Похитителят на мълнии

Деветнайсета главаСтигаме до истината или поне до част от нея

Представете си най-голямата тълпа, която някога сте виждали — да речем стадион, изпълнен с милиони фенове за някакъв концерт.

А сега си представете едно поле, хиляди пъти по-голямо, натъпкано с хора, и си представете, че токът е спрял, няма никакъв шум, никакво осветление, нито пък балони с хелий във въздуха. Зад кулисите на сцената се е случила някаква трагедия. Хората се разхождат унило и си шепнат приглушено в мрака, в очакване на концерт, който никога няма да започне.

Ако успеете да си представите тази картинка, ще получите някаква идея как изглеждаше Асфодел.

Черната трева беше стъпкана от краката на милиони мъртъвци. Усещаше се топъл, влажен ветрец, който разнасяше мирис на блато. Тук-там се издигаха групички черни дървета — Гроувър ми каза, че се наричали чинари.

Таванът беше толкова високо, че все едно гледахме буреносни облаци, като се изключеха сталактитите, които блещукаха слабо в сивкаво и изглеждаха зловещо заострени. Преследваше ме ужасяващата мисъл, че може да се стоварят върху нас, тъй като из черната трева наоколо лежаха разпилени хиляди парчета от сгромолясали се сталактити. Мъртвите поне не трябваше да се тревожат за такива дреболии като падащи по главите им камънаци с размерите на космически кораб.

С Гроувър и Анабет се опитвахме да се слеем с тълпата, като внимавахме да не се засечем с пазачите. Аз все търсех познати лица сред околните, само че ми беше трудно да гледам мъртвите. Чертите им се размиваха. Всички изглеждаха ядосани или объркани. Приближаваха се и говореха, но гласовете им звучаха като трепкане на криле на прилепи. Щом станеше ясно, че не ги разбирахме, те се намръщваха и ни обръщаха гръб.

Мъртвите не бяха страшни, а само тъжни.

Продължихме напред, след опашката от новопристигнали, която се виеше от портите към черна беседка с надпис:

От беседката излизаха две много по-малки опашки.

Вляво, подкарвани от пазачите, духовете се отправяха по камениста пътека към Наказателните полета, които искряха и димяха в далечината — набраздена с реки от лава пустош с минни полета и стотици километри бодлива тел, ограждаща различните зони за мъчения. Макар и да бяхме далече, виждах как разни хора биват гонени от глутници диви кучета, изгаряни на клада, подкарвани да тичат голи през кактуси или заставяни да слушат оперна музика. Едва-едва се различаваше нисък хълм, по който Сизиф, от това разстояние той изглеждаше колкото мравка, буташе тежката скала към върха. Видях и други мъчения, но предпочитам да не ги описвам тук.

Върволицата, която тръгваше от дясната страна на беседката, беше извадила много по-добър късмет. Тя стигаше до малка долина, заобиколена от стени — затворена общност, единственото щастливо кътче в Подземния свят. Отвъд портала се виждаха красиви къщи от най-различни периоди от човешката история — римски вили, средновековни замъци, викториански имения. По моравите цъфтяха сребристи и златни цветя. Тревата се полюшваше в цветовете на дъгата. Долиташе смях и се усещаше аромат на печено на скара месо.

Това беше Елизион, познат още като Елисейските полета.

В средата на долината искреше синьо езеро с три малки островчета, които бяха като от реклама за Бахамите. Островите на блажените — за хората, избрали да се преродят три пъти и три пъти успели да стигнат до Елизион. От първия миг си дадох сметка, че точно там исках да попадна, когато дойдеше редът ми да умра.

— Точно за това е всичко — рече Анабет, все едно прочела мислите ми. — Там е мястото на героите.

Замислих се колко малко хора стигаха до Елизион, колко малък беше той в сравнение с Асфодел и дори с Наказателните полета. Толкова малко хора правеха добрини в живота си. Потискаща мисъл.

Заобиколихме беседката на съдиите и навлязохме навътре в Асфодел. Стъмни се. Цветовете от дрехите ни избледняха. Тълпата шушнещи духове изтъня.

След няколко мили в далечината се чу познато жужене. На хоризонта се издигаше дворец от искрящ черен обсидиан. Над него кръжаха три подобни на прилепи създания — фуриите. Имах чувството, че ни очакват.

— Май е твърде късно да поемем назад — обади се с копнеж Гроувър.

— Спокойно, ще се справим — опитах се да му вдъхна кураж.

— Може би трябва първо да претърсим другите места — предложи той. — Например Елизион…

— Стига, козльо — дръпна го за ръката Анабет.

Гроувър изпищя. Крилатите му маратонки изведнъж се бяха задействали и го задърпаха напред. Той се олюля и се просна по гръб в тревата.

— Гроувър! — скара му се Анабет. И Стегни се!

— Но аз не…

Извика отново. Крилата на маратонките му пърхаха като полудели и го влачеха настрани.

— Мая! — извика той, но заклинанието отказваше да подейства. — Мая! Стига толкова! Помощ! Обадете се на 911!

Преодолях смайването си и посегнах да го хвана за ръката, но вече беше късно. Той набираше скорост и се спускаше надолу по хълма като бобслей.

Хукнахме след него.

— Събуй маратонките! — извика Анабет.

Това беше добра идея, но, предполагам, не беше толкова лесно да се направи, когато маратонките ти те дърпат със страшна скорост. Гроувър се опита, но не успя да стигне до връзките.

Продължихме след него, опитвахме се да не го загубим от поглед, а той профучаваше между краката на мъртвите, които раздразнено се разшумяваха.

Бях сигурен, че Гроувър ще влети право през портите на двореца на Хадес, но маратонките завиха рязко надясно и го задърпаха в противоположна посока.

Склонът стана по-стръмен. Гроувър се запързаля още по-бързо. Двамата с Анабет тичахме с всички сили, за да не изостанем. Стените от двете ни страни се стесниха, явно бяхме навлезли в някакъв страничен тунел. Тук нямаше нито дървета, нито трева — само камъни и едва-едва светещите сталактити над главата ни.

— Гроувър! — извиках и гласът ми отекна като в пещера. — Хвани се за нещо!

— Какво? — извика той.

Опита се да се задържи за камъните, но те не бяха достатъчно големи, за да устоят на дърпането на крилатите маратонки.

В тунела стана по-тъмно и по-студено. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Усещаше се мирис на зло, който рисуваше в главата ми картини, за които дори не би трябвало и да съм чувал — кръв, разлята по стар каменен жертвеник, тежкият лъх на убийство.

В този миг видях накъде отиваме и се спрях смаяно. Тунелът се разширяваше в голяма тъмна пещера, в средата й зееше дълбока пропаст.

И Гроувър се носеше право към нея.

— Хайде, Пърси, Събуди се! — ощипа ме по китката Анабет.

— Но това е…

— Знам! — извика тя. — Бездната от съня ти. И Гроувър ще падне в нея, ако не успеем да го хванем!

Беше права, разбира се. Трябваше да се размърдам — най-малкото заради Гроувър.

Той крещеше, забиваше пръсти в земята, но крилатите маратонки не спираха да го влачат към ямата и като че ли нямаше начин да стигнем до него навреме.

Спасиха го копитата му.

Летящите маратонки още от самото начало му бяха големи и когато лявата се закачи в една скала, лесно се изхлузи. Продължи напред в мрака и се спусна в пропастта. Останал само с една маратонка, Гроувър успя да сграбчи един по-голям камък и увисна на него.

Настигнахме го на около три метра от ръба на ямата и го повлачихме обратно нагоре по склона. И втората крилата маратонка се откъсна от крака му, закръжи около нас гневно, удари ни няколко пъти по главите в знак на протест и отлетя в бездната при другарчето си.

Рухнахме изнемощели на раздробения обсидиан. Крайниците ми все едно бяха от олово. Дори и раницата ми се струваше натежала, все едно някой скришом я беше напълнил с камъни.

Гроувър беше целият издран. Ръцете му кървяха. Зениците му се бяха свили до две тесни цепки — така ставаше винаги когато беше изплашен.

— Не знам как… — поде задъхано той. — Нищо не съм…

— Замълчи — прекъснах го. — Чуйте!

В мрака беше отекнал дълбок шепот.

След няколко секунди Анабет се обади:

— Пърси, тук…

— Шшт!

Изправих се.

Звукът се усилваше — мърморещ злобен глас се надигаше от бездната.

Гроувър също стана.

— Какъв е този глас?

Този път и Анабет го чу. Пребледня.

— Тартар. Входът към Тартар.

Извадих Анаклусмос.

Бронзовият меч заискря в мрака, за миг злият глас заглъхна, но после отново набра мощ.

Вече почти можех да различа думите — древни, много по-древни и от старогръцките. Все едно…

— Изрича заклинание — рекох.

— Да се махаме оттук — настоя Анабет.

Двамата помогнахме на Гроувър да се изправи на копитата си и поехме обратно по тунела. Краката ми се движеха едва-едва. Раницата ми ме смазваше под тежестта си. Гласът зад нас вече звучеше по-силно и по-гневно. Хукнахме Тъкмо навреме.

Силен студен вихър ни придърпа назад, все едно ямата си беше поела дъх. За един ужасяващ миг се олюлях и нозете ми се подхлъзнаха на камъните. Ако бяхме по-близо до ръба, вихърът щеше да ни смуче в бездната.

Продължихме с мъка напред и стигнахме до края на тунела, където той се разширяваше и излизаше в полята на Асфодел. Вятърът утихна. Дълбоко в тунела отекна гневен писък. Нещо не беше доволно, че му се бяхме измъкнали.

— Какво беше това? — попита задъхано Гроувър, когато се отпуснахме в относителната безопасност на горичката от черни чинари. — Някой от зверовете на Хадес?

С Анабет се спогледахме.

Личеше си, че имаше някаква идея какво се криеше в ямата — вероятно същата, която й беше хрумнала по време на пътуването с такси към Ел Ей, — но я беше страх да я изрече на глас. И само това беше достатъчно, за да ме изплаши и мен.

Прибрах меча и пъхнах химикала обратно в джоба си.

— Да вървим — рекох. Обърнах се към Гроувър. — Ще можеш ли да ходиш?

Той преглътна.

— Да, да. И без това тези маратонки не ми харесваха. Опитваше се да се прави на смел, но трепереше досущ като мен и Анабет. Нещото в ямата не беше от чудовищата на Хадес, а нещо много по-древно и по-могъщо. Дори и Ехидната не ми беше вдъхнала такъв страх.

Когато обърнахме гръб на тунела и се насочихме към двореца на Хадес, изпитах едва ли не облекчение.

Едва ли не…

Фуриите кръжаха над бойниците в мрака. Външните стени на крепостта искряха в черно, високите два пъти човешки бой бронзови порти зееха широко отворени.

Щом наближихме, видях, че по тях бяха изобразени различни сцени. Някои бяха съвременни — избухване на атомна бомба над някакъв град; окоп, пълен с войници с противогази; опашка от прегладнели африканци с празни канчета в ръце. Но всички изглеждаха като че ли направени преди хилядолетия. Зачудих се дали това бяха сбъднали се предсказания.

Зад крепостните стени се простираше най-странната градина, която някога съм виждал. Разноцветни гъби, отровни храсти и странни искрящи кактуси, които растяха без слънчева светлина. Липсата на цветя се компенсираше от скъпоценни камъни — купчини рубини, големи колкото юмрука ми, буци необработени диаманти. Тук-там стърчаха като вкаменени гости градински статуи на Медуза — деца, сатири и кентаври, застинали с разкривени лица.

В средата на градината имаше няколко нара, оранжевите плодове грееха в мрака.

— Градината на Персефона — рече Анабет. — Върви? Не се спирай.

Знаех защо искаше да продължим. Силният аромат на нара беше опияняващ. Едва се сдържах да не се присегна да откъсна някой плод, но си спомних историята за Персефона. Една хапка храна в Подземното царство и завинаги оставаш тук. Дръпнах Гроувър, който тъкмо беше посегнал към един едър нар.

Изкачихме стълбите на двореца, минахме между черните колони, през преддверието от черен мрамор, и влязохме в дома на Хадес.

Преддверието беше с под от излъскан бронз, който изглеждаше като разтопен заради танцуващите отражения на запалените факли. Дворецът нямаше покрив — над нас беше просто таванът на подземието. Явно тук нямаше защо да се тревожат, че може да завали.

Всяка странична врата се охраняваше от по един скелет с бойно снаряжение. Някои носеха гръцки щитове и шлемове, други британски червени униформи, трети камуфлажи с избледняло американско знаме на ръкавите. Бяха въоръжени с мускети и автомати.

Не ни спряха, но усещах погледите им, докато вървяхме по коридора към големите врати в другия край.

Тях ги пазеха два скелета в униформи на американски морски пехотинци. Те ни се усмихнаха отвисоко, на гърдите си държаха гранатомети.

— Обзалагам се — измърмори Гроувър, — че Хадес няма никакви проблеми с неканените досадници.

Раницата ми вече тежеше около тон. Нямах никаква представа на какво се дължеше това. Исках да я отворя и да проверя дали нямаше да намеря някоя топка за боулинг, но сега определено не беше подходящият момент.

— Е, приятели — измърморих неуверено, — сигурно не е зле да… почукаме?

В коридора духна топъл ветрец и вратите се отвориха. Пазачите отстъпиха встрани.

— Предполагам, това означава „заповядайте“ — обади се Анабет.

Залата изглеждаше точно както я бях сънувал, само дето този път тронът на Хадес не беше празен. Това беше третият бог, пред когото се изправях, но първият, който отговаряше на представата ми.

Първо, Хадес беше поне три метра висок, облечен в черна копринена мантия и с корона от ковано злато на главата. Кожата му беше бяла като на албинос, косата дълга до раменете и гарвановочерна. Не беше толкова як като Арес, но излъчваше мощ. Седеше спокойно на трона си, направен от човешки кости, изглеждаше жилав, елегантен и опасен като пантера.

Ненадейно ме обзе усещане, че всички наоколо трябва да му се подчиняват. Той беше много по-мъдър от мен. Трябваше да го приема за свой господар.

Разтърсих глава.

Аурата на Хадес ми влияеше също както аурата на Арес при срещата ни. Господарят на мъртвите ми напомняше на Адолф Хитлер, когото бях виждал на снимки, както и на Наполеон и на терористи, организиращи самоубийствени атаки. Същият напрегнат поглед, същото хипнотизиращо зло обаяние.

— Личи си, че си смел, щом дръзна да дойдеш тук, сине на Посейдон — поде той мазно. Особено предвид стореното от теб. Да, наистина това е голяма смелост. Или пък е просто проява на глупост?

Всяка частица от костите ми изтръпна, едва се сдържах да не се просна в нозете на Хадес. Искаше ми се да се свия на пода и да заспя завинаги.

Прогоних това чувство и пристъпих напред. Бях си приготвил думите.

— Господарю и чичо мой, идвам тук с две молби. Хадес вдигна вежди. Приведе се от трона си и в гънките на черната му мантия се появиха лица — измъчени лица, все едно в дрехите бяха пришити души от Наказателните полета, които се опитваха да се измъкнат. Вроденият ми СДВ разсеяно се зачуди дали и останалите му дрехи бяха направени по същия начин. Какво ли злодейство би трябвало да е извършил човек, за да се окаже втъкан в гащите на Хадес?

— Само две молби? — рече той. — Не е ли малко прекалено? Все едно вече не си ми причинил достатъчно главоболия. Но, хайде, говори. Нека се позабавлявам още малко, преди да те убия.

Преглътнах буцата в гърлото си. Нещата се развиваха точно толкова зле, колкото се бях страхувал.

Хвърлих поглед към по-малкия трон във формата на черно цвете с позлата. Беше празен. Искаше ми се Персефона да беше тук. В легендите се разказваше, че умеела да укротява изблиците на съпруга си. Но сега беше лято и Персефона беше на горния свят при майка си, богинята Деметра. На това се дължеше смяната на сезоните, а не на въртенето на планетата.

Анабет тихо се прокашля и ме сръга с пръст в гърба.

— Господарю — подех аз. — Моля ви, не бива да допуснете да избухне война между боговете. Това ще е… зле.

— Твърде зле — обади се Гроувър.

— Върнете ми мълнията на Зевс — продължих. — Моля ви. Дайте ми я да я отнеса на Олимп.

Очите на Хадес опасно заискряха.

— Осмеляваш се да продължиш с лъжите си? След всичко, което направи?

Извърнах се към приятелите си. Изглеждаха не по-малко объркани от мен.

— Ъъъ… чичо… Какво означава това „всичко, което направи“? Какво съм направил?

Тронната зала се разтресе толкова силно, че сигурно се е усетило и чак горе в Лос Анджелис. От тавана се посипаха отломъци. В стените се отвориха врати и влетяха скелети на войници — стотици, от най-различни исторически периоди и народи от Западната цивилизация. Заобиколиха ни от всички страни и отрязаха пътя ни за бягство.

— Да не мислиш, че аз искам война, богоизбрани? — изръмжа Хадес.

Едва не отговорих: „Е, тези тук със сигурност не са от движението за мир“, но прецених, че нямаше смисъл да го предизвиквам.

— Вие сте господарят на мъртвите — рекох предпазливо. — Една война би разширила царството ви, нали?

— Типично в стила на братята ми! Да не мислиш, че ми трябват още поданици? Не видя ли колко претъпкан е Асфодел?

— Ами…

— Имаш ли представа колко се е увеличило царството ми само за последния век, колко нови отдела трябваше да отворя?

Отворих уста да отговоря, но Хадес не ми позволи.

— Повече духове за пазачи — занарежда той. — Задръстване пред беседката със съдиите. Двойно увеличение на работното време за служителите. Преди бях богат бог, Пърси Джаксън. В моя власт са всички скъпоценни метали под земята. Но разходите ми!

— Харон иска увеличаване на заплатата — изтървах се аз неволно и веднага ми се прииска да си прехапя езика.

— Писна ми от този Харон! — изкрещя Хадес. — Откак откри италианските костюми е станал непоносим! Навсякъде изникват проблеми и всички тях трябва лично аз да ги решавам. Заради проклетото задръстване ми трябва половин ден, за да стигна от портите до двореца си! А мъртвите продължават да прииждат. Не, родственико, не ми е нужна помощ за увеличаване на поданиците ми. Не аз имам интерес от война.

— Но вие сте взели мълнията на Зевс!

— Лъжа! — Земята отново потрепери. Хадес скочи от трона, извиси се над нас. — Баща ти може и да заблуди Зевс, момче, но аз не съм толкова глупав. Планът му ми е ясен.

— Неговия план?

— Ти си откраднал мълнията на срещата на зимното слънцестоене. Баща ти те е подучил. Пратил те е в тронната зала на Олимп. Взел си мълнията и моя шлем. Ако не бях изпратил фуриите да те открият в „Янси“, Посейдон щеше да запази в тайна заговора си за предизвикване на война. Но сега те принудих да излезеш на светло. Всички ще узнаят кой е крадецът на Посейдон и аз ще си получа обратно шлема!

— Но… — обади се Анабет. Виждах как мислите й препускаха с хиляда километра в час. — Господарю Хадес, нима и шлемът на мрака е бил откраднат?

— Не се прави на дръж ми шапката, момиче. Ти и сатирът помагате на този герой и сте дошли тук, за да ме заплашвате от името на Посейдон и да ми дадете ултиматум. Нима Посейдон наистина вярва, че може да ме изнудва да го подкрепя?

— Не! — извиках. — Посейдон не… Аз не…

— Мълчах си за изчезването на шлема — изръмжа Хадес, — тъй като нямах никакви илюзии, че някой на Олимп ще се погрижи справедливостта да възтържествува. Не мога да си позволя да тръгне мълвата, че е изчезнало най-страховитото ми оръжие. Затова предпочетох да го издирвам сам и когато стана ясно, че сте тръгнали насам, за да ми връчите ултиматума си, не направих нищо, за да ви спра.

— Не сте се опитали да ни спрете ли? Но…

— Върни ми шлема веднага или в противен случай ще спра смъртта — заплаши Хадес. — Това е отговорът ми на вашия ултиматум. Ще отворя портите и ще натиря мъртвите обратно на земята. Ще превърна света ви в кошмар. А твоят скелет, Пърси Джаксън, ще поведе армията ми към горния свят.

Скелетите покрай стените пристъпиха напред и вдигнаха оръжията си.

Сигурно сега беше моментът да припадна от страх.

Но вместо това ме завладя гняв. Почувствах се засегнат. Мразех да ме обвиняват в неща, които не бях направил. Беше ми дошло до гуша.

— И вие сте същият като Зевс! — извиках. — Мислите, че съм ги откраднал аз? И затова сте изпратили фуриите по петите ми?

— Разбира се — отвърна Хадес.

— И другите чудовища?

Хадес сви устни.

— С тях нямам нищо общо. Даже напротив, не исках да умреш бързо и безболезнено, а да стигнеш дотук жив, така че да се изправиш пред всички мъчения в Наказателните полета. Защо иначе бих те пуснал да влезеш толкова лесно в моето царство?

— Лесно ли?

— Върни ми шлема!

— Но той не е в мен! Дойдох тук за мълнията!

— Която вече притежаваш! — извика Хадес. — Дошъл си тук с нея, глупако, за да се опитваш да ме заплашваш!

— Не е вярно!

— Отвори си раницата.

Връхлетя ме ужасно предчувствие. Раницата ми тежеше все едно в нея имаше топка за боулинг. Не, не можеше да бъде…

Свалих я от раменете си и отворих ципа. Показа се дълъг около половин метър метален цилиндър с шипове в двата края.

— Пърси! — възкликна Анабет. — Как…

— Не знам. Не разбирам.

— Всички герои сте едни и същи — обади се Хадес. — Гордостта помрачава разсъдъка ви. Толкова ли си глупав, че да донесеш подобно оръжие пред мен? Не съм искал мълнията на Зевс, но след като тя вече е тук, ще ми я предадеш. Зевс би дал всичко за нея. А сега… шлема ми. Къде е?

Нямах думи. Не разполагах с никакъв шлем. Нямах представа как мълнията беше попаднала в раницата ми. Може би Хадес ми беше скроил този номер? Все пак той беше лошият, нали? Но изведнъж всичко се обърна с главата надолу. Осъзнах, че ме бяха разигравали. Зевс, Посейдон и Хадес бяха насъсквани от някой друг. Мълнията беше в раницата ми, а раницата ми я беше дал…

— Господарю — рекох, — станала е грешка.

— Грешка ли? — изръмжа той.

Скелетите насочиха оръжията си към нас. Над главите ни се разнесе плясък на кожени криле, трите фурии се спуснаха и кацнаха на облегалката на трона на господаря си. Онази с лицето на госпожа Додс ми се ухили и нетърпеливо замахна с камшика си.

— Няма никаква грешка — продължи Хадес. — Знам защо си дошъл при мен. Знам истинската причина, поради която ми носиш мълнията. Дошъл си да се пазариш за нея.

От протегната му длан изскочи огнена топка, избухна на стъпалата пред мен и се появи майка ми, застинала сред порой от златисти искри, също както изглеждаше в мига, преди минотавърът да я удуши.

Онемях. Посегнах да я докосна, но от нея се излъчваше топлина като от клада.

— Да — заяви самодоволно Хадес. — Тя вече е в моя власт. Знаех, че в крайна сметка ще дойдеш да се пазариш с мен, Пърси Джаксън. Върни ми шлема и може и да я пусна. Тя не е мъртва — все още. Но ако ме ядосаш, това лесно може да се промени.

Замислих се за перлите в джоба ми. Може би с тяхна помощ щях да се измъкна. И ако успеех да освободя майка си…

— А, перлите — обади се богът и кръвта застина във вените ми. — Брат ми и неговите дребни номера. Я дай да ги видим, Пърси Джаксън.

Ръката ми се раздвижи против волята ми и извади перлите.

— Само три — въздъхна Хадес. — Колко жалко. Сигурно си даваш сметка, че всяка от тях закриля един човек. Добре, вземи майка си, родственико. И кой от приятелите си ще оставиш при мен? Хайде, избирай. Или ми дай раницата и приеми условията ми.

Обърнах се към Анабет и Гроувър. Лицата им бяха изопнати.

— Измамиха ни — рекох. — Заложиха ни капан.

— Да, но защо? — попита Анабет. — А гласът от ямата…

— Все още не знам — отвърнах. — Но ще разбера.

— Решавай, момче! — извика Хадес.

— Пърси… — Гроувър сложи ръка на рамото ми. — Не бива да му даваш мълнията.

— Знам.

— Остави мен тук. Използвай третата перла за майка си.

— Не!

— Аз съм сатир — продължи той. — Ние нямаме души като хората. Може да ме измъчва до смърт, но няма да остана при него завинаги. Ще се преродя като цвете или някакво друго растение. Така е най-добре.

— Не. — Анабет извади бронзовия си нож. — Вие двамата вървете. Гроувър, ти трябва да защитаваш Пърси. Да получиш разрешителното си за търсач и да откриеш Пан. Вземете майка му и вървете. Аз ще ви прикривам. Няма да се дам без бой.

— За нищо на света! — възрази Гроувър. — Аз ще остана.

— Не упорствай, козльо — намръщи се тя.

— Престанете и двамата! — Имах чувството, че сърцето ми е разкъсано на две. Толкова път бяхме изминали заедно. Спомних си как Гроувър се нахвърли над Медуза в градината със статуите, как Анабет ни спаси от Цербер. Бяхме оцелели във водния парк на Хефест, в арката в Сейнт Луис, в казино „Лотос“. В продължение на хиляди мили се бях тревожил, че някой приятел може да ме предаде, но сега вече бях сигурен, че нямаше да са те. Бяха ме спасили на няколко пъти и сега искаха да се жертват за майка ми.

— Знам какво ще направим — рекох. — Вземете!

Подадох им по една перла.

— Но, Пърси — понечи да възрази Анабет.

Обърнах се към мама. Бях готов да се жертвам и да използвам последната перла за нея, но знаех, че тя не би го позволила за нищо на света. Бях длъжен да върна мълнията на Олимп и да разкажа истината на Зевс. Трябваше да спра войната. Никога не би ми простила, ако вместо това я спасях. Спомних си за пророчеството на оракула, което като че ли беше направено преди милион години. „Да спасиш най-скъпото не ще съумееш.“

— Съжалявам — рекох. — Ще се върна. Ще намеря начин.

Тържествуващото изражение на Хадес помръкна.

— Родственико…

— Ще открия шлема ви, чичо — обещах, — и ще ви го върна. Не забравяйте за заплатата на Харон.

— Не ме предизвиквай…

— И няма да е зле от време на време някой да си играе с Цербер. Той обича червени гумени топки.

— Пърси Джаксън, не смей да…

— Сега! — извиках аз.

Строшихме перлите в краката си. За един ужасяващ миг нищо не се случи.

— Унищожете ги! — заповяда Хадес.

Армията от скелети се втурна към нас с извадени мечове, затрещяха автомати. Фуриите литнаха и размахаха огнените си камшици.

В мига, в който скелетите откриха огън, перлата избухна в нозете ми с ярка зелена светлина, лъхна ме свеж морски въздух. Озовах се в мъглива сфера, която се надигна от земята.

Анабет и Гроувър бяха до мен. Куршумите и мечовете отскачаха от стените на топките, а от гневните крясъци на Хадес цялата крепост се тресеше. В Лос Анджелис едва ли щеше да им е лесно тази нощ.

— Погледнете! — извика Гроувър. — Ще се разбием!

Носехме се право към сталактитите, които най-вероятно щяха да пукнат мехурите и да ни видят сметката.

— Как се управлява това нещо? — извика Анабет.

— Не мисля, че е в наша власт — отвърнах.

Мехурите се удариха в тавана и ни обгърна мрак.

Нима бяхме мъртви?

Не, все още усещах всичко наоколо, продължавахме да се издигаме нагоре, през непробиваемите скали, подобно на въздушно мехурче във вода. Това беше силата на перлите — „Това, което принадлежи на морето, винаги се връща в него“.

В продължение на няколко мига не виждах нищо друго, освен гладките стени на сферата. След това се озовах на океанското дъно. Топките с Анабет и Гроувър не изоставаха. Започнахме да се издигаме във водата и пльок! — изскочихме на повърхността насред залива на Лос Анджелис, като съборихме един сърфист, който възмутено извика:

— Ей, внимавайте!

Сграбчих Гроувър и го метнах на една шамандура. Придърпах и Анабет. Около нас се завъртя любопитна акула, дълга най-малко три метра.

— Изчезвай! — изръмжах аз.

Тя се обърна и светкавично отпраши навътре в океана.

Сърфистът измърмори как не бивало да се прекалява с чашката и се отдалечи от нас бързо-бързо.

Вътрешният ми часовник знаеше точно колко е часът — рано сутринта на 21 юни, деня на лятното слънцестоене.

В далечината Лос Анджелис беше в пламъци, от всички квартали на града се виеха пушеци. Да, беше имало земетресение и за него беше виновен Хадес. Вероятно вече беше изпратил по петите ми армията си от мъртъвци.

Но в момента Подземното царство беше най-малкият ми проблем.

Трябваше да стигна до брега. И да върна мълнията на Зевс на Олимп. И най-вече, трябваше да си поговоря сериозно с бога, който ми беше скроил този номер.