Похитителят на мълнии

Четиринайсета главаОбявяват ме за общодържавно издирване

Би било хубаво, ако можеше да заявя, че докато летях надолу ме е осенило някакво грандиозно просветление, като например, че съм се примирил с това, че съм смъртен, изсмял съм се на смъртта и така нататък.

Но в интерес на истината, единствената мисъл в главата ми беше: „Ааааа!“.

Реката се приближаваше към мен като засилил се насреща ми тир. Вятърът изкара въздуха от дробовете ми. Пред очите ме профучаваха сгради, хълмове и шлепове.

И накрая — бум!

Разлетяха се пръски. Бях сигурен, че ще се забия в дебелите наноси от кал на дъното и ще изчезна завинаги.

Само дето при сблъсъка с водата не ми стана нищо. Потъвах бавно, между пръстите ми се образуваха мехурчета. Стигнах до дъното. В сумрака се разшава сом колкото пастрока ми. В размътената от калта вода плуваха боклуци — бирени бутилки, стари обувки, найлонови торбички. В този момент осъзнах няколко неща. Първо, не се бях сплескал на палачинка. Нито пък бях опечен от огнения дъх на Химера. Дори вече не усещах кипящата отрова във вените си. Бях жив, за щастие.

Второ, не бях мокър. Усещах хладната вода около мен. Виждах прогорените дупки по дрехите ми, където пламъците бяха изгаснали. Но като докоснах ризата си, беше съвсем суха.

Огледах боклуците, които се носеха около мен, мярнах една стара запалка. Едва ли щеше да стане, но въпреки това се пробвах. Щракнах я. Проблесна искра. Появи се пламък — на дъното на река Мисисипи!

Сграбчих една подгизнала хартийка, която в ръката ми веднага изсъхна и пламна без никакви проблеми. В мига, в който я пуснах, пламъкът изгасна и хартията отново се напои с вода. Странна работа.

Но имаше и нещо още по-странно, което обаче осъзнах последно.

Дишах.

Бях под водата и дишах съвсем нормално.

Бях затънал до колене в кал. Едва се държах на краката си. Ръцете ми трепереха. Трябваше да съм мъртъв. А аз бях жив. И това ако не беше чудо…

В ушите ми отекна женски глас — глас, който напомняше на майка ми:

— И какво трябва да кажеш сега, Пърси?

— Ъъъ… благодаря. — Все едно слушах собствения си глас на запис — под водата звучеше съвсем различно. — Благодаря ти… татко.

Не последва отговор. Край мен се носеше огромно количество боклуци, сред които плуваха едри риби, лъчите на залязващото слънце обагряха всичко тук долу в цвета на хартиено тиксо.

Защо ме беше спасил Посейдон? Колкото повече мислех за това, толкова повече се срамувах. Да, първите няколко пъти бях извадил късмет. Но срещу чудовище като Химера нямах никакъв шанс. Вероятно вече беше изпепелил горките хора горе на арката. Не успях да ги спася. Не бях никакъв герой. Може би щеше да е най-добре да остана тук долу със сомовете до края на живота си.

Пльос-пльос-пльос…

Перката на един шлеп разпени водата над мен и размъти тинята.

На около метър от мен проблясваше Анаклусмос, лъскавата бронзова дръжка стърчеше от калта.

Отново прозвуча гласът на жената:

— Вземи меча, Пърси. Баща ти вярва в теб.

Този път разбрах, че не си го въобразявах. Думите сякаш се носеха по водата като глас на делфин.

— Къде си? — извиках аз.

В сумрака над меча изплува призрачен женски силует. Дългите й коси се рееха по течението, а очите й, които едва се виждаха, бяха зелени като моите.

Буца заседна в гърлото ми.

— Мамо? — прошепнах.

— Не, дете, аз съм само пратеник. Макар че съдбата на майка ти не е така безнадеждна, както смяташ. Иди на плажа в Санта Моника.

— Какво?

— Такава е волята на баща ти. Преди да слезем в Подземното царство, трябва да отидеш в Санта Моника. Моля те, Пърси, не мога да се задържа тук дълго. Реката е прекалено мръсна за мен.

— Ама… — Бях сигурен, че тази жена е майка ми или най-малкото видението е приело нейния образ. — Кой… как…

Толкова много въпроси напираха в мен, че не успях да задам нито един.

— Не мога да остана, храбрецо — отвърна жената. Протегна ръка и усетих как течението погали лицето ми. — Трябва да отидеш в Санта Моника! И не се доверявай на даровете…

Гласът й заглъхна.

— Дарове? Какви дарове? Почакай!

Опита се да каже още нещо, но от устата й не излезе звук. Образът избледня.

Ако това наистина беше майка ми, значи отново я бях изгубил.

Идеше ми направо да се удавя. Само дето нямаше как да стане.

„Баща ти вярва в теб“ — беше казала тя.

Освен това ме бе нарекла храбрец… освен ако не се отнасяше за някой сом.

Пристъпих към Въртоп и хванах дръжката. Може би Химера и отвратителната му майка все още ме очакваха горе. Най-малкото щеше да е дошла полицията да разследва кой е направил дупката в арката. Ако ме докопаха, нямаше да ми се размине лесно.

Сложих капачката на меча и прибрах химикала в джоба си.

— Благодаря ти, татко — казах отново на тъмната вода.

После се оттласнах от калта и заплувах към повърхността.

Изплувах точно до крайбрежния „Макдоналдс“.

Сигурно всички патрулки, линейки и пожарникарски коли от Сейнт Луис се бяха събрали около арката. Полицейски хеликоптери кръжаха в небето. Тълпата зяпачи ми напомни за „Таймс Скуеър“ на Нова година.

— Мамо! — извика три-четири годишно момиченце. — От реката излезе едно момче!

— Хубаво, миличка — отвърна майка й и извърна глава към линейките.

— Ама то е сухо!

— Хубаво, миличка.

Репортерка говореше пред камера:

— Уверяват ни, че вероятно не става дума за терористично нападение, но разследването тепърва започва. Щетите, както сами виждате, са доста сериозни. В момента се опитваме да намерим някой от оцелелите, за да научим подробности.

Значи все пак имаше оцелели. Почувствах огромно облекчение. Може би пазачът и семейството се бяха отървали само с уплаха. Надявах се и Анабет и Гроувър да са добре.

Опитах да си пробия път през тълпата, за да видя какво се случваше зад полицейската лента.

— … едно момче — обясняваше друг репортер. — По информация на Канал 5 охранителните камери са го заснели на площадката за наблюдение и то по някакъв начин е предизвикало експлозията. Трудно е за вярване, Джон, но такива са първоначалните сведения. Повтарям, няма жертви и…

Отдалечих се, като се опитвах да не привличам внимание. Наложи се да направя голяма обиколка около отцепения район. Навсякъде имаше полицаи и журналисти.

Вече почти бях загубил надежда да намеря Анабет и Гроувър, когато познат глас изблея:

— Пърси-и-и-и!

Обърнах се и Гроувър ме сграбчи в мечешката — или по-скоро козя — прегръдка.

— Решихме, че си стигнал при Хадес по лесния начин!

Анабет стоеше зад него и се опитваше да гледа строго, но си личеше, че се радваше да ме види.

— Да не те остави човек сам за пет минути! Какво стана?

— Ами… паднах.

— Стига, Пърси, от двеста метра?

— Направете път! — извика един полицай зад нас.

Тълпата се раздели и двама санитари профучаха с носилка. На нея седеше майката на момчето от площадката.

— И после това огромно куче, това огромно огнедишащо чихуахуа… — обясняваше тя.

— Да, госпожо — прекъсна я лекарят. — Успокойте се. Семейството ви е в безопасност. Това е от лекарствата.

— Не съм луда! Момчето скочи през дупката и чудовище то изчезна. — В този момент ме забеляза. — Ето го! Това е той!

Обърнах се бързо и дръпнах Анабет и Гроувър да ме последват. Смесихме се с тълпата.

— Какво става? — сопна се Анабет. — Да не би да говореше за онова чихуахуа в асансьора?

Разказах им всичко — за Химера, Ехидна, скока, гмуркането, жената под водата.

— Уха! — възкликна Гроувър. — Значи отиваме в Санта Моника! Не можеш да пренебрегнеш заповед от бащата.

В този момент минахме покрай друг телевизионен екип и репортерът тъкмо нареждаше към камерата:

— Пърси Джаксън. Точно така, Дан. Канал 12 научи, че момчето, което вероятно е причинило експлозията, отговаря на описанието на Пърси Джаксън, когото полицията издирва във връзка с тежката катастрофа на автобус в Ню Джърси преди три дни. Смята се, че той пътува на запад. Ето негова снимка.

Шмугнахме се покрай новинарския микробус и свихме по една странична уличка.

— Всичко по реда си — казах на Гроувър. — Първо трябва да се измъкнем от града!

Успяхме някак си да се върнем на гарата, без да ни спрат. Влакът вече потегляше и се наложи да се качим в движение. Поехме на запад в сгъстяващия се здрач, а зад гърба ни полицейските прожектори продължаваха да шарят из небето над Сейнт Луис.