Похитителят на мълнии

Пета главаИграя на карти с кон

Сънувах странни сънища с разни животни. Повечето искаха да ме убият. Останалите искаха храна.

Като че ли се будех на няколко пъти, но всичко ми се струваше толкова невероятно, че просто изпадах обратно в безсъзнание. Помня, че лежах на меко легло и ми даваха с лъжица някакъв крем с вкус на пуканки с масло. Едно русо къдраво момиче стоеше надвесено над мен и се подсмихваше, докато обираше остатъците от брадичката ми.

Когато видя, че очите ми са отворени, попита:

— Какво ще стане на лятното слънцестоене?

— Моля? — изграчих аз.

Тя се огледа, сякаш се тревожеше, че някой ще я чуе.

— Какво става? Какво е откраднато? Остават ни само няколко седмици!

— Съжалявам — измънках аз. — Аз не…

На вратата се почука и момичето бързо напъха лъжица крем в устата ми. При следващото ми събуждане я нямаше.

Едър рус мъж с фигура на сърфист стоеше в ъгъла на стаята и ме наблюдаваше. Имаше сини очи, и то най-малко десетина — на бузите, челото, на опакото на ръцете.

Когато най-накрая наистина дойдох в съзнание, установих, че наоколо няма нищо странно, само дето всички бяха по-мили, отколкото бях свикнал. Седях в люлеещ се стол на огромна веранда и гледах зелените хълмове отвъд поляната. Лекият ветрец носеше дъх на ягоди. Краката ми бяха покрити с одеяло, а главата ми — подпряна с възглавница. Всичко беше чудесно, само дето все едно през последните няколко дни скорпион беше свил гнездо в устата ми. Езикът ми беше пресъхнал и изтръпнал и ме болеше цялото чене.

На масата до мен имаше пълна чаша с някаква напитка. Приличаше на ябълков сок, със зелена сламка и хартиено чадърче, забучено в черешка.

Бях останал без сили и едва не изтървах чашата.

— Внимателно — чух познат глас.

Гроувър се беше облегнал на парапета на верандата, изглеждаше сякаш от седмици не беше спал. Под мишница държеше кутия от обувки. Беше облечен със сини джинси, кецове и ярка оранжева тениска, на която пишеше ЛАГЕР НА НЕЧИСТОКРЪВНИТЕ. Старият си Гроувър. Не козел.

Значи все пак може би бях сънувал кошмар. Може би майка ми беше добре. Все още сме на почивка, просто по някаква причина сме се отбили в тази къща. И…

— Ти ми спаси живота — обади се Гроувър. — Аз… ами, най-малкото, което мога да направя… върнах се при хълма. Реших, че може би ще го искаш.

Положи почтително кутията в скута ми.

Вътре имаше рог на черни и бели ивици с назъбена от счупване основа и връх, изцапан със засъхнала кръв.

Не е било кошмар.

— Минотавърът…

— Ъ-ъ, Пърси, не е много добра идея да…

— Така са го наричали древните гърци, нали? — настоях аз. — Минотавър. Наполовина човек, наполовина бик.

Гроувър смутено пристъпи от крак на крак.

— Цели два дни беше в безсъзнание. Какво си спомняш от предишните дни?

— Майка ми. Тя наистина ли…

Той сведе глава.

Загледах се отвъд ливадата. Имаше горичка, криволичещ поток, ягодови поля се простираха под синьото небе. Долината бе обградена от преливащи хълмове, а най-високият — точно пред нас — бе онзи с огромната ела. Дори тя изглеждаше красива на слънцето.

Майка ми беше мъртва. Целият свят трябваше да бъде черен и студен. Красотата трябваше да е изчезнала завинаги.

— Съжалявам — заподсмърча Гроувър. — Пак се провалих. Аз съм… аз съм най-загубеният сатир на света.

Започна да се вайка и затропа с крак толкова силно, че кецът му падна. Вътре беше запълнен със стиропор, оставена беше само малка дупка с формата на копито.

— Ох, Стикс! — смънка той.

От ясното небе се чу гръм.

Той нахлузи обратно кеца върху копитото, а аз с въздишка си помислих, че сега вече всичко си идваше на мястото.

Гроувър беше сатир. Бях готов да се обзаложа, че ако обръсна кафявите къдрици на главата му, отдолу ще се покажат рогца. Но бях прекалено нещастен, за да ми пука дали наистина съществуват сатири и минотаври. Единственото важно нещо беше, че майка ми наистина беше се превърнала в нищо — беше се разпаднала сред златиста светлина.

Бях сам. Сирак. Щях да живея със… Смрадливия Гейб? Не. В никакъв случай. По-скоро щях да стана бездомник. Да излъжа, че съм на седемнайсет, и да се запиша в армията. Все нещо щеше да ми хрумне.

Гроувър продължаваше да подсмърча. Горкото момче, тоест козел, сатир, каквото там беше, изглеждаше като пребито псе.

— Не си виновен ти — казах.

— Напротив. От мен се очакваше да те пазя.

— Майка ми ли те помоли да ме пазиш?

— Не. Но това ми е работата. Аз съм пазител. Или поне… бях.

— Ама защо… — внезапно се почувствах замаян, всичко пред очите ми се размаза.

— Не се напрягай — каза Гроувър. — Ето.

Помогна ми да задържа чашата и да наместя сламката в устата си.

Вкусът ме сепна, бях очаквал ябълков сок. Нищо подобно. Все едно пиех шоколадови сладки. Течни сладки. Не кои да е сладки, а домашните сини сладки на мама, мазни и залети с разтопен шоколад. Изведнъж тялото ми се изпълни с топлина, почувствах се много по-добре.

Скръбта ми обаче не се разсея. Никак даже. Но имах чувството, че майка ми току-що ме е погалила по бузата и ми е дала сладка, точно както когато бях малък, и ми е казала, че всичко ще е наред.

Преди да се усетя, вече бях пресушил чашата. Загледах се в нея, знаех, че току-що бях изпил топла напитка… но кубчетата лед дори не се бяха стопили.

— Хареса ли ти? — попита Гроувър.

Кимнах.

— Какъв беше вкусът? — Каза го с такъв копнеж, че се почувствах виновен.

— Извинявай. Трябваше да ти дам да опиташ.

— Не! — ококори се той. — Не това имах предвид. Просто… се чудех.

— Сладки с шоколад — отвърнах. — Както мама ги прави.

Гроувър въздъхна.

— И как се чувстваш?

— Сякаш мога да хвърля Нанси Бобофит на сто метра.

— Добре, чудесно. Но май не бива да рискуваш да пиеш повече.

— Какво искаш да кажеш?

Той взе празната чаша, сякаш беше пълна с динамит, и я сложи на масата.

— Ела. Хирон и господин Д. ни чакат.

Верандата обикаляше цялата къща.

Краката ми леко се разтрепериха от дългото ходене. Гроувър предложи да носи рога на минотавъра, но не ми се искаше да се разделям с него. Бях го платил скъпо и прескъпо. Нямах намерение да го давам.

Завихме зад противоположния ъгъл на къщата и аз ахнах.

Явно се намирахме на северния бряг на Лонг Айлънд, защото от тази страна долината стигаше чак до океана, който блещукаше на около миля от нас. И на това пространство се издигаха най-различни сгради в старогръцки стил — беседки, амфитеатър, кръгла арена — само дето всичко изглеждаше съвсем ново и белите мраморни колони сияеха на слънцето. На близкия пясъчник десетина деца и сатири играеха волейбол. По малко езерце се плъзгаха канута. Хлапета с ярки оранжеви тениски като на Гроувър се гонеха между бунгала, построени в гората. Едни се упражняваха да стрелят с лъкове по мишени. Други яздеха коне и — ако не халюцинирах — някои от конете имаха криле.

В дъното на верандата двама мъже седяха един срещу друг на маса за карти. На парапета до тях се подпираше русокосото момиче, което ме беше хранило с крема с вкус на пуканки.

Мъжът с лице към мен беше дребен, но дебел. С червен нос, големи воднисти очи и толкова черна къдрава коса, че изглеждаше почти лилава. Приличаше на онези малки ангелчета, на които им викаха перу… перу… А, херувими! Точно така. Херувим на средна възраст, прекарал живота си в каравана. Носеше хавайска риза с тигров десен и чудесно би се вписал в някоя от игрите на покер на Гейб, само че имаше вид на по-добър комарджия и от него.

— Това е господин Д. — прошепна Гроувър. — Той е директорът на лагера. Бъди учтив. Момичето е Анабет Чейс. Тя е била тук почти най-дълго от всички лагерници. А Хирон вече го познаваш…

Посочи мъжа, който седеше с гръб към нас.

Първо видях, че е в инвалидна количка. После разпознах сакото от туид, оплешивяващата кафява коса и рошавата брада.

— Господин Бранър! — извиках аз.

Учителят ми по антична история се обърна и се усмихна. Очите му блестяха палаво, както се случваше понякога в час, когато без предупреждение ни даваше тест, в който отговорите на всички въпроси бяха „Б“.

— А, Пърси, чудесно — каза той. — Тъкмо се събрахме четирима за белот.

Предложи ми стола отдясно на господин Д., който ме погледна с кървясали очи и въздъхна тежко.

— Е, добре, май трябва да го кажа. Добре дошъл в лагера. Готово. Сега само не очаквай да добавя, че се радвам да те видя.

— Ъъъ, благодаря. — Придърпах стола си малко по-далеч от него, защото животът с Гейб ме беше научил да разпознавам кога някой възрастен си е пийнал. Ако господин Д. не беше пиян, то аз бях сатир.

— Анабет — господин Бранър извика русокосото момиче.

Тя се приближи и той ни запозна.

— Тази млада госпожица се грижи за теб, докато оздравееш, Пърси. Анабет, миличка, защо не отидеш да се заемеш с леглото на Пърси? За момента ще го настаним в Номер 11.

— Разбира се, Хирон — отвърна Анабет.

Сигурно беше голяма колкото мен, но може би няколко сантиметра по-висока и значително по-атлетична. С хубавия си тен и къдрава руса коса тя почти отговаряше на идеала ми за калифорнийска красавица, само че очите й разваляха всичко. Те бяха стряскащо сиви, като буреносни облаци, красиви, но и заплашителни, интелигентни и строги, все едно постоянно пресмяташе наум как да те прецака.

Погледна рога от минотавъра в ръцете ми, после мен. Представих си как ще възкликне: „Убил си минотавър!“ или „Еха! Страхотен си!“. Вместо това чух:

— Като спиш, от устата ти се процежда слюнка.

После изтича към поляната с развени руси къдрици.

— Така значи — нямах търпение да сменя темата. — Вие… ъъъ… работите тук, така ли, господин Бранър?

— Не съм господин Бранър — поправи ме той. — Боя се, че това беше просто псевдоним. Можеш да ме наричаш Хирон.

Натърти на буквата „и“, ХИ-рон.

— Господин Хирон?

— Не. Просто Хирон.

— Добре. — Напълно объркан преместих поглед върху директора. — А господин Д. е…?

Господин Д. престана да бърка картите и ме погледна сякаш съм се оригнал гръмко.

— Младежо, имената са нещо могъщо. Човек не бива да ги използва ей така.

— О! Ясно. Извинете.

— Да си призная, Пърси — намеси се Хирон-Бранър, — много се радвам да те видя жив. Отдавна не ми се е налагало да посещавам потенциален лагерник. Не ми се щеше да се окаже, че съм си загубил времето.

— Да посещавате?

— Годината, прекарана в „Янси“, където ти преподавах. Разбира се, в повечето училища имаме сатири, за да следят какво се случва. Гроувър ме предупреди веднага щом се запозна с тебе. Смяташе, че в теб има нещо специално, така че реших да дойда лично. Убедих другия учител по антична история да… ами… да си вземе отпуск.

Опитах се да си спомня началото на учебната година. Струваше ми се толкова отдавна, но имах неясен спомен, че през първата седмица в „Янси“ май някой друг преподаваше антична история. После беше изчезнал, без да ни бъде дадено обяснение, и господин Бранър пое часовете му.

— Дошъл сте в „Янси“ само за да учите мен?

Хирон кимна.

— Честно казано, отначало не бях много сигурен за теб. Свързахме се с майка ти и я уведомихме, че те наблюдаваме, за да видим дали си готов за лагера. Но все още имаше толкова много да учиш. Все пак успя да стигнеш жив дотук, което винаги е първото изпитание.

— Гроувър — обади се господин Д. нетърпеливо, — Ще играеш ли или не?

— Да, господине! — Гроувър разтреперано се отпусна на четвъртия стол. Не ми беше ясно защо толкова се страхуваше от един дребен дебелак с хавайска риза на тигрови шарки.

— Нали можеш да играеш белот? — погледна ме господин Д. изпитателно.

— Боя се, че не.

— Господине — додаде той.

— Господине — повторих. Директорът на лагера все по-малко ми се нравеше.

— Е — въздъхна той, — наред с гладиаторските двубои и „Пакман“, това е една от най-великите игри, измислени от човека. Смятам, че всеки добре възпитан младеж трябва да знае правилата.

— Сигурен съм, че момчето ще се научи — обади се Хирон.

— Моля ви — казах аз, — какво е това място? Защо съм тук? Господин Бран… Хирон, защо сте дошли в „Янси“ да ме учите?

— И аз това го питах — тросна се господин Д.

Директорът на лагера раздаде картите. Гроувър подскачаше при всяка карта, която получеше. Хирон ми се усмихна съчувствено, както правеше в час, сякаш независимо каква оценка ще изкарам, ще си остана най-добрият му ученик. Очакваше именно аз да дам правилния отговор.

— Пърси — заговори той. — Майка ти нищо ли не ти каза?

— Ами… — Спомних си тъжния й поглед, отправен в морето. — Каза ми, че се е бояла да ме изпрати тук, макар че баща ми искал. Каза, че щом веднъж дойда, вероятно няма да мога да си тръгна. Искаше да бъда близо до нея.

— Типично — обади се господин Д. — Ето така най-често ги убиват. Младежо, ще обявяваш ли или не?

— Какво?

Обясни ми припряно как се подреждат боите и аз обявих.

— Боя се, че има прекалено много за разказване — каза Хирон. — Мисля, че обичайните ни информационни филми няма да са достатъчни.

— Информационни филми?

— Да, няма да са достатъчни — повтори Хирон. — Е Пърси, вече знаеш, че приятелят ти Гроувър е сатир. Знаеш — посочи рога в кутията от обувки, — че си убил минотавър. Което си е доста голям подвиг, момчето ми. Вероятно не знаеш, че в живота ти са намесени могъщи сили. Боговете… силите, които наричате древногръцки богове… са съвсем реални.

Погледнах недоумяващо останалите около масата.

Чаках някой да изкрещи: „Глупости!“. Вместо това обаче господин Д. изрева:

— Иха! Белот!

— Господин Д. — престраши се да попита Гроувър, — ако няма да я ядете, може ли да взема кутийката ви от диетична кока-кола?

— Ъ? А, да, добре.

Гроувър отхапа огромно парче от празната алуминиева кутийка и нещастно я задъвка.

— Чакайте — обърнах се към Хирон. — Искате да кажете, че Бог съществува.

— Ами… Бог… Бог с голямо „Б“ е нещо съвсем различно. Няма да навлизаме в метафизични спорове.

— Метафизични? Но нали току-що говорехте за…

— За богове. В множествено число. Могъщи същества, които контролират природните стихии и живота на хората — безсмъртните богове от планината Олимп. Това е нещо значително по-дребно.

— Дребно!

— Да, именно. Боговете, за които говорехме в училище.

— Зевс, Хера. Аполон. За тях ли говорите?

В ясното небе отново отекна гръм.

— Младежо — обади се господин Д. — На твое място наистина не бих подхвърлял тези имена ей така.

— Но те са само измислица — възразих аз. — Те са… митове, създадени да дадат обяснение на светкавиците, сезоните и така нататък.

— Наука! — присмя се господин Д. — Кажи ми, Персей Джаксън…

Произнасянето на истинското ми име, което на никого не бях казвал, ме накара да подскоча като ужилен.

— … какво ще мислят хората за вашата наука след две хиляди години? А? Ще я нарекат примитивни измислици, разбира се! О, как обичам простосмъртните, никакво мислене в перспектива. Вярват, че са напреднали страшно много. А дали е така, Хирон? Погледни този хлапак и ми кажи.

Господин Д. не ми харесваше, а и така говореше за простосмъртните, все едно самият той беше… по-различен. В гърлото ми заседна буца и разбрах защо Гроувър съсредоточено разглеждаше картите си, дъвчеше кутийката от безалкохолно, и си мълчеше.

— Пърси — каза Хирон. — Ти решаваш дали да вярваш, или не, но така или иначе безсмъртен означава безсмъртен. Можеш ли дори за миг да си го представиш — никога да не умреш? Да не залинееш? Да съществуваш такъв, какъвто си, завинаги?

Канех се да отговоря първото, което ми дойде наум, а именно, че не звучи никак лошо, но тонът на Хирон ме накара да се замисля.

— Без значение дали хората вярват в теб, или не? — попитах накрая.

— Именно — кимна той. — Ако беше бог, щеше ли да ти е приятно да те наричат мит или измислица, с която се обясняват светкавиците? Ами ако ти кажа, Персей Джаксън, че някой ден хората ще наричат теб самия мит, създаден да помага на малките момченца да се справят със смъртта на майка си?

Сърцето ми затуптя оглушително. Явно Хирон искаше да ме ядоса, но нямаше да му позволя.

— Не — отговорих, — няма да ми е приятно. Но аз не вярвам в богове.

— Е, побързай да повярваш — измърмори господин Д., — преди някой от тях да ти види сметката.

— М-моля ви, господине — обади се Гроувър. — Той току-що е загубил майка си. Все още е в шок.

— И има късмет, че е така — измрънка господин Д. и раздаде наново картите. — Не стига, че ми наложиха тази скапана работа, ами се налага да работя и с момчета, които дори не вярват!

Махна с ръка и на масата се появи бокал, все едно лъчите на слънцето се пречупиха за миг и го изтъкаха от въздуха. Бокалът се изпълни с вино.

Ченето ми увисна, но Хирон дори не вдигна поглед.

— Господин Д. — предупреди той, — не забравяйте, че ви е забранено.

Господин Д. погледна виното и се престори на изненадан.

— О! — Погледна към небето и изрева: — Стар навик! Съжалявам!

Още една гръмотевица.

Господин Д. махна отново и чашата вино се превърна в нова кутийка диетична кока-кола. Въздъхна умърлушено, отвори я, а после се върна към играта на карти.

Хирон ми намигна.

— Неотдавна господин Д. предизвика гнева на баща си, тъй като си беше загубил ума по една горска нимфа, която беше му забранено да доближава.

— Горска нимфа — повторих аз, без да откъсвам поглед от кутийката кола, сякаш беше дошла от космоса.

— Да — призна господин Д. — Баща ми страшно обича да ме наказва. Първия път — възбрана. Отвратително! Цели десет години! Втория, е, тя беше невероятно красива и не можах да се въздържа. Та втория път ме изпрати тук. Хълмът на нечистокръвните! Летен лагер за глезльовци като теб. „Ще им повлияеш благотворно — каза ми. — Поработи с младежите, вместо да ги убиваш.“ Да бе! Абсолютна несправедливост.

Господин Д. звучеше като шестгодишно хлапе, което тропа с крак.

— А… — заекнах аз, — баща ви е…

— Да му се не види, Хирон — оплака се господин Д. — Мислех, че си го понаучил нещо. Баща ми е Зевс, разбира се.

Прехвърлих имената в гръцката митология, започващи с „Д“. Вино. Тигрова кожа. Сатири, Гроувър, който се свиваше от страх, сякаш господин Д. му беше господар.

— Вие сте Дионис! Богът на виното.

Господин Д. въздъхна.

— Как казват децата в днешно време, Гроувър? Май казват: „Браво, гений!“.

— Д-д-да, господин Д.

— Ами тогава браво, Пърси Джаксън, ти си бил гений!

Да не би да мислеше, че съм Афродита?

— Вие сте бог.

— Да, дете мое.

— Бог. Вие.

Обърна се и погледна право в мен, а в очите му видях лилавеещ огън — намек, че този дребен дебеланко досега е разкривал само частица от истинския си характер. Видях как лозници задушават до смърт неверници; съзрях пияни воини, подлудени от жажда за кръв; писъци на моряци, чиито ръце се превръщат в перки, а лицата им се издължават в муцуни на делфини. Ако продължах да го предизвиквам, господин Д. щеше да ми покаже и по-лоши неща. Щеше така да ме подреди, че да ме държат в усмирителна риза в изолатор до края на живота ми.

— Искаш ли да ти покажа, дете? — попита той тихо.

— Не. Не, господине.

Огънят поутихна. Той отново вдигна картите.

— Ако не се лъжа, аз печеля.

— Не бих казал — обади се Хирон. — Имам терца. Това раздаване е мое.

Помислих, че господин Д. ще изпари Хирон заедно с инвалидната количка, но той просто издиша бавно през нос, сякаш беше свикнал учителят да го побеждава. Надигна се тежко и Гроувър бързо скочи.

— Уморен съм — обяви господин Д. — Смятам да подремна преди песните довечера. Преди това обаче, Гроувър, трябва да поговорим — отново — за доста посредственото ти представяне по възложената задача.

По лицето на Гроувър изби пот.

— Д-д-да, господине.

— Номер 11, Пърси Джаксън — обърна се към мен господин Д. — И се дръж прилично.

Шмугна се в къщата, а Гроувър го последва, блед като платно.

— Нали Гроувър няма да пострада? — попитах Хирон.

Той кимна, но изглеждаше малко загрижен.

— Старият Дионис не е толкова лош. Просто мрази тази работа. Той е… ами, вие може би бихте го нарекли „наказан“ и не може да се примири, че трябва да изчака цял век, преди да се върне на Олимп.

— Планината Олимп. Искате да кажете, че там наистина има дворец?

— Виж сега, едно е планината Олимп в Гърция, друго е домът на боговете, мястото, където са съсредоточени силите им. Някога то наистина е било на върха на планината Олимп и все още носи старото си име, от уважение към традицията, но дворецът се мести, Пърси, точно както боговете.

— Искате да кажете, че древногръцките богове са тук? В Америка?

— Ами да. Боговете се движат заедно със сърцето на Запада.

— Какво?

— Хайде, Пърси. Онова, което наричате „западната цивилизация“. Нима мислиш, че е само абстракция? Не, то е жива сила. Колективно съзнание, чийто ярък пламък гори от хиляди години. Боговете са част от него — и дори и да не са неговите родоначалници, най-малкото са толкова тясно обвързани с него, че е невъзможно да изчезнат, освен ако цялата западна цивилизация не бъде изличена. Огънят е запален в Гърция. После, както добре знаеш — или поне се надявам да знаеш, след като си посещавал моите часове — пламъкът се преместил в Рим, а с него и боговете. Да, на пръв поглед с различни имена — Юпитер вместо Зевс, Венера вместо Афродита, но същите сили, същите богове.

— И после са умрели.

— Умрели! Нищо подобно. Да не би Западът да е умрял. Просто са се местили — в Германия, Франция, Испания. Където пламъкът е горял най-ярко, там са били и боговете. Няколко века прекарали в Англия. Трябва само да се вгледаш в архитектурата. Хората не забравят боговете. Във всяко място, над което са властвали през последните три хиляди години, можеш да ги видиш в картините, статуите или най-важните сгради. И да, Пърси, в момента са в Съединените щати. Виж само националния символ — орела на Зевс. Виж статуята на Прометей в центъра „Рокфелер“, гръцките фасади на правителствените сгради във Вашингтон. Можеш ли да се сетиш за един голям американски град, в който олимпийските богове да не са на видно място? Независимо дали ти харесва, или не — а повярвай ми, на много хора и Рим не се е нравел — сега пламъкът е в Америка. Тя е великата сила на Запада. Затова Олимп също е тук. Както и ние.

Всичко това ми идваше в повече и особено фактът, че самият аз, изглежда, бях включен в събирателното „ние“ на Хирон, сякаш бяхме в един отбор.

— Кой си ти, Хирон? И кой… съм аз?

Хирон се усмихна. Премести тежестта си, сякаш възнамеряваше да стане от инвалидната количка, което нямаше как да се случи, тъй като беше парализиран от кръста надолу.

— Кой си ти — рече замислено той. — Е, на този въпрос всички бихме искали да знаем отговора, нали? Засега обаче… ще те настаним в Номер 11. Там ще намериш много нови приятели. А утре ще имаме предостатъчно време за уроци. Довечера на лагерния огън ще си правим сладки сандвичи, аз обожавам шоколад.

Надигна се от количката, но в начина, по който го стори, имаше нещо странно. Одеялото се свлече от краката му, но те не помръднаха. Кръстът му започна да се издължава, сякаш се издигаше над нивото на колана. Отначало си помислих, че е с много дълги бели кадифени панталони, но той не спря да се издига и едва тогава си дадох сметка, че това не бяха панталони, а предницата на животно, мускули и сухожилия под твърда бяла козина. Инвалидната количка не беше никаква количка, а нещо като съд — огромна кутия на колела, в която сигурно имаше и някаква магия, защото иначе беше невъзможно да го побере целия. Появи се един крак — дълъг, с изпъкнало коляно и огромно лъскаво копито накрая. После още един преден крак, след това и задница, а кутията остана празна, просто метална черупка с прикрепени два изкуствени човешки крака.

Гледах изумено жребеца — огромен и бял, изскочил от инвалидната количка. Не беше съвсем жребец, защото там, където би трябвало да е вратът му, се издигаше торсът на учителя ми по антична история, плавно преливащ в конско тяло.

— Какво облекчение — оповести кентавърът, — От толкова седене всичките ми стави са се схванали. Хайде, Пърси Джаксън, ела да се запознаеш с другите лагерници.