Похитителят на мълнии

Шестнайсета главаСъс зебра до Лас Вегас

Богът на войната ни чакаше на паркинга на заведението.

— Виж ти! — извика отдалече той. — Живи сте.

— Знаел си, че е капан — отвърнах аз.

Арес се усмихна лукаво.

— Бас ловя, че смотаният ковач се е изненадал, като е видял кого е хванал в мрежата си. Но по телевизията изглеждахте доста добре.

— Тъпанар — извиках аз и му хвърлих щита.

Анабет и Гроувър се сепнаха.

Арес го хвана във въздуха, завъртя го над главата си, както правят с тестото майсторите в пицариите, и той се превърна в бронирана жилетка.

— Виждаш ли онзи камион? — посочи един голям камион от другата страна на улицата. — Това ви е превозът. Ще ви заведе направо в Лос Анджелис, с една спирка в Лас Вегас.

Отзад на камиона имаше надпис, който успях да прочета само защото беше на обратно и с бели букви на черен фон — добра комбинация за дислексия: ДОБРИНА ООД: ХУМАНЕН ТРАНСПОРТ НА ЖИВОТНИ. ВНИМАНИЕ: ДИВИ ЖИВОТНИ.

— Шегуваш се — поклатих глава аз.

Арес щракна с пръсти. Вратата на камиона се отвори.

— Безплатно пътуване на запад, дребосък. Стига си се оплаквал. А ето и отплатата за свършената работа.

Откачи синя найлонова раница от мотора и я метна към мен.

Вътре имаше чисти дрехи и за трима ни, двайсет долара, кесия със златни драхми и пакет бисквити с крем.

— Не ти ща тъпите… — започнах аз.

— Благодарим ви, господарю Арес — прекъсна ме Гроувър и ми хвърли най-красноречивия си предупредителен поглед.

— Много благодаря.

Стиснах зъби. Подозирах, че да откажеш дар от бог, беше смъртна обида, но не исках нищо, до което Арес се е докосвал. Преметнах с нежелание раницата през рамо.

Знаех, че гневът ми беше предизвикан от самото му присъствие, но въпреки това едва се сдържах да не му разбия носа. Напомняше ми всички, които някога ме бяха тормозили — Нанси Бобофит, Клариса, Смрадливия Гейб, саркастичните учители, всички гадняри, които ми се бяха присмивали в училище след поредното изключване.

Хвърлих поглед на заведението, вътре бяха останали само един-двама клиенти. Сервитьорката, която ни беше обслужвала, надничаше нервно през прозореца, сякаш се боеше, че Арес може да ни направи нещо лошо. Доведе и готвача от кухнята и му зашепна. Той кимна, извади малък фотоапарат и ни снима.

Страхотно. На другия ден пак щяхме да сме на първа страница.

Представих си заглавията: „Дванайсетгодишен хулиган пребива беззащитен моторист“.

— Дължиш ми още нещо — рекох на Арес, като се опитвах да звуча спокойно. — Обеща ми информация за майка ми.

— Сигурен ли си, че си готов да я чуеш? — Натисна стартера с крак и моторът забоботи. — Тя не е мъртва.

Изведнъж ми се зави свят.

— Как така?

— Била е отнета от минотавъра, преди да умре. Превърнала се е в златен дъжд, нали? Това е метаморфоза, а не смърт. И сега я пазят затворена.

— Защо?

— Не знаеш ли как се води война, дребосък? Не си ли чувал за заложници? Вземаш един, за да контролираш друг.

— Мен никой не ме контролира.

— Сериозно? — засмя се той. — До скоро, хлапе.

Стиснах юмруци и извиках след него:

— Едва ли си бил толкова надменен, когато си бягал от статуите на Купидон!

Огън проблесна зад слънчевите очила. Усетих горещ вятър в косата си, все едно в далечината беше избухнала ядрена експлозия.

— Пак ще се срещнем, Пърси Джаксън. При следващата схватка не забравяй да си пазиш гърба.

Арес форсира мотора и се отдалечи с грохот по Деланси Стрийт.

— Не беше много умно да се заяждаш с него — обади се Анабет.

— Не ми пука.

— Не би искал някой от боговете за свой враг. Най-малко пък този.

— Хей, извинете, че ви прекъсвам, ама… — обади се Гроувър.

Посочи заведението. На касата двама клиенти плащаха сметката си — мъже в еднакви работни гащеризони с бял надпис на гърба, същия като на камиона.

— Ако ще вземаме животинския експрес, по-добре да побързаме.

Не ми харесваше, но друг вариант нямахме. Освен това вече напълно ми беше писнало от Денвър.

Пресякохме тичешком пътя, покатерихме се отзад в огромното ремарке и затворихме вратата.

Най-напред ни удари миризмата — като от най-голямата котешка тоалетна на света. Вътре в ремаркето беше тъмно, но аз извадих Анаклусмос, острието заблестя леко и освети нерадостна картина.

В мръсни метални клетки бяха затворени три от най-жалко изглеждащите животни, които някога бях виждал — зебра, лъв албинос и странно, подобно на антилопа, създание, чието име не знаех.

Пред лъва беше хвърлен чувал ряпа, която той явно отказваше да яде. На зебрата и антилопата бяха оставили подноси с мляно месо. По гривата на зебрата бяха залепнали дъвки, сякаш някой си беше играл да я цели. На единия рог на антилопата беше вързан сребрист празничен балон с надпис „Отвъд планината!“.

Очевидно никой не се беше осмелил да се доближи до лъва и в резултат горкият трябваше да лежи върху покрити с изпражнения одеяла в прекалено малкото за него пространство, като дишаше учестено заради задушливата горещина. Около розовите му очи се въртяха мухи, а ребрата му се брояха през бялата кожа.

— Това ли е „добрината“? — извика Гроувър. — „Хуманен“ транспорт на животни?

Изглеждаше готов да изскочи да пребие шофьорите с тръстиковата си флейта и аз с радост щях да му помогна, но в този момент двигателят на камиона изрева, ремаркето се разтресе и ни се наложи да седнем, за да не паднем.

Сгушихме се в ъгъла върху влажни чували от храна и се опитахме да не обръщаме внимание на вонята и мухите Гроувър заговори на животните с блеене, но те не му отговаряха, а само го гледаха тъжно.

Анабет предложи веднага да разбием клетките и да ги освободим, но аз отбелязах, че нямаше никакъв смисъл да го правим, докато камионът не спреше. Освен това имах чувството, че на лъва му се струвахме доста по-апетитни от ряпата.

Намерих вода и напълних купите им, после с Анаклусмос издърпах и размених подносите с храна. Месото дадох на лъва, а ряпата на зебрата и антилопата.

Гроувър успокояваше антилопата, за да може Анабет да махне балона от рога й. Тя искаше да изреже с камата си и дъвките от гривата на зебрата, но решихме, че е прекалено рисковано заради люшкането на камиона.

Помолихме Гроувър да обещае на животните, че на сутринта ще им помогнем, и се приготвихме да поспим.

Гроувър се сви върху един чувал ряпа.

Анабет отвори пакета бисквити и унило загриза. Аз се опитах да се разсея с мисълта, че вече бяхме на половината път до Лос Анджелис. На половината път до крайната ни цел. Беше едва четиринайсети юни. Слънцестоенето беше на двайсет и първи. Имахме достатъчно време.

От друга страна, нямах представа какво ни чакаше. Боговете не спираха да си играят с мен. Поне Хефест беше откровен — беше сложил камери и ме беше представил като палячо. Но дори когато нямаше камери, пак имах чувството, че ни следят отблизо. За боговете аз бях източник на забавление.

— Ей, Пърси — обади се Анабет. — Извинявай, задето така пощурях във водния парк.

— Няма проблем.

— Просто… — тя потрепери. — От паяците…

— Заради историята с Арахна, нали? — досетих се аз. — Майка ти я е превърнала в паяк, задето я предизвикала да се съревновават по тъкане, нали?

Анабет кимна.

— И оттогава децата на Арахна си отмъщават на децата на Атина. Един паяк да има на километър околовръст, пак ще ме намери. Гнусни гадини… Мразя ги! Както и да е, задължена съм ти.

— Все пак сме от един отбор — отвърнах. — Освен това, не забравяй пируетите на Гроувър във въздуха.

Мислех, че е заспал, но той промърмори от ъгъла:

— Страхотен бях, нали?

Аз и Анабет се засмяхме.

Тя счупи една бисквита и ми подаде половината.

— В разговора по Ирида… Люк наистина ли нищо не ти каза?

Запредъвквах замислено. Въпреки всичко, случило се оттогава, през цялата вечер разговорът не ми беше давал мира.

— Люк каза, че сте стари приятели. И че този път Гроувър ще се справи. Никой нямало да бъде превърнат в ела.

В слабите отблясъци на меча беше трудно да разгадая изражението й.

Гроувър изблея тъжно.

— Трябваше от самото начало да ти кажа истината — рече с разтреперан глас. — Но се страхувах, че ако знаеш как съм се провалил, няма да искаш да ме вземеш.

— Ти си сатирът, който се е опитал да спаси Талия, дъщерята на Зевс.

Той кимна посърнало.

— А другите двама полубогове, приятелите на Талия, които са успели да се доберат до лагера… — вдигнах глава към Анабет. — Били сте ти и Люк, нали?

Тя остави бисквитата.

— Ти сам го каза, Пърси… Едно седемгодишно дете едва ли би стигнало далеч само. Атина ме насочи да намеря помощ. Талия беше на дванайсет. Люк на четиринайсет. И двамата бяха избягали от вкъщи също като мен. С радост ме взеха със себе си. Въпреки че не бяха получили никакво обучение, се справяха страхотно в битките срещу чудовищата. Нямахме представа къде точно отивахме, обикаляхме из Вирджиния в продължение на две седмици, когато Гроувър ни намери.

— Бяха ме изпратили да придружа Талия до лагера — обади се той, подсмърчайки. — Само Талия. Хирон ми беше дал строги заповеди да не се отклоняваме никъде по пътя и да се приберем възможно най-бързо. Знаехме, не Хадес я преследва, но не можех да оставя Люк и Анабет сами. Мислех… мислех, че ще мога да преведа и тримата. Моя беше вината, че Милостивите ни настигнаха. Блокирах. По пътя обратно към лагера се изплаших и на няколко пъти тръгвах в погрешна посока. Само да бяхме вървели малко по-бързо…

— Престани — прекъсна го Анабет. — Никой не обвинява теб. Талия също не те винеше.

— Тя жертва живота си, за да ни спаси — изхълца нещастно той. — Смъртта й тежи на моята съвест. Така каза Съветът на старейшините.

— Задето не си изоставил другите двама? — обадих се аз. — Не е справедливо.

— Пърси е прав — рече Анабет. — Гроувър, ако не беше ти, днес нямаше да ме има. Нито пък Люк. Не ни интересува какво мислят старейшините.

— Такъв ми е късметът — продължи да подсмърча в тъмното Гроувър. — Аз съм най-смотаният сатир на всички времена и точно на мен да се падне да намеря двама от най-силните полубогове на века, Талия и Пърси.

— Не си смотан — настоя Анабет. — По-смел си от всички сатири, които съм виждала. Посочи ми, кой би се осмелил да отиде в Подземното царство. И Пърси със сигурност се радва, че си с нас сега — тя ме ритна по кокалчето.

— Да — потвърдих искрено, не беше имало никаква нужда да ме рита. — Неслучайно точно ти си намерил Талия и мен, Гроувър. Ти имаш най-голямото сърце сред сатирите. Ти си търсач по природа. И затова ще успееш да намериш Пан.

Чух дълбоко, доволно издишане. Очаквах да каже още нещо, но след няколко секунди се разнесе похъркване — беше заспал.

— Как го прави? — удивих се аз.

— Не знам — отвърна Анабет. — Но думите ти бяха много мили.

— Говорех сериозно.

Помълчахме още няколко километра, подхвърляни насам-натам върху чувалите с храна. Зебрата дъвчеше ряпа. Лъвът изгълта месото, облиза се и ме погледна с надежда.

Анабет замислено си играеше с наниза си, сякаш редеше някакъв боен план.

— Това мънисто с елата от първата ти година ли е? — попитах я.

Тя се сепна.

— Да. Всеки август наставниците избират най-важното събитие от лятото и го изрисуват върху мънистата за съответната година. Имам елата на Талия, горяща трирема, кентавър в бална рокля, да, онова беше наистина много шантаво лято…

— А пръстенът е на баща ти, нали?

— Не е твоя рабо… — Спря се. — Да. Негов е.

— Не ми казвай, ако не искаш.

— Не… всичко е наред. — Пое несигурно дъх. — Баща ми го изпрати в едно писмо преди две години. Пръстенът е най-ценният му спомен от Атина. Без нейна помощ е нямало да се справи с докторантурата си в Харвард. Както и да е, това е дълга история. Писа ми, че ми го подарява. Извиняваше се, задето е бил такъв гадняр, уверяваше ме, че ме обича и му липсвам. Предложи ми да се върна да живея с него.

— Не звучи толкова зле.

— Ами да… И аз му повярвах. Прибрах се у дома за онази учебна година, но мащехата ми си беше същата. Не искаше децата й да са в опасност, задето живеят с изрод. Нападнаха ни чудовища. Скарахме се. После пак ни нападнаха и пак се скарахме. Не изкарах дори първия срок. Обадих се на Хирон и си дойдох в лагера.

— Би ли пробвала отново да живееш с баща си?

— Я стига — отсече тя, но избягна погледа ми. — Не съм мазохист.

— Не бива да се предаваш. Трябва да му пишеш.

— Благодаря за съвета — отвърна студено Анабет. — Баща ми вече избра с кого иска да живее.

Помълчахме няколко минути. Накрая аз се обадих:

— Та значи, ако боговете започнат да воюват, ще се подредят както при Троянската война, така ли? И Атина пак ще е срещу Посейдон?

Тя подпря глава на раницата, която Арес ни беше дал, и затвори очи.

— Не знам какво ще направи майка ми. Но аз ще бъда с теб.

— Защо?

— Защото си ми приятел, водорасляк! Други тъпи въпроси?

Не знаех какво да отговоря. За щастие не се и наложи. Анабет вече спеше. За мен се оказа трудно да последвам примера й, предвид хъркането на Гроувър и гладния поглед на белия лъв, но накрая затворих очи.

Започна като един съвсем обикновен кошмар, който бях сънувал безброй пъти: явявах се на изпит, само че вързан в усмирителна риза. Другите деца бързо приключиха с тестовете си и излязоха навън, а учителят само повтаряше: „Хайде, Пърси. Не си чак толкова тъп, нали? Вземи молива.“

После обаче сънят пое в съвсем различна посока.

Погледнах към съседния чин и видях момиче, което също беше в усмирителна риза. Беше на моята възраст, с рошава черна коса, черна очна линия около буреносни зелени очи и лунички по носа. Някак веднага разбрах коя беше тя. Талия, дъщерята на Зевс. Бореше се с усмирителната риза и изведнъж ядосано извика: „Ей, водорасляк! Един от нас трябва да се измъкне оттук.“

Имаше право. Трябваше да се върна в онази пещера. И да дам на Хадес част от съзнанието си.

Усмирителната ми риза изведнъж изчезна. Пропаднах през пода на класната стая. Гласът на учителя стана студен и зъл и сякаш отекна от дълбините на огромна бездна.

— Пърси Джаксън — рече той. — Да, виждам, че размяната е минала добре.

Отново бях в тъмната пещера, около мен се носеха душите на мъртвите. Чудовищният глас от ямата отново говореше, но този път не на мен. Вледеняващата му мощ беше насочена към другиго.

— И той нищо не подозира? — попита гласът.

Друг глас, който ми прозвуча страшно познат, отговори иззад рамото ми:

— Нищо, господарю. Никой нищо не знае.

Озърнах се, но не видях никого. Говорещият беше невидим.

— Измама след измама — измърмори замислено съществото в ямата. — Отлично!

— Неслучайно ви наричат Лукавия, господарю — обади се гласът зад мен. — Но наистина ли беше необходимо! Можех направо да ви донеса откраднатото…

— Ти ли? — прекъсна го презрително чудовището. — Ти вече показа на какво си способен. Ако не се бях намесил, всичко щеше да провалиш.

— Но, господарю…

— Замълчи, нищожество. За шест месеца постигнахме много. Гневът на Зевс расте. Посейдон изигра последния си коз. И сега ние ще го използваме срещу него. Скоро ще получиш желаната награда… и отмъщението, за което жадуваш. Веднага щом се сдобия и с двете… чакай! Той е тук.

— Какво? — Изведнъж гласът на невидимия прозвуча изплашено. — Нима и него сте повикали, господарю?

— Не съм. — Чудовището насочи цялото си внимание към мен и аз застинах под мрачния му взор. — Заради проклетата му бащина кръв е, прекалено е променлив и непредсказуем. Сам е дошъл тук…

— Невъзможно! — извика слугата.

— Само за слабак като теб — изръмжа гласът и ледената му мощ се насочи към мен. — Значи искаш да сънуваш подвига си, момче? Така да бъде.

Обстановката се промени.

Намирах се в огромна тронна зала със стени от черен мрамор и бронзов под. Празният, ужасяващ трон бе от човешки кости.

В подножието на подиума стоеше майка ми — замръзнала в трепкаща златиста светлина с протегнати ръце.

Опитах се да пристъпя към нея, но краката ми отказаха. Протегнах ръце към нея и те пред очите ми се превърнаха в кости. Ухилени скелети в гръцки доспехи се струпаха около мен, облякоха ме в копринена роба и увенчаха главата ми с потопен в отровата на Химера лавров венец, който прогори косата ми. Зловещият глас се разсмя.

— Слава на великия герой!

Събудих се.

Гроувър ме ръчкаше по рамото.

— Камионът спря. Сигурно ще дойдат да проверят животните.

— Скрийте се! — изсъска Анабет.

Лесно й беше на нея — сложи шапката-невидимка и изчезна. Аз и Гроувър трябваше да се мушнем зад чувалите с храна и да се престорим на репи.

Вратата на камиона се открехна. Промъкнаха се няколко слънчеви лъчи.

— Уф! — възкликна единият от шофьорите и размаха ръка пред грозния си нос. — По-добре да бяхме натоварили някакво оборудване.

Покачи се вътре и сипа малко вода в купите на животните.

— Горещо ли ти е, момче? — попита лъва и плисна останалата вода в муцуната му.

Лъвът изрева възмутено.

— Какво зяеш? — измърмори мъжът.

Едвам удържах Гроувър да не му скочи. За миролюбиво тревопасно изглеждаше направо кръвожаден.

Шофьорът хвърли на антилопата смачкана торба с остатъци от сандвичи.

— Как си, Ивичке? — подсмихна се той на зебрата. — Поне от теб ще се отървем днес. Обичаш ли да ходиш на цирк? В този ще те научат на страшен фокус: ще те прережат на две!

Зебрата ме погледна с подивели от страх очи.

Не издаде никакъв звук, но в ушите ми прозвуча ясно:

— Моля те, господарю, освободи ме!

Направо се вцепених от изумление.

Отстрани на ремаркето се чу силно чукане.

— Какво има, Еди? — изрева шофьорът.

— Морис? Какво искаш? — обади се отвън Еди.

— Защо чукаш?

— Кой чука? — извика Еди.

Морис въздъхна и слезе, като проклинаше тъпия си приятел.

След миг Анабет се появи до мен. Изглежда, тя беше почукала, за да изкара шофьора навън.

— Обзалагам се, че това тук е незаконно — каза тя.

— Без майтап?! — обади се Гроувър и след това като че ли се заслуша. — Лъвът твърди, че тези са контрабандисти на животни!

— Точно така — обади се гласът на зебрата в главата ми.

— Трябва да ги освободим! — разпали се Гроувър.

Бях чул зебрата, но не и лъва. Защо?

Може би това беше нещо като дислексията? Дали не бях далтонист по отношение на животинските гласове и заради това чувах само черно-белите?

После се сетих за конете. Какво беше казала Анабет? Че Посейдон е създал конете. Зебрата им беше близък роднина, нали? Сигурно затова я разбирах.

— Отвори клетката ми, господарю. Моля те. След това сама ще се оправя — каза тя.

Отвън Еди и Морис продължаваха да си крещят, но всеки момент щяха да се върнат да тормозят животните.

Грабнах Въртоп и разсякох ключалката на клетката.

Зебрата пристъпи навън. Обърна се към мен и се поклони.

— Благодаря ти, господарю.

Гроувър вдигна ръце и занарежда нещо на козелски, което ми прозвуча като благословия. В мига, в който Морис подаваше глава да провери какъв е този шум, зебрата го прескочи и се приземи на пътя. Разнесоха се викове и писъци. Надникнахме навън и видяхме как зебрата галопираше по широкия булевард с хотели, казина и неонови надписи. Току-що бяхме пуснали на свобода зебра в Лас Вегас.

Морис и Еди се втурнаха след нея, а пък след тях няколко полицаи завикаха:

— Хей! Забранено е за животни!

— Сега е моментът да се измъкнем — каза Анабет.

— Първо да освободим и другите — обади се Гроувър.

Разсякох ключалките с меча. Гроувър вдигна ръце и изрече същата странна козя благословия.

— На добър час — пожелах им аз.

Антилопата и лъвът изскочиха от клетките си и заедно запрепускаха по улицата.

Няколко туристи изпищяха, но повечето просто отстъпиха и снимаха, вероятно решиха, че това е рекламен трик на някое от казината.

— Ще се оправят ли сами? — попитах Гроувър. — Наоколо е пустиня и…

— Не се тревожи. Дадох им сатирска благословия.

— Тоест?

— Тоест няма да имат никакви проблеми. Ще намерят вода, храна, сянка… всичко, от което имат нужда, докато стигнат до безопасно място, където да се установят.

— А на нас защо не дадеш такава благословия?

— Действа само върху диви животни.

— Значи ще подейства само на Пърси — обади се Анабет.

— Ей! — възмутено извиках аз.

— Шегувам се. Хайде, да се махаме оттук.

Излязохме в горещия следобед. Навън беше най-малко четирийсет и пет градуса и сигурно сме изглеждали като изпечени скитници, но за наша радост вниманието на всички беше привлечено от дивите животни.

Минахме покрай „Монте Карло“ и „Метро Голдуин Майер“. Видяхме най-различни пирамиди, един пиратски кораб и дори умалено копие на Статуята на свободата, което ми напомни за дома.

Не бях сигурен какво точно търсим — май просто място да се скрием от жегата за няколко минути, да си поръчаме сандвич и чаша лимонада и да изготвим нов план за придвижване на запад.

В някакъв момент обаче сигурно бяхме свили не където трябва, тъй като улицата свърши и се озовахме пред хотел и казино „Лотос“. Входът представляваше огромно неоново цвете с премигващи листенца. Не се виждаше жива душа, но лъскавите хромирани врати бяха отворени и от тях се носеше хладен въздух с аромат на цветя — може би лотоси. Никога преди не бях помирисвал лотос, така че не бях сигурен.

— Хей, деца — появи се отнякъде портиерът. — Изглеждате ми уморени. Искате ли да влезете да поседнете?

През последните седмица бях станал подозрителен. Всеки можеше да се окаже чудовище или бог. Нямаше как да знае човек. Този обаче изглеждаше нормален. От пръв поглед си личеше. Освен това така бях зажаднял за някоя мила дума и любезно отношение, че веднага се съгласих.

Пристъпихме вътре.

— Иха! — подсвирна възхитено Гроувър.

Цялото фоайе представляваше игрална зала. И то не игрална зала, пълна със старите измислени игри и ротативки. Тук имаше вътрешна водна пързалка, която се виеше около стъкления асансьор почти четирийсет етажа нагоре. Стена за катерене и вътрешен мост за скокове с бънджи. Виртуални кабини с лазерни оръжия. Стотици видеоигри с големината на телевизор. С две думи, имаше всичко, за което човек може да се сети. Тук-там зърнах няколко деца, но не бяха много. Нямаше чакащи. На бара се предлагаха най-различни храни и напитки.

— Хей! — извика едно пиколо. Или поне аз реших, че беше пиколо, въпреки че беше облечен с жълта хавайска риза на бели лотоси, къси панталони и джапанки. — Добре дошли в казино „Лотос“. Ето ключа от стаята ви. — Ааа… ние не… — запелтечих аз. — Не, не — засмя се той. — Сметката е платена. Качвате се на последния етаж, стая 4001. Ако имате нужда от нещо, още пяна за джакузито, допълнителни муниции за стрелба или каквото и да е друго, само се обадете на рецепцията. А това са вашите кредитни карти „Лотос“. Важат за всички ресторанти, игри и атракциони.

Връчи ни по една зелена пластмасова кредитна карта.

Знаех, че е станала някаква грешка. Изглежда ни бърка ха с децата на някой милионер. Въпреки това взех картата и попитах:

— Колко има тук?

— Как така колко? — премига объркано той.

— Колко пари има вътре?

— Ааа, шегуваш се — засмя се пиколото. — Хей, готина шега, хареса ми. Приятно прекарване.

Качихме се с асансьора и влязохме в 4001.

Беше апартамент с три отделни спални, зареден с бонбони, безалкохолно и чипс, с пухкави хавлии и водни легла с пухени възглавници, голям телевизор със сателитна антена и високоскоростен интернет. На терасата открих самостоятелно джакузи, машина за панички и пушка, така че да можеш да си стреляш направо от джакузито. Бях сигурен, че това е незаконно, но пък страшно ми хареса. Гледката към Сънсет Стрип и пустинята беше невероятна, макар че не виждах как ще ми остане време да й се наслаждавам при толкова възможности за забавления.

— Майчице! — възкликна Анабет. — Това място е…

— Яко — обади се Гроувър. — Много яко.

В гардероба имаше дрехи и те ми бяха точно по мярка. В първия момент ми се стори доста странно, но реших, че след като ме бяха объркали с някой друг, то беше съвсем логично с него да носехме еднакъв размер.

Хвърлих раницата от Арес в кофата за боклук. Вече не ни трябваше. На тръгване щях да си купя нова от магазина на хотела.

След цяла седмица пътуване и мръсотия нямах търпение да се изкъпя. После си облякох чисти дрехи, изядох пакет чипс, изпих три кутийки кока-кола и за пръв път от много време се почувствах прекрасно.

Някакво слабо гласче в главата ми не ми даваше мира. Бях сънувал нещо… Трябваше да говоря с приятелите си. Но това със сигурност можеше да почака.

Отидох във всекидневната, Анабет и Гроувър също се бяха изкъпали и преоблекли. Гроувър се тъпчеше с чипс, а Анабет зяпаше „Нешънъл Джиографик“.

— При толкова много канали да избереш точно „Нешънъл Джиографик“? Добре ли си?

— На мен пък ми е интересно.

— Чувствам се прекрасно — обяви Гроувър. — Това място с прекрасно.

Издигна се леко с крилатите си маратонки и после плавно се спусна обратно.

— А сега какво? — попита Анабет. — Да поспим?

С Гроувър се спогледахме и се ухилихме.

Извадихме зелените карти.

— Време е да се позабавляваме — заявих аз.

Не помнех кога последно съм се забавлявал така. С майка ми бяхме бедни. Представата ни за добро прекарване на времето се изчерпваше с „Бъргър Кинг“ и видеокасета под наем. Петзвезден хотел в Лас Вегас? Дори и не си бях помислял за това.

Скочих с бънджи пет-шест пъти, спуснах се по водната пързалка, а след това и със сноуборд по изкуствената ски писта, играх на виртуално преследване и на снайперист от ФБР. От време на време се засичахме с Гроувър, който също обикаляше от игра на игра. Като че ли най-много му хареса обратният лов — игра, в която елените гонят ловците. Анабет се мотаеше основно покрай главоблъсканиците и игрите с въпроси. Имаше и огромна триизмерна игра, в която строиш свой град и дори можеш да гледаш как неговият холограмен образ се издига на специална маса. На мен не ми се стори кой знае какво, но Анабет направо се влюби в нея.

По някое време обаче си дадох сметка, че нещо тук не беше както трябва.

Първият знак за това беше едно момче, с което играхме на виртуално преследване. Беше на около тринайсет, с изключително странни дрехи, но реших, че сигурно баща му беше имитатор на Елвис. Хлапето носеше джинси с широки крачоли и червена тениска с кантове, а косата му беше изрусена и гелосана като на девойка от Ню Джърси, издокарала се за среща на випуска.

Когато се засякохме пак на снайперите, момчето рече: — Адски джиджано, човече. Тук съм от две седмици и още не съм обиколил всички игри.

Джиджано ли?

По-късно, докато си говорехме, споменах за нещо — не помня какво, — че е „отврат“ и той ме погледна стреснато, сякаш за пръв път чуваше тази дума.

Запознахме се, казваше се Дарин, но щом започнах да го разпитвам, бързо се отегчи и ми обърна гръб.

— Хей, Дарин?

— Какво?

— Коя година сме?

— В играта ли? — погледна ме намръщено той.

— Не, в реалността.

Замисли се.

— Седемдесет и седма.

— Не се бъзикай — отвърнах стреснато аз. — Сериозно питам.

— И аз сериозно ти отговарям. Престани, не виждаш ли, че играя?

Опитах се да поговоря с още един-двама, но не беше никак лесно. Бяха забили носове в телевизионните екрани, видеоигрите или пък в храната си. Според едно момче бяхме осемдесет и пета година. Според друго — деветдесет и трета. Всички твърдяха, че са тук съвсем отскоро — от няколко дни. Най-много една-две седмици. Не знаеха точно и не ги интересуваше.

И тогава се сепнах: колко време бях прекарал аз? Имах чувството, че бяха изминали само няколко часа, но дали наистина беше така?

Опитах се да си спомня защо бяхме тук. Бяхме тръгнали за Лос Анджелис. Към входа за Подземното царство. Майка ми… за една ужасяваща секунда не можах да си спомня името й. Сали. Сали Джаксън. Трябваше да я намеря. Не биваше да позволя на Хадес да започне Трета световна война.

Открих Анабет при виртуалния й град.

— Хайде, тръгваме си.

Никакъв отговор.

— Анабет! — разтърсих я аз.

— Какво? — вдигна ядосан поглед тя.

— Трябва да тръгваме.

— Да тръгваме? Защо? Построила съм само двете кули…

— Това място е капан.

Пак не ме слушаше, побутнах я отново.

— Какво?!

— Забрави ли? Подземното царство? Подвига?

— О, я, стига, Пърси. Само няколко минути още.

— Анабет, някои са тук от деветдесет и седма година! И изобщо не са пораснали. Влезеш ли, оставаш завинаги.

— И какво от това? Можеш ли да си представиш по-хубаво място?

Сграбчих я за китката и я издърпах настрани.

— Хей! — извика тя и ме удари, но никой не ни обърна внимание. Всички бяха унесени в заниманията си.

Разтърсих я и изсъсках:

— Паяци. Големи космати паяци!

Това имаше ефект. Погледът й се проясни.

— Богове! — възкликна тя. — От колко време сме…

— Не знам, но трябва да намерим Гроувър.

Открихме го при играта с елена, който избиваше ловците.

— Гроувър! — извикахме в един глас.

— Умри, човеко! Умри, ти, глупаво, замърсяващо природата създание!

— Гроувър!

Той обърна пластмасовия си автомат към мен и започна да натиска спусъка, сякаш бях поредният виртуален образ.

Двамата с Анабет го хванахме и го повлякохме към изхода. Крилатите му маратонки го задърпаха в обратната посока, а той крещеше:

— Не! Тъкмо качих едно ниво! Не!

Изведнъж дотича пиколото.

— Готови ли сте за платинените карти?

— Тръгваме си — информирах го аз.

— Жалко — отвърна той така искрено, че за миг бях убеден, че ако излезем, ще му се пръсне сърцето от мъка. — Тъкмо открихме цял нов етаж с игри само за притежателите на платинени карти.

Подаде ни картите и аз едва се сдържах да не ги грабна от ръката му. Знаех, че ако го направя, никога нямаше да си тръгна. Щях да остана тук завинаги и не след дълго щях да забравя майка си, подвига и може би дори името си. До края на живота си щях да си играя с „джиджания“ Дарин от седемдесетте години.

Гроувър посегна към картата, но Анабет го дръпна и заяви:

— Не, благодарим ви.

Насочихме се към вратата и колкото повече я приближавахме, толкова по-примамливи ни се струваха ароматът на храната и звуците на игрите. Замислих се за стаята ни горе. Може би можехме да останем само тази нощ… да се наспим в истинско легло.

Изскочихме от казино „Лотос“ и хукнахме по тротоара. Беше следобед, горе-долу същото време на деня, по което бяхме влезли в казиното, но всичко изглеждаше променено. Вилнееше буря, светкавици проблясваха в пустинята.

Раницата от Арес беше преметната на гърба ми, което беше странно, защото бях сигурен, че съм я хвърлил в кофата в стая 4001, но в момента не ми беше до това, имахме по-сериозни проблеми.

Изтичах до най-близката вестникарска будка и първо проверих годината — слава на боговете, тя поне си беше същата. После забелязах датата. Двайсети юни.

Прекарали бяхме пет дни в казино „Лотос“.

Оставаше само един ден до лятното слънцестоене. Един-единствен ден, за да извършим подвига си.