Похитителят на мълнии

Седемнайсета главаПазаруваме водни легла

Хрумването беше на Анабет.

Натовари ни на задната седалка на едно такси, все едно имахме пари, и заяви:

— Лос Анджелис, моля.

Шофьорът предъвка пурата си и ни огледа преценяващо.

— Дотам са триста мили. Доста ще ви излезе.

— Приемате ли дебитни карти от казината? — попита Анабет.

Той сви рамене.

— Някои. Те са същите като кредитните. Но първо трябва да проверя имат ли наличност.

Анабет му подаде зелената си карта от „Лотос“. Мъжът я погледна скептично.

— Пробвайте я — подкани го тя. Шофьорът я прокара през устройството.

Броячът се включи. Екранът светна и се появи знакът за безкрайност.

Пурата падна от устата му. Той се извърна да ни погледне с ококорени очи.

— Къде по-точно в Лос Анджелис… Ваше височество?

— Кеят Санта Моника. — Анабет поизправи гръб. Личеше си, че това „Ваше височество“ й допадаше. — Побързайте и може да задържите рестото.

Може би не биваше да му го казва. През целия път през пустинята Мохаве скоростомерът на таксито не падна под деветдесет и пет мили в час.

В таксито имахме предостатъчно време да поговорим.

Разказах на Анабет и Гроувър за последния си сън, макар че подробностите от него бързо избледняваха. Все едно престоят в казино „Лотос“ ги беше изличил от паметта ми.

Не можех да си спомня как точно беше звучал мазният глас на невидимия слуга, но бях сигурен, че ми е познат. Той се обръщаше към чудовището в ямата не само с „господарю“, а с някакво особено име или прозвище…

— Мълчаливия? — подсказа Анабет. — Богатия? И двете са прозвища на Хадес.

— Май не — отвърнах неуверено. Не ми звучаха както трябва.

— Тронната зала прилича на тази на Хадес — рече Гроувър. — Обикновено точно така я описват.

Поклатих глава.

— Нещо не се връзва. Тронната зала не беше основното в съня. А и гласът от ямата… Не знам. Просто нямах чувството, че е глас на бог.

Анабет присви очи.

— Какво? — попитах.

— А, нищо… Просто… Не, трябва да е бил Хадес. Може би той е изпратил крадеца, онзи невидимия, да вземе мълнията, а след това нещо се е объркало…

— Какво например?

— Ами… не знам — рече тя. — Но ако откраднеш символа на властта на Зевс от Олимп, много неща може да се объркат. Така че крадецът или е трябвало да скрие мълнията, или някак я е изгубил. И не я е отнесъл на Хадес. Това е казал гласът в съня ти, нали? Онзи се е провалил със задачата си. И това обяснява какво търсеха фуриите, когато ни нападнаха в автобуса. Сигурно са мислели, че мълния в нас.

Личеше си, че е обезпокоена. Беше пребледняла.

— Но ако мълнията е у мен — попитах, — за какво ми е ходя в Подземното царство?

— Да уплашиш Хадес — предположи Гроувър. — Да го изнудиш или да го подкупиш да върне майка ти.

Подсвирнах изненадано:

— Я какви коварни помисли за един козел!

— Благодаря ти много!

— Но онова в ямата каза, че чака две неща — рекох. — Ако мълнията е едното, какво е другото?

Гроувър объркано поклати глава.

Анабет ме гледаше така, сякаш вече се досещаше какъв ще е следващият ми въпрос и мълчаливо ме подканяше да го задам на глас.

— Ти знаеш какво е било онова в ямата, нали? — попитах I — Ако не е Хадес…

— Пърси… По-добре да не говорим за това. Ако не е бил Хадес… Не, Хадес е бил, няма кой друг.

Направо летяхме през пустинята. Минахме една табела, на която пишеше „Калифорния 12 мили“.

Имах чувството, че ми липсва едно просто, но важно късче информация — все едно пред себе си имах най-обикновена, често срещана дума с една-две изпуснати букви и затова не можех да я разпозная.

Колкото повече си мислех за моя подвиг, толкова повече нарастваше убеждението ми, че едва ли ставаше дума за сблъсъка с Хадес. Бях се забъркал в нещо друго, нещо много по-опасно.

Проблемът беше в това, че се носехме към Подземното царство с деветдесет и пет мили в час, приемайки, че мълнията е у Хадес. Ако след като стигнехме там се окажеше, че не е при него, нямаше да имаме време да поправим грешката си. Лятното слънцестоене щеше да настъпи и след изтичането на крайния срок щеше да избухне война.

— Отговорът е в Подземното царство — увери ме Анабет. — Нали видя духовете на мъртвите, Пърси? Те може да идват само от едно място. Постъпваме правилно.

Тя се опита да повдигне бойния ни дух с хитроумни идеи за промъкване в света на мъртвите, но аз не я слушах внимателно. В задачата имаше прекалено много неизвестни. Все едно да отидеш на изпит, без да знаеш по какъв предмет. Повярвайте ми, правил съм го много пъти.

Таксито летеше на запад. В Долината на смъртта всеки полъх на вятъра звучеше като вопъл на мъртвец, а свистенето при натискането на спирачките на лимузината ми напомняше съскащия глас на Ехидна.

Таксито ни остави на плажа в Санта Моника привечер. Изглеждаше точно така, както го знаех от филмите, само дето вонеше ужасно. По кея имаше павилиони и сергии, от двете страни на алеите се издигаха палми, по пясъка спяха бездомници, група сърфисти печаха наденички на огън, запален в кофа за боклук.

Приближихме се до водата.

— И какво ще правим сега? — попита Анабет.

Залязващото слънце обагряше Тихия океан в златисто. Като че ли бяха минали години, откакто стоях на плажа в Монток, в другия край на страната, и се взирах в различен океан.

Как можеше да има бог, който да владее всичко това? Какво казваше учителят по география — че две трети от земната повърхност са покрити от вода? Нима наистина бях син на нещо толкова могъщо?

Пристъпих в прибоя.

— Пърси? — обади се Анабет. — Какво правиш?

Продължих навътре, водата стигна до кръста, после до гърдите ми.

— Знаеш ли колко е мръсна водата? — извика тя. — Има всякакви токсични и…

Гмурнах се.

В първия миг сдържах дъха си. Трудно е нарочно да вдишаш вода. Но накрая не издържах и отворих уста. И разбира се, можех да си дишам съвсем спокойно. Но не се опитвайте да го направите у дома.

Спуснах се в дълбокото. В сумрака не виждах добре, но някак си знаех какво има около мен. Усещах ронливото дъно под нозете си. Долавях колониите бодливи таралежи по пясъка. Виждах дори течението — топлите и студени потоци се сливаха и вихреха един около друг.

Нещо се потърка в крака ми. Сведох глава и едва не излетях от водата като торпедо. До мен плуваше двуметрова акула.

Но не ме нападаше. А леко ме побутваше с муцуна. Галеше се в мен като котка.

Насилих се да я докосна по перката. Тя се спусна леко, все едно ме приканваше да се хвана по-здраво. Сграбчих перката с две ръце. Акулата заплува, влачейки ме след себе си. Ако не сте пробвали да яздите акула — и това също не го пробвайте у дома, повярвайте, хиляди пъти по-готино е от скейтборда.

Акулата ме отнесе в мрака. Дотам, където пясъкът рязко пропадаше в дълбока бездна — дъното на океана.

Все едно стоях на ръба на Гранд каньон посред нощ, нищо не виждах, но знаех, че пред мен имаше пропаст.

Повърхността трепкаше на около триста метра над главата ми. Давах си сметка, че налягането би трябвало да ме е смачкало. Но пък и не би трябвало да мога да дишам. Зачудих се дали имаше ограничение колко дълбоко можех да стигна, дали можех да се спусна до дъното на Тихия океан.

В този миг видях нещо да блещука в мрака пред мен — постепенно нарастваше и грееше по-ярко, приближаваше.

Женски глас, подобен на този на майка ми, ме повика:

— Пърси Джаксън.

Сега вече я различих ясно. Беше с разпусната черна коса и рокля от зелена коприна. От нея струеше светлина, а очите й бяха толкова омайно красиви, че почти не обърнах внимание на големия колкото жребец морски дракон, който яздеше.

Тя слезе до мен. Морският дракон и акулата се дръпнаха настрани и се заиграха на гоненица. Подводната дама ми се усмихна.

— Стигна далече, Пърси Джаксън. Браво на теб.

Не знаех как е редно да се държа, но за всеки случай се поклоних.

— Вие говорихте с мен в Мисисипи.

— Да, дете, аз съм нереида, морски дух. Не е лесно да се появя толкова нагоре по течението на реката, но наядите, моите сладководни братовчедки, ми помогнаха да поддържам жизнената си сила. Те почитат господаря Посейдон, макар и да не му служат.

— А вие служите на Посейдон?

Нереидата кимна.

— Отдавна не се е раждало дете на бога на моретата. Наблюдавахме те с голям интерес.

Изведнъж си спомних как като малък във вълните на плажа в Монток постоянно виждах лица — отражения на усмихнати жени. Но не се бях замислял за това, както и за всички останали странни неща в живота ми.

— Ако баща ми толкова се интересува от мен, защо не е тук? — попитах. — Защо не говори с мен?

От дълбините се надигна студен полъх.

— Не съди прибързано повелителя на морето — отвърна нереидата. — Посейдон е на ръба на нежелана война. Много дела запълват времето му. Освен това му е забранено да ти помага пряко. Боговете не бива да проявяват благосклонността си открито.

— Дори и към децата си?

— Най-вече към децата си. Боговете могат да оказват влияние само непряко. И точно затова ти нося предупреждение и дар.

Протегна ръка. В дланта й проблясваха три бели перли.

— Знам за пътуването ти към царството на Хадес — рече тя. — Малцина простосмъртни са оцелявали там — надареният с невероятен талант Орфей; непобедимият Херкулес и Худини, който би могъл да избяга дори и от дълбините на Тартар. И ти ли си толкова изкусен като тях?

— Ъъъ… не мисля, госпожо.

— Но ти имаш нещо друго, Пърси. Имаш заложби, които тепърва ще откриеш. Оракулите ти предричат славно и страшно бъдеще, стига да оцелееш, докато станеш мъж. Посейдон не би допуснал да загинеш преждевременно. Затова приеми дара му и когато изпаднеш в беда, смачкай една от перлите с крака си.

— И какво ще стане?

— Зависи от какво имаш нужда — отговори нереидата. — Но не забравяй: това, което принадлежи на морето, винаги се връща при него.

— А предупреждението?

Зелените й очи грейнаха.

— Хадес властва над съмненията и страха. Ще се опита да те изиграе и да пробуди недоверие към твоите преценки. Влезеш ли веднъж в царството му, няма да те пусне да си тръгнеш по своя воля. Но не губи вярата си. Слушай сърцето си, или ще загубиш всичко. Успех, Пърси Джаксън.

Повика морския дракон, метна се отгоре му и се спусна в бездната.

— Почакайте! — извиках след нея. — В реката ми казахте да не се доверявам на даровете. Кои дарове?

— Сбогом, храбрецо — извика тя, гласът й глъхнеше в дълбокото. — Слушай сърцето си.

За секунди се превърна в искряща зелена точка и след това и тя изчезна.

Исках да я последвам надолу в мрака. Исках да видя двореца на Посейдон.

Но вдигнах глава и видях, че повърхността потъмняваше — слънцето залязваше. Приятелите ми ме чакаха. Не разполагахме с време за губене…

Оттласнах се нагоре към брега.

Когато стъпих на пясъка, дрехите ми мигом изсъхнаха.

Разказах на Гроувър и Анабет за срещата с нереидата и им показах перлите.

Анабет се намръщи.

— Всеки дар си има цена.

— Но тя не поиска нищо в замяна.

— Не — поклати глава тя. — Няма безплатен обяд. Това е древна гръцка поговорка, която днес се използва по целия свят. Ще се наложи да си платиш за тях, ще видиш.

И с тази неприятна мисъл обърнахме гръб на океана.

С няколко монети, изпаднали на дъното на раницата от Арес, се качихме на автобуса за Западен Холивуд. Показах на шофьора адреса, който бях взел от магазина за градински джуджета на леля Ем, но той не беше чувал за звукозаписното студио ДОА.

— Приличаш ми на някого… — рече той. — Май съм те виждал по телевизията. Да не си дете актьор?

— Ъъъ… дубльор съм… на много актьори.

— А, ясно!

Благодарихме му и много бързо слязохме на следващата спирка.

Дълго обикаляхме пеша в търсене на ДОА. Никой не знаеше къде се намираше звукозаписното студио. Нямаше го в телефонния указател.

На два пъти се шмугвахме в странични пресечки, за да избегнем полицейски патрули.

Спрях като ударен от гръм пред витрината на един магазин, където по телевизията излъчваха интервю с мъж, който ми се стори познат. Това беше пастрокът ми, Смрадливия Гейб.

Той беше гост в шоуто на Барбара Уолтърс — все едно беше някаква знаменитост. Тя го интервюираше в нашия апартамент, насред играта на покер, до него седеше млада русокоса жена и го галеше по ръката.

Една неискрена сълза блещукаше на бузата му. — Честна дума, госпожице Уолтърс — говореше той, — ако не беше Захарчето, моята съветничка за справяне с мъката, щях да съм истинска развалина. Завареният ми син ми отне всичко, което обичах. Съпругата ми… колата ми… Извинявайте, трудно ми е да говоря за това…

— Видяхте ли, Америка? — Барбара Уолтърс се обърна към камерата. — Един опустошен мъж. Един юноша със сериозни проблеми. Ето последната му снимка, направена преди седмица в Денвър.

На екрана се появи размазана снимка, на която аз, Гроувър и Анабет разговаряхме с Арес пред закусвалнята.

— Кои са другите деца на снимката? — попита театрално Барбара Уолтърс. — И кой е мъжът с тях? Дали Пърси Джаксън е престъпник, терорист или просто жертва на някоя нова секта? Останете с нас за разговора с известен психолог след рекламите.

— Хайде — Гроувър ме издърпа настрани, преди да успея да счупя витрината.

Стъмни се, по улицата изпълзяха опасни създания.

Не ме разбирайте погрешно. Аз съм роден нюйоркчанин. Не се плаша лесно. Но в Ел Ей е много по-различно, отколкото в Ню Йорк. У дома всичко е наблизо. Колкото и да е голям градът, лесно можеш да се предвижваш в него, без да се загубиш. В разположението на улиците и станциите на метрото има някаква логика. Дори едно дете може да бъде в безопасност, стига да не е глупаво.

В Ел Ей обаче беше друго. Градът беше разпрострян на огромна площ, хаотичен, труден за обикаляне. Напомняше ми на Арес — не му беше достатъчно просто да е голям, а искаше всички да го забележат и затова вдигаше шум и се държеше странно и агресивно. Нямах никаква представа как щяхме да успеем да открием входа към Подземния свят преди утрото, когато щеше да настъпи лятното слънцестоене.

Навсякъде беше пълно с бездомници, улични продавачи и мошеници, които ни гледаха все едно се опитваха да преценят дали си заслужава да ни сплашат и оберат.

Докато минавахме покрай една тъмна пряка, от мрака се разнесе глас:

— Хей, ти!

И аз, като първия глупак, се спрях. В следващия миг се оказахме заобиколени от банда улични хлапета. Бяха шестима — бели деца в скъпи дрехи и със злобни лица. И в „Янси“ имаше такива — богаташки синчета, които си играят на хулигани.

Инстинктивно извадих Въртоп.

При изненадващата поява на меча те се отдръпнаха, но водачът им беше или твърде глупав, или просто смел и пое към мен с автоматичен нож в ръка.

Направих грешката да замахна.

Онзи извика, но явно беше 100% простосмъртен, тъй като острието премина през гърдите му без изобщо да го нарани.

Той сведе поглед.

— Какво, по…

Разполагах с не повече от три секунди, преди изненадата му да се превърне в гняв.

— Бягайте! — извиках на Анабет и Гроувър.

Профучахме покрай две от хлапетата и се затичахме надолу по улицата. Трябваше да се скрием някъде. Свърнахме рязко.

— Натам! — извика Анабет.

Само един магазин изглеждаше отворен, неоновите реклами на витрината сияеха. На табелката над вратата пишеше нещо от рода на: ОДНИ ЕГЛАНА КРЪТИ.

— „Водни легла на Кръсти“ — преведе Гроувър. При нормални обстоятелства, в подобно място бих влязъл само в краен случай, но пък точно сега като че ли беше наистина краен случай.

Влетяхме през вратата, изтичахме зад едно легло и се спотаихме. Уличните хлапета притичаха отвън.

— Май не ни видяха — въздъхна Гроувър.

— Кой не ви видя? — обади се глас.

Тримата подскочихме.

Зад нас се извисяваше мъж, който приличаше на лешояд в костюм. Беше най-малко два метра висок и абсолютно плешив. Кожата му беше сивкава и загрубяла, клепачите провиснали, а усмивката студена като на влечуго. Приближи се бавно към нас, но походката му подсказваше, че стига да иска, може да е бърз като светкавица.

Беше облечен като хората в казино „Лотос“ — в стила от седемдесетте години. Разноцветната му копринена риза беше разкопчана и се показваха голите му гърди. Реверите на кадифеното му сако бяха широки като самолетни писти. На врата му висяха толкова много сребърни верижки, че дори не можех да ги преброя.

— Аз съм Кръсти — усмихна се той и се показаха жълтите му зъби.

Едва се сдържах да не отвърна: „Да бе, личи си!“.

— Извинявайте, че нахлухме така — рекох. — Просто… зяпахме.

— По-скоро се криете от онези хулигани — изръмжа той. — Всяка вечер се събират тук. Доста народ влиза в магазина ми благодарение на тях. Не искате ли да погледнете водните легла?

Мислех да откажа любезно, но той сложи огромната си лапа на рамото ми и ме побутна навътре в магазина.

Имаше всевъзможни легла — с табли от различно дърво, с различни дамаски, един персон, персон и половина, спални.

— Това е най-харесваният модел — Кръсти нежно погали едно легло с черни сатенени чаршафи и вградени в таблата лампички. Матракът вибрираше и се тресеше, сякаш беше пълен с желе.

— Все едно милион ръце едновременно ти правят масаж — продължи той. — Хайде, пробвайте го. Полегнете, подремнете. Нямам нищо против. И без това днес няма клиенти.

— Ъъъ — обадих се неуверено аз. — Май няма да…

— Масаж! — извика Гроувър и се метна на леглото. — О, страхотно е!

— Хмм… — Кръсти се почеса по сивкавата си брадичка. — Почти, почти…

— Почти какво? — попитах. Той се обърна към Анабет.

— Хайде, пробвай това тук, мила. Заради мен го направи. Може и да стане.

— Но какво… — понечи да попита Анабет. Продавачът я потупа успокояващо по рамото и я насочи към луксозния модел „Сафари“ — с табла от тиково дърво с резбовани лъвове и завивка на леопарди. Анабет отказа да легне и Кръсти я бутна.

— Хей! — извика тя. Кръсти щракна с пръсти:

— Ерго!

От рамката изскочиха въжета, омотаха Анабет и я придърпаха към матрака.

Гроувър се опита да стане, но и от неговото легло се показаха въжета и го привързаха.

— Не ми харесва! — извика той, гласът му трептеше от вибрацията на масажа с милион ръце. — Пърси изобщо не ми харесва!

Великанът се обърна към мен и се усмихна широко.

— Почти, по дяволите!

Опитах се да отскоча настрани, но ръката му се стрелна й ме хвана за врата.

— По-спокойно, хлапе! Няма закъде да бързаш. Ей сегичка ще намерим легло и за теб.

— Пуснете приятелите ми.

— Разбира се. Но първо ще се погрижа да отговарят на мярката.

— Как така?

— Всички легла са дълги по метър и осемдесет. А приятелите ти са твърде къси. Трябва да станат по мярка.

Анабет и Гроувър се гърчеха в напразни опити да се измъкнат.

— Мразя хората, които не са по мярка — измърмори Кръсти. — Ерго!

От таблите на леглата изскочиха нови въжета и се увиха около глезените и раменете на Гроувър и Анабет. След това започнаха да се опъват, придърпвайки приятелите ми.

— Не се тревожи — продължи продавачът. — Разтягането е полезно. Най-много гръбначният им стълб да се удължи с още пет-шест сантиметра. Може и да оживеят накрая. А сега трябва да намерим легло и за теб, нали?

— Пърси! — извика Гроувър.

Мислите ми препускаха. Нямаше да успея да се справя сам с великана. Щеше да ми пречупи врата, още преди да успея да извадя меча си.

— Истинското ти име не е Кръсти, нали? — попитах.

— Официалното ми е Прокруст — призна той.

— Разтегача? — преведох аз.

— Да, но кой може да произнесе правилно Прокруст? Не е добре за търговията. А виж, „Кръсти“ не е проблем за никого.

— Така е. Добре звучи.

Очите му засияха.

— Нали?

— Абсолютно — кимнах. — А и леглата са майсторски изработени. Прекрасни са!

Той се ухили като тиква, но пръстите му продължаваха да стискат врата ми.

— Постоянно го повтарям на клиентите. Постоянно. Но никой не си прави труда да обърне внимание на майсторската изработка. Къде другаде си виждал вградени лампички на таблите?

— Никъде.

— Така си е.

— Пърси! — извика Анабет. — Какво правиш?

— Не й обръщай внимание — рекох на Прокруст. — Тя е направо невъзможна.

Великанът се разсмя.

— Всичките ми клиенти са такива. Нито един от тях не е точно метър и осемдесет. Изобщо не се замислят за мярката, а после се оплакват.

— А какво правите, ако клиентите ви са по-дълги от метър и осемдесет?

— О, постоянно се случва. Но лесно се поправя. Пусна ме, но преди да успея да реагирам, измъкна иззад близкото бюро една двуостра бронзова брадва.

— Настанявам клиента хубаво и каквото стърчи, го отсичам.

— Аха — измърморих със свито гърло. — Разумно.

— Толкова се радвам, че най-сетне се появи един интелигентен клиент!

Въжетата вече разтягаха приятелите ми. Анабет беше пребледняла. Гроувър издаваше гъргорещи звуци като удушавана коза.

— Е, Кръсти… — опитвах се да поддържам небрежния тон. Погледът ми се спря на етикета на специалния модел за младоженци във формата на сърце. — Това тук наистина ли има стабилизатори, за да не се усеща вибрирането?

— Естествено! Пробвай го!

— Ще го пробвам. Но те ще издържат ли някой голям и едър човек като теб? Нали пак няма да има вибриране?

— Гаранция!

— Не вярвам.

— Ей, внимавай!

— Покажи ми.

Той веднага седна на леглото и се подрусна на матрака.

— Виждаш ли?

Щракнах с пръсти.

— Ерго!

Изскочиха въжета и го привързаха.

— Хей! — извика Кръсти.

— Разположете го в средата — заповядах аз.

Въжетата се размърдаха и изпълниха командата ми.

Главата на Кръсти щръкна навън. В другия край стърчаха краката му.

— Недей! — извика той. — Почакай! Това е само демонстрация!

Извадих Въртоп.

— Няколко малки поправки.

Нямах никакви колебания какво трябва да сторя. Ако Кръсти беше човек, и без това нямаше да го нараня. А ако беше чудовище, си заслужаваше да го превърна в прах за известно време.

— Предлагам ти сделка — извика той. — Ще ти дам трийсет процента отстъпка за подобрените модели.

— Мисля да започна от главата.

Вдигнах меча.

— На разсрочено плащане! Без лихва първите шест месеца!

Стоварих меча. Кръсти замлъкна.

Прерязах въжетата на другите легла. Анабет и Гроувър станаха с охкане, пъшкане и мърморене по мой адрес.

— Изглеждаш по-висока — рекох.

— Ха-ха! Много смешно! — изсумтя Анабет. — Следващия път не се мотай толкова.

Погледнах таблото зад бюрото на Кръсти. На него бяха закачени рекламни брошури за куриерски услуги „Хермес“ и за чисто новия справочник на всички чудовища от Ел Ей — „Единственият справочник жълти страници, от който някога ще имате нужда“. Под тях имаше яркооранжева дипляна на звукозаписно студио ДОА с предложение за комисионна при намиране на души на герои. „Винаги търсим нови таланти!“ Отдолу беше адресът на ДОА с карта.

— Да вървим — подканих останалите.

— Дай ни поне минута — измърмори жално Гроувър. — Едва не ни разтегнаха до смърт.

— Значи сте готови за Подземния свят — отвърнах. — Той е само на една пряка оттук.