Похитителят на мълнии

Шеста главаСтавам повелител на банята

Щом успях да свикна с факта, че учителят ми по антична история е кон, последва приятна обиколка из лагера, макар че внимавах да не вървя зад него. Няколко пъти по време на парада за Деня на благодарността бях дежурил с лопатка зад конете и много съжалявам, но нямах доверие на задната част на Хирон.

Минахме покрай игрището за волейбол.

Няколко от лагерниците се посбутаха. Един посочи рога на минотавъра в ръцете ми. Друг каза:

— Това е той.

Повечето бяха по-големи от мен. Приятелите им сатири бяха по-едри от Гроувър и топуркаха насам-натам с оранжеви тениски и рошави задници.

По принцип не бях стеснителен, но всички така ме зяпаха, че се смутих — все едно очакваха да направя салто или някакъв фокус.

Обърнах се да погледна къщата. Оказа се много по-голяма, отколкото ми се беше сторило първоначално — четириетажна, боядисана в небесносиньо, с бели первази, подобна на модерен крайморски хотел. Загледах се в месинговия ветропоказател на покрива, но нещо привлече вниманието ми — сянка в най-горния прозорец на таванската кула. Пердето помръдна само за частица от секундата, но аз усетих, че ме наблюдават.

— Какво има там горе? — попитах Хирон.

Той проследи накъде сочи пръстът ми и усмивката му помръкна.

— Таван.

— Кой живее там?

— Никой — отсече с нетърпящ възражение тон. — Абсолютно никой.

Имах чувството, че казва истината. Но пък и бях сигурен, че пердето беше помръднало.

— Хайде, Пърси — подкани ме Хирон с малко пресилена веселост. — Очакват те още много изненади.

Минахме през ягодовото поле, където лагерници пълнеха щайги с плодове, а един сатир свиреше на тръстикова флейта.

Хирон обясни, че продукцията била предназначена за нюйоркските ресторанти и за Олимп.

— Така си покриваме разходите — обясни той. — А и ягодите не изискват почти никакви грижи.

Реколтата била толкова добра заради благотворното въздействие на господин Д. — растенията направо полудявали, когато той бил наоколо. Влиянието му било най-силно върху лозята, но тъй като му било забранено да отглежда грозде, той се бил спрял на ягоди.

Загледах се в сатира с флейтата. От музиката му колони буболечки напускаха лехите с ягоди във всички посоки, сякаш бягаха от пожар.

Зачудих се дали Гроувър е способен на такава магия. Всъщност, дали той все още беше при господин Д.?

— Гроувър не е загазил много, нали? — попитах Хирон. — Той беше добър пазител. Честна дума.

Хирон въздъхна. Съблече сакото и го метна върху конската си задница като седло.

— Гроувър има големи мечти, Пърси. Дори бих казал толкова разумни. За да постигне целта си, първо трябва да докаже смелостта си, като се представи добре като пазител — да намери нов лагерник и да го доведе жив и здрав тук.

— Но той вече го направи!

— Може и да съм съгласен с теб, но не аз трябва да отсъдя. Дионис и съветът на чифтокопитните старейшини ще решат. Боя се, че те може и да не оценят изпълнението на тази мисия като успешно. В крайна сметка, Гроувър те изгуби в Ню Йорк. После и нещастната… ммм… съдба на майка ти. А също и фактът, че Гроувър беше в безсъзнание, когато го довлече през границата. Съветът може да приеме, че това не говори добре за смелостта му.

Не бях съгласен. Гроувър не беше виновен за нищо. За разлика от мен. А и ако не го бях измамил на автогарата, може би нямаше да загази толкова.

— Но ще му дадат още един шанс, нали?

Хирон потрепна.

— Това беше последният му шанс, Пърси. Съветът и без това трудно склони да му го даде, след случилото се последния път, преди пет години. Боговете на Олимп са ми свидетели, че го посъветвах да поизчака, преди отново да опита. Той все още е прекалено дребен за възрастта си…

— На колко години е?

— На двайсет и осем.

— Какво?!? И е още в шести клас?

— Сатирите съзряват наполовина по-бавно от хората Пърси. Гроувър навърши възраст за средно училище само преди шест години.

— Това е ужасно.

— Така е — съгласи се кентавърът. — При всички положения, Гроувър закъснява малко с развитието си, дори по сатирските стандарти, а все още не е напреднал достатъчно и в горската магия. За съжаление нямаше търпение да последва мечтата си. Може би сега ще си избере друго поприще…

— Така не е честно. Какво се е случило първия път? Толкова лошо ли е било?

Хирон припряно отклони поглед.

— Какво ще кажеш да продължим нататък, а?

Аз обаче не бях готов да загърбя темата. Нещо ми беше направило впечатление — Хирон спомена за „съдбата“ на майка ми, сякаш умишлено не употреби думата „смърт“. В ума ми се зароди една малка, крехка надежда.

— Хирон, ако боговете, Олимп и всичко това е истинско…

— Да, дете?

— Това означава ли, че съществува и Подземното царство?

Лицето му помръкна.

— Да. — Личеше си, че внимателно подбира какво да отговори. — Има място, където душите отиват след смъртта. Но засега… докато не разберем повече… те моля да не мислиш за това.

— Как така „докато не разберем повече“?

— Хайде, Пърси. Да разгледаме гората.

Колкото повече я приближавахме, толкова по-ясно осъзнавах колко огромна беше всъщност тя. Заемаше поне четвърт от долината, а дърветата бяха толкова високи и дебели, че човек лесно можеше да си помисли, как никой не е стъпвал тук от времето на индианците.

— Гората е пълна, но ако искаш да се пробваш, ходи винаги въоръжен — каза Хирон.

— Пълна с какво? И въоръжен с какво?

— Ще видиш. В петък играем на „Плени знамето“.

— Супер!

— Имаш ли си меч и щит?

— Мои…

— Да — кимна Хирон, — най-вероятно нямаш. Мисля, че размер пет ще ти е по мярка. После ще отида до оръжейната.

Зачудих се откога в летните лагери има оръжейни, но въпросите вече бяха станали толкова много, че се отказах да питам.

Видяхме стрелбището, езерото с канутата, конюшните (които Хирон очевидно не харесваше особено), амфитеатъра за лагерни песни, както и арената, където по думите на Хирон се организираха двубои с меч и копие.

— Двубои с меч и копие?

— Да, така мерят силите си различните хижи — обясни той. Не са опасни… Обикновено не са. А, да, ето я и столовата!

Хирон посочи открития павилион, оформен от бели елинистични колони, на едно възвишение с изглед към морето. Имаше дванайсет каменни маси, но не и покрив. Нито пък стени.

— А какво правите, ако вали? — попитах.

Той ме погледна все едно бях бавноразвиващ се.

— Пак трябва да се храним, нали?

Реших да не настоявам.

Накрая ми показа и хижите.

Бяха дванайсет, разположени в горичката край езерото Подредени бяха под формата на буквата „П“ — две в основата и по пет в две редици отстрани. И със сигурност бяха най-странните хижи на света.

Като изключим, че на всяка врата беше закачен голям номер, направен от месинг (нечетните отляво, четните отдясно), една с друга не си приличаха. Номер 9 имаше комини като на малка фабрика. По стените на Номер 4 пълзяха доматени стебла, а покривът беше от стъкло. Номер 7 изглеждаше като от чисто злато, което блестеше ослепително на слънцето. Всички гледаха към общ двор с размерите на футболно игрище, пълен със статуи, фонтани, цветни лехи и няколко коша за баскетбол (което повече беше по мой вкус).

В средата на двора се намираше огромно огнище, оградено с камъни. Макар следобедът да беше топъл, огнището тлееше. Едно момиче на десетина години ръчкаше жаравата с пръчка.

Двете хижи откъм късата страна — Номер 1 и Номер 2, приличаха съответно на мъжки и женски мавзолеи — големи бели мраморни кубове с тежки колони отпред. Номер 1 беше най-голяма и обширна от всички. Излъсканите бронзови врати блещукаха като холограма, така че под в различни ъгли се виждаше как по тях пробягват мълнии. Номер 2 беше по-изящна, с по-тънки колони, украсени с нарове и цветя. По стените бяха изрисувани пауни.

— Зевс и Хера? — предположих аз.

— Точно така.

— Изглеждат… необитаеми.

— Има още няколко такива. В тях не настаняваме никого.

Така значи — всяка хижа си имаше за покровител различен бог. Дванайсет къщи за дванайсетте богове от Олимп. Тогава защо някои бяха празни?

Спрях пред тази отляво. Номер 3.

Не беше висока и внушителна като Номер 1, а дълга ниска и солидна. Външните стени бяха от груб сив камък инкрустирани с раковини и корали, откъснати сякаш направо от океанското дъно. Надникнах през отворената врата, но Хирон ме спря:

— О, на твое място не бих го направил! Преди да ме дръпне, долових солен мирис, който ми напомни за вятъра на брега в Монток. Стените вътре блещукаха, все едно бяха украсени с мидени черупки и охлювчета. Имаше шест празни легла на два етажа, застлани с копринени чаршафи. По нищо не личеше някой да е живял тук. Беше толкова тъжно и самотно, че се зарадвах, когато Хирон сложи ръка на рамото ми и каза:

— Хайде, Пърси, ела.

Повечето други хижи бяха претъпкани.

Номер 5 беше яркочервена — съвсем нескопосано боядисана, сякаш боята беше плискана с кофи и размазвана с ръце. По дължината на покрива беше обтегната бодлива тел. Над вратата беше закачена препарирана глиганска глава, чиито очи следяха всяко мое движение.

Вътре няколко доста страшни на вид хлапета — както момчета, така и момичета, крещяха и се боричкаха на фона на гърмяща рок музика. Най-гръмогласно беше едно момиче на тринайсет-четиринайсет години, облечено с огромна тениска и камуфлажно яке. Задържах се пред вратата само за секунда, но тя ме засече и ме дари със зловеща усмивка. Напомняше ми Нанси Бобофит, макар да беше по-едра и по-здрава на вид и с дълга гъста кестенява, а не червена коса.

Продължихме нататък, мъчех се да избягвам копитата на Хирон.

— Не срещнахме други кентаври — отбелязах аз.

— Така е — съгласи се тъжно той. — Боя се, че моите събратя са диви варвари. Може да ги срещнеш из пустошта или на големи спортни състезания. Тук обаче няма да намериш никой от тях.

— А щом се казваш Хирон, наистина ли си…

— Хирон от легендите? — Той наведе глава и ми се усмихна. — Учителят на Херкулес? Да, Пърси, аз съм.

— Ама… не трябва ли да си умрял?

Хирон се спря, сякаш въпросът ми го беше заинтригувал.

— Честно казано, не знам дали „трябва“. Истината е, че не мога да умра. Отдавна, много отдавна, боговете изпълниха желанието ми да продължа с работата, която толкова обичах. Мога да бъда учител на герои, докато това е ценно за човечеството. Спечелих много… и много загубих. Но продължавам да съм жив, така че, предполагам, все още съм нужен.

Замислих се какво ли е да си учител в продължение на три хиляди години. Със сигурност нямаше да фигурира сред първите десет в списъка ми с желания.

— Не ти ли става досадно?

— Не, изобщо. Понякога е ужасно потискащо, но никога не е досадно.

— А защо потискащо?

Той отново се направи, че не ме чува.

— Я гледай! Анабет вече ни чака.

Русокосото момиче, с което се бях запознал в голямата къща, четеше книга пред последната хижа отляво — Номер 11.

Отидохме при нея и тя ме погледна намръщено, сякаш все още виждаше как от устата ми тече слюнка, докато спя.

Опитах се да погледна какво чете, но заглавието ми се стори неразбираемо. В първия момент реших, че дислексията ми отново се обажда. После обаче осъзнах, че заглавието не беше на английски. Буквите изглеждаха гръцки. Наистина гръцки. Имаше снимки на храмове, статуи и най-различни колони като в учебник по архитектура.

— Анабет — каза Хирон, — по обяд имам час по стрелба с лък. Ще поемеш ли Пърси?

— Разбира се.

— Номер 11 — посочи вратата той. — Чувствай се като у дома си.

От всички хижи Номер 11 най-много приличаше на обикновено старо бунгало в летен лагер — най-вече старо. Прагът беше изтъркан, кафявата боя се лющеше. Над вратата беше изобразен един от онези знаци, които слагат по аптеките и кутиите с лекарства — крилат жезъл с увити около него змии. Как се казваше… кадуцей?

Вътре беше претъпкано — момчетата и момичетата бяха много повече от леглата. По пода имаше спални чували. Приличаше на спортна зала, временно преустроена в кризисен център при евакуация.

Хирон не влезе. Вратата беше прекалено ниска за него. Когато обаче го видяха, всички станаха и се поклониха почтително.

— Хайде, Пърси — каза той. — Успех. Ще се видим на вечеря.

И пое в галоп към стрелбището. Застанах на прага. Останалите ме оглеждаха преценяващо. Процесът ми беше познат. Достатъчно училища бях сменил.

— Е? — подкани ме Анабет. — Влизай.

Естествено при първата крачка се спънах като пълен идиот.

Неколцина се засмяха, но никой нищо не каза.

— Пърси Джаксън — обяви Анабет, — запознай се с обитателите на Номер 11.

— Редовен или неопределен? — попита някой.

Нямах представа какво ме питат и се наложи Анабет да отговори вместо мен:

— Неопределен.

Разочаровани възгласи.

Един младеж, малко по-голям от останалите, пристъпи напред.

— Е, хайде, стига. Нали затова сме тук. Добре дошъл, Пърси. Можеш да се настаниш на пода, ей там.

Сигурно беше почти на осемнайсет-деветнайсет и изглеждаше доста добре. Беше висок и силен, с късо подстригана руса коса и дружелюбна усмивка. Облечен беше с оранжева тениска без ръкави и отрязани джинси. На краката си носеше сандали, а на врата — кожена връв с пет мъниста в различни цветове. Единственото притеснително нещо във външния му вид беше широкият белезникав белег, който тръгваше от дясното му око и свършваше на челюстта като стара рана от нож.

— Това е Люк — представи го Анабет с променен глас. Хвърлих й поглед през рамо — май се беше изчервила! Тя обаче улови погледа ми и изражението й веднага стана строго. — Засега той ще ти е наставник.

— Засега?

— Ти си неопределен — обясни Люк търпеливо. — Пращат те тук, тъй като не знаят в коя хижа да те настанят. Ние приемаме новодошлите и посетителите. Все пак Хермес е покровител на пътешествениците.

Погледнах малкото пространство на пода, което бяха отредили. Нямаше какво да сложа там, за да личи, че е мое — нямах раница, нито дрехи, нито дори спален чувал. Само рога на минотавъра. Поколебах се дали да не го оставя, но се сетих, че Хермес беше покровител и на крадците.

Поогледах се внимателно — едни бяха начумерени и подозрителни, други се усмихваха отнесено, трети не ме изпускаха от очи, сякаш чакаха удобен момент да ми пребъркат джобовете.

— Колко време ще остана тук? — попитах.

— Хубав въпрос — отвърна Люк. — Докато те определят.

— И кога ще стане това?

Всички дружно се засмяха.

— Ела да ти покажа волейболното игрище — обади се Анабет.

— Вече го видях.

— Идвай!

Сграбчи ме за ръката и ме завлече навън. Зад гърба ми избухна още по-бурен смях.

Минахме няколко метра и Анабет гневно поде:

— Трябва повечко да се стараеш, Джаксън!

— Какво?

Тя въздъхна и измърмори нещо неразбираемо.

— Не мога да повярвам, че те помислих за избрания.

— Какъв ти е проблемът? — започнах да се ядосвам аз. — Само защото съм убил някакъв си бик…

— Не говори така! — скара ми се тя. — Знаеш ли колко много деца в този лагер биха искали да са на твое място.

— Биха искали да рискуват живота си?

— Да победят минотавъра. За какво мислиш, че се обучаваме?

— Виж — поклатих глава, — ако онова, с което се преборих, наистина е било минотавърът, онзи от легендите…

— Да.

— Той е един-единствен.

— Да.

— И е умрял преди безброй години. Нали? Тезей го е убил в лабиринта. Така че…

— Чудовищата не умират, Пърси. Може да ги убиеш, но не умират.

— О, благодаря. Сега вече ми е ясно.

— Те нямат души като мен и теб. Може да ги прогониш за известно време, а ако имаш късмет, за цял живот. Но те са първични сили. Хирон ги нарича архетипи. След време пак се появяват.

Сетих се за госпожа Додс.

— Искаш да кажеш, че ако случайно съм убил някое, да речем, с меч…

— Фур… искам да кажа, учителката ти по математика. Да. Тя е жива. Просто много, ама много си я ядосал.

— Откъде знаеш за госпожа Додс?

— Говориш насън.

— И как щеше да я наречеш? Фурия? Фуриите служат на Хадес, нали?

Анабет хвърли тревожен поглед към игрището, сякаш очакваше земята да се отвори.

— Не бива да изричаш имената им. Ако чак толкова се налага да говорим за тях, наричаме ги Милостивите.

— Има ли изобщо нещо, което може да казваме, без да последва гръм? — И на мен самия ми не прозвуча добре, но в този момент не ми пукаше. — И защо трябва да оставам в хижата на Хермес, която е най-претъпкана? — Посочих първите две хижи, тези на Зевс и Хера. — Там има предостатъчно свободни легла.

Анабет пребледня.

— Не можеш просто да си избереш къде да се настаниш Пърси. Зависи кои са ти родителите.

Погледна ме многозначително.

— Майка ми е Сали Джаксън. Работи в магазин на Централната гара. По-точно работеше…

— Виж, съжалявам за майка ти, но не за нея става дума. Говоря за другия ти родител. За баща ти.

— Починал е. Не съм го виждал.

Анабет въздъхна нетърпеливо, май не за пръв път водеше този разговор.

— Баща ти не е починал, Пърси.

— Откъде знаеш? Познаваш ли го?

— Не, разбира се.

— Тогава откъде…

— Нали познавам теб? Нямаше да си тук, ако не беше като нас.

— Нищо не знаеш за мен.

— Така ли? — повдигна вежди тя. — Обзалагам се, че си се местил от училище в училище, изключвали са те няколко пъти…

— Ама как…

— Имаш дислексия. Вероятно и СДВ.

— Това какво общо има? — опитах се да прикрия срама си аз.

— В общи линии тези признаци са напълно достатъчни. Когато четеш, буквите сякаш се разбягват по страницата, нали? Това е, защото мозъкът ти е настроен за старогръцки. А СДВ… импулсивен си, не можеш да стоиш мирно в класната стая. То е заради бойните ти инстинкти. В истинска битка те ще ти спасят живота. А проблемите с вниманието идват от това, че едновременно виждаш прекалено много неща, а не по-малко. Сетивата ти са по-изострени от тези на простосмъртните. Естествено, учителите искат да си като упоен в час. Повечето са чудовища. Не желаят да прозреш истинската им същност.

— Звучиш сякаш… си преминала през същото?

— С повечето деца тук е така. Ако не беше като нас, нямаше да оцелееш при сблъсъка с минотавъра, да не говорим за амброзията и нектара.

— Амброзия и нектар?

— Храната и напитките, които ти давахме, за да оздравееш. Едно нормално дете не би ги понесло. Те направо щяха да прогорят вътрешностите ти и щеше да умреш. Приеми го. Ти си син на бог.

Син на бог.

Свят ми се виеше от въпроси, но не знаех откъде да започна.

— Ей, новият! — извика непознат дебел глас.

Погледнах през рамо. Едрото момиче от кошмарната червена хижа бавно се приближаваше към нас. Зад нея вървяха още три момичета — също толкова едри, грозни и злобни и облечени със същите камуфлажни якета.

— Клариса — въздъхна Анабет. — Защо не отидеш да си остриш копието и да ни оставиш на мира?

— Веднага, принцесо — отвърна момичето. — Ще го направя с радост, за да те пронижа с него в петък.

— Ние ще пленим знамето. Нямате шанс.

— Ще ви видим сметката — отвърна Клариса, но клепачът й нервно потрепна, сякаш не беше съвсем сигурна, че може да изпълни заплахата си. — Кой е този изтърсак?

— Пърси Джаксън — каза Анабет, — запознай се с Клариса. Дъщеря на Арес.

— Бога на войната? — премигах невярващо аз.

— Това проблем ли е? — ухили се Клариса злобно.

— Не — стегнах се аз. — Това обяснява смрадта.

— Имаме си специален ритуал за новобранци, Пърди — изръмжа Клариса.

— Пърси.

— Все тая. Ела, ще ти покажа.

— Клариса — опита да се намеси Анабет.

— Не се бъркай, многознайке.

Анабет, изглежда, се засегна, но се дръпна настрани. А не исках да ми помага. Аз бях новобранецът. Сам трябваше да си спечеля уважението.

Връчих на Анабет рога от минотавъра и се подготвих за битка, но преди да се усетя, Клариса вече ме държеше за врата и ме влачеше към една опушена барака — банята.

Ритах и размахвах с юмруци. И преди се бях сбивал, но хватката на Клариса беше желязна. Замъкна ме в банята на момичетата — от едната страна редица тоалетни, а от другата — душове. Вътре миришеше като обикновена обществена тоалетна и си помислих — доколкото изобщо беше възможно да мисля, докато Клариса ме влачеше за косата, — че боговете можеше да се погрижат за по-луксозно оборудване.

Приятелките на Клариса се заливаха от смях, а аз се опитвах да извикам в себе си силата, с която бях преборил минотавъра, само че без особен успех.

— И този можело да е на някой от Тримата големи — извика Клариса и ме блъсна към една от тоалетните. — Как ли пък не! Сигурно, като го е видял, минотавърът е паднал от смях и се е пребил.

Дружките й се закикотиха.

Анабет стоеше смръщена в ъгъла.

Клариса ме бутна на колене и натисна главата ми към тоалетната чиния. Миришеше на ръждиви тръби и… ами на онова, за което тоалетните се използват.

Запънах се с всички сили, за да не натика главата ми вътре. Нямаше да го позволя! За нищо на света!

И тогава се случи нещо странно. Усетих пристягане ниско в корема. Тръбите като че ли заклокочиха. Клариса отпусна хватката си. От тоалетната бликна силна струя и се изви като дъга над мен. Чух как Клариса крещи.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как избликва втора струя и така я блъсва в лицето, че тя пада по задник. Водата обаче не спря, а продължи да я изтласква към душовете, сякаш като от пожарникарски маркуч.

Клариса опитваше да се отскубне, едва си поемаше дъх. Приятелките й понечиха да й помогнат, но в този момент изригнаха и другите тоалетни и към момичетата се насочиха още шест струи. Включиха се и душовете и водата изхвърли щерките на Арес навън така, както дъждът отнася боклуците от улицата в канавките.

Усетих как стягането в корема ми отслабва и водата неочаквано секна.

Цялото помещение беше мокро. На Анабет също не й се беше разминало, но поне не беше изблъскана навън. Стоеше си на същото място и се взираше смаяно в мен.

Сведох поглед и осъзнах, че седя на единственото сухо местенце в цялата баня. В радиус от половин метър около мен нямаше вода. По дрехите ми не беше паднала и капчица. Нито една.

Изправих се, краката ми трепереха.

— Как го… — поде Анабет.

— Не знам.

Отидохме до вратата. Отвън Клариса и приятелките й лежаха в калта, около тях вече се събираше тълпа зяпачи.

Косата на Клариса беше полепнала по лицето й. Камуфлажното й яке беше вир-вода, от нея се носеше отвратителна миризма.

Погледна ме с нескрита омраза.

— Мъртъв си, момченце! Абсолютно мъртъв!

Може би трябваше да замълча, но не можах.

— Затваряй си устата, Клариса! Да не искаш да пийнеш още малко кенефна вода?

Наложи се другите да я усмирят. Завлякоха я към хижата на Арес, докато насъбралите се зяпачи отстъпваха встрани, за да избегнат ритниците й.

Анабет ме погледна изумено. Нямах представа дали беше просто отвратена от изригналите тоалетни, или ми беше бясна, задето и нея бях измокрил.

— Какво? — попитах ядосано аз. — Какво искаш?

— Искам да бъдеш в моя отбор за „Плени знамето“ — отвърна тя.