Похитителят на мълнии

Двайсета главаИзправям се срещу смахнатия си роднина

Прибра ни един катер на бреговата охрана, но за щастие спасителите бяха твърде заети, за да ни обърнат внимание и да се зачудят какво правят три облечени хлапета насред залива. Имаха да се оправят с цяло бедствие. По радиостанцията им не спираха да пристигат нови сигнали за помощ.

Оставиха ни на кея в Санта Моника с хавлии на раменете и бутилки с вода с надпис „Млад помощник на бреговата охрана“ и хукнаха към следващата си задача да спасяват пострадали.

От дрехите ни капеше вода — дори и от моите. Когато катерът на бреговата охрана се появи, се сетих, че ако ме извадеха от водата абсолютно сух, щях да изкарам акъла на спасителите. Затова нарочно се оставих да се намокря. По моя заповед магията, която обикновено ме държеше сух, веднага изчезна.

Освен това бях бос, тъй като дадох обувките си на Гроувър. По-добре беше хората да се чудят защо един от нас е бос, вместо защо има копита.

След като излязохме на сушата, поехме надолу по брега. Гледахме как градът гореше на фона на красивия изгрев. Имах чувството, че съм се завърнал от мъртвите и всъщност точно това се беше случило. Раницата ми тежеше заради мълнията на Зевс. Още повече натежаваше сърцето ми заради срещата ми с мама.

— Не мога да повярвам — въздъхна Анабет. — Изминахме толкова много път…

— Това беше номер — рекох. — Хитрост, достойна за Атина.

— Хей! — извика възмутено тя.

— Но вече знаеш истината, нали?

Тя сведе поглед, гневът й отшумя.

— Да, досетих се.

— Но аз не съм! — оплака се Гроувър. — Някой ще бъде ли така добър…

— Пърси… — рече Анабет. — Съжалявам за майка ти…

Престорих се, че не съм я чул. Иначе щях да се разрева като малко момче.

— Оракулът беше прав — заобяснявах. — „На запад те чака богът двулик“ не се е отнасяло за Хадес. Хадес не желае война между тримата големи. Някой друг е замислил кражбата — взел е мълнията на Зевс и шлема на Хадес и е натопил мен, тъй като съм син на Посейдон. Така и двете страни ще обвинят Посейдон. До залез-слънце ще избухне война между тримата братя. И причината за нея ще съм аз.

Гроувър замислено поклати глава.

— Но кой би проявил подобна хитрост? Кой би искал да предизвика война?

— Не се ли сещаш? — отвърнах аз и се спрях. — За вълка говорим…

Беше се появил на петнайсетина метра пред нас — с черната каска и слънчевите очила, с алуминиевата бейзболна бухалка на рамо. Моторът му ръмжеше оглушително, фарът обагряше пясъка в кървавочервено.

— Хей, дребосък! — извика Арес, все едно искрено се радваше да ме види. — Какво правиш тук? Вече трябваше да си умрял.

— Лъжец! Ти си откраднал шлема и мълнията!

Той се ухили.

— Е, не съм ги откраднал собственоръчно. Категорично е забранено боговете да взимат чужди символи на властта. Но ти не си единственият герой на света, който може да изпълнява задачи.

— Кого използва? Клариса ли? Тя е била на Олимп на зимното слънцестоене.

От предположението ми като че ли го напуши смях.

— Няма значение. Сега по-важното е друго. Ти, дребосък, пречиш на войната. Трябваше да умреш в Подземното царство. И тогава старият водорасляк щеше да се вбеси на Хадес. Мълнията щеше да е в ръцете на смрадливия мършояд и Зевс щеше да е бесен на него. А Хадес щеше да продължава да си търси ето това…

Извади от джоба си скиорска шапка — от онези, които носят банковите обирджии по филмите — и я закачи на вилката на мотора си. Шапката веднага се превърна в изящно изработен бронзов шлем.

— Шлемът на мрака! — ахна Гроувър.

— Точно така — кимна Арес. — Та докъде бях стигнал? А, да, Хадес щеше да е бесен на Зевс и Посейдон, тъй като нямаше да знае кой му е отнел шлема. И за нула време тримата щяха да се счепкат.

— Но те са ти роднини! — извика Анабет.

Той сви рамене.

— Кавгата между роднини е най-добрата война. Най-кървавата. Винаги съм казвал, че няма по-приятно нещо от това да гледаш как близките ти се бият един с друг.

— Ти ми даде раницата в Денвър — обадих се аз. — И мълнията е била вътре през цялото време.

— И да, и не — отвърна Арес. — Сигурно е твърде сложно за малкото ти мозъче на смъртен, но раницата е ножницата на мълнията, съвсем леко преобразена. Мълнията е свързана с нея — нещо като твоя меч, хлапе. Той винаги се връща в джоба ти, нали?

Нямах представа откъде го знаеше, но пък богът на войната би трябвало да разбира от подобни работи, нали?

— Както и да е — продължи той, — поиграх си малко с магия, така че мълнията да се върне в раницата чак когато стигнеш до Подземното царство. Озовеш ли се близо до Хадес и — хоп!, имате поща! А ако беше загинал преди това, нямаше да е голяма загуба — оръжието пак щеше да си остане при мен.

— Но защо не си я оставил при теб? — попитах. — Защо ти е трябвало да я пращаш на Хадес?

Арес сви устни. За миг като че ли се вслушваше в някакъв чужд глас в главата си.

— Защо не я оставих… да… с подобно оръжие… Като че ли беше в транс. Мина една секунда, после втора…

Хвърлих смутен поглед към Анабет. Изведнъж лицето му се проясни.

— Щеше да е твърде сложно. Да, точно така! Най-добре да хванат теб с мълнията, така ти ще излезеш виновен.

— Лъжеш! — рекох. — Някой друг ти е подсказал да изпратиш мълнията в Подземното царство, нали?

— Нищо подобно! — От слънчевите му очила се дигна струйка дим, сякаш те щяха да пламнат всеки момент.

— Не ти си заповядал кражбата — продължих. — Друг е изпратил някой герой да отмъкне двете оръжия. След това Зевс те е пуснал по следите на крадеца и ти си го открил. Но не си го предал на Зевс. Нещо те е убедило да го пуснеш. Задържал си оръжията, докато се появи друг герой. Онзи в ямата ти заповядва!

— Аз съм богът на войната, не приемам заповеди от никого! Аз не сънувам!

Премигах объркано.

— Че кой говори за сънища?

Арес изглеждаше ядосан, но се опита да го прикрие.

— Да се върнем към настоящия проблем, дребосък. Ти си жив. Не мога да ти позволя да отнесеш мълнията на Олимп. Може и да успееш да накараш онези твърдоглави идиоти да се вслушат в историята ти. Затова трябва да те убия. Нищо лично.

Щракна с пръсти. Пясъкът пред него избухна и се появи див глиган — по-голям и по-грозен от онзи, чиято глава висеше на вратата на №7 в лагера. Звярът ровеше с копито и ме гледаше кръвожадно с кръглите си очички, наведе острите си като бръсначи бивни и зачака заповед за атака.

Отстъпих назад в прибоя.

— Страх те е да се изправиш сам срещу мен ли, Арес?

Той се разсмя, но смехът му прозвуча малко изкуствено… Нещо го тревожеше.

— Ти си силен само в едно, дребосък — в бягството. Избяга от Химера. Избяга от Подземното царство. Не си достатъчно добър за мен.

— Май наистина те е страх?

— Само в пубертетските ти сънища. — Очилата му вече се топяха от пламъците в очите му. — Не мога лично да се намесвам. Съжалявам, хлапе. Под нивото ми си.

— Бягай, Пърси! — извика Анабет.

Огромният глиган се втурна към мен.

Вече ми беше писнало да бягам от чудовища. Както и от Хадес, Арес и когото и да е било.

В мига, в който глиганът се впусна към мен, аз извадих меча си и отстъпих встрани. Въртоп се появи в ръцете ми. Замахнах нагоре. Отсечената дясна бивна на глигана падна в нозете ми, а обърканото животно продължи навътре в морето.

— Вълна! — извиках.

От спокойното море изригна висока вълна и се стовари върху глигана. Звярът ужасено изскимтя и изчезна.

Обърнах се към Арес.

— Е, сега ще се изправиш ли срещу мен? Или пак ще се скриеш зад някой от питомците си?

Лицето на Арес беше почервеняло от гняв.

— Внимавай, хлапе. Мога да те превърна в…

— Хлебарка — обадих се. — Или червей. Да, знам. И така няма да рискуваш да ти нашаря божествения задник, нали?

Над очилата му танцуваха пламъци.

— О, наистина си го просиш!

— Ако загубя, може да ме превърнеш, в каквото си поискаш. И да вземеш мълнията. Но ако спечеля, мълнията и шлемът остават за мен, а ти си поемаш по пътя без повече да ни закачаш.

Арес изсумтя.

Свали бейзболната бухалка от рамото си.

— Как предпочиташ да те размажа — в класически или в модерен стил?

Показах му меча си.

— Чудесно, мъртвецо — отвърна той. — Значи класически.

Бейзболната бухалка се превърна в огромен меч, който той държеше с две ръце. Ръкохватката завършваше с голям сребърен череп с рубин в устата.

— Пърси — обади се Анабет. — Недей, той е бог.

— Той е страхливец — отвърнах аз.

Тя преглътна.

— Вземи, за късмет.

Свали наниза с мънистата от петте години в лагера и пръстена от баща си и я сложи на врата ми.

— Примирие — рече. — Този път Атина и Посейдон ще бъдат заедно.

Лицето ми пламна, но успях да се усмихна.

— Благодаря.

— Вземи и това. — Гроувър ми подаде една смачкана консервна кутия, която вероятно бе пазил в джоба си като неприкосновен запас в продължение на хиляди мили. — И сатирите са с теб.

— Гроувър… Не знам какво да кажа.

Той ме потупа по рамото. Пъхнах смачканата кутия в задния си джоб.

— Приключихте ли вече със сбогуването? — Арес пристъпи напред, черният му кожен шлифер се влачеше по пясъка, мечът искреше като в пламъци на лъчите на изгряващото слънце. — Сражавам се откакто свят светува, хлапе. Силата ми е безкрайна и не мога да умра. А ти с какво можеш да се похвалиш?

„Поне не съм толкова високомерен“, помислих си, но не го изрекох на глас. Стоях в прибоя, водата стигаше до глезените ми. Спомних си какво беше казала Анабет в онази закусвалня в Денвър: „Арес притежава единствено груба сила. Нищо друго. Понякога дори и силата отстъпва пред мъдростта.“

Замахна към главата ми, само че мен вече ме нямаше там.

Тялото ми реагира инстинктивно. Водата сякаш ме изхвърли във въздуха като катапулт и аз прелетях над бога, като в движение замахнах с меча. Арес обаче също беше бърз. Завъртя се и с лекота парира удара, който трябваше да разсече гръбнака му.

Той се ухили:

— Не е зле, хич не е зле.

Нахвърли се отново и аз се принудих да скоча на брега. Опитах се да отстъпя встрани, за да се върна във водата, но Арес като че ли се досещаше каква е целта ми и не ми позволи. Притискаше ме толкова настойчиво, че трябваше да вложа всичко от себе си, за да не ме накълца на парчета. Продължавах да отстъпвам навътре по плажа. Не намирах никаква пролука да атакувам. Мечът му беше поне половин метър по-дълъг от Анаклусмос.

„Стреми се да се приближиш — беше ми казал веднъж Люк в часовете по фехтовка, — когато си с по-къс меч, скъси дистанцията.“

Хвърлих се напред, но Арес ме очакваше. Изби меча от ръцете ми и ме ритна в гърдите. Литнах във въздуха — поне седем-осем метра. Сигурно щях да си счупя врата, ако не се бях приземил на мекия пясък на една дюна.

— Пърси! — извика Анабет. — Ченгета!

Всичко пред очите ми се размазваше. Имах чувството, че в гърдите ме е ударил с глава някой овен, но успях да се изправя на крака.

Не смеех да отклоня поглед от Арес, но с периферното си зрение зърнах червените лампи на патрулката, спряла на булеварда. Чуваше се как се затръшват врати на коли.

— Ето там, полицай! — извика някой. — Виждате ли?

— Прилича на онова хлапе от телевизията — обади се дрезгав глас. — Какво по…

— Онзи е въоръжен — намеси се друг полицай. — Повикайте подкрепления.

Изтърколих се настрани и мечът на Арес се заби в пясъка.

Изтичах до Въртоп, вдигнах го и замахнах към лицето на Арес, но той отново парира удара ми.

Всеки път сякаш предварително му беше ясно какво ще се опитам да направя.

Отстъпих назад във водата, като го принудих да ме последва.

— Признай си, хлапе — извика Арес. — Нямаш никаква надежда, просто си играя с теб.

Сетивата ми работеха на максимални обороти. Сега ми стана ясно какво беше имала предвид Анабет с думите, че СДВ може да те спаси в сражение. Бях напълно нащрек, нищо не се изплъзваше от погледа ми.

Виждах кои мускули на Арес се стягат. Досещах се накъде ще атакува.

В същото време съзнавах присъствието на Анабет и Гроувър на десетина метра вляво от мен. Видях да пристига втора полицейска кола с пуснати сирени. Започнаха да се събират и зяпачи — хора, които обикаляха по улиците заради земетресението. В тълпата мярнах неколцина, които вървяха със странната потропваща походка на сатири. Имаше и трепкащи духове, все едно мъртвите бяха излезли от царството на Хадес, за да наблюдават битката. Чух плясъка на кожени криле, фуриите кръжаха над главите ни.

Още сирени.

Навлязох още по-дълбоко във водата, но Арес беше бърз като мълния.

Върхът на меча му проряза ръкава и от рамото ми бликна кръв.

Разнесе се глас по мегафон:

— Хвърлете оръжията! Оставете ги на земята! Веднага!

Оръжията ли?

Погледнах меча на Арес, очертанията му леко трептяха и се изменяха — ту беше меч, ту се превръщаше в пистолет. Нямах представа какво виждаха другите в ръцете ми, но определено едва ли им беше по вкуса.

Арес се обърна и изгледа кръвнишки зяпачите, а това ми даде възможност да си поема дъх. Вече се бяха събрали пет полицейски автомобила — зад тях се криеха десетина полицаи с насочени към нас пистолети.

— Това е личен въпрос! — извика Арес. — Изчезвайте! Вдигна ръка и от полицейските коли лумнаха пламъци.

Полицаите едва успяха да отскочат назад и колите избухнаха. Хората се разбягаха с писъци. Арес избухна в гръмогласен смях.

— Е, геройче, време е и теб да те хвърлим на кладата. Замахна. Отклоних удара. Бях достатъчно близо, за да се опитам да го пронижа, помъчих се да го подлъжа и да го финтирам, но той с лекота парира.

Вълните достигаха до гърба ми. Арес беше във вода до бедрата и навлизаше в дълбокото след мен.

Усещах ритъма на морето, вълните нарастваха, прииждаше приливът и изведнъж ми хрумна идея.

„По-малки вълни“ — заповядах наум и водата край мен като че ли спадна. Сдържах прилива със силата на волята си, но зад мен напрежението нарастваше като в бутилка с газирана вода, запушена с коркова тапа.

Арес пристъпи напред със самоуверена усмивка. Свалих меча, все едно вече нямах сили.

„Задръж още миг!“ — помолих морето. Натискът вече почти ме събаряше.

Богът вдигна меча си. В този миг отприщих прилива, скочих на гребена на една вълна и се насочих право към Арес.

Двуметровата вълна го удари в лицето, той започна да ругае и да плюе, устата му се напълни с водорасли. Озовах се зад него и отново финтирах към главата му. Арес се обърна навреме и вдигна меча си, но този път беше по-бавен — номерът ми го беше изненадал. В последния миг аз смених посоката, извъртях Въртоп настрани и го забих във водата, насочвайки острието към петата на Арес.

В сравнение с последвалия писък земетресението на Хадес беше дреболия.

Дори морето се отдръпна и около Арес се появи един кръг от петнайсет метра мокър пясък.

Икор — скъпоценната кръв на боговете — пулсираше от прореза в ботуша му. Изражението на лицето му беше отвъд омразата — болка, изненада, невероятно смайване, че е бил наранен.

Закуцука към мен, мълвейки ругатни на старогръцки.

Но нещо го спря.

Все едно облак закри слънцето. Светлината помръкна. Звуците и цветовете избледняха. Студено, тежко присъствие премина над плажа, забави времето, температурата падна до нулата, изведнъж почувствах, че животът няма смисъл, че продължаването на борбата е безполезно.

Мракът отмина.

Арес изглеждаше зашеметен.

Зад нас горяха полицейски автомобили. Зяпачите се бяха разбягали. Анабет и Гроувър стояха смаяни и гледаха как водата се връща отново към нозете на Арес и искрящата златиста кръв се размива в прилива.

Арес свали меча.

— Създаде си страшен враг, родственико — рече той. — Сам подпечата съдбата си. Всеки път, щом вдигнеш меча си в битка, всеки път, щом се надяваш на победа, моето проклятие ще тегне над теб. Пази се, Пърси Джаксън! Пази се!

Тялото му започна да свети.

— Пърси — извика Анабет. — Не гледай!

Извърнах глава, а Арес разкри истинския си божествен образ. Знаех, че ако погледна, ще бъда изпепелен.

Светлината угасна.

Арес беше изчезнал. Приливът се отдръпна и се показа бронзовият шлем на Хадес.

Взех го и поех към приятелите си.

Преди да стигна до тях, чух плясък на кожени криле. От небето се спуснаха три злобни баби с плетени капели и огнени камшици и кацнаха пред мен.

Тази в средата, госпожа Додс, пристъпи напред. Беше оголила зъби, но за първи път не изглеждаше страшна, а по-скоро разочарована, все едно вече си е представяла как закусва с мен, но в крайна сметка е решила, че няма да съм й вкусен.

— Видяхме всичко — изсъска тя. — Значи наистина не си бил ти?

Хвърлих й шлема и фурията изненадано го хвана.

— Върнете го на господаря Хадес — рекох. — И му кажете истината. Кажете му да спре приготовленията за война.

Госпожа Додс се поколеба, облиза зелените си загрубели устни с раздвоения си змийски език.

— Живей добре, Пърси Джаксън. Стани истински герой. Защото в противен случай, ако отново попаднеш в ноктите ми…

Тя се разкикоти отвратително, наслаждаваше се на идеята. След това заедно със сестрите си разпериха криле, издигнаха се в изпълненото с пушеци небе и изчезнаха.

Най-сетне стигнах до Гроувър и Анабет, които ме гледаха смаяно.

— Пърси… — поде Гроувър. — Това беше невероятно…

— Ужасяващо — прекъсна го Анабет.

— Страхотно! — поправи я Гроувър.

Не се чувствах ужасен. Нито пък страхотно. Просто бях уморен и останал без сили.

— Усетихте ли го? — попитах. — Не знам какво беше, но…

И двамата смутено кимнаха.

— Може би бяха фуриите — предположи Гроувър.

Не бях сигурен. Нещо беше попречило на Арес да ме убие и каквото и да беше то, беше много по-могъщо от фуриите.

Погледнах Анабет и тя мълчаливо кимна. Вече знаех какво беше онова в ямата — онова, което командваше от входа към Тартар.

Взех си раницата от Гроувър и надникнах вътре. Мълнията си беше на мястото. Нищо и никаква вещ, която за малко не беше довела до избухването на Третата световна война.

— Трябва да се върнем в Ню Йорк — рекох. — До залез-слънце.

— Няма начин — отвърна Анабет, — освен ако…

— Не летим.

Тя ме зяпна.

— Но ти не бива да летиш със самолет! Зевс може да те… А и сега ще носиш оръжие, много по-мощно от атомна бомба!

— Да — кимнах. — Точно така е. Да вървим.