Похитителят на мълнии

Втора главаТри баби плетат чорапите на смъртта

Бях свикнал да ми се случват странни неща, но обикновено те отминаваха бързо. Тези непрекъснати халюцинации ми идваха малко в повече.

През цялата останала учебна година сякаш всички в училището се бяха наговорили да ми играят номера. Искрено и безнадеждно вярваха, че госпожа Кър — весела русокоса жена, която видях за първи път в живота си, когато се качи в автобуса ни след екскурзията — е била учителката ни по математика от Коледа насам.

От време на време умишлено споменавах госпожа Додс, за да се опитам да ги хвана в крачка, но в повечето случаи само ме гледаха все едно съм полудял.

Стигнах дотам, че почти им повярвах, че госпожа Додс никога не е съществувала.

Почти.

Гроувър обаче не можеше да ме заблуди. При споменаването на името „Додс“ той се сепваше, а после бързо заявяваше, че не бил чувал за нея. Усещах го, че лъже.

Нещо ставаше. В музея наистина се беше случило нещо.

През деня не ми оставаше много време да мисля за това, но нощем се будех облян в студена пот заради кошмари, в които госпожа Додс ме връхлиташе с остри нокти и разперени криле.

Времето също беше ужасно, което далеч не помагаше на настроението ми. Една нощ бурен вятър отвори прозорците в спалното. Няколко дни след това на петдесетина километра от „Янси“ мина най-голямото торнадо, регистрирано някога в долината Хъдсън. В часовете по съвременна история научихме за необичайно големия брой малки самолети, разбили се през годината в Атлантическия океан, в резултат на връхлетели изневиделица бури.

Станах начумерен и раздразнителен. Оценките ми се влошиха от тройки на двойки. Все по-често се сбивах с Нанси Бобофит и приятелките й. Почти през ден ме гонеха от час.

Накрая, когато господин Никол — учителят по английски, попита за милионен път как може да съм толкова мързелив и да не уча за контролните, направо изтрещях. Нарекох го стар пръч. Дори не знаех какво точно означава, но ми прозвуча добре.

Следващата седмица директорът изпрати на мама писмо с официалната присъда — догодина нямаше да бъда поканен да уча в академия „Янси“.

Чудесно! Направо прекрасно!

Исках си у дома.

Исках да съм с мама в малкия ни апартамент в Ню Йорк, дори и това да означаваше да ходя в обикновено училище и да търпя отвратителния си доведен баща и глупавите му игри на покер.

И все пак… някои неща от „Янси“ щяха да ми липсват. Гледката към гората от прозореца на спалното, река Хъдсън в далечината, ароматът на бор. Щеше да ми липсва Гроувър, който ми беше добър приятел, макар и малко странен. Тревожех се как ще оцелее идната година без мен.

Щяха да ми липсват и часовете по антична история… Както и господин Бранър с откачените му турнири и вярата му в мен.

Изпитите наближаваха, но античната история беше единственият предмет, по който се опитах да уча. Не бях забравил думите на господин Бранър от онзи ден в музея, че неговият предмет е жизненоважен. Не знам защо, но бях започнал да му вярвам.

Вечерта преди изпита толкова се ядосах, че хвърлих „Въведение в старогръцката митология“ по вратата на стаята си. Думите се размиваха върху страницата, въртяха се в главата ми, а буквите правеха пируети като на скейтборд. Нямаше начин да запомня разликата между Хирон и Харон, между Полидевк, познат на римляните и като Полукс, син на Зевс, и Полидевк, когото Персей вкаменил с Медуза. А спрежението на глаголите в латинския? За нищо на света!

Обикалях из стаята, не можех да си намеря място.

Спомних си сериозното изражение на лицето на господин Бранър, очите му на хиляди години. „Очаквам само най-доброто от теб, Пърси Джаксън.“

Поех дълбоко дъх. Вдигнах книгата.

Никога преди не бях ходил на консултации при учител. Може би, ако поговорех с господин Бранър, той щеше да ми помогне. Поне можеше да се извиня за тлъстата двойка, която ми предстоеше да изкарам на изпита при него. Не исках да остане с впечатлението, че изобщо не съм полагал усилия.

Слязох на етажа с кабинетите на учителите. Повечето бяха тъмни и празни, но вратата на господин Бранър беше широко отворена и на пода в коридора се очертаваше светла ивица.

Точно преди да стигна до нея, чух гласове. Господин Бранър попита нещо и глас, който със сигурност беше на Гроувър, отговори:

— … се тревожа за Пърси, господине.

Замръзнах на място.

Нямам навик да подслушвам, но опитайте да се въздържите, ако чуете най-добрия си приятел да говори за вас с някой възрастен.

Примъкнах се по-близо.

— … сам това лято — тъкмо казваше Гроувър. — Една от Милостивите в училището! След като ние го знаем, те няма как да не са научили и…

— Ако го пришпорим, само ще влошим нещата — отвърна господин Бранър. — Трябва да порасне още малко.

— Но може да няма време. Крайният срок, лятното слънцестоене…

— … ще трябва да мине без него, Гроувър. Нека се радва на незнанието си, докато още може.

— Господине, ама той я видя…

— Въобразил си е — настоя учителят. — Спуснатата над учениците и персонала мъгла ще го убеди.

— Господине, аз… не мога да си позволя да се проваля. — Гроувър едва намираше думи от вълнение. — Знаете какво би означавало това.

— Не си се провалил, Гроувър — отвърна господин Бранър благо. — Аз трябваше да прозра истинската й същност. Сега нека се съсредоточим върху задачата да опазим Пърси жив до идната есен…

Книгата се изсули от ръката ми и тупна на пода.

Господин Бранър замлъкна.

Наведох се да я вдигна и с блъскащо в гърдите сърце се отдалечих по коридора.

Някаква сянка се плъзна покрай вратата на кабинета… съществото, което я хвърляше, беше много по-високо от учител в инвалидна количка, а на всичкото отгоре в ръцете си държеше нещо, подозрително напомнящо боен лък.

Отворих най-близката врата и се шмугнах в стаята.

Секунди след това чух бавно троп-троп-троп, като приглушено почукване с дървени кубчета, после сякаш някакво животно спря и започна да души пред вратата. Още миг и голямата тъмна сянка отмина.

По врата ми се стече капчица пот.

Някъде в коридора господин Бранър заговори.

— Нищо — прошепна той. — От зимното слънцестоене насам нервите ми са прекалено изопнати.

— Моите също — обади се Гроувър. — Но бях готов да се закълна, че…

— Върни се в спалното. Утре те чака дълъг ден.

— Няма нужда да ми напомняте.

Светлината в кабинета на господин Бранър угасна.

Зачаках в тъмното, времето се влачеше едва-едва.

Накрая се промъкнах навън в коридора и се прибрах в стаята си.

Гроувър се беше излегнал и четеше записките си за изпита по антична история, сякаш цяла вечер изобщо не беше мърдал от мястото си.

— Хей! — извика той. — Ще успееш ли да се подготвиш за този изпит?

Не отговорих.

— Изглеждаш ужасно — сбърчи чело той. — Наред ли е всичко?

— Просто съм… уморен.

Обърнах му гръб, за да не види изражението ми, и започнах да се приготвям за лягане.

Не разбирах какво точно бях чул долу. Искаше ми се да вярвам, че съм си го въобразил.

Едно нещо обаче беше ясно: Гроувър и господин Бранър говореха за мен зад гърба ми. Мислеха, че ме грози някаква опасност.

Следобед на другия ден, на излизане от тричасовия изпит по антична история — пред очите ми още се носеха разкривени и грешно написани гръцки и римски имена, — господин Бранър ме привика обратно. За миг се разтревожих, че е разбрал за подслушването предишната вечер, но явно той имаше нещо друго наум.

— Пърси — каза господин Бранър. — Не се разстройвай, задето се налага да си тръгнеш от „Янси“. То е за… за твое добро.

Тонът му беше благ, но въпреки това думите му ме смутиха.

Макар да говореше тихо, другите деца ни чуха. Нанси Бобофит се ухили и ми изпрати няколко въздушни целувки.

— Добре, господине — измрънках аз.

— Искам да кажа… — господин Бранър местеше количката си напред-назад, сякаш не беше сигурен как точно да продължи. — Това място не е подходящо за теб. Беше само въпрос на време.

Засмъдяха ме очите, бях готов да се разплача.

Ето, любимият ми учител заяви пред целия клас, че не съм способен да се справя. След като цяла година бе повтарял, че вярва в мен, сега ми казваше, че от самото начало е било писано да ме изгонят.

— Аха — отвърнах разтреперан.

— Не, не исках да прозвучи така — поправи се той. — Ох, да му се не види. Опитвам се да кажа, че… ти не си нормален, Пърси. Няма от какво да…

— Благодаря — изтърсих аз. — Много благодаря, че ми напомнихте, господине!

— Пърси…

Изхвърчах навън.

В последния ден от срока наблъсках дрехите си в куфара.

Другите момчета се шегуваха, говореха за плановете си за ваканцията. Един щеше да ходи на планина в Швейцария. Друг щеше да плава с кораб из Карибските острови. Те бяха проблемни деца като мен, но преди всичко бяха богати проблемни деца. Татковците им бяха управители на фирми, посланици или знаменитости. Аз бях никой, от никакво семейство.

Попитаха ме какво ще правя през лятото.

Отговорих, че се връщам в града.

Не им казах, че ще се наложи да си намеря работа, да разхождам кучета или да продавам списания, за да си изкарам издръжката и да осигурявам пари за покер за пастрока си, както и да прекарвам свободното си време в тревоги къде ще ходя на училище наесен.

— О! — обади се едно от момчетата. — Гот!

Върнаха се към разговорите си, сякаш аз не съществувах.

Единственият човек, с когото не ми се искаше да се сбогувам, беше Гроувър. Оказа се обаче, че все още не се налага да мисля за това. Той си беше купил билет за Манхатън за същия автобус, така че потеглихме заедно.

През целия път Гроувър не спря да се озърта нервно и да следи другите пътници. Изведнъж ми мина през ума, че се държеше така при всяко излизане от „Янси“. Ставаше неспокоен, сякаш очакваше да се случи нещо лошо. Преди винаги решавах, че се тревожи някой да не го тормози. Но кой можеше да му посегне в автобуса?

Накрая вече не издържах.

— Търсиш някоя от Милостивите ли?

Гроувър подскочи на място.

— Ка… какво искаш да кажеш?

Признах си, че съм ги подслушал с господин Бранър преди изпита.

— И какво чу? — Единият му клепач затрепка нервно като пеперуда.

— А, почти нищо. Какво ще стане, като мине лятното слънцестоене?

Трепкане.

— Виж, Пърси… просто се тревожех за теб. Имаш халюцинации, въобразяваш си, че учителката по математика е демон…

— Гроувър…

— Просто казах на господин Бранър, че стресът ти идва малко в повече, затова си измислил госпожа Додс и…

— Гроувър, ама хич не те бива да лъжеш.

Ушите му почервеняха.

От джоба на ризата си извади намачкана визитка.

— Вземи я. В случай, че ти потрябвам през лятото.

Шрифтът беше много увъртян, което беше убийствено за моята дислексия, но в крайна сметка успях да разчета:

— Какво е Нечи…

— Не го казвай на глас! — изквича той. — Това е… ъъъ… моят адрес за през лятото.

Увесих нос. Значи и Гроувър си имаше лятна вила. Дори през ум не ми беше минавало, че и неговото семейство може да е богато.

— Добре — въздъхнах кисело. — Значи, ако реша да ти дойда на гости в имението…

— Да — кимна той, — или ако имаш нужда от мен.

— Че защо ще имам нужда от теб?

Прозвуча доста по-грубо, отколкото исках.

Гроувър пламна като домат.

— Виж, Пърси, истината е, че аз… аз, така да се каже, трябва да те пазя.

Изгледах го смаяно.

Цяла година се счепквах с останалите и го защитавах. По цели нощи не спях от тревога, че догодина, когато мен нямаше да ме има, ще го тормозят. А сега изведнъж ми заявяваше, че едва ли не той мен ме бил пазел.

— Гроувър, от какво точно ме пазиш?

Чу се силен стържещ звук. Изпод капака на автобуса се издигна черен пушек и замириса на развалени яйца. Шофьорът изруга и спря в аварийната лента на магистралата.

Отвори капака на двигателя и след няколко минутки ровичкане в него заяви, че се налага всички да слезем.

Намирахме се насред нищото — човек никога не би обърнал внимание на това място, освен ако автобусът му не се развали точно тук. От нашата страна на пътя имаше няколко кленови дървета и боклуци, изхвърлени от минаващи коли. От другата страна на нагорещената от следобедното слънце магистрала се мъдреше сергия за плодове.

Изложените стоки изглеждаха страхотно — препълнени щайги орехи и кайсии, кървавочервени череши и ябълки, кани сок, оставени да се охлаждат в лед във вани с извити крака. Клиенти нямаше, само три старици седяха на люлеещи се столове под сянката на един клен и плетяха най-големите чорапи, които съм виждал през живота си.

Чорапите бяха колкото пуловери, ама си бяха истински чорапи. Старицата отдясно плетеше единия, старицата отляво — другия. Тази в средата държеше огромна кошница с убийствено синя прежда.

И трите ми се видяха ужасно стари — с бледи лица, набръчкани като сушени сливи, с прибрани на кок бели коси, с кокалести ръце, които се подаваха изпод овехтели памучни рокли.

Но най-странното беше, че гледаха право към мен. Не към цялата група от закъсалия автобус, а точно към мен.

Обърнах се към Гроувър и видях, че е пребледнял като мъртвец. Ноздрите му потръпваха.

— Гроувър? Ей, човече…

— Кажи ми, че не гледат теб. Гледат те, нали?

— Аха. Странно, нали? Мислиш ли, че онези чорапи ще са ми по мярка?

— Не е смешно, Пърси. Изобщо не е смешно.

Старицата в средата извади гигантски ножици с остриета от злато и сребро. Чух как Гроувър рязко си поема дъх.

— Да се качим в автобуса. Хайде!

— Какво? Вътре е сто и петдесет градуса.

— Идвай! — Отвори вратата и се качи, но аз останах вън.

От другата страна на пътя стариците продължаваха да ме гледат. Средната сряза нишката и мога да се закълна, че и през четирите платна на магистралата се чу щракването на ножиците. Двете й посестрими събраха сините чорапи на топка, а аз продължих да се чудя за кого са — за Голямата стъпка или за Годзила.

В този момент шофьорът извади някакво димящо метално парче изпод капака. Автобусът потрепери, моторът изгърмя и след това забоботи равномерно.

Пътниците нададоха радостни възгласи.

— Така те искам! — изрева шофьорът и плесна с шапка по автобуса. — Всички обратно вътре!

Потеглихме отново, но на мен изведнъж ми призля, и мах чувството, че се разболявам.

Гроувър също не изглеждаше добре. Трепереше, зъбите му тракаха.

— Гроувър?

— Да?

— Какво криеш?

Обърса чело с ръкава на ризата си.

— Пърси, какво видя на сергията с плодове?

— Онези баби ли? Какво за тях? Не са като… госпожа Додс, нали?

Изражението му беше неразгадаемо, но въпреки това подсказваше, че стариците от сергията са нещо много, ама много по-страшно от госпожа Додс.

— Просто ми кажи какво видя — простена той.

— Онази в средата извади ножици и сряза преждата.

Той затвори очи и раздвижи ръка, все едно се кръстеше, ама не беше точно кръстене. Изглеждаше… по-древно.

— Видя я как отрязва нишката, така ли?

— Да. Е, и?

Още докато го казвах, разбрах, че е важно.

— Не, не, сънувам — измърмори Гроувър и задъвка палеца си. — Не искам да става като миналия път.

— Кой минал път?

— Винаги в шести клас. Не успяват да преминат нататък.

— Гроувър! — Повиших тон, вече наистина ме плашеше. — За какво говориш?

— Нека те изпратя до вас от автогарата. Моля те. Молбата ми се стори безкрайно странна, но се съгласих.

— Това някакво суеверие ли е?

Не получих отговор.

— Гроувър, онази отрязана нишка… Да не би да означава, че някой ще умре?

Той ме погледна тъжно, сякаш вече мислеше какви цветя да избере за погребението ми.