Похитителят на мълнии

Двайсет и първа главаРазчиствам си сметките

Беше странно как хората си затваряха очите пред някои неща и ги напасваха в своята представа за действителността. Хирон ми го беше казал отдавна, но както обикновено, оцених мъдростта му едва впоследствие.

Според новинарските емисии експлозиите на кея в Санта Моника бяха предизвикани от луд похитител на деца, стрелял с пистолет по полицейска кола. Куршумът случайно улучил тръба на газопровод, разкъсана от земетресението. Въпросният луд похитител (Арес) бил отвлякъл мен и още две деца в Ню Йорк и ги повел на десетдневно ужасяващо пътешествие из страната.

Горкият Пърси Джаксън значи все пак не беше чак такъв международен престъпник. Журналистите твърдяха, че съм бил причинил хаоса в онзи автобус в Ню Джърси, докато съм се опитвал да се измъкна от похитителя (след това свидетели дори се кълняха, че са видели високия мъж в кожени дрехи в автобуса. „Ама чак сега си го спомних!“). Лудият бил виновникът и за експлозията в Сейнт Луис. Все пак едно хлапе не би могло да направи подобно нещо, нали? Една бдителна сервитьорка в Денвър била видяла как мъжът заплашва отвлечените деца, накарала един приятел да ги снима и алармирала полицията. И накрая смелият Пърси Джаксън (това хлапе все повече започваше да ми харесва) откраднал оръжието от своя похитител в Лос Анджелис и се изправил срещу него в двубой с пистолети на брега. Полицията пристигнала навреме, но в зрелищна експлозия петте полицейски коли избухнали и лудият избягал. За щастие нямало жертви. Пърси Джаксън и приятелите му били в безопасност под закрилата на полицията.

Журналистите сами си измислиха цялата тази история. Ние само кимахме и се опитвахме да изглеждаме уплашени и уморени (което не беше трудно) и се преструвахме на изтормозени за пред камерите.

— Най-голямото ми желание — заявих със сълзи на очите — е да видя отново любящия си пастрок. Всеки път, когато го чуех как ме ругае по телевизията, аз знаех… че някак си… нещата между нас ще се изгладят. Сигурен съм, че с радост ще възнагради всеки жител на красивия град Лос Анджелис с безплатен уред от магазина си. Ето това е неговият телефонен номер.

Полицаите и журналистите бяха толкова трогнати, че за нула време събраха пари за три билета за първия полет за Ню Йорк.

Знаех, че нямам друг избор и трябва да летя. Надявах се Зевс да ми пусне малко аванта предвид обстоятелствата. Но пак ми беше трудно да се кача на самолета.

Излитането беше истински кошмар. Всяко разтърсване беше по-страшно и от старогръцко чудовище. През целия път се държах здраво за подлакътниците и ги пуснах чак когато кацнахме на „Ла Гуардия“.

И тук ни чакаха журналисти, но успяхме да им се изплъзнем благодарение на Анабет, която си сложи шапката-невидимка и ги примами настрани — „Ей там са, до машината за сладолед!“ — и след това дойде при нас на изхода.

На стоянката за таксита се разделихме. Казах на Анабет и Гроувър да се върнат в лагера и да разкажат на Хирон за случилото се. Те не бяха съгласни и на мен ми беше трудно да се разделим след толкова приключения, но знаех, че последната част от пътуването трябваше да съм сам. Ако нещо се объркаше, ако боговете не ми повярваха… Исках Анабет и Гроувър да оцелеят и да разкажат истината на Хирон.

Скочих в едно такси и поех към Манхатън.

Половин час по-късно влязох в преддверието на „Емпайър Стейт Билдинг“.

Сигурно приличах на бездомник с изпокъсаните си дрехи и изподрано лице. Не бях спал повече от двайсет и четири часа.

Отидох при пазача на рецепцията и казах:

— Шестстотния етаж.

Той четеше дебела книга с рисунка на вълшебник на корицата. Аз лично не си падам по фантастиката, но сигурно тази беше доста добра, тъй като пазачът дори не вдигна поглед от нея.

— Няма такъв етаж, хлапе.

— Искам аудиенция при Зевс.

Той се усмихна разсеяно.

— Какво?

— Чу ме.

Бях на косъм да реша, че е обикновен смъртен, и да побягна, преди да е извикал санитарите от лудницата, но тогава пазачът каза:

— Ако нямаш покана, няма да получиш никаква аудиенция. Повелителят Зевс не приема никого без предварителна уговорка.

— В случая ще направи изключение. — Свалих раницата и я отворих.

Онзи надникна, видя металния цилиндър и в първите няколко секунди не зацепи какво представляваше той. След това пребледня.

— Това е…

— Точно — кимнах. — Искате ли да го извадя и…

— Не! Не! — Скочи от креслото, порови из бюрото да си намери картата и ми я подаде. — Пъхаш я вътре в таблото. И внимавай да не се качи още някой с теб в асансьора.

Изпълних всичко, което ми каза. Щом вратата на асансьора се затвори, пъхнах картата в процепа. На таблото се появи нов бутон, червен, с надпис 600.

Натиснах го и зачаках.

Свиреше музика. „Дъжд капе на главата ми“.

Най-накрая се чу „дзън“. Вратата се отвори. Пристъпих навън и едва не получих сърдечен удар.

Намирах се на увиснала във въздуха тясна каменна пътечка. Под мен се виждаше Манхатън, все едно го гледах от самолет. Право пред мен мраморни стъпала се виеха по един облак нагоре във висините. Погледът ми проследи стъпалата дотам, където свършваха, и мозъкът ми просто отказа да възприеме това, което видяха очите ми.

„Погледни отново“ — заповяда разумът.

„Гледаме — настояха очите. — Наистина е там.“

Над облаците се извисяваше планина, чийто връх беше покрит със сняг. По склона бяха накацали десетина двореца, разположени на различна височина — цяло градче от палати с бели колони, позлатени тераси и бронзови мангали, искрящи с хиляди огънчета. Пътища водеха към върха, където на фона на снега искреше най-големият дворец с градини с цъфнали маслинови дръвчета и рози. Мярнах и пазар на открито с пъстроцветни сергии, от едната страна на планината имаше и каменен амфитеатър, а от другата хиподрум и колизеум. Истински древногръцки град — само дето не беше в развалини. Изглеждаше чисто нов — така, както сигурно е изглеждала Атина преди две хиляди и петстотин години.

Умът ми не го побираше. Не можеше да има нищо подобно тук. Планина, надвиснала над Ню Йорк като тежащ милиарди тонове астероид? Как би могла да се закрепи върху „Емпайър Стейт Билдинг“, пред очите на четиринайсет милиона души и никой никога да не го види?

Но ето че беше тук. Пред мен.

Изкатерих се нагоре като в мъгла. Минах покрай няколко смеещи се нимфи, които ме замериха с маслини. Продавачи от пазара ми предлагаха амброзия на клечка, шлемове и дубликат от истинско злато на Златното руно, както било показано по телевизията на Хефест. Деветте музи настройваха инструментите си за концерт в парка, където се беше събрала малка тълпа от сатири, наяди и шепа красиви младежи, които сигурно бяха по-дребни богове и богини. Като че ли на никого не му дремеше за надвисналата война. Всички бяха в празнично настроение. Неколцина се обърнаха да ме огледат и си зашепнаха нещо.

Изкачих се по главния път към големия дворец на върха. Той беше абсолютно точно обратно копие на двореца в Подземното царство. Там всичко беше черно и от бронз, а тук всичко искреше в бяло и сребро.

Явно Хадес беше построил двореца си по подобие на този. Той биваше допускан до Олимп единствено по време на зимното слънцестоене и затова беше изградил свой Олимп под земята. Въпреки неприятния ми сблъсък с него, изпитах съжаление към Хадес. Не ми се виждаше честно да бъдеш прокуден от подобно място. Всеки би се обидил и озлобил.

Стълбите водеха към двор, отвъд който беше тронната зала.

Само че „зала“ не е точната дума. В сравнение с нея Централна гара беше миниатюрно килерче. Дебели колони поддържаха куполовиден таван, по който се движеха позлатени съзвездия.

Във формата на подкова бяха подредени дванайсет трона за създания с размерите на Хадес, също както хижите в лагера. В огнище в средата гореше огромен огън. Само два от троновете бяха заети — този в центъра и другият вляво. Веднага се досетих кои бяха двамата богове, които чакаха да се приближа.

Пристъпих към тях, краката ми трепереха.

Боговете бяха в човешка форма, подобно на Хадес, но като ги погледнех, цялото ми тяло изтръпваше.

Зевс, върховният бог, беше облечен в тъмносин костюм на райета. Седеше на простичък трон от платина. Имаше добре оформена брада, сивкава като буреносен облак. Лицето му беше красиво, гордо и строго, очите сивкави. Когато се приближих към него, във въздуха замириса на озон.

До него седеше брат му, който беше толкова различно облечен, че би изглеждал смешно, ако не беше висок три метра и с толкова властно излъчване. Приличаше на сърфист. Носеше кожени сандали, шорти и пъстроцветна риза на кокосови орехи и папагали. Кожата му беше потъмняла от слънцето, ръцете му бяха покрити с белези като на стар рибар. Косата му беше черна като моята. На лицето му се четеше онова отнесено изражение, заради което на мен винаги ми се бяха карали в училище. Но край морскозелените очи, същите като моите, имаше бръчици, които показваха, че и често се усмихваше.

Неговият трон беше като рибарски стол — просто, удобно кожено кресло с вградена стойка за въдица. Вместо въдица, сега от стойката стърчеше бронзов тризъбец, по върховете му танцуваха зелени искри.

Боговете не помръдваха и не разговаряха, но във въздуха се усещаше напрежение, сякаш бях прекъснал някакъв спор.

Приближих се към рибарския трон и коленичих.

— Татко.

Не смеех да вдигна глава. Сърцето ми препускаше. Усещах силата, излъчвана от боговете. И при най-малката ми грешка със сигурност щяха да ме изпепелят. Зевс се обади:

— Не трябва ли първо да поздравиш домакина, момче? Чаках с наведена глава.

— Мир, братко — обади се накрая Посейдон. Гласът му пробуди най-старите ми спомени — топлината, която помнех като бебе, усещането от досега на ръката му върху челото си. — Момчето се обръща към баща си. Така е редно.

— Значи все още твърдиш, че е твой син? — попита заплашително Зевс. — Готов си да признаеш това дете, което си заченал въпреки нашата свещена клетва?

— Признах прегрешението си — рече Посейдон. — На твое място първо бих го изслушал.

Прегрешение?!?

Буца заседна в гърлото ми. Нима аз бях прегрешение? Резултат от божия грешка?

— Вече се смилих над него веднъж — изръмжа Зевс. — Да се осмели да прелети през царството ми… ха! Трябваше да го поваля на земята заради нахалството му.

— И да рискуваш да унищожиш мълнията? — попита спокойно Посейдон. — Нека чуем какво ще ни каже, братко.

Зевс помърмори още малко и накрая заяви:

— Ще го изслушам. И след това ще реша дали да не го хвърля от Олимп.

— Пърси — рече Посейдон. — Погледни ме.

Вдигнах глава и се взрях нерешително в лицето му. По него не се четеше нито обич, нито одобрение. Нищо, което да ме окуражи. Все едно се взирах в океана — в някои моменти човек може да каже в какво настроение е той, но в повечето дни е неразгадаем, тайнствен.

Имах чувството, че и Посейдон не знаеше какво точно изпитва към мен. Като че ли не беше много сигурен дали е доволен, че съм негов син или не. Странно, но се радвах, задето спазваше подобна дистанция. Ако се беше опитал да се извини, ако беше заявил, че ме обича или дори ако се беше усмихнал, щеше да ми се стори неискрено, лъжливо. Като някакъв човешки баща, който си измисля оправдание за дълго отсъствие. Но това му отношение ме устройваше. И аз все още не бях сигурен какво изпитвам към него.

— Изправи се пред господаря Зевс и му разкажи историята си — заповяда Посейдон.

Разказах на Зевс всичко, така, както се случи. Извадих металния цилиндър, който започна да искри в присъствието на повелителя на небето, и го положих в нозете му.

Настъпи продължителна тишина, накъсвана само от пукота на дървата в огъня.

Зевс отвори длан. Мълнията се вдигна във въздуха и кацна в нея. Щом той затвори пръстите си около цилиндъра, металните върхове заискряха, все едно по тях потече ток, и отстрани изглеждаше сякаш Зевс е стиснал в юмрука си истинска мълния — шестметрово начупено копие, излъчващо електрически заряд, от който косата ми настръхна.

— Усещам, че момчето казва истината — измърмори Зевс. — Но Арес да направи подобно нещо… Не му е в стила.

— Той е горд и импулсивен — обади се Посейдон. — Семейна черта.

— Господарю? — обадих се аз.

— Да — отвърнаха двамата в един глас.

— Арес не го е решил сам. Някой друг, нещо друго му е дало идеята.

Описах сънищата си и усещането на плажа — онова мимолетно надвисване на зло, което спря движението на земята и попречи на Арес да ме убие.

— В съня ми — обясних — гласът ми заповяда да занеса мълнията в Подземното царство. Арес също се изпусна, че е сънувал. Мисля, че и той е бил използван също като мен.

— Значи все пак обвиняваш Хадес, така ли? — попита Зевс.

— Не — поклатих глава. — Господарю Зевс, бил съм в присъствието на Хадес. Онова на плажа беше различно. Същото усетих, когато бяхме близо до ямата, входа към Тартар. Нещо могъщо и зло се спотайва там… по-древно дори и от боговете.

Посейдон и Зевс се спогледаха. Размениха няколко думи на старогръцки, от които разбрах само една — „татко“.

Посейдон като че ли предложи нещо, но Зевс категорично не се съгласи. Посейдон се опита да спори, но повелителят на небето вдигна гневно ръка.

— Повече няма да говорим за това — заповяда той. — Трябва да отида да пречистя мълнията във водите на Лемнос, за да отмия замърсяването от човешка ръка.

Изправи се и сведе поглед към мен. Изражението му се смекчи едва доловимо.

— Оказа ми услуга, момче. Малцина герои могат да се похвалят с подобно нещо.

— Не бях сам, господарю — отвърнах. — Гроувър Андъруд и Анабет Чейс…

— За да ти покажа благодарността си, ще те оставя жив. Не съм готов да ти се доверя. Не ми харесва това, което появата ти вещае за бъдещето на Олимп. Но в името на семейното разбирателство, ще те оставя жив.

— Ъъъ… благодаря, господарю.

— И не си помисляй отново да летиш. Ако си още тук, когато се върна, ще изпиташ сам какво е да те удари мълнията на гръмовержеца.

Гръм разтърси двореца. Последва ярък блясък като от светкавица и Зевс изчезна.

В тронната зала останахме само аз и баща ми.

— Чичо ти — въздъхна Посейдон — винаги си е падал по театралните ефекти. От него би излязъл един чудесен бог на театъра.

Неловко мълчание.

— А какво се крие в онази яма? — обадих се аз.

Посейдон ме погледна.

— Не се ли сещаш?

— Кронос — отвърнах аз. — Предводителят на титаните.

Дори и в тронната зала на Олимп, далеч от Тартар, само при произнасянето на името светлината помръкна и огънят в камината като че ли спря да топли.

Посейдон стисна здраво тризъбеца.

— По време на първата война, Пърси, Зевс накълца баща ни Кронос на хиляди парчета, също както Кронос постъпил със своя баща, Уран. Зевс хвърли парчетата в тъмната яма на Тартар. Армията на титаните беше разпръсната, планинската им крепост на Етна беше унищожена, чудовищните им съюзници бяха прогонени в далечни земи. Но титаните са безсмъртни също като боговете. Това, което е останало от Кронос, все още е живо, все още страда и се стреми към властта.

— Но раните му вече зарастват — рекох. — Той се готви да се завърне.

Богът на моретата поклати глава.

— От време на време, веднъж на хилядолетие, Кронос се размърдва. Нахлува в сънищата на хората и внушава лоши мисли. Събужда коварни чудовища в дълбините. Но едва ли е способен да се надигне от ямата.

— Точно това иска да направи, татко. Така каза. Посейдон дълго мълча.

— Господарят Зевс повели повече да не се говори за това. Ти извърши подвига си, детето ми. Това ти стига.

— Но… — прехапах си езика. Нямаше смисъл да споря. Най-много да ядосах единствения бог, който беше на моя страна. — Както кажете, татко.

На устните му изгря бледа усмивка.

— Покорството ти е чуждо, нали?

— Да… господарю.

— Вероятно и аз имам вина за това. Океанът не обича да бъде сдържан. — Изправи се и взе тризъбеца си. След това засия и се смали до размерите на обикновен човек. — Време е да си вървиш. Но преди това нека ти кажа, че майка ти се върна.

Зяпнах го смаяно.

— Майка ми?

— Чака те у дома. Хадес я пусна, когато ти върна шлема му. Дори и повелителят на мъртвите си плаща дълговете.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Не можех да повярвам.

— А вие… бихте ли…

Исках да го питам дали не би дошъл с мен, но бързо осъзнах колко нелепа беше тази идея. Представих си как се натоварваме с бога на моретата в такси и се отправяме към нашия апартамент. Ако искаше да види майка ми, нищо нямаше да го спре. А и не биваше да забравяме за Смрадливия Гейб.

Очите на Посейдон се натъжиха.

— Когато се прибереш у дома, Пърси, ще трябва да вземеш важно решение. Ще намериш един пакет в стаята си.

— Пакет ли?

— Ще разбереш, като го видиш. Никой друг не може да избере пътя ти, Пърси. Ти сам трябва да решиш накъде да поемеш.

Кимнах, макар и да нямах никаква представа за какво говореше.

— Майка ти е истинска принцеса сред простосмъртните — продължи с копнеж той. — Не съм срещал подобна жена от хиляди години. И въпреки това… съжалявам, че се роди, дете. Дал съм ти съдба на герой, а тя никога не е щастлива. Краят винаги е трагичен. Опитах се да не се обиждам. Собственият ми баща ми обясняваше, че съжалявал, задето съм се родил.

— Нямам нищо против, татко.

— Все още — рече той. — Все още. Но е непростима грешка от моя страна.

— Ще тръгвам — Поклоних се сковано. — Повече няма да ви притеснявам.

Вече бях на петата крачка, когато той извика:

— Пърси?

Обърнах се.

Очите му искряха озарени от нова светлина — огнена гордост.

— Чудесно се справи, Пърси. Не ме разбирай погрешно. Каквото и да направиш, ти си мой син. Истински син на бога на моретата.

Докато пресичах града на боговете, разговорите замираха. Музите спряха концерта си. Хора, сатири и наяди се обръщаха след мен, по лицата им се четеше уважение и благодарност и някои дори коленичиха пред мен, все едно бях някакъв герой.

Петнайсет минути по-късно, все още като в сън, бях на улицата в Манхатън.

Хванах такси до апартамента на майка ми, позвъних на вратата и тя се появи — прекрасната ми майка, ухаеща на мента и домашни сладки. Щом ме видя, умората и загрижеността мигом изчезнаха от лицето й.

— Пърси! Слава на боговете! О, синчето ми… Така ме прегърна, че направо ми изкара въздуха. Стояхме в коридора, тя плачеше и ме милваше по косата.

Признавам си — и моите очи бяха насълзени. Направо се тресях, толкова се радвах да я видя.

Обясни ми, че си е дошла сутринта и направо е изкарала акъла на Гейб. Не помнеше нищо след появата на минотавъра и не повярвала, когато Гейб заявил, че са ме обявили за издирване, тъй като обикалям из страната и взривявам забележителности. Цял ден не била на себе си от тревога, тъй като не била гледала новините. Гейб я накарал да отиде на работа, тъй като имала да наваксва месечна заплата и колкото по-рано започнела, толкова по-добре.

Преглътнах гнева си и й разказах всичко. Опитах се да звучи не толкова страшно, но това не беше лесно. Тъкмо стигнах до схватката с Арес, когато Гейб се обади от всекидневната:

— Хей, Сали! Готов ли е вече шницелът? Тя затвори очи.

— Няма да се зарадва да те види, Пърси. Днес в магазина са се обадили поне половин милион души от Лос Анджелис… за някакви безплатни уреди…

— А, да. Ама…

Тя успя да се насили да се усмихне.

— Опитвай се да не го ядосваш допълнително. Хайде, ела.

За един месец отсъствие апартаментът се беше превърнал изцяло в бърлога на Гейб. Килимът беше обсипан с боклуци до глезена. Диванът беше покрит от празни бирени кутийки. От полилеите висяха мръсни чорапи и гащи.

Гейб и трима от завеяните му приятели играеха покер.

Щом ме зърна, пурата падна от устата му. Лицето му почервеня като лавата в Наказателните полета.

— И имаш нахалството да се появяваш тук, вагабонтин такъв! Мислех, че полицията…

— Той не е избягал — прекъсна го майка ми. — Това е чудесно, нали, Гейб?

Той ни огледа внимателно. Като че ли не смяташе завръщането ми за толкова чудесно.

— Не ми стига, че трябваше да върна парите за застраховката ти, Сали — изръмжа той. — Дай ми телефона. Ще се обадя на ченгетата.

— Недей, Гейб!

Смрадливият вдигна вежди.

— „Недей“ ли каза? Да не мислиш, че ще се примиря отново с този вагабонтин? Все още мога да повдигна обвинение, задето унищожи колата ми.

— Но…

Той вдигна ръка и майка ми застина.

За първи път ми просветна, че Гейб е удрял майка ми. Не знаех кога, как, колко. Но бях сигурен, че го е правил. И то може би през цялото време, докато ме е нямало.

Гняв изпълни гърдите ми. Пристъпих към Гейб и инстинктивно извадих химикала от джоба си. Той ми се изсмя.

— Какво, вагабонтин? Да не си решил да драскаш върху мен? Докосни ме и ще те пратя да гниеш в затвора.

— Хей, Гейб — обади се приятелят му Еди. — Все пак той е само дете.

Гейб го изгледа презрително и повтори с тънко гласче:

— Само дете!

Останалите се разсмяха като идиоти.

— Но днес ще бъда добър с теб, вагабонтин. — Гейб се ухили и лъснаха пожълтелите от пушенето зъби. — Давам ти пет минути да си събереш нещата и да се ометеш оттук. А след това ще се обадя в полицията.

— Гейб! — извика умоляващо мама.

— Той нали избяга? — отвърна Смрадливият. — Няма защо да се връща пак тук.

Ръцете ме сърбяха да извадя Въртоп, но знаех, че острието няма да направи нищо на един обикновен човек. А Гейб все пак влизаше долу-горе в категорията човек. Мама ме хвана за ръката.

— Хайде, Пърси, ела да идем в стаята ти.

Позволих й да ме отведе, макар че все още треперех от гняв.

Стаята ми беше пълна с боклуците на Гейб. Натрупани празни акумулатори, един изгнил букет цветя с картичка, изпратен от човек, гледал интервюто му с Барбара Уолтърс.

— Гейб е просто ядосан, скъпи — рече мама. — Ще поговоря после с него. Сигурна съм, че нещата ще се подредят.

— Никога няма да се подредят, докато Гейб е тук.

Тя смутено дръпна ръка.

— Може… може да те водя с мен на работа до края на лятото. А през есента, ако намерим друго училище…

— Мамо.

Тя сведе поглед.

— Опитвам се, Пърси… Просто ми трябва малко време.

На леглото се появи един пакет. Бих могъл да се закълна, че преди миг го нямаше.

Леко посмачкана картонена кутия с големината долу-горе на баскетболна топка. Адресът беше написан с моя почерк:

Отгоре с черен маркер с големи решителни букви беше адресът на нашия апартамент и думите:

ВРЪЩА СЕ НА ПОДАТЕЛЯ

И изведнъж ми просветна какво ми беше казал Посейдон на Олимп.

Пакет. Избор.

„Каквото и да направиш, ти си мой син. Истински син на бога на моретата.“

Обърнах се към майка ми.

— Мамо, искаш ли Гейб да изчезне?

— Пърси, не е толкова лесно…

— Просто ми кажи. Този простак те е удрял. Искаш ли да изчезне или не?

Тя се поколеба и след това кимна едва доловимо.

— Да, Пърси, искам. И се опитвам да събера смелост да му го кажа. Но ти не можеш да го направиш вместо мен. Не можеш ти да решаваш проблемите ми.

Погледнах кутията.

Можех да реша проблема й. Исках да отворя кутията, да изсипя това вътре на масата за покер. Можеше да сложа началото на моя градина със статуи, направо тук, във всекидневната.

Точно това би направил един истински герой в легендите. Точно това заслужаваше Гейб.

Но героичните истории винаги завършваха трагично. Поне така ми беше казал Посейдон.

Спомних си Подземното царство. Представих си как духът на Гейб се носи завинаги в полята на Асфодел или е обречен на някакви ужасяващи мъки отвъд бодливата тел на Наказателните полета — обречен на вечна игра на покер, потопен до кръста във врящо олио под звуците на опера. Имах ли правото да пратя някого там? Дори и Гейб?

Преди месец не бих се поколебал изобщо. Но сега…

— Мога да го направя — рекох. — Един поглед в кутията и никога повече няма да те нарани.

Тя погледна кутията и като че ли веднага се досети.

— Не, Пърси — отстъпи крачка назад. — Не можеш.

— Посейдон каза, че си принцеса — рекох. — Че не е срещал жена като теб от хиляди години.

Лицето й пламна.

— Пърси…

— Заслужаваш нещо по-добро, мамо. Да отидеш в колеж, да завършиш висше образование. Да напишеш роман, да срещнеш някой симпатичен мъж, да живееш в хубава къща. Вече не е нужно да ме предпазваш и да останеш с Гейб. Нека те отърва от него.

Тя избърса сълзите от бузите си.

— Същият си като баща си — рече тя. — Веднъж той ми предложи да спре прилива заради мен. Да ми построи дворец на морското дъно. Мислеше, че може да реши всички проблеми само с махане на ръка.

— Че какво лошо има в това?

Пъстрите й очи се приковаха в мен.

— Мисля, че сам знаеш отговора, Пърси. Достатъчно приличаш на мен, за да ме разбереш. За да постигне нещо значимо, човек сам трябва да се пребори за него. Не мога да позволя някой бог да се грижи за мен… или за сина ми. Трябва сама да намеря смелост. Твоят подвиг ми го напомни.

Вслушахме се в дрънченето на чиповете за покер, ругатните и бърборенето на телевизора от другата стая.

— Ще ти оставя кутията — рекох. — Ако отново те заплаши…

Тя пребледня, но кимна.

— А къде ще отидеш ти?

— В лагера.

— За лятото? Или завинаги?

— Не съм сигурен още. Зависи.

Приковахме поглед един в друг и мълчаливо се разбрахме. Щяхме да видим какво щеше да е положението в края на лятото.

Тя ме целуна по челото.

— От теб ще стане истински герой, Пърси. Най-великият от всички.

За последен път огледах стаята си. Имах чувството, че никога повече няма да я видя. След това с мама поех към вратата.

— Тръгваш ли си вече, вагабонтин? — извика Гейб. — Дано никога повече не те видя.

Поколебах се за последен път. Нима можеше да пропусна този шанс да си отмъстя? Тръгвах си, без да съм спасил майка си.

— Хей, Сали! — извика той. — Какво стана с шницела? В очите на майка ми блесна стоманен гняв. Бях сигурен, че я оставях в добри ръце. Нейните собствени.

— Идва ей сега, скъпи — извика тя. — Шницел изненада! Погледна ме и ми намигна.

Последното, което видях преди да се затвори вратата, беше как майка ми се взира в Гейб, все едно вече си го представяше как би изглеждал като градинска статуя.