Подборът

15.

Когато на следващата сутрин отивах към спирката на въздушния влак, времето се беше променило, въздухът беше по-свеж, дишах по-леко. Нощният студ беше направил това, което дъждът не бе успял. Утрото беше различно, ново. Проблясващото между облаците слънце предизвикваше птиците да пеят и те го правеха. Предизвикваше ме да пусна светлината в себе си и аз го направих. Кой не би се разбунтувал срещу смъртта на нещо толкова красиво?

Не само аз се чувствах така. Преди похода Кай дойде при мен — стоях пред една от групите — точно преди Офицерът да започне да говори. Кай постави пудриерата в ръката ми и я притисна. Почувствах допира на пръстите му до моите и ми се стори, че ги задържа там малко по-дълго, отколкото беше необходимо.

Прибрах пудриерата в джоба си.

Защо тук — запитах се аз, все още трепереща от вълнение. — Защо не ми я донесе у дома?

Радвах се, че я бях дала на Ем, но бях доволна, че отново е у мен.

Пудриерата беше единственото, което ми беше останало като спомен от дядо и баба, и се заклех никога вече да не я изпускам от ръцете си.

Мислех си, че Кай може би ще ме изчака, за да влезем заедно в гората, но той не го направи. Когато Офицерът наду свирката си, той тръгна, без да погледне назад, и в един миг това странно чувство, което току-що се беше зародило, изчезна. Сякаш никога не се беше появявало.

Пудриерата ти си е пак у теб, припомних си аз. Нещо се върна.

Кай изчезна напълно сред дърветата пред мен.

Нещо си отиде.

Три минути по-късно, когато бях сама в гората, осъзнах, че Кай не ми е върнал пудриерата. Беше нещо друго — разбрах го в мига, в който я извадих от джоба си, за да се уверя, че всичко й е наред. Предметът беше подобен: златна кутийка, която имаше капак и можеше да се отвори и затвори, но определено не беше моят артефакт.

Във вътрешната част имаше букви — И, З, С, Ю — и една стрелка. Тя се въртеше и въртеше и сочеше все към мен.

Не знаех, че Отклоненията могат да притежават артефакти, но Кай явно имаше такъв. Дали ми го беше дал нарочно, с някаква цел? Или беше случайност? Дали трябваше да се опитам да му го върна, или да изчакам, докато той не ми кажеше пръв нещо?

Вече имаше прекалено много тайни сред тези дървета. Усетих, че се усмихвам, чувствах някаква лекота вътре в мен; бях готова за слънцето.

— Сър? Сър? Лон падна. Мислим, че се нарани.

Офицерът измърмори сърдито нещо на себе си и погледна към мен и Кай, които бяхме единствените двама души на хълма, освен притичалото момче.

— Двамата останете тук и отбелязвайте кой пристига, разбрахте ли? — Офицерът ми подаде апарата си за отчитане и преди да реагирам, изчезна в гората заедно с момчето.

Мислех си, че трябва да кажа на Кай да си разменим артефактите, но преди да го направя, нещо ме спря. По някаква причина исках да задържа загадъчната въртяща се стрелка в златистата кутийка още малко. Само ден или два.

— Какво правиш? — попитах го вместо това. Ръката му се движеше, правейки форми и извивки в тревата, които ми се струваха познати.

Сините му очи ме стрелнаха.

— Пиша.

Разбира се. Затова движенията му ми се струваха познати. Пишеше по старомодния начин, ръкописния, с който бяха изписани буквите върху пудриерата ми. Виждала бях образци и преди, но не знаех как се прави. Никой не знаеше. Ние можем да пишем само на клавиатура. Можем да се опитаме да наподобим формите на текста, но с какво? Нямаме нито един от някогашните инструменти за писане.

Докато гледах Кай обаче, разбрах, че човек може да си измисли свой собствен начин.

— Откъде си се научил на това?

Не смеех да седна на земята до него — някой можеше да излезе от гората във всеки момент и аз трябваше да вкарам данните му в апарата, затова само се приближих максимално близо до Кай. Той направи гримаса и осъзнах, че съм стъпила в средата на думите му. Отстъпих крачка назад.

Кай се усмихна, но не каза нищо, просто продължи да пише.

Това беше разликата между нас. Аз обичах да сортирам, той знаеше как да създава. Можеше да пише думи, когато си поиска. Можеше да ги нарисува в тревата, да ги надраска в пясъка, да ги издълбае върху кората на дърво.

— Никой не знае, че мога да го правя — каза Кай. — Сега аз знам твоята тайна и ти знаеш една от моите.

— Само една? — казах аз, мислейки си за въртящата се стрелка в златната кутийка.

Кай се усмихна отново.

По листата на дивите цветя наоколо все още имаше капки от снощния дъжд; в някои от по-големите се бяха образували малки езерца. Потопих пръста си във водата и се опитах да напиша нещо по зелената повърхност на едно от по-широките листа. Беше ми трудно, непривично. Ръцете ми бяха свикнали да натискат букви по екран и клавиатури, не да се извиват в някакви странни съзнателни движения. Не бях държала четка за рисуване от години, от дните ми в основното училище. Водата беше прозрачно чиста, не виждах наистина буквите, които изписвах, но знаех, че не го правя както трябва.

Кай потопи пръста си в друга капка и изписа искрящо К на листото. Направи линиите изящно, с нежно движение.

— Ще ме научиш ли? — попитах аз.

— Не бива да го правя.

— Не би трябвало да правиш нищо от това — напомних му аз. От дърветата и храстите под нас се чу шум. Някой идваше. Отчаяно много исках да го накарам да ми обещае, че ще ме научи, преди някой да дойде и да разруши момента. — Не би трябвало да знаем непознати стихотворения, нито да пишем… — Млъкнах. Попитах го отново: — Ще ме научиш ли?

Кай не отговори.

Вече не бяхме сами.

Няколко души стигнаха до върха на хълма и заради стоновете, които се чуваха от гората, предположих, че Офицерът и групата на Лон също наближават. Трябваше да вкарам имената на пристигналите в апарата, затова се отдалечих от Кай. Само за миг се обърнах отново към него, за да го погледна. Той седеше със свити рамене, вторачен в гледката под нас.

Стана ясно, че Лон ще оживее. След като Офицерът сложи край на мелодрамата, предизвикана от уплашените му приятели, се разбра, че глезенът му е малко изкълчен. Все пак Офицерът ни предупреди да ходим по-внимателно на връщане.

Исках да вървя до Кай, но той отиде при Офицера и предложи да помогне със смъкването на Лон от хълма. Чудех се защо въобще Офицерът си беше направил труда да влачи Лон до върха на хълма, но после го чух как споменава на Кай нещо за „изкарване на квотата, за да нямам проблеми“. Това ме изненада, макар да знаех, че и той трябва да докладва на по-висшите Служители.

Вървях с момиче на име Ливи, което ставаше все по-добро в катеренето с всеки ден и беше ентусиазирано за всичко. Не спираше да говори, а аз си спомних как ръката на Кай направи линиите на буквата К — за моето име — и сърцето ми заби учестено.

Закъсняхме с връщането; трябваше да бързам, за да хвана влака за квартала, а Кай трябваше да се качи на друг, който щеше да го отведе в Града, на работа. Бях се отказала от идеята да говоря с него, когато усетих, че някой се блъсна леко в мен. Преди да отмине, чух една дума. Беше толкова тиха и нежна, почти недоловима, че се запитах дали не я беше казал още там, на хълма, и просто вятърът я беше довял до мен едва сега.

Думата беше „да“.