Похитителят на мълнии

Двайсет и втора главаПророчеството се сбъдва

Ние бяхме първите герои, завърнали се живи в лагера след провала на Люк и затова, разбира се, всички ни гледаха все едно бяхме знаменитости, спечелили някакво телевизионно риалити.

Според традицията ни увенчаха с лаврови венци на голямо празненство в наша чест и след това поведохме шествието към кладата, за да изгорим погребалните савани, които роднините ни бяха ушили в наше отсъствие.

Саванът на Анабет беше страшно красив — от сива коприна с избродирани сови — и аз й казах, че е жалко, задето няма да я погребат с него. Тя ме ощипа и ми отвърна да си затварям устата.

Като син на Посейдон нямах роднини и затова хижата на Арес беше пожелала да приготви моя саван. Те бяха взели стар чаршаф, по ръбовете бяха изрисували усмихнати човечета със задраскани с Х очи, а в средата бяха изписали с големи букви ЗАГУБЕНЯК.

Адски кеф беше да го изгоря.

Децата от хижата на Аполон пееха и раздаваха сандвичи, при мен се събраха старите ми приятели от хижата на Хермес, близките на Анабет от хижата на Атина и сатирите на Гроувър, които завистливо гледаха чисто новото му разрешително за търсач, издадено от Съвета на чифтокопитните старейшини. Съветът беше обявил постиженията на Гроувър за „болезнено смели — с две рога над всичко, видяно до този момент“.

Единствено Клариса и нейните приятели бяха в лошо настроение и отровните им погледи ясно говореха, че никога нямаше да забравят как съм опозорил баща им.

На мен обаче не ми дремеше.

Дори и приветствената реч на Дионис не успя да помрачи радостта ми.

— Да, да, дребният негодник все пак остана жив и сега съвсем си е навирил носа. Е, три пъти „ура“ в негова чест. В раздела за други съобщения — тази събота няма да има състезание с канута…

Нанесох се пак в трета хижа, но вече не се чувствах толкова самотен. През деня се упражнявах с приятелите си. Вечер лежах и слушах вълните, знаех, че баща ми е някъде там, в океана. Може и да не беше съвсем сигурен какво изпитваше към мен, може и да не ме беше искал, но въпреки това бдеше над мен. И засега се гордееше с постиженията ми. А майка ми имаше шанс да започне нов живот.

Седмица след завръщането ми в лагера пристигна писмо от нея. Уведомяваше ме, че Гейб бил изчезнал безследно. Съобщила в полицията и те го били обявили за издирване, но тя имала чувството, че никога повече нямало да го види.

И след това, без никаква връзка с предходното, пишеше, че е продала първата си скулптура „Игра на покер“ на някаква галерия в Сохо. Получила толкова много пари за нея, че внесла депозит за нов апартамент и дори си платила таксата за първия семестър в университета. Галерията проявявала интерес за още нейни творби и ги обявили за „голяма стъпка към супер грозния неореализъм“. „Но не се тревожи — пишеше майка ми, — приключих със скулптурите. Изхвърлих кутията с инструментите, която ми беше оставил. Време е вече да се захвана с писане.“

Отдолу имаше послепис. „Пърси, намерих хубаво частно училище в града. Внесох депозит, за да ти запазя място, в случай че решиш да се запишеш за учебната година. Може да живееш у дома. Но ако решиш да останеш за цялата година в лагера, ще те разбера.“

Внимателно сгънах писмото и го оставих на нощното шкафче. Всяка вечер преди лягане го препрочитах и се опитвах да реша какво да отговоря.

На четвърти юли целият лагер се събра на плажа за приготвения от децата в №9 спектакъл. Синовете на Хефест нямаше да се задоволят само с някакви си бели, червени и сини фойерверки. Те бяха изкарали в морето една лодка и я бяха натоварили с ракети с големината на торпедо. Анабет разправяше, че предишната година фойерверките следвали толкова често един след друг, че приличали на анимация, прожектирана на небосвода. За финал над океана трябваше да се появи петдесетметров спартанец в пълно бойно снаряжение и накрая да избухне в цветовете на дъгата.

С Анабет се настанихме на едно одеяло на земята и в този миг се появи Гроувър, за да се сбогува с нас.

Беше облечен в обичайните си джинси, тениска и кецове, но през последните няколко седмици изглеждаше пораснал — почти можеше да мине за гимназист. Брадичката му вече не беше толкова рехава. Беше понаедрял. Рогата му бяха с около сантиметър по-дълги и вече трябваше постоянно да носи шапка, за да ги скрие.

— Заминавам — обяви той. — Дойдох само да кажа… сещате се.

Опитах се да се радвам заради него. Все пак не всеки ден сатир получаваше разрешение да замине да търси бог Пан. Но ми беше трудно да се сбогуваме. Познавах го само от година, но въпреки това беше най-старият ми приятел.

Анабет го прегърна и му заръча да внимава.

Аз го попитах откъде мисли да започне.

— Ами… това е тайна — измърмори той смутено. — Иска ми се да можехте да дойдете с мен, но хората и Пан…

— Разбираме — кимна Анабет. — Взе ли си достатъчно консервни кутии за из път?

— Аха.

— Преговори ли мелодиите за тръстиковата свирка?

— Стига, Анабет! — извика възмутено той. — Като някоя стара мама коза си!

Но си личеше, че само се преструваше.

Взе тояжката си и метна раницата на рамо. Изглеждаше като обикновен стопаджия, каквито човек често среща край пътя — нищо не беше останало от дребосъка, когото защитавах в училището.

— Е — рече Гроувър, — пожелайте ми късмет.

Отново прегърна Анабет. Потупа ме по рамото и пое през дюните.

Над главите ни избухнаха първите фойерверки — Херкулес убива немейския лъв, Артемида преследва глигана, Джордж Вашингтон (който, между другото, се оказа син на Атина) пресича Делауеър.

— Хей, Гроувър! — извиках.

Той се обърна, вече почти беше навлязъл в гората.

— Където и да отидеш, надявам се там да правят хубава енчиладас.

Гроувър се усмихна и след миг изчезна между дърветата.

— Някой ден ще го видим отново — рече Анабет.

Надявах се да е права. Но нали никой не се беше завръщал от това търсене повече от две хиляди години… Не, нямаше да мисля за това. Гроувър щеше да е първият.

Юли отмина.

Запълвах си времето с измислянето на нови стратегии за пленяване на знамето, сключвах съюзи с другите хижи, за да не попадне то в ръцете на Арес. Най-сетне успях да преодолея стената за катерене, без да се изгоря от потоците лава.

От време на време минавах покрай голямата къща, хвърлях поглед към таванските прозорчета и мислех за оракула. Опитвах се да се убедя, че пророчеството се е изпълнило.

„На запад те чака богът двулик.“

Да, така беше — макар че двуликият бог се беше оказал Арес, а не Хадес.

„Откраднатото ще върнеш на господаря велик.“

И това го бях направил. Мълнията беше при Зевс. Шлемът на мрака беше обратно на главата на Хадес.

„Който приятел зове се, предателство сее.“

Ето това все още ме притесняваше. Арес се беше престорил на мой приятел и след това ме предаде. Може би точно за това беше говорил оракулът…

„Да спасиш най-скъпото не ще съумееш.“

Да, не бях спасил майка си, но я оставих сама да се спаси и знаех, че така и трябва да бъде.

Защо тогава нещо продължаваше да ме човърка отвътре?

И изведнъж дойде последният ден от лятната ваканция.

Оставаше ни само една вечеря заедно. Изгорихме част от храната в чест на боговете. Край лагерния огън ни раздадоха по едно мънисто.

И аз получих кожена връвчица с мънисто за първото ми лято тук, радвах се, че светлината на огъня прикрива изчервеното ми лице. Мънистото беше чисто черно, само в средата искреше морскозелен тризъбец.

— Решението беше единодушно — обяви Люк. — Това мънисто е знак за първия син на бога на моретата в лагера и за подвига, извършен от него в мрачното Подземно царство, за да възпре войната!

Всички станаха и заръкопляскаха. Дори и децата на Арес се почувстваха длъжни да се изправят. Приятелите на Анабет я избутаха напред, за да приеме и тя своя дял от овациите.

Не знам дали някога съм се чувствал толкова щастлив и толкова тъжен, както в този момент. Най-сетне бях намерил своето семейство — хора, които ме обичаха и смятаха, че съм постъпил правилно. А на сутринта повечето от тях щяха да си заминат до следващото лято.

На другата сутрин намерих едно листче на нощното шкафче.

Знаех, че е от Дионис, тъй като той винаги изписваше погрешно името ми.

Това беше един от многото неприятни ефекти от СДВ — така и не можех да свикна да гледам насериозно на крайните срокове. Цялото лято беше изминало, а още не бях отговорил нито на мама, нито на лагера какво смятам да правя. А сега ми оставаха само няколко часа, за да реша.

На пръв поглед изборът не трябваше да е толкова труден. Девет месеца обучение за герой или девет месеца седене в класната стая — ха!

Но все пак не биваше да забравям и мама. За първи път имах възможността да живея с нея цяла година, и то без Гейб. Да си бъда у дома и през свободното време да обикалям из града. Спомних си какво беше казала Анабет по време на пътуването ни, от което като че ли бяха изминали хиляди години: „Истинският свят е там, където са чудовищата. Там разбираш дали те бива с меча или не.“

Замислих се за съдбата на Талия, дъщерята на Зевс. Чудех се колко ли чудовища ще ме нападнат, ако напусна лагера. При прекосяването на страната едва не загинах десетина пъти. Ако останех на едно място за учебната година, без Хирон и без приятелите ми, които да ми помагат, дали с мама щяхме да оцелеем до следващото лято? Стига, разбира се, тестовете и писането на есета в училище да не ме уморяха преди това.

Реших да сляза до арената да потренирам с меча. Това може би щеше да проясни мислите ми.

Лагерът вече изглеждаше опустял. Всички бяха в хижите, за да си събират багажа, или тичаха насам-натам с метли и кофи, за да приготвят за последната инспекция. Аргус помагаше на децата на Афродита да мъкнат лъскавите си куфари „Гучи“ и несесери с гримове до портала, откъдето щеше да ги вземе автобусчето и да ги закара до летището.

Все още не се налагаше да мисля за заминаване. Щях да се съсредоточа изцяло в тренировката. Оказа се, че и на Люк му беше дошла същата идея. Раницата му беше подпряна на стената. Тренираше сам, дуелираше се с чучелата с меч, който виждах за първи път. Явно беше от истинска обикновена стомана, тъй като Люк направо отсичаше пълните със слама глави.

Оранжевата му риза беше подгизнала от пот. Изражението му беше толкова напрегнато, че все едно животът му наистина беше в опасност. Наблюдавах го запленен как разпердушинва цялата редица чучела, разсича крайници и ги превръща в купчина слама и разпилени доспехи.

Сражаваше се с обикновени чучела, но въпреки това се изпълних с преклонение пред умението му. Той наистина беше невероятен майстор на меча. За пореден път се зачудих как беше възможно да се е провалил с подвига си.

Когато най-сетне ме видя, Люк застина насред замахването си.

— Пърси.

— Извинявай — рекох смутен. — Просто…

— Няма нищо — отвърна той и свали меча си. — Упражнявах се за последен път.

— Тези чучела вече за нищо не стават. Люк сви рамене.

— Всяко лято правим нови.

Сега, когато мечът вече не се стрелкаше мълниеносно насам-натам, забелязах, че не беше съвсем обикновен. Острието беше направено от два метала — едната страна от бронз, другата — от стомана. Люк забеляза погледа ми.

— Новата ми играчка. Клеветник.

— Клеветник ли?

Той вдигна меча и острието заблестя зловещо на слънцето.

— Едната страна е божествен бронз, а другата — закалена стомана. Върши работа както за смъртни, така и за безсмъртни.

Спомних си какво ми беше казал Хирон, преди да поема към своя подвиг — че героят никога не бива да наранява смъртни, освен в краен случай.

— Не знаех, че се правят такива оръжия.

— Не се правят — съгласи се Люк. — Клеветник е единствен по рода си.

Усмихна ми се и прибра меча в ножницата.

— Знаеш ли, мислех да дойда да те потърся. Какво ще кажеш да отидем за последен път до горичката да си намерим някое чудовище?

Поколебах се.

Би трябвало да се радвам, че Люк се държеше толкова приятелски. След връщането ми от подвига той като че ли се беше дръпнал леко. Опасявах се, че може да ме е намразил заради вниманието, което бях привлякъл към себе си.

— Мислиш ли, че е добра идея? — попитах. — Все пак нали…

— О, стига! Да вървим. — Метна раницата на гърба си и взе кашонче с кутийки кока-кола. — Питиетата са от мен.

Зачудих се откъде се беше сдобил с колата. В лагерния магазин не се продаваха обикновени безалкохолни. А и нямаше начин да ги вкараш нелегално, освен ако не ти помогне някой сатир.

Разбира се, вълшебните чаши на масата за вечеря се пълнеха с всичко, което си пожелаеш, но вкусът беше съвсем различен от този на истинската кока-кола.

Захар и кофеин. Не устоях на изкушението.

— Идвам. Защо не?

Навлязохме в гората и пообикаляхме в търсене на някое чудовище, с което да премерим силите си, само че беше твърде горещо. И най-глупавите чудовища сигурно бяха обявили сиеста и се бяха свили в прохладните си пещери.

Зърнахме само една златиста сърна да пробягва между дърветата и изобщо не ни мина през ума да я подгоним. Сърните тук принадлежаха на Артемида. Люк ми беше казал, че главата на последния, който бил убил кошута, се озовала закачена над камината в №8.

Намерихме едно сенчесто местенце край потока, близо до мястото, където бях счупил копието на Клариса при първата ни игра за знамето. Седнахме на един голям камък, пиехме кола и гледахме слънчевите лъчи в гората. Поговорихме си малко за дреболии — за „плени знамето“, за хватки във фехтовката и така нататък.

След това Люк попита:

— Не ти ли се иска отново да поемеш на подвиг?

— Където на всяка крачка да ме напада някое чудовище? Шегуваш ли се?

Той вдигна вежди недоверчиво.

— Да, иска ми се — признах. — А на теб?

Сянка помрачи лицето му.

Бях свикнал да слушам как момичетата въздишат колко красив бил Люк, но в момента той ми се стори уморен, ядосан и направо грозен. Русата му коса сивееше на яркото слънце. Белегът на лицето му изглеждаше по-дълбок от обикновено. Заприлича ми на старец.

— Живея за постоянно в лагера от четиринайсетгодишен — рече той. — Откак Талия… знаеш историята. През цялото време само се упражнявах. Нямах шанса да бъда нормален тийнейджър в истинския свят. След това ме пратиха на подвиг и когато се върнах, все едно ми казаха: „Добре, дотук беше. Сбогом.“

Смачка кутийката от кока-кола и я хвърли в потока.

Сепнах се. Едно от първите неща, които човек научавате в лагера, беше „Не изхвърляй боклуци“. Защото иначе ще те навестят нимфите и наядите и ще ти го върнат тъпкано. Някоя нощ ще се пъхнеш под завивките и ще откриеш, че леглото ти е пълно със стоножки и кал.

— Лавровите венци да вървят по дяволите! — заяви Люк. — Нямам намерение да свърша като прашните стари трофеи на тавана в голямата къща.

— Звучиш все едно се каниш да заминеш.

Той се усмихна криво.

— Да, заминавам, Пърси. Доведох те тук, за да се сбогуваме.

Щракна с пръсти. В краката ми пламна огън и от него изпълзя нещо лъскаво и черно, голямо колкото дланта ми. Скорпион.

Посегнах към химикала.

— На твое място не бих го правил — предупреди ме Люк. — Скорпионите от ямата могат да скачат до три метра. Жилото му лесно би пробило дрехите ти. За по-малко от шейсет секунди ще си мъртъв.

— Какво…

И в този миг ми просветна.

„Който приятел зове се, предателство сее.“

— Значи ти си бил…

Той се изправи спокойно и потри длани в джинсите си.

Скорпионът не му обръщаше никакво внимание. Черните му кръгли очи бяха вторачени в мен, щипката отзад заплашително потракваше.

— Много неща видях на този свят, Пърси — рече Люк. — Не го ли усещаш — мракът приближава, чудовищата стават по-силни? Не си ли даваш сметка, че няма смисъл? Геройските подвизи са нищо, боговете ни разиграват като пешки. Още преди хиляди години е трябвало да ги свалят, но те все още се държат, благодарение на нас, техните деца.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Люк… все пак те са наши родители.

Той се изсмя.

— И какво от това? Нима трябва да ги обичам заради това? Прословутата им „Западна цивилизация“ е болест, Пърси. Тя унищожава света. Единственият начин да я спрем е да я изгорим до основи, да започнем наново нещо по-честно и справедливо.

— И ти си луд като Арес.

Очите му пламнаха.

— Арес е глупак. Той така и не разбра кой е господарят, на когото служеше. Ако имах време, бих ти обяснил, Пърси. Но се страхувам, че няма да живееш достатъчно дълго.

Скорпионът започна да се катери по крачола ми.

Не можеше да няма начин да се измъкна. Трябваше да измисля нещо.

— Кронос — обадих се. — На него служиш.

Изведнъж застудя.

— Внимавай с имената — предупреди ме Люк.

— Кронос те е подучил да откраднеш мълнията и шлема. Говорил ти е в сънищата ти.

Клепачите му трепнаха.

— И на теб ти говореше, Пърси. Но ти отказа да се вслушаш.

— Промил ти е мозъка, Люк.

— Грешиш. Показа ми, че пропилявам напразно заложбите си. Знаеш ли какъв беше подвигът ми преди две години, Пърси? Баща ми Хермес искаше да открадна златната ябълка от градината на Хесперидите и да я занеса на Олимп. След толкова обучение, ето какво геройство успя да ми измисли!

— Това не е лесна задача — рекох. — Един от подвизите на Херкулес.

— Именно — кимна Люк. — Къде е славата в това да повтаряш неща, вече правени преди теб? Боговете не умеят нищо друго, освен да повтарят миналото. Задачата не ми беше по вкуса и не вложих всичко от себе си. От дракона в градината ми остана това — посочи белега си — и когато се върнах, ме посрещна само съжаление. Идеше ми да разруша Олимп, да не оставя камък върху камък, но се насилих да чакам. Започнах да сънувам Кронос. Той ме убеди да открадна нещо, което си заслужава, на което никой друг герой не е имал смелост да посегне. Когато отидохме на екскурзията за зимното слънцестоене, докато останалите спяха, се промъкнах в тронната зала и взех мълнията на Зевс. А след това и шлема на Хадес. Направо не е за вярване колко беше лесно. Олимпийците са толкова надменни, изобщо не им минава през ума, че някой може да посмее да открадне от тях. Охраната им е под всякаква критика. Бях прекосил половината щат, когато чух тътена на бурята зад гърба ми и разбрах, че са открили кражбата.

Скорпионът вече беше стигнал до коляното ми и ме наблюдаваше с лъскавите си очи.

Опитах се да прикрия треперенето на гласа си.

— И защо не ги занесе направо на Кронос?

Усмивката му помръкна.

— Бях прекалено самоуверен. Зевс изпрати синовете и дъщерите си по следите ми — Артемида, Аполон, баща ми Хермес. Но ме хвана Арес. Можеше да го победя, но не внимавах достатъчно. Обезоръжи ме, взе шлема и мълнията и заплаши, че щом ги върне на Олимп, ще ме погребат жив. Но тогава чух гласа на Кронос, той ме подучи какво да отвърна. Примамих Арес с обещание за голяма война между боговете. Казах му, че само трябва да скрие мълнията и шлема за известно време и да гледа отстрани как другите се бият. Очите му направо пламнаха. Знаех, че е захапал кукичката. Пусна ме и се върнах на Олимп, преди някой да е забелязал отсъствието ми. След това господарят на титаните… наказа ме с кошмари. Заклех се, че повече няма да се проваля. После, когато вече се бях върнал в лагера, сънувах, че ще се появи нов герой, който може да бъде подлъган да пренесе шлема и мълнията от Арес до Тартар.

— Значи ти си повикал хрътката на Хадес онази нощ в гората?

— Трябваше да накараме Хирон да мисли, че в лагера не си в безопасност, така че да те пусне на подвиг. Да потвърдим страховете му, че Хадес е по петите ти. И номерът свърши работа.

— Летящите маратонки са били омагьосани — рекох. — Трябвало е да ме отнесат заедно с раницата в Тартар.

— Което щеше да стане, ако ги носеше ти. Но ти си ги дал на сатира. Гроувър прецаква всичко, до което се докосне. Дори и магията.

Люк сведе поглед към скорпиона, който сега си почиваше на бедрото ми.

— Трябваше да намериш смъртта си в Тартар, Пърси, но не се тревожи, ще оставя малкия си приятел да се погрижи за това.

— Талия е жертвала живота си заради теб — озъбих се аз, — а ти така ли й се отплащаш?

— Не говори за Талия! — извика той. — Боговете я оставиха да умре! И това е едно от нещата, за които ще ги накарам да си платят!

— Не съзнаваш ли, че те използват, Люк? И теб, и Арес. Не слушай Кронос.

— Мен ли ме използват? — пронизително изпищя той. — Я погледни себе си. Баща ти да е направил нещо за теб? Кронос ще излезе от ямата. Ти само го забави. Ще хвърли олимпийците в Тартар и ще прогони хората обратно в пещерите. Ще останат само най-силните — тези, които са готови да му служат.

— Прибери си скорпиона — рекох. — Щом си толкова силен, изправи се сам срещу мен.

Люк се усмихна.

— Добър опит, Пърси. Но аз не съм Арес. Не можеш да ме излъжеш. Господарят ми ме очаква. В негово име ще извърша още много подвизи.

— Люк…

— Сбогом, Пърси. Идва нова Златна епоха. Но ти няма да си част от нея.

Обгърна го тъмен облак и изчезна.

Скорпионът атакува.

Забърсах го с ръка и извадих меча си. Насекомото скочи към мен и го разсякох на две във въздуха.

Понечих да се поздравя за успеха, но в този миг погледът ми попадна на ръката ми. На дланта ми имаше голяма червена подутина, от която се процеждаше жълтеникава гной. Все пак скорпионът беше успял да ме ужили.

Ушите ми бумтяха. Всичко пред очите ми плуваше.

Водата! Предишния път тя ме беше спасила.

Доклатушках се до потока и топнах ръката си, но като че ли нищо не се случи. Отровата беше силна. Тъмна пелена се спусна пред очите ми. Едва се държах на краката си.

Люк ми беше казал, че за шейсет секунди ще умра.

Трябваше да се върна в лагера. Ако паднех тук, през нощта чудовищата щяха да ме изядат. И никой нямаше да разбере какво е станало с мен.

Краката ми тежаха, все едно бяха от олово. Челото ми пламтеше. Поех с полюляване към лагера, нимфите се размърдаха в дърветата.

— Помощ… — прошепнах. — Помогнете ми…

Две ме подхванаха под мишниците и ме задърпаха. Стигнах до поляната, някой извика за помощ, един кентавър наду рога си.

И над мен се спусна мрак.

Събудих се със сламка в устата. През нея пиех нещо като шоколадови бисквитки в течно състояние. Нектар.

Отворих очи.

Намирах се в леглото в болничното отделение в голямата къща, дясната ми ръка беше бинтована. В ъгъла стоеше на пост Аргус. Анабет седеше до мен, държеше чашата с нектар и слагаше компрес на челото ми.

— Ето ме пак — измърморих.

— Идиот! — извика Анабет и това ми подсказа, че се радваше да ме види в съзнание. — Беше позеленял и направо сивееше, когато те открихме. Ако не беше Хирон…

— Не, не — обади се Хирон. — Доброто състояние на Пърси също изигра своята роля.

Той седеше в другия край на леглото в човешката си форма и затова не го бях забелязал. Долната част на тялото му беше свита в инвалидната количка, а горната беше облечена със сако и вратовръзка. Усмихна се, но лицето му беше уморено и бледо, все едно е седял цяла нощ да преглежда контролни по латински.

— Как си? — попита той.

— Все едно съм бил замразен и след това размразен в микровълнова.

— Съвсем нормално, предвид, че те е ужилил отровен скорпион от ямата. Можеш ли да ми кажеш какво точно се случи?

Разказах му набързо, като от време на време спирах, за да отпия от нектара.

Накрая задълго се възцари тишина.

— Не мога да повярвам, че Люк… — гласът на Анабет се прекърши. Изражението й беше ядосано и тъжно. — Не, не, мога да го повярвам. Дано боговете го прокълнат… Той страшно се промени след провала си.

— Трябва веднага да докладваме на Олимп — измърмори Хирон. — Ще отида още сега.

— Люк е на свобода — обадих се. — Трябва да го спра.

Учителят поклати глава.

— Не, Пърси, боговете ще…

— Те изобщо не искат и да чуват за Кронос! — прекъснах го. — Зевс обяви, че въпросът е приключен.

— Пърси, знам, че не ти е лесно, но не бива да хукваш да си отмъщаваш. Все още не си готов.

Не бях доволен, но подозирах, че Хирон е прав. Достатъчно беше да погледна ръката си, за да разбера, че в скоро време нямаше да мога да държа меч.

— Хирон… твоето пророчество от оракула е за Кронос, нали? В него става ли дума и за мен? И за Анабет?

Кентавърът смутено вдигна поглед към тавана.

— Пърси, не е редно да…

— Заповядали са да не ми казваш, така ли?

В погледа му се четеше тъга и състрадание.

— Ще станеш велик! Ще дам всичко от себе си, за да те подготвя. Но ако съм прав за пътя, който те очаква…

Отекна гръмотевица и разтресе прозорците.

— Добре, добре! — извика Хирон. — Млъквам!

Той въздъхна недоволно.

— Боговете си имат причина, Пърси. Не е хубаво човек да знае много за бъдещето си.

— Не може просто да си седим и нищо да не правим — рекох.

— Няма просто да си седим — обеща Хирон. — Но ти трябва да внимаваш. Кронос иска да помрачи разсъдъка ти. Иска в живота ти да царува хаос, мислите ти да бъдат забулени от страх и гняв. Не го позволявай. Учи търпеливо и чакай да дойде твоят миг.

— Стига да оживея дотогава.

Той сложи ръка на глезена ми.

— Довери ми се, Пърси. Ще живееш. Но първо трябва да решиш накъде ще поемеш през тази година. Не мога да ти кажа кой е правилният избор…

Имах чувството, че има категорично мнение по въпроса и едвам се сдържа да не го заяви.

— Трябва сам да решиш дали да останеш в лагера за учебната година, или да се върнеш в света на простосмъртните и да дойдеш тук следващото лято. Помисли си хубаво. Когато се върна от Олимп, ще ми кажеш какво си избрал.

Понечих да възразя. Исках да му задам още хиляди въпроси, но изражението му подсказваше, че сега не е моментът. Беше ми казал всичко, което можеше.

— Ще се опитам да се върна колкото се може по-скоро — обеща той. — Аргус ще бди над теб. — Обърна се към Анабет. — А, скъпа… теб вече те чакат.

— Кой? — попитах.

Не получих отговор.

Хирон излезе от стаята. Чух как колелетата бавно се спускат по стълбите.

Анабет беше приковала поглед в леда в чашата ми.

— Какво става? — попитах я.

— Нищо. — Остави чашата на масата. — Просто последвах съвета ти. Имаш ли нужда от нещо?

— Да. Помогни ми да се изправя. Искам да изляза.

— Не бива, Пърси.

Спуснах крака от кревата. Анабет ме подхвана, тъкмо преди да се стоваря на пода. Виеше ми се свят.

— Нали ти казах? — измърмори тя.

— Добре съм — настоях.

Не исках да лежа като инвалид, докато Люк обикаляше навън на свобода и кроеше планове да унищожи западната цивилизация.

Успях да направя крачка напред.

След това още една, подпирах се почти изцяло на Анабет.

Аргус ни последва, но стоеше отстрани.

Докато излезем, лицето ми беше покрито с пот. Стомахът ми се беше свил на топка. Едва стигнах до парапета.

Навън се беше спуснал сумрак.

Лагерът изглеждаше напълно опустял.

Хижите бяха тъмни, игрището за волейбол празно. Нито едно кану не се плъзгаше по езерото. Отвъд горичката и ягодовите полета Лонг Айлънд блещукаше на последните лъчи на слънцето.

— Какво ще правиш? — попита Анабет.

— Не знам.

Имах чувството, че Хирон предпочиташе да остана в лагера, за да ми отдели повече внимание за обучението, но не бях сигурен дали аз го исках. А и не желаех да я оставя сама в компанията на Клариса…

Анабет облиза устни и тихо рече:

— Аз се прибирам у дома, Пърси.

Зяпнах я.

— При баща ти?

Посочи към хълма. Близо до елата на Талия досами вълшебните граници на лагера се виждаха няколко души — две деца, жена, висок рус мъж. Те като че ли чакаха нещо. Мъжът държеше раница, която отдалеч приличаше на онази, която Анабет беше взела от „Воден свят“ в Денвър.

— Писах му, когато се върнахме, както ти ми предложи — обясни тя. — Казах му… че съжалявам. Че ще се върна за учебната година, ако все още го иска. Той ми отговори веднага. Решихме да опитаме.

— Доста смело.

Тя облиза устни.

— Обещай, че няма да направиш някаква глупост през учебната година. Или поне, че първо ще ме предупредиш по Ирида.

Насилих се да се усмихна.

— Няма да си търся белята. Никога не се е налагало.

— Когато се върна догодина, заедно ще тръгнем след Люк — рече Анабет. — Ще поискаме да ни пратят на подвиг, а ако не ни разрешат, ще се измъкнем тайно. Обещаваш ли?

— Звучи като истински план, достоен за Атина.

Тя протегна ръка. Поех я.

— И се пази, водорасляк — рече Анабет. — Бъди нащрек.

— И ти също, многознайке.

Гледах я как се изкачва по хълма и отива при семейството си. Прегърна смутено баща си и се обърна да погледне за последно долината. Докосна елата на Талия и след това заедно с останалите превали хребета в света на простосмъртните.

За първи път се почувствах наистина сам.

Погледнах към Лонг Айлънд и си спомних думите на баща ми „Морето не обича да бъде ограничавано.“

И взех решение.

Зачудих се за миг дали Посейдон ме гледаше, дали щеше да одобри избора ми.

— Ще се върна догодина — обещах. — Ще оживея дотогава. Все пак съм твой син.

Помолих Аргус да ми помогне да стигна до №3, за да си приготвя багажа.