Похитителят на мълнии

Седма главаПращам вечерята си на небето

Слухът за случилото се в банята се разпространи бързо.

Откъдето и да минех, лагерниците ме сочеха и си шушнеха, лесно долавях думите „вода“ и „тоалетна“. А пък може и да зяпаха Анабет, която все още беше мокра до кости.

По пътя тя ми показа още няколко места — ковачницата (където децата сами изковаваха мечовете си) и залата за художествена дейност (където сатири почистваха огромна мраморна статуя на получовек-полукозел). Заведе ме и до залата за катерене, която всъщност представляваше две издигнати една срещу друга стени, които се тресяха зловещо; по тях се търкаляха камъни, стичаха се потоци лава и през определено време стените се сблъскваха и смачкваха катерача, ако не успееше да се измъкне към върха достатъчно бързо.

Накрая се върнахме при езерото, откъдето пътека водеше към хижите.

— Трябва да се упражнявам — обяви Анабет. — Вечерята е в седем и половина. Другите ще те доведат в столовата.

— Анабет, съжалявам за станалото в тоалетните.

— Няма значение.

— Не бях виновен аз.

Тя ме погледна недоверчиво и изведнъж осъзнах, че всъщност точно аз бях виновен. Аз бях направил така, че водата да изригне. Нямах представа защо и как, но тоалетните бяха откликнали на моите заповеди.

— Трябва да отидеш да говориш с оракула каза Анабет.

— Кой?

— Не „кой“, а какво. Оракулът. Ще кажа на Хирон.

Загледах се унило в езерото, искаше ми се поне веднъж някой да отговори направо и изчерпателно на въпросите ми. Изведнъж застинах — на дъното, на пет-шест метра под водата, седяха две момичета. Бяха със сини джинси и лъскави зелени тениски, кафявите им коси се носеха свободно около раменете им, а около тях си играеха малки рибки. Усмихнаха се и ми помахаха като на стар приятел. Не знаех какво да направя, тъй че просто помахах в отговор.

— Не ги насърчавай — предупреди ме Анабет. — Наядите са ужасни флиртаджийки.

— Наяди — повторих поразен. — Аха. Не може ли просто да се върна у дома?

— Престани, Пърси — смръщи се Анабет. — Ти вече си у дома. Това е единственото безопасно място за деца като нас.

— Искаш да кажеш деца с психични отклонения?

— Искам да кажа, които не са хора. Или поне не изцяло. Наполовина хора.

— Наполовина хора и наполовина какво?

— Много добре знаеш.

Не исках да си призная, но за съжаление, наистина го знаех. Кожата ми настръхна — така ставаше понякога, когато мама ми разказваше за баща ми.

— Богове — рекох. — Наполовина богове. Анабет кимна.

— Баща ти не е мъртъв, Пърси. Той е един от олимпийските богове.

— Това е… невъзможно.

— Защо? С какво са се занимавали боговете в миналото? Обикаляли насам-натам, преследвали простосмъртни и им се раждали деца. Да не мислиш, че за последните няколко хилядолетия са променили навиците си?

— Но това са просто… — за малко пак щях да кажа „митове“. После обаче си спомних предупреждението на Хирон, че след две хиляди години и мен може да смятат за мит. — Но ако всички тук сме наполовина хора…

— Полубогове. Официалното название е полубогове. Или нечистокръвни.

— Кой тогава е твоят баща?

Ръцете й стиснаха парапета на пристана. Усетих, че току-що съм прекрачил някаква граница.

— Баща ми е преподавател в Уест Пойнт — отвърна тя. — Не съм го виждала, откакто бях много малка. Преподава американска история.

— Значи е човек?

— Да не мислиш, че трябва задължително мъжко божество да се влюби в простосмъртна жена? Това си е чиста проба дискриминация!

— Тогава коя е майка ти?

— Номер 6.

— Тоест?

Анабет гордо изправи глава.

— Атина. Богинята на мъдростта и войната.

Виж ти. Но пък защо не?

— А моят баща?

— Неопределен — отвърна тя, — вече ти казах. Никой не знае.

— Освен майка ми. Тя знаеше.

— Може и да не е знаела, Пърси. Боговете невинаги разкриват истинската си същност.

— Баща ми сигурно го е направил. Той я е обичал.

Анабет ме изгледа недоверчиво, но в последния миг като че ли реши да не ме разочарова.

— Може би имаш право. Може да изпрати някакво знамение. Само така ще знаеш със сигурност — ако баща ти даде знак, за да те обяви за свое дете. Случвало се е.

— Искаш да кажеш, че невинаги е така?

— Боговете са заети. — Тя нервно прокара ръка по парапета. — Имат много деца и рядко… рядко се интересуват от тях, Пърси. Пренебрегват ги.

Замислих се за някои от децата, които бях видял в хижата на Хермес — начумерени и унили тийнейджъри, които сякаш постоянно очакваха да бъдат повикани, а това можеше никога да не се случи. Такива деца имаше и в „Янси“ — захвърлени в интерната от богати родители, които нямаха време да се занимават с тях. Боговете обаче би трябвало да са по-добри.

— Значи оставам тук — попитах аз. — Това ли е? До края на живота си?

— Зависи. Някои прекарват в лагера само по едно лято. Децата на Афродита или на Деметра обикновено не са кои знае колко могъщи. Чудовищата може и да не им обърнат внимание, така че на тях им се разминава само с няколко месеца обучение през лятото, а през останалата част от годината си живеят сред простосмъртните. За някои от нас обаче е прекалено опасно да излизаме оттук. Ние сме целогодишни. В света на простосмъртните привличаме чудовища. Надушват ни и ни нападат. По принцип изчакват да пораснем достатъчно, да навършим десет или единайсет години. Но след това повечето полубогове или успяват да се доберат дотук, или загиват. Тези, които оцелеят сами във външния свят, стават прочути личности. Не ми се ще да изброявам имената им, но са световноизвестни. Някои дори не осъзнават, че са полубогове. Но те се броят на пръсти.

— Значи чудовищата не могат да влизат тук?

— Освен ако нарочно не бъдат пуснати в гората или някой не ги повика отвътре.

— Че защо някой ще иска да извика чудовище?

— За да изпита силата си. Или да скрои номер на някого.

— Да скрои номер ли?

— Важното е, че границите са затворени и не допускат тук чудовища и простосмъртни. Отвън хората не виждат нищо необичайно — просто ферма за ягоди.

— Значи… ти си целогодишна?

Анабет кимна. Измъкна изпод тениската си кожена огърлица с пет керамични мъниста в различни цветове. Беше точно като на Люк, само че на нейната имаше нанизан и голям златен пръстен.

— Тук съм, откакто навърших седем. Всяка година през август, в последния ден от лятното обучение, получаваш мънисто в знак, че си оцелял още една година.

— Защо си дошла толкова малка?

— Не е твоя работа — отсече тя и стисна пръстена от наниза.

— О! — За миг настана неловко мълчание. — Значи… ако поискам, още сега мога да си тръгна оттук?

— Би било равносилно на самоубийство, но да… стига господин Д. или Хирон да ти разрешат. Те обаче няма да те пуснат преди края на лятното обучение, освен ако…

— Какво?

— Ако не ти бъде възложено да извършиш някакъв подвиг. Но това е малко вероятно. Последния път… — тя замълча.

По тона й разбрах, че последния път нещата не се бяха развили добре.

— Докато бях болен и ме хранеше с…

— Амброзия.

— Аха, амброзия. Попита ме нещо за лятното слънцестоене.

Раменете й видимо се стегнаха.

— Значи все пак знаеш нещо?

— Ами… не. В края на учебната година подслушах Гроувър и Хирон да говорят за него. Гроувър спомена лятното слънцестоене. Каза нещо от сорта, че нямам много време заради крайния срок. За какво става дума?

— Де да знаех — сви юмруци тя. — Хирон и сатирите не искат да ми кажат. Нещо лошо се е случило на Олимп, сигурна съм. Но когато бях там, всичко си беше съвсем нормално.

— Ходила си на Олимп?

— Някои от целогодишните — аз, Люк, Клариса и още няколко — отидохме там на екскурзия в деня на зимното слънцестоене. Тогава се провежда годишната среща на боговете.

— Ама… как се стига дотам?

— С железницата на Лонг Айлънд, разбира се. Слизаш на „Пен Стейшън“. И оттам се качваш с асансьора до 600-я етаж на „Емпайър Стейт Билдинг“. — Изглеждаше убедена, че няма как да не го знам. — Нали си от Ню Йорк?

— А, да. — Доколкото ми беше известно, „Емпайър Стейт Билдинг“ имаше само 102 етажа, но реших да не впускам в подробности.

— След това обаче — продължи Анабет — времето се развали, сякаш боговете бяха започнали да се карат. На няколко пъти дочух сатирите да си говорят, но единственото, което успях да сглобя, е, че нещо важно е било откраднато. И ако не бъде върнато до лятното слънцестоене, ще последват неприятности. Когато ти дойде, се надявах… нали… Атина се разбира добре с почти всички, освен с Арес. И с Посейдон, с него са във вечно съперничество. Но освен това… мислех, че може да обединим силите си. Реших, че може да знаеш нещо.

Поклатих глава. Искаше ми се да можех да помогна, но бях прекалено гладен, уморен и психически претоварен, за да задавам повече въпроси.

— Трябва да ме пратят на подвиг — каза Анабет сякаш на себе си. — Вече съм голяма. Само ако ми кажат какъв е проблемът…

До носа ми достигна аромат на печено месо. Реших, че е много по-приятно да си мислиш за пържоли на жар, отколкото за подвизи и чудовища.

Анабет сигурно бе чула къркоренето в стомаха ми. Каза ми да тръгвам — тя щяла да дойде по-късно. Остана на пристана, пръстите й шареха по парапета, все едно вече нахвърляше боен план.

В Номер 11 децата си говореха или се мотаеха в очакване на вечерята. Едва сега забелязах, че повечето си приличаха — остри носове, изписани вежди, дяволити усмивки. Учителите от пръв поглед биха разпознали в тях пакостниците. За щастие никой не ми обърна особено внимание, така че спокойно се настаних на моето местенце на пода и извадих рога от минотавър.

Люк, наставникът ми, се приближи.

Неговите черти също издаваха родство с Хермес. Бяха леко изменени заради белега на дясната буза, но усмивка му беше непокътната.

— Намерих ти спален чувал — каза той. — И ти откраднах малко тоалетни принадлежности от лагерния магазин.

Не можах да преценя дали се шегуваше за кражбата.

— Благодаря.

— За нищо. — Седна до мен и се облегна на стената. — Тежък първи ден, а?

— Мястото ми не е тук — отвърнах аз. — Дори не вярвам в боговете.

— С всички е така отначало. Но и когато започнеш да вярваш, пак не става по-лесно.

Горчивината в гласа му ме изненада, все пак изглеждаше доста безгрижен младеж. Имаше вид на човек, който може да се справи с почти всичко.

— Значи баща ти е Хермес? — попитах аз.

Извади ножка от задния си джоб и за миг си помислих, че ще ме наръга, но той просто остърга калта от сандала си.

— Да. Хермес.

— Вестителят с крилатите сандали.

— Същият. Вестители, лекари, пътешественици, търговци, крадци. Всеки, когото можеш да срещнеш на пътя. Именно затова си тук и се радваш на гостоприемството ни. Хермес не подбира много приятелите си.

Реших, че не е искал да ме обиди нарочно. Просто явно си имаше много грижи.

— Виждал ли си баща си? — попитах.

— Веднъж.

Изчаках, реших, че ако искаше, сам щеше да ми каже. Явно не искаше.

Зачудих се дали това имаше нещо общо с белега на лицето му.

Люк вдигна глава и се насили да се усмихне.

— Не се тревожи, Пърси. Като цяло децата тук са добри. В крайна сметка всички сме част от едно голямо семейство, нали? Грижим се един за друг.

Изглежда разбираше колко самотен и объркан се чувствах.

Бях му благодарен, защото едно по-голямо момче — дори и да ти е наставник — рядко се сближава с досадните дребосъци като мен. Люк обаче ме беше приел радушно. Дори ми беше откраднал тоалетни принадлежности. Това бе най-хубавото нещо, което някой беше правил за мен през целия ден.

Реших да му задам последен важен въпрос — онзи, който цял следобед не ми даваше мира.

— Клариса, дъщерята на Арес, ми се подиграваше, че не съм бил достоен за Тримата големи. А пък Анабет на два пъти спомена, че може да съм избраният. Каза, че трябва да говоря с Оракула. Какво означава това?

— Мразя пророчествата. — Люк прибра ножката си.

— Защо?

Той се намръщи, белегът му се разкриви.

— С мен всичко се обърка. Преди две години, когато не успях със задачата си да проникна в градината на Хесперидите, Хирон забрани възлагането на подвизи. А Анабет умира от желание да излезе оттук. Не оставяше Хирон на мира и той най-накрая заяви, че се е допитал до оракула. Не можел да й каже всичко, но все още не й било писано да се отправи да върши подвизи. Трябвало да изчака, докато в лагера се появи някой специален.

— Някой специален.

— Не го мисли, малкият — каза Люк. — При всяко пристигане на нов лагерник, Анабет решава, че това е жадуваното знамение. Хайде, идвай, време е за вечеря.

В този миг от далечината се чу сигнал. За първи път чувах подобен звук, но някак си знаех, че е изсвирен с раковина.

— Строй се! — извика Люк.

Всички в хижата, общо около двайсетина души, изскочихме навън. Подредихме се по старшинство, така че аз, естествено, бях най-отзад. Появиха се и лагерниците от другите хижи — с изключение на трите необитаеми в края и Номер 8, която през деня беше изглеждала съвсем нормална, но на залязващото слънце излъчваше сребристо сияние.

Тръгнахме нагоре по хълма към столовата. Откъм ливадите се присъединиха и сатирите. Наядите излязоха от езерото. Няколко момичета изскочиха от гората — за миг ми се стори, че направо се материализираха от дърветата. Едно момиче на десетина години се отлюспи от висок клен и заподскача нагоре по склона.

Общо бяхме около стотина лагерници, двайсетина сатири и десетина-дванайсет горски нимфи и наяди.

По мраморните колони бяха окачени запалени факли. В средата, в бронзов мангал с размерите на вана, гореше огън. Всяка хижа си имаше маса — с бяла покривка с лилава шевица. Четири маси бяха празни, но нашата беше претъпкана. Едва се сместих на ръба на една пейка, наполовина висях във въздуха.

Гроувър седеше заедно с господин Д., още няколко сатири и две пухкави руси момчета с вид на херувимчета. Хирон стоеше отстрани, понеже масата беше прекалено ниска за кентавър.

Анабет беше в компанията на няколко сериозни деца с атлетични тела, сиви очи и тъмнозлатисти коси.

Клариса беше зад мен на масата на Арес. Очевидно беше превъзмогнала поражението си в банята, тъй като се смееше и оригваше и издаваше всякакви други гнусни звуци наред с другарките си.

Изведнъж Хирон удари с копито по мраморния под и всички се смълчаха.

— За боговете! — вдигна чаша той.

— За боговете! — последваха примера му останалите.

Горските нимфи се появиха с големи плата храна — грозде, ябълки, ягоди, сирене, пресен хляб и — за мое облекчение — печено месо! Чашата ми беше празна, но Люк каза:

— Говори й, пожелай си нещо. Без алкохол, разбира се.

— Черешова кола — казах аз.

Чашата се напълни с газирана карамелена течност.

После ми хрумна нещо.

— Синя черешова кола.

Напитката се преобрази в ослепително кобалтовосиньо.

Отпих предпазливо. Идеално.

Наум вдигнах тост за мама.

Не беше мъртва. Поне не завинаги. Беше в Подземния свят. А щом той наистина съществуваше, един ден…

— Ето, Пърси — Люк ми подаде плато пушени гърди.

Сипах си една огромна порция и тъкмо се канех да се нахвърля на храната, изведнъж всички станаха и поеха с чиниите си към огъня в средата. Може би там раздаваха десерта?

— Ела — подкани ме Люк.

Приближих се и видях, че всички вземат малко от храната си и я хвърлят в огъня — най-зрялата ягода, най-хубавото парче месо, най-пухкавото хлебче.

— Изгаряме дарове за боговете — прошепна Люк в ми. — Харесва им миризмата.

— Шегуваш се.

Той ме изгледа строго, явно говореше сериозно, но мен все пак ми беше чудно защо на безсмъртните и всемогъщи богове им харесваше миризмата на изгоряла храна.

Люк пристъпи към огъня, сведе глава и хвърли чепка напращяло червено грозде.

— Хермес.

Беше мой ред.

Уви, нямах никаква представа чие име да произнеса.

Накрая просто се помолих безмълвно: „Който и да си, кажи ми. Моля те.“

Пуснах едно голямо парче месо в огъня.

Малко дим ми влезе в гърлото, но не се закашлях.

Изобщо не миришеше на изгорено. По-скоро на горещ шоколад и прясно изпечени шоколадови кексчета, хамбургери на грил и полски цветя и на стотици други неща, които изненадващо се съчетаваха в прекрасна комбинация. Бях почти готов да повярвам, че боговете наистина се хранеха с този аромат.

Върнахме се по местата си и след като приключихме с вечерята, Хирон отново удари с копито, за да привлече вниманието ни.

— Да — въздъхна дълбоко господин Д. — Май трябва пак да ви приветствам, малки разбойници. Ами, привет тогава. Директорът по организацията, Хирон, казва, че следващият лов на знамена ще бъде в петък. Понастоящем лаврите са у Номер 5.

Откъм масата на Арес се надигна грозен боен вик.

— На мен лично — продължи господин Д. — ми е все тая, но поздравления. Също така трябва да ви съобщя, че от днес имаме ново попълнение. Питър Джонсън.

Хирон прошепна нещо.

— Ааа, Пърси Джаксън — поправи се господин Д. — Точно така. Ура! И прочее. Сега тичайте при глупавия си лагерен огън. Аре, чупка!

Избухнаха радостни викове. Спуснахме се към амфитеатъра, където децата на Аполон извадиха инструментите си. Пяхме лагерни песни за боговете, приготвяхме си разни сладки неща за десерт на огъня и се смяхме, а най-странното беше, че вече нямах чувството, че ме гледат подозрително. Чувствах се като у дома си. По-късно, когато искрите от лагерния огън се издигаха към звездното небе, отново изсвири раковина, а ние се строихме и се върнахме в хижите. Едва когато се отпуснах в дадения ми назаем спален чувал, усетих колко бях изтощен.

Пръстите ми опипаха рога на минотавъра. Присетих се за мама, но ми беше приятно да си мисля за нея — за усмивката й, за приказките за лека нощ, които ми четеше като малък, как ми пожелаваше да спя в кош.

Затворих очи и моментално се унесох.

Това беше първият ми ден в лагера.

Само ако знаех, че ще се радвам на новия си дом за толкова кратко.