Подборът

7.

Днес е събота. Дядо навършва осемдесет години, така, че тази нощ ще умре.

Преди хората се будели и се чудели: Дали днес ще е последният ден от живота ми? Или пък лягали да спят, без да знаят дали ще се събудят отново. Днес знаем в кой ден ще излезем от светлината и коя нощ ще бъде най-дългата, последната. Последното тържество е лукс. То е триумф на планирането, на Обществото, на човешкия живот, на неговото качество.

Всички проучвания показват, че най-добрата възраст за умиране е осемдесет години. Времето е достатъчно, за да изживееш пълноценен живот, но не е толкова дълго, че да се почувстваш безполезен. Това е един от най-неприятните моменти в старостта. В обществата преди нашето възрастните хора страдали от ужасни заболявания като депресията, защото чувствали, че вече никой няма нужда от тях. И днес има ограничения в това, което може да направи Обществото. Не можем да поддържаме достойно живота на хората след осемдесет години. Подбирането на правилните и здрави гени ни е довело до тази възраст, но не и отвъд нея.

Преди нещата са били много различни. В миналото не всички са умирали на една и съща възрасти е имало всякакви проблеми и много несигурност. Можело, е да умреш навсякъде — на улицата, в болницата — както е починала баба ми, дори във въздушния влак. Можело, е да умреш сам.

Никой не трябва да умира сам.

Беше много рано, небето беше искрящо синьо с бледи розови нюанси, когато слязохме на почти празната спирка на влака и тръгнахме по циментовата алея към сградата на дядо. Искаше ми се да сваля обувките си, да изляза от алеята и да тръгна по студената свежа трева, но днес не беше подходящ ден за отклонения от програмата. Родителите ми, Брам и аз вървяхме мълчаливо, потънали в мисли. Никой от нас нямаше нито работа, нито свободни занимания.

Днес беше денят на дядо. Утре нещата ще се върнат отново към нормалния си ход, ние ще продължим живота си, а него няма да го има.

Това беше очаквано. Беше честно. Напомнях си го, докато се качвахме в асансьора, за да отидем до апартамента му.

— Можеш да натиснеш копчето — казах на Брам, като исках да се пошегувам с него. Когато преди идвахме на посещения при дядо, винаги се карахме кой да натисне копчето в асансьора. Брам се усмихна и натисна 10. За последен път, помислих си аз. От утре нямаше да имаме дядо, когото да посещаваме. Нямаше да имаме причина да се връщаме тук.

Повечето хора не познават възрастните си роднини така добре като нас.

Връзката, която имаме с другите си баба и дядо — онези, които живеят във Фермерските земи, е много по-обичайна. Общуваме по портала през няколко месеца и ги посещаваме през няколко години. Много внуци гледат Последното тържество на бабите и дядовците си на екраните, донякъде отдалечени от случващото се. Никога не съм завиждала на тези деца; напротив, съжалявала съм ги. И днес се чувствах по същия начин.

— Колко ще трябва да чакаме, докато се появи Комитетът? — попита Брам татко.

— Около половин час — отговори татко. — Всички ли носите подаръците си?

Кимнахме. Всеки от нас беше донесъл нещо на дядо. Не бях сигурна какво са избрали родителите ми, но знаех, че Брам беше ходил до Разсадника, за да вземе камък. Беше се опитал да отиде възможно най-близо до Хълма.

Брам улови погледа ми и отвори дланта си, за да ми покаже камъка си отново. Беше кръгъл и кафяв и все още леко изцапан с пръст. Приличаше малко на яйце и когато Брам го донесе вчера, ми каза, че го е намерил под едно дърво сред купчина от меки зелени борови шишарки, които приличали на гнездо.

— Дядо много ще го хареса — казах на Брам.

— И твоят подарък много ще му хареса. — Отново скри камъка в дланта си. Вратите се отвориха и излязохме в коридора.

Бях написала писмо на дядо като подарък. Тази сутрин станах по-рано и прекарах доста време и копиране и преправяне на информацията за изразяване на чувства, която ми предложи програмата от портала. Преди да принтирам писмото, случайно открих стихотворение от десетилетието, в което се беше родил дядо, и включих и него в текста. Малцина се интересуват от поезия след като завършат училище, но дядо е изключение. Изчел е всичките Сто стихотворения много, много пъти.

Една от вратите по коридора се отвори и някаква стара жена подаде главата си навън.

— Отивате на Тържеството на мистър Рейес ли? — попита тя, но не ни изчака да отговорим. — Церемонията е частна, нали?

— Да, така е — отвърна татко, като спря от любезност да поговори с нея, макар да знаех, че изгаря от нетърпение да се види с баща си. Не успя да се въздържи обаче да не хвърли бърз поглед към затворената врата на дядо по-надолу в коридора.

Жената измрънка леко.

— Искаше ми се церемонията да беше отворена за посещение. Щеше ми се да дойда, за да взема някои идеи. Моето Тържество ще бъде след по-малко от два месеца. Можете да се обзаложите, че ще бъде отворено за посетители — засмя се дрезгаво и после попита: — Ще дойдете ли да ми разкажете как е минало, след като свърши?

Майка ми се притече на помощ на татко — двамата винаги си помагаха.

— Може би — каза тя с усмивка, хвана баща ми за ръка и се обърна с гръб към жената.

Чухме въздишка на разочарование и после рязък звук от затварянето на вратата. На табелката беше изписано името „Мисис Наш“ и аз си спомних, че дядо ми е говорил за нея. Много е шумна и досадна, беше казал той.

— Не може ли да изчака да й дойде редът, вместо да говори за това в деня на дядо? — измърмори Брам, докато отваряше вратата на дядовия апартамент.

Вече го усещах като различно място. По-притихнало. Малко по-самотно. Мисля, че беше така, защото дядо не стоеше както обикновено до прозореца. Днес той си почиваше в леглото в дневната, тъй като тялото му беше започнало да го предава. Точно навреме.

— Можете ли да ме преместите до прозореца? — помоли той, след като поздрави всички ни.

— Разбира се. — Татко избута внимателно леглото към слабата сутрешна светлина. — Спомняш ли си кога правеше това за мен? Когато карах всичките онези ваксинации като малък?

Дядо се усмихна.

— Беше в различна къща.

— И гледката беше различна — съгласи се татко. — От онзи прозорец можех да виждам само двора на съседите и въздушния влак, ако извиех достатъчно глава.

— Но над всичко това беше небето — каза спокойно дядо. — Винаги можеше да го виждаш. А какво има отвъд него, се питам. Какво идва след това?

С Брам се спогледахме. Мисълта на дядо блуждаеше леко днес, което можеше да се очаква. В деня, когато възрастните навършваха осемдесет, състоянието им се влошаваше. Не всички умираха в едно и също време, но винаги беше преди полунощ.

— Поканих приятелите си да дойдат веднага след посещението на Комитета — каза дядо. — А след като те си тръгнат, бих искал да прекарам малко време с всеки вас поотделно. Първо с теб, Абран.

Татко кимна.

— Разбира се.

Комитетът не се бави много. Пристигнаха, трима мъже и три жени в дълги бели лабораторни престилки, и донесоха разни неща. Облеклото за церемонията, което щеше да носи дядо. Апаратурата за съхранение на тъканите. Микрокартата с историята на живота му, за да можем да я изгледаме на портала.

С изключение на микрокартата, мисля, че дядо щеше да хареса повече нашите подаръци.

След няколко минути дядо се появи отново, облечен в дрехите си за церемонията. На практика те бяха съвсем ежедневни, като униформите — обикновени панталони, риза и чорапи, но бяха направени от фин, качествен плат и той сам беше избрал цвета.

Почувствах как нещо засяда на гърлото ми, когато видях какъв цвят беше избрал — светлозелено. Двамата с него много си приличахме. Зачудих се дали си е давал сметка, когато съм се раждала, че дните на нашите тържества ще бъдат толкова близко един до друг, след като рождените ни дни са само през няколко дни.

Всички се настанихме — дядо в леглото си, а останалите от нас на столове, докато Комитетът извършваше своята част от церемонията.

— Мистър Рейес, представяме ви микрокартата със записите и картините от вашия живот — казаха те. — Информацията е събрана от един от най-добрите ни историци специално във ваша чест.

— Благодаря ви — каза дядо, протягайки ръка.

Кутията, в която бяха поставили микрокартата, беше като сребристата кутийка, която получавахме на Тържеството на Подбора, с изключение на цвета: тази беше златиста. В микрокартата вътре имаше снимки на дядо като малко момче, тийнейджър, зрял човек. Той не беше виждал някои от тези снимки от години и си помислих, че сигурно е много вълнуващо за него да ги разгледа днес. В микрокартата имаше и сбито описание на живота му, прочетено от един от историците. Дядо завъртя кутийката в ръцете си, както бях направила аз с моята преди няколко дни. Животът му беше в ръцете му. Както беше и моят.

След това заговори една от жените. Изглеждаше по-мила от другите, може би защото беше по — дребничка и по-млада.

— Мистър Рейес, избрахте ли човек, който да наследи микрокартата ви след края на този ден?

— Синът ми, Абран — каза дядо.

Тя извади устройството за събиране на тъканите; като последен жест към възрастните Обществото позволяваше процесът да се извършва при закрити врати, само в присъствие на семейството.

— С удоволствие ви съобщаваме, че вашите данни са подходящи за консервиране. Не при всички е така, както знаете, така че можете да прибавите и това към списъка с вашите постижения.

Дядо пое устройството от нея и й благодари още веднъж. Преди тя да го попита на кого би желал да бъдат предадени пробите, той я изпревари:

— Синът ми Абран ще се погрижи и за това.

Жената кимна.

— Просто допрете бузата си и поставете пробата тук — каза и демонстрира как точно да го направи. — После запечатайте сто така. Трябва да донесете пробата в Министерството за биологично съхранение в срок до двайсет и четири часа от вземането й. В противен случай не можем да гарантираме, че замразяването ще бъде ефективно.

Радвах се, че дядо беше определен като годен и тъканната му проба щеше да бъде замразена. Сега вече не беше задължително смъртта да бъде абсолютен край за него. Някой ден Обществото щеше да измисли начин да го върне отново. Те не обещаваха нищо, но мисля, всички знаехме, че това щеше да се случи. Нима Обществото се беше проваляло някога в постигането на целите си?

Мъжът до вратата се обади:

— Храната за гостите ви и за вашата последна вечеря ще бъде тук до час. — Подаде на дядо напечатано меню. — Желаете ли да промените нещо?

Дядо погледна картата и поклати глава.

— Всичко изглежда наред.

— Насладете се на Последното си тържество тогава — каза мъжът и прибра картата в джоба си.

— Благодаря ви.

Дядо изви устни така, сякаш знаеше нещо, което Комитетът не подозираше. Те си тръгнаха, като преди това всички разтърсиха ръката му и казаха „Поздравления“. И, кълна се, можех да чуя какво си мисли дядо в този момент, докато ги гледаше право в очите:

За какво ме поздравявате — за живота, който съм изживял, или за това, че най-накрая ще умра?

— Хайде, да свършваме с това — каза дядо с палава искрица в очите, гледайки към устройството за събиране на проби, и всички се разсмяхме заради игривия начин, по който прозвучаха думите му. Той долепи бузата си до апарата, щракна, пъхна пробата в прозрачната стъкленица и я запечата рязко. Тежката официална атмосфера сякаш беше изчезнала от стаята заедно с тръгването на хората от Комитета.

— Всичко върви много добре — каза дядо и подаде стъкленицата на баща ми. — Засега смъртта ми е чудесна.

Баща ми примигна, а изражението на лицето му внезапно се промени — сякаш нещо го заболя. Знаех, че и той като мен би предпочел дядо да не използва тази дума, но никой от нас дори и не мислеше да го поправя точно днес. Болката на лицето на татко го правеше да изглежда по-млад, на моменти почти като дете. Може би си спомняше смъртта на майка си — толкова необичайна, толкова трудна в сравнение с Последното тържество на дядо.

След днес татко вече нямаше да бъде ничие дете.

Макар да не го исках, изведнъж се сетих за убитото момче на семейство Маркъм. Без Тържество. Без подготовка за вземане на тъканна проба, без сбогувания. Това е почти невъзможно да се случи, припомних си сама. Вероятността подобно нещо да се случи, е едно на милион.

— Носим ти подаръци — каза Брам на дядо. — Можем ли да ти ги дадем вече?

— Брам — каза татко укорително. — Може би дядо ти иска да прегледа микрокартата си. Гостите му вече са на път.

— Да, искам да го направя — каза дядо. — Искам да видя как е минал животът ми. И нямам търпение да дойде храната.

— Какво избра? — попита нетърпеливо Брам. Менюто е едно и също и за дядо, и за гостите му, но както повеляват правилата, всеки трябва да яде само собствената си порция. Не ни е позволено да споделяме храна.

— Всички десерти. — Ухили се доволно дядо. — Торта. Пудинг. Бисквити. И нещо друго. Но нека преди това да видя подаръка ти, Брам.

Брат ми целият грейна.

— Затвори очи.

Дядо се подчини и протегна напред ръката си. Брам сложи внимателно камъка върху дланта му. Няколко частички пръст паднаха на одеялото, с което беше покрит дядо, и мама се наведе, за да ги изтръска. Но в последната секунда дръпна ръката си и се усмихна. Дядо нямаше да има нищо против пръстта.

— Камък — каза дядо, отвори очи и погледна надолу. Усмихна се на Прам. — Струва ми се, че знам къде си го намерил.

Брат ми се усмихна широко и наведе глава. Дядо стисна здраво камъка.

— Кой е следващият? — попита той почти весело.

— Искам да ти дам подаръка си по-късно, по време на сбогуването — каза татко кротко.

— Така няма да имам много време да му се насладя — пошегува се дядо.

Внезапно се смутих заради писмото си — не исках да го чете пред всички — и казах:

— Аз също ще ти го дам по-късно.

На вратата се почука; приятелите на дядо започнаха да идват. Няколко минути след първите дойдоха и други. После и други. А след това се появи и персоналът по хранителното снабдяване с всички десерти на дядо — последната му вечеря — и отделните подноси за всеки от гостите.

Дядо повдигна кърпата от чинията си и божествена миризма на затоплени плодове изпълни стаята.

— Помислих си, че ще искаш да хапнеш малко пай — каза той и ме погледна. Значи беше усетил желанието ми онзи ден. Усмихнах му се. По негов знак повдигнах кърпите от подносите на гостите и всички се събрахме, за да хапнем. Поднесох храната на останалите, а после се настаних пред своята чиния. След това забодох вилицата си в ронливото, изпъстрено с плодове парче пай и я поднесох към устата си.

Запитах се дали смъртта винаги има такъв великолепен вкус.

След като всички гости оставиха вилиците си в чиниите и въздъхнаха със задоволство, започнаха разговорите с дядо, който се беше облегнал назад на леглото върху купчина плътни бели възглавници. Брам продължаваше да яде, тъпчейки се с последните парчета, останали в чинията му. Дядо му се усмихна от другата страна на стаята, развеселен.

— Хубаво е — каза Брам с уста, пълна с пай, и дядо се засмя, толкова познат и обичан звук, че се усмихнах и отпуснах ръката си. Бях я вдигнала, за да потупам брат си по рамото и да му кажа да спре да яде. Но дядо нямаше нищо против, така че защо аз трябваше да се притеснявам?

Татко не беше хапнал нищо. Беше си сложил парче пай в кръглата бяла чиния и после просто я държа така в ръцете си; сладкият сос се разля по порцелана, но той не забеляза. Малка капчица падна на пода, когато се изправи, за да каже „довиждане“ на гостите на дядо, след като изгледахме микрокартата със записите за живота му.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той, а мама се наведе зад него, за да почисти капката сос от пода с кърпата си. Някой друг щеше да се нанесе в апартамента, след като дядо си отидеше, и нямаше да му е приятно да види следи от Последното тържество на предишния обитател. После си дадох сметка, че не го е направила заради това. Искаше да спести на татко всяко притеснение, дори най-незначителното.

Тя взе чинията от ръцете на баща ми, когато вратата се затвори след последния гост.

— Сега е време за семейството — каза мама и дядо кимна.

— Слава Богу — отвърна той. — Имам да кажа нещо на всекиго от вас.

Досега, с изключение на онзи момент, когато говореше за това какво ще последва след това, дядо се държеше както обикновено. Бях чувала, че някои от възрастните изненадвали всички в самия край, като внезапно решавали да не умрат с достойнство. Плачели, крещели и се държали като полудели. Това натъжавало много роднините им. Защо го правят? Напълно безсмислено е. Нещата са такива, каквито са.

Сякаш се бяхме договорили предварително, с мама и Брам отидохме в кухнята, за да оставим татко и дядо да си поговорят. Брам беше сънлив, след като се беше нахранил толкова добре, затова отпусна глава на кухненската маса и заспа, като даже похъркваше леко. Мама погали къдравата му кестенява коса с ръка, а аз се зачудих какво ли сънува брат ми — сигурно чиния, претрупана с още десерти.

Моите очи също натежаваха, но не исках да изпусна нито секунда от последния ден на дядо.

След баща ми беше ред на Брам, а после и мама отиде да говори с дядо. Нейният подарък беше листо от любимото му дърво в Разсадника. Беше го откъснала вчера, така че краищата му вече се бяха извили нагоре и потъмнели, но в средата все още беше зелено. Докато чакахме и Брам спеше, мама ми каза, че дядо е помолил последната му церемония да се проведе в Разсадника, под откритото синьо небе. Разбира се, молбата му била отхвърлена.

Най-накрая дойде и моят ред. Щом влязох в стаята, забелязах, че прозорците са отворени. Следобедът не беше студен и горещият вятър изпълваше целия апартамент. Нощта обаче щеше да настъпи скоро и щеше да стане много по-хладно.

— Исках да усетя вятъра — каза дядо, докато сядах на стола до леглото му.

Подадох му подаръка. Той ми благодари и го прочете.

— Това са много мили думи — каза дядо. — Хубави емоции.

Трябваше да съм доволна, но усещах, че ще последва още нещо.

— Но нито една от тези думи не е твоя, Касия — завърши дядо много внимателно.

Очите ми се изпълниха със сълзи и наведох поглед към ръцете си. Ръцете ми, които, като ръцете на всички в Обществото — не можеха да пишат, които дори не знаеха как да използват и думите на другите. Думи, които бяха разочаровали дядо. Искаше ми се да му бях донесла камък, както направи Брам. Или нищо. Ако бях дошла тук с празни ръце, пак щеше да бъде по-добре от това да разочаровам дядо.

— Ти имаш свои думи, Касия — каза той. — Чувал съм някои от тях и те са прекрасни. А и вече ми даде подаръка си, като ме посещаваше толкова често. Харесвам това писмо, защото е от теб. Не исках да нараня чувствата ти. Искам да се довериш на своите думи. Разбираш ли?

Вдигнах глава, погледите ни се срещнаха и кимнах, защото знаех какво иска да направя и можех да му дам този подарък, макар писмото ми да беше провал. И тогава се сетих за нещо друго. След онзи ден във въздушния влак все още пазех пухчето със семенцето на тополата в джоба на униформата си. Извадих го и му го подадох.

— А — каза дядо и го повдигна, за да го огледа по-отблизо. — Благодаря ти, миличка. Виж ти. И тъй се носят облаци от слава…3

Зачудих се дали вече не се унасяше. Не разбирах думите му. Погледнах към вратата, колебаех се дали да не извикам някой от родителите си.

— Аз съм един стар лицемер — каза дядо, гледайки ме отново лукаво. — Казах ти да използваш собствените си думи, а сега ще те помоля за нещо различно. Нека да погледна пудриерата ти.

Изненадах се, но му я подадох. Той я взе, потупа я върху дланта си, а после завъртя нещо. Основата на пудриерата се отвори и аз ахнах, защото оттам изпадна лист хартия. Личеше си, че е стара — дебела, тежка и леко пожълтяла, а не гладка и искрящо бяла като рулата хартия, които излизаха от комуникационните портали при поискване.

Дядо разгъна листа много внимателно, нежно. Опитах се да не надничам, в случай че там има нещо, което той не желае да виждам, но дори само от едно зърване разбрах, че думите също бяха стари. Шрифтът, на който бяха написани, не се използваше вече; буквите бяха малки, черни и слети заедно.

Пръстите му трепереха; не знаех дали защото краят му наближаваше, или заради това, което държеше в ръката си. Исках да му помогна, но усещах, че това е нещо, което иска да направи сам.

Не му отне много време да прочете написаното на листа и когато свърши, затвори очи. На лицето му се появи изражение, което не можех да разгадая. Нещо много дълбоко.

После дядо отвори сияещите си красиви очи и погледна право към мен, докато сгъваше отново листа.

— Касия. Това е за теб. То е дори по-ценно от самата пудриера.

— Но това е толкова… — Спрях се, преди да кажа думата „опасно“.

Нямаше време. Чух как мама, татко и Брам говорят в коридора.

Дядо ме погледна с изпълнените си с любов очи и протегна листа към мен. Предизвикателство, дар, жертвоприношение. Поколебах се за секунда, а после се пресегнах и го взех. Пръстите ми стиснаха старата хартия, докато дядо отпускаше ръката си.

Подаде ми отново и пудриерата; листът пасна идеално в тайната й долна част, за която допреди малко дори не подозирах. Затворих капака й, а дядо се наведе към мен.

— Касия — прошепна той. — Давам ти нещо, което още не разбираш. Но знам, че някой ден ще разбереш. Ти, не някой друг. И помни. Напълно нормално е да се запиташ.

Издържа дълго време. Но около час преди полунощ, сред дълбоката синя вечер, дядо погледна към нас и каза най-прекрасните думи, с които човек може да завърши живота си.

— Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Ние също му го казахме. Всички го мислехме наистина и той ни се усмихна. Облегна се назад на възглавниците си и затвори очи.

Всичко вътре в него работеше съвършено. Беше изживял един добър живот. Той беше приключил така, както се очакваше да приключи, в точното време. Държах ръката му, докато умираше.