, но му бях бесен, задето е тръгнал на онова пътуване и не е имал достатъчно смелост да се ожени за майка ми. Изоставил ни е и сега се налагаше да живеем със Смрадливия Гейб.

— Наесен пак ли ще ме пратиш в някой интернат? — попитах.

Тя разрови огъня с пръчка.

— Не знам, миличък. — Гласът й звучеше дрезгаво, все едно ей сега щеше да се разплаче. — Мисля… мисля, че трябва да направим нещо.

— Защото не ме искаш при теб ли?

Съжалих, още щом го казах.

Очите й се насълзиха. Хвана ме за ръката и я стисна силно.

— О, Пърси! Аз… длъжна съм да го направя. За твое добро. Нямам друг избор.

Думите й ми напомниха за казаното от господин Бранър, че за мен е най-добре да се махна от „Янси“.

— Защото не съм нормален.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо, Пърси. Но не осъзнаваш колко си важен. Мислех си, че „Янси“ ще е достатъчно далеч. Че там най-сетне ще си в безопасност.

— В безопасност от какво?

Погледите ни се срещнаха и изведнъж ме връхлетя рояк спомени — всички необясними и страшни неща, които ми се бяха случвали и които се бях опитвал да забравя.

Когато бях в трети клас, някакъв човек с черен шлифер ме следеше на игрището. Учителите го заплашиха, че ще повикат полиция, и той недоволно си тръгна, но никой не ми повярва, че под широката периферия на шапката му е имало само едно око, точно по средата на главата.

Преди това — един много ранен спомен. В детската градина лелята ме беше сложила да спя в легло, в което се беше свила змия. Когато мама дойде да ме вземе следобеда и ме завари да си играя с отпуснатото, люспесто въже, което някак бях успял да удуша с пухкавите си детски ръчички, се разкрещя.

Във всяко училище се случваше нещо страшно. И опасно! След което ми се налагаше да се преместя.

Знаех, че трябва да й разкажа за стариците от сергията за плодове и за госпожа Додс в музея — странната халюцинация, че съм промушил с меч учителката си по математика и тя се е изпарила безследно. Само че не можех да се насиля.

Имах странното чувство, че тази новина ще сложи край на почивката ни в Монток, а исках да останем тук колкото се може по-дълго.

— Опитах се да те държа възможно най-близо до себе си — обясни майка ми. — Казаха ми, че това е грешка. Има само един друг вариант, Пърси, мястото, където баща ти искаше да те изпрати. А аз просто… просто не мога да понеса мисълта за това.

— Баща ми е искал да посещавам специално училище?

— Не училище — прошепна тя. — Летен лагер.

Главата ми се замая.

Защо баща ми — който дори не беше останал за раждането ми — би настоявал за някакъв си летен лагер? И ако лагерът беше толкова важен, защо преди не го беше споменавала?

— Съжалявам, Пърси — рече тя. — Не ми се говори за това. Не искам да те пращам там. Това би могло да означава никога повече да не те видя.

— Никога? Но ако става дума просто за летен лагер…

Мама се извърна към огъня и по изражението й разбрах, че ако продължа да задавам въпроси, ще се разплаче.

През нощта сънувах изключително реалистичен сън.

Беше се разразила буря и две красиви животни — бял кон и златен орел, се биеха настървено в прибоя. Орелът се впускаше и дереше муцуната на коня с острите си нокти. Конят се изправяше на задни крака и замахваше с копита към крилата на орела. Земята трепереше, а някъде отдолу идваше чудовищен глас и злобно ги насъскваше.

Хукнах към тях, не биваше да им позволявам да се наранят, но бягах със забавени движения. Знаех, че ще стигна прекалено късно. Видях как орелът се спуска надолу право към широко отвореното око на коня и изревах: „Не!“.

Събудих се.

Навън наистина вилнееше буря — от онези, които изкореняват дървета и разрушават къщи.

На плажа нямаше нито кон, нито орел, само светкавици, заради които се виждаше ясно, все едно беше ден, как огромни шестметрови вълни се разбиват в дюните с гръмовен грохот.

Следващата гръмотевица събуди майка ми. Тя се изправи смаяно и възкликна:

— Ураган!

Знаех, че е невъзможно. На Лонг Айлънд никога не бе имало ураган толкова рано през лятото. Само че това като че ли изобщо не интересуваше океана.

През свистенето на вятъра долових далечен рев — гневен, измъчен, от който косата ми настръхна.

После по пясъка се разнесе тропот, а в следващия миг някой отчаяно закрещя и заблъска по вратата на бунгалото.

Мама скочи от леглото и отвори.

На прага стоеше Гроувър. Само че не беше точно Гроувър.

— Цяла нощ ви търся — изхриптя гой. — Какви ги вършиш?

Мама ме погледна ужасено — като че ли не се страхуваше от Гроувър, а по-скоро от причината, заради която той беше тук.

— Пърси — опита се да надвика плющенето на дъжда тя, — какво се е случило в училище? Защо не ми каза?

Стоях като вкаменен — не можех да отделя очи от Гроувър. Не разбирах онова, което виждах.

— О, Дзеу кай аллой теой!1 — изкрещя той. — По петите ми е! Не си ли й казал?!

Бях толкова смаян, че изобщо не обърнах внимание, че ми крещи на старогръцки, а на всичкото отгоре го разбирам без никакви проблеми. Бях толкова смаян, че изобщо не се зачудих как се е озовал тук посред нощ. Защото Гроувър беше без панталони — а на мястото на краката му… на мястото на краката му…

Майка ми ме погледна строго и заговори с тон, който никога преди не бях чувал:

— Пърси, говори!

Запелтечих за стариците от сергията за плодове и за госпожа Додс, а тя не отделяше очи от мен с мъртвешки пребледняло лице, осветявано от светкавиците.

Грабна чантата си и ми хвърли дъждобрана.

— Скачайте в колата. И двамата. Веднага!

Гроувър се затича навън, но всъщност не беше точно тичане. По-скоро галопираше, косматата му задница смешно подскачаше и сега изведнъж разбрах какво се криеше зад историята му със заболяването на мускулите на краката. Разбрах как беше възможно да тича толкова бързо, а като ходи, да накуцва. Вместо стъпала, той имаше копита!