Похитителят на мълнии

Тринайсета главаСмъртоносен скок

Пътувахме с влака на запад — два дни през долини, реки и златни житни нивя.

Никой не ни нападна, но аз така и не успях да се отпусна. Имах чувството, че се намираме в стъклена витрина, а от всички страни ни наблюдават и само дебнат подходящата възможност.

Стараех се да не привличам внимание, тъй като името и снимката ми бяха на първа страница на няколко вестника по Източното крайбрежие. В „Трентън реджистър нюз“ беше поместена изпратена от някакъв турист снимка, на която се виждаше как слизам от автобуса. Приличах на избягал от лудницата. Мечът беше излязъл размазан, но си личеше, че държа нещо лъскаво в ръката си, подобно на бейзболна бухалка или стик. Текстът под снимката гласеше:

— Не се тревожи — каза ми Анабет. — Полицията на простосмъртните не би могла да ни открие.

Обаче не звучеше особено уверена.

Запълвах си времето с обикаляне из влака (защото наистина не ме свърташе на едно място) и зяпане през прозореца.

Веднъж дори видях семейство кентаври, които галопираха из житно поле с вдигнати лъкове, бяха излезли на лов. Малкото кентавърче, което беше с размерите на второкласник върху пони, ме забеляза и помаха.

Огледах хората наоколо, но никой друг не ги беше видял. Всички бяха забили носове в лаптопи и списания.

Една надвечер мярнах нещо огромно сред дърветата. Можех да се закълна, че е лъв, само дето в Америка няма лъвове, а и този беше колкото микробус. Козината му хвърляше златисти отблясъци на залязващото слънце. После направи огромен скок и изчезна.

Парите от наградата за връщането на пудела Гладиола стигнаха само за билети до Денвър. И то не със спален вагон, така че дремехме на седалките. Вратът ми се схвана. Стараех се да не се лигавя, докато спя, тъй като до мен седеше Анабет.

Хъркането на Гроувър постоянно ме стряскаше. Веднъж той сънуваше нещо и така се разтрепери, че му паднаха маратонките. Двамата с Анабет веднага се наведохме да му ги сложим, преди останалите да са видели копитата му.

— И кой иска да му помагаш? — попита изведнъж Анабет, след като наместихме маратонките на мястото им.

— Какво?

— Преди малко, докато спеше, измърмори „Няма да ти помогна“. Кого сънуваше?

Не ми се говореше. Вече за втори път сънувах онзи зловещ глас в ямата. Само че ми тежеше и затова реших да й разкажа.

Анабет дълго мисли и накрая рече:

— Не прилича да е Хадес. Обикновено той се явява на черен трон и никога не се смее.

— Предложи в замяна да ми даде майка ми. Кой друг би могъл да го стори?

— Ами… Може би иска да се въздигне от Подземното царство. Да свали олимпийците. Но защо ще настоява ти да му занесеш мълнията, след като вече е в ръцете му?

Поклатих глава, нямах никаква представа. Сетих се и за думите на Гроувър, че фуриите са търсели нещо в автобуса.

„Къде е? Къде?“

Гроувър сякаш долови чувствата ми. Изхърка в съня си, измърмори „Зеленчуци…“ и после главата му клюмна.

Анабет намести шапката му, за да скрие рогата.

— Пърси, не може да сключиш сделка с Хадес. Той е безсърдечен и алчен измамник. Дори и Милостивите да ни пощадиха този път…

— Този път? Искаш да кажеш, че и преди си се сблъсквала с тях?

Ръката й потърси наниза. Опипа едно от мънистата — лъскаво и бяло, с нарисувана ела.

— Да речем, че имам причини да недолюбвам господаря на мъртвите. Не бива да се изкушаваш да се пазариш за майка си.

— Ти какво би направила, ако ставаше въпрос за баща ти?

— Как какво? Ще го оставя да гние там.

— Не говориш сериозно, нали?

Анабет впи сивите си очи в мен. На лицето й се появи онова изражение, което бях видял в гората, когато се поя ви хрътката на Хадес.

— Баща ми не ме е искал от самото ми раждане — рече тя. — Не е искал дете. Когато съм се родила, помолил Атина да ме отведе и да ме отгледа на Олимп, понеже той бил прекалено зает с работата си. На нея това хич не й харесало. Отговорила му, че героите трябва да пораснат при простосмъртните си родители.

— Но как… щом не си родена в болница…

— Оставили са ме пред вратата на апартамента в златна люлка. Зефир, западният вятър, ме е донесъл от Олимп. Един нормален човек би го възприел като истинско чудо, нали? Би ме снимал за спомен и така нататък. Само че той винаги е говорел за появата ми, сякаш му е причинила най-голямото неудобство на света. Когато бях на пет, се ожени отново и напълно забрави за Атина. Създаде си обикновен простосмъртен живот, родиха му се две обикновени простосмъртни деца и се опитваше да забрави, че съществувам.

Загледах се през прозореца. В далечината просветваха уличните лампи на заспало градче.

Искаше ми се да я утеша, но не знаех как. Накрая казах:

— Майка ми се омъжи за един ужасен гадняр. Гроувър смята, че го е направила, за да ме защити… за да ме скрие зад мириса на простосмъртно семейство. Може би такава е била и идеята на баща ти.

Анабет не спираше да опипва огърлицата. Подръпваше златния пръстен между мънистата. Изведнъж ми мина през ума, че може би пръстенът беше на баща й. Защо тогава го носеше, след като толкова много мразеше баща си?

— Не му пука за мен — рече тя. — Жена му, доведената майка, се отнасяше с мен като с изрод. Не ми позволяваше да играя с нейните деца. Баща ми винаги беше на нейна страна. Всеки път, когато се случеше нещо, появяха се чудовища и така нататък, двамата ме гледаха обвинително: „Как смееш да излагаш семейството ни на опасност!“. Накрая разбрах, че съм нежелана, и избягах.

— На колко години беше?

— На седем.

— И си стигнала сама до лагера?

— Не, не бях сама. Атина ме пазеше, насочваше ме къде да намеря помощ. Срещнах някои добри приятели, които се грижеха за мен… поне за известно време.

Искаше ми се да попитам какво се е случило, но Анабет изглеждаше потънала в тъжни спомени. Имах чувството, че ако продължа с въпросите, съвсем ще се потисне.

Така че обърнах глава и под съпровода на хъркането на Гроувър гледах през прозореца как тъмните полета на Охайо прелитат покрай нас.

Към края на втория ни ден във влака, тринайсети юни, осем дни преди лятното слънцестоене, минахме през някакви златни хълмове, пресякохме река Мисисипи и навлязохме в Сейнт Луис.

Анабет изви врат, за да огледа Гейтуей Арч, която ми заприлича на огромна пазарска чанта, пльосната насред града.

— И аз искам — въздъхна тя.

— Какво?

— Да построя нещо такова. Виждал ли си Партенона, Пърси?

— Само на снимка.

— Някой ден ще го видя на живо — рече Анабет със замечтан поглед. — Ще построя най-величествения паметник на боговете. Нещо, което ще просъществува хиляди години.

— Искаш да станеш архитект? — засмях се аз.

Не знам защо, но ми се стори адски смешно, като си представих как Анабет си седи кротко и по цял ден чертае.

— Да — изчерви се тя, — архитект. Атина очаква всичките й деца да съзидават, а не просто да рушат, както един известен бог на земетресенията, да не споменавам името му.

Загледах се в бълбукащата кафява вода на Мисисипи.

— Съжалявам, това беше гадно.

— Не може ли поне за малко да сме от един отбор? — помолих аз. — Така де, Атина и Посейдон никога ли не са си помагали?

Анабет се замисли.

— Може би за колесницата… — рече тя неуверено. — Майка ми я направила, но Посейдон създал конете от морската пяна. Така че, да, работили са заедно, за да я завършат.

— Значи и ние можем да си помагаме. Нали?

Навлизахме в града, а Анабет не откъсваше поглед от арката, която се скри зад един хотел.

— Сигурно — рече накрая.

Спряхме на гарата в центъра. По високоговорителя обявиха, че имаме два часа престой, преди да продължим за Денвър.

Гроувър се протегна.

— Храна — отрони той, още преди да си е отворил очите.

— Ставай, козльо — сръга го Анабет. — Отиваме на разходка.

— Къде?

— Да видим арката — отвърна тя. — Едва ли друг път ще имаме шанса да се качим на върха. Идвате ли?

С Гроувър се спогледахме.

Не бях въодушевен от идеята, но това едва ли щеше да спре Анабет, а със сигурност не можехме да я оставим да обикаля сама.

— Стига да има къде да хапнем, без да ни нападат чудовища — сви рамене Гроувър.

Арката беше само на няколко пресечки от гарата, а късно следобед опашките пред нея не бяха толкова големи. Обиколихме набързо подземния музей, разгледахме фургоните и индиански предмети от началото на XIX век. Не беше кой знае колко интересно, но Анабет не преставаше да ни залива с любопитни факти за строежа на арката, а Гроувър не спираше да подава желирани бонбони, така че бях доволен.

Въпреки това не спирах да се озъртам и да оглеждам хората наоколо.

— Подушваш ли нещо? — прошепнах на Гроувър.

Той извади нос от пакета с бонбони и завъртя глава насам-натам.

— Подземия — намръщи се Гроувър. — В подземията винаги мирише на чудовища.

Аз обаче усещах, че нещо не беше както трябва. Имах чувството, че ни заплашва опасност.

— Помните ли кои са символите на различните богове? — попитах.

Анабет четеше някакво табло за построяването на арката, но вдигна поглед.

— Аха?

— Ами, Ха де…

— На обществено място сме… — прекъсна ме Гроувър Имаш предвид нашия приятел долу?

— Ъъъ, да. Та нашият приятел долу, той нямаше ли шапка като тази на Анабет?

— Да — кимна Анабет. — Шлемът на мрака е символът на властта му. Видях го на трона му, когато беше дошъл на Олимп за срещата на зимното слънцестоене.

— Бил е там?

— Единствено тогава му е разрешено да се качва на Олимп. В най-късия и мрачен ден на годината. Но неговият шлем е много по-могъщ от моята шапка-невидимка.

— С него се превръща в мрак — потвърди Гроувър. — И може да минава през стени. Ако е с шлема, не можеш нито да го докоснеш, нито да го чуеш. Освен това излъчва такъв ужас, че може да полудееш или сърцето ти да се пръсне. Защо според теб всички разумни същества се страхуват от тъмното?

— Тогава… как можем да сме сигурни, че в момента не е тук? — попитах аз.

Анабет и Гроувър се спогледаха.

— Не можем — отвърна той.

— Благодаря, страшно ме успокои. Останаха ли още бонбони?

Почти бях успял да заглуша параноята си, когато видях миниатюрната кабина на асансьора, с който щяхме да се качим до върха на арката, и сърцето ми отново изтръпна. Ненавиждах затворени пространства. Подлудяваха ме.

Напъхахме се вътре заедно с една дебела лелка и нейното куче — чихуахуа с нашийник от фалшиви диаманти. Реших, че може би лелката беше сляпа, а кучето й беше водач, тъй като никой от охраната не й направи забележка.

Започнахме да се изкачваме по арката. Никога преди не се бях возил с асансьор, който прави завои и стомахът ми се бунтуваше.

— Къде са родителите ви? — обади се изведнъж дебеланата.

Тя беше с малки лъскави очички, остри, потъмнели от много кафе зъби, голяма шапка и рокля от джинсов плат, която сякаш всеки миг щеше да се пръсне по шевовете.

— Долу са — отговори Анабет. — Страх ги е от високото.

— О! Горките!

Кучето изръмжа.

— Спокойно, синко. Дръж се прилично — скара му се жената.

Кучето имаше същите малки лъскави очички като собственичката си — интелигентни и зли.

— Синко ли го наричате? — любезно попитах аз. — Така ли се казва?

— Не — отвърна тя.

И се усмихна, сякаш с това въпросът бе изчерпан.

Площадката за наблюдение на върха приличаше на тенекиена барака с редици малки прозорчета към града и към реката.

Гледката беше хубава, но ако имаше нещо, което ненавиждах повече от затворени пространства, то това бяха затворените пространства на двеста метра над земята. След по-малко от минута вече бях готов да си тръгна.

Анабет обаче не спираше да обяснява за основите, колоните, подпорите и така нататък, как, ако тя била архитектът, щяла да направи прозорците по-големи, а подът — прозрачен. Сигурно можеше да остане там часове наред, но за моя радост пазачът обяви, че площадката за наблюдение затваря.

Поехме към изхода, Анабет и Гроувър влязоха в кабинката на асансьора и аз тъкмо се канех да ги последвам, когато видях, че вътре имаше още двама човека. За мен нямаше място.

— Изчакайте следващата кабина, господине — каза пазачът.

— Ще останем с теб — рече Анабет.

Само че това щеше да предизвика бъркотия и да отнеме още повече време.

— Не, няма проблем. Ще се видим долу — отвърнах аз.

Гроувър и Анабет се спогледаха нерешително, но в този миг вратата се затвори и кабинката потегли надолу.

На площадката бяхме останали само аз, малко момче с родителите си, пазачът и дебелата дама с кучето чихуахуа.

Усмихнах й се смутено. Тя също ми се усмихна в отговор и змийският й език изскочи между зъбите.

Какво?!?

Змийски език?

Но още преди да успея да осъзная какво точно бях видял, кучето скочи от ръцете й и започна да лае по мен.

— Спокойно, синко — обади се собственичката му. — Не виждаш ли, че моментът не е подходящ? Я, още колко хора има тук.

— Кученце! — обади се момченцето. — Кученце, ела тук.

Родителите му го хванаха и го дръпнаха назад.

Кучето оголи зъби, от черните му устни капеше пяна.

— Е, сине — въздъхна дебеланата. — Щом настояваш…

Сърцето ми изтръпна.

— Защо наричате „сине“ това чихуахуа?

— Защото не е чихуахуа, миличък — отвърна тя, — а Химера. Но не се тревожи, много хора го бъркат.

Запретна ръкавите си и отдолу се показа люспеста зелена кожа. Усмихна се, зъбите й вече бяха змийски. Зениците на очите й се издължиха като на влечуго.

Кучето залая още по-силно и с всяко джафкане като че ли нарастваше — първо стана колкото доберман, после колкото лъв. Лаят се превърна в рев.

Момченцето изпищя. Родителите му го задърпаха към изхода и там се блъснаха в пазача, който стоеше като парализиран и смаяно зяпаше чудовището.

Химера вече беше толкова висок, че гърбът му опираше в тавана.

Имаше глава на лъв със сплъстена от кръв грива, тяло и копита на огромен козел и змия вместо опашка — триметрова гърмяща змия, която излизаше направо от рошавата задница. Нашийникът от фалшиви диаманти все още си стоеше на врата му и на него се поклащаше плочка, вече с размерите на пътна табела, на която пишеше: „Химера. Бесен. Огнедишащ. Отровен. Ако го намерите, моля, обадете се в Тартар, вътр. 954.“

Дадох си сметка, че дори не бях посегнал да извадя меча си. Ръцете ми бяха изтръпнали. Бях на по-малко от три метра от кръвожадния Химера и знаех, че при най-малкото движение той щеше да ми се нахвърли.

Жената змия изсъска нещо, което можеше да мине за смях.

— Трябва да се чувстваш поласкан, Пърси Джаксън. Господарят Зевс рядко ми позволява да подлагам на изпитание герои с моята челяд. Аз съм майката на чудовищата — страшната Ехидна!

Не бях на себе си от страх, но въпреки това успях да попитам:

— Ехидната не беше ли мравояд?

Тя изрева, змийското й лице покафеня от гняв.

— Мразя да ме наричат така! Мразя Австралия! Да кръстят това смешно животно на мен! Сам си го изпроси Пърси Джаксън, сега синът ми ще те унищожи!

Химера нападна с оголени лъвски зъби. Отскочих встрани и на косъм избягнах пастта му.

Озовах се до семейството и пазача, които вече крещяха с цяло гърло и се опитваха да отворят аварийния изход.

Не можех да позволя да пострадат.

Извадих меча си, изтичах в другия край на площадката и извиках:

— Хей, чихуахуа!

Химера се завъртя с изненадваща бързина. Преди да успея да замахна, той отвори уста, от която изригна смрад като от най-голямото бунище на света и изстреля мощна огнена струя право към мен.

Хвърлих се настрани. Килимът изригна в пламъци, веждите и косата ми бяха опърлени.

Там, където бях стоял допреди секунда, сега в стената на арката зееше дупка, от която се стичаше разтопен метал.

Супер! В сметката ми вече имаше и разрушен национален паметник на културата.

Стиснах здраво меча и в мига, в който Химера се обръщаше, замахнах с все сила към врата му.

Фатална грешка.

Острието уцели нашийника и отскочи. Помъчих се да запазя самообладание, но така се бях улисал да се браня от огнената лъвска паст, че напълно забравих змията на опашката, която ненадейно се стрелна и впи зъби в прасеца ми.

От отровата кракът ми мигом се вцепени. Опитах се да наръгам Химера с Въртоп, но змийската опашка се уви около глезена ми и ме повали, мечът изхвръкна от ръката ми и полетя през дупката към Мисисипи.

Успях да се изправя на крака, но знаех, че съм загубил. Бях обезоръжен. Усещах как смъртоносната отрова се изкачва към сърцето ми.

Хирон беше казал, че Анаклусмос винаги ще се връща при мен, но джобът ми беше празен. Може би беше паднал прекалено далече. Или пък се появяваше само когато беше във формата на химикал. Нямах представа кое от двете беше вярно, а и едва ли щях да доживея да разбера. Отстъпих към дупката в стената. Химера се приближи с ръмжене, от устата му излизаше дим.

— Днешните герои не са като едно време, нали, синко? — изкикоти се Ехидна.

Чудовището изръмжа. Явно не бързаше да ме довърши, нямаше къде да му избягам.

Погледнах към пазача и семейството — момчето се криеше зад баща си.

Трябваше да защитя тези хора. Не можех просто така да… умра.

Опитах се да събера мислите си, но цялото ми тяло гореше. Чувствах се замаян.

Нямах меч. Изправен бях пред огромно огнедишащо чудовище и майка му. И бях изплашен.

Нямаше накъде да мърдам, така че стъпих на ръба на дупката. Далече долу блещукаше реката.

Дали, след като ме убиеха, чудовищата щяха да изчезнат? Без да закачат хората?

— Щом си син на Посейдон — изсъска Ехидна, — не би трябвало да се боиш от водата. Скачай, Пърси Джаксън. Докажи, че водата няма да те нарани. Скочи и вземи меча си. Докажи произхода си.

Да, как ли пък не! Някъде бях чел, че ако скочиш във вода дори и от десетина метра е същото, като да паднеш върху асфалт. Скочех ли оттук, щях да се размажа като палачинка.

Муцуната на Химера беше нагрята до червено, готвеше се за още една огнена струя.

— Съмнението те гризе — продължи Ехидна. — Не вярваш на боговете. Не те виня, дребен страхливец. По-добре да умреш сега. Боговете не вярват в нищо. Отровата е в сърцето ти.

Права беше, умирах. Усещах как дишането ми се забавя.

Никой не можеше да ме спаси, дори и боговете.

Отстъпих назад и погледнах надолу към реката. Спомних си топлата усмивка на баща ми. Не можеше да не ме е виждал, когато съм бил бебе. Трябва да е идвал при люлката ми.

Спомних си въртящия се зелен тризъбец, който се появи над главата ми в нощта на пленяването на знамето, когато Посейдон ме призна за свой син.

Но тук морето го нямаше. Това беше Мисисипи, далеч навътре в сушата. Богът на моретата нямаше какво да прави тук.

— Умри, невернико! — изръмжа Ехидна, а Химера избълва огнен стълб в лицето ми.

— Татко, помогни ми — помолих се аз.

Обърнах се и скочих. С пламнали дрехи и пулсираща във вените ми отрова литнах към реката.