Подборът

10.

Кварталът ми се струваше някак променен тази вечер, нещо беше сбъркано. Хората чакаха на спирката с безизразни лица, без да си говорят един с друг. Качваха се във влака, без да поздравят слизащите от него, както беше обичайно. Малка бяла въздушна кола — кола на Служителите — беше паркирана пред къщата със син покрив на нашата улица. Моята къща.

Слязох бързо по металните стъпала на влака и се заоглеждах за други знаци, докато вървях. Тротоарите не ми подсказваха нищо. Бяха чисти и бели, както винаги. Къщите близо до нашата — с плътно затворени прозорци и врати — казваха малко повече: ако наближава буря, най-добре е да я изчакаш да отмине, прибран на сигурно място в дома си.

Крилото на въздушната кола лежеше внимателно отпуснато на тревата пред къщата ни. Зад чисто белите завеси се виждаха движещи се фигури. Затичах се по стъпалата, но се поколебах пред вратата. Може би трябваше да почукам?

Казах си, че трябва да се успокоя, да сложа в ред мислите си. По някаква причина си представих сините очи на Кай и вече можех да мисля по-разумно; осъзнах, че правилното отношение към ситуацията е единственият начин за справяне с нея. Може да е свързано с много неща. Може да проверяват системата за доставка на храна, къща по къща. Веднъж вече се беше случвало, в един съседен квартал. Чувала съм за това. Може да няма нищо общо с мен.

Дали ще кажат на родителите ми, че лицето на Кай се беше появило на микрокартата ми? Дали знаят какво ми беше дал дядо? Все още не бях унищожила листа. Той все така се намираше в джоба ми. Дали някой друг освен Кай ме беше видял да го чета там, в гората? Дали кракът на Офицера беше строшил онази клонка, която чух да пука сред дърветата?

Може би бяха тук единствено и само заради мен.

Не знаех какво се случва с онези, които нарушават правилата, защото хората в нашите квартали не го правят. Много рядко се случва някои граждани да бъдат порицани публично за малки проявления — както когато Брам закъснява. Но това са дребни неща, дребни грешки. Няма големи грешки, нито пък такива, извършени съзнателно. Нарушения. Престъпления.

Няма да почукам. Това е моята къща. Поех си дълбоко дъх, завъртях дръжката и отворих вратата.

Някой ме чакаше вътре.

— Ти се върна — каза Брам и облекчението ясно пролича в гласа му.

Пръстите ми инстинктивно се свиха около листа хартия в джоба ми и погледнах към кухнята. Може би щях да успея да стигна до тръбата за унищожаване на отпадъците и да пусна листа вътре, за да изгори в огъня. Тръбата щеше да регистрира непознато вещество; плътната хартия беше съвсем различна от обикновените хартиени отпадъци — салфетки, пликове и хартиените имитации, които имахме право да ползваме в домовете си. Но все пак щеше да бъде по-безопасно, отколкото да го задържа и да го намерят у мен. Не могат да възстановят думите от листа, след като го изгоря.

Зърнах Служител от Биомедицинската служба в бяла престилка да преминава от коридора в кухнята. Пуснах листа и извадих бързо ръката от джоба си. Празна.

— Какво става? — попитах Брам. — Къде са татко и мама?

— Тук са — отвърна той с треперещ глас. — В стаята си.

Служителите претърсват татко.

— Защо? — Баща ми нямаше нищо общо със стихотворенията, дори не знаеше за тях. А може би това нямаше значение? Кай беше класифициран като Отклонение заради Нарушението на баща си. Дали моята грешка ще промени живота на цялото ми семейство?

Може би пудриерата все пак беше най-безопасното място за стихотворенията. Дядо и баба са ги крили там години наред.

— Ей сега се връщам — казах на Брам и влязох в стаята си. Взех пудриерата от шкафа. Завъртане. Отворих вътрешната стена и пъхнах листа обратно на мястото му.

— Кой дойде? — чу се гласът на Служителя в коридора.

— Сестра ми. — Брам звучеше уплашено.

— Къде е тя?

Завъртане, пак. Пудриерата не се затваряше добре. Едно ъгълче хартия се подаваше навън.

— В стаята си, преоблича се. Беше много изцапана от туристическия поход днес.

Гласът на Брам вече звучеше по-уверено. Той ме прикриваше, без да знае защо. И се справяше добре със задачата.

Чух стъпки в коридора и отворих капака на пудриерата отново; напъхах ъгълчето вътре. Завъртях. Безшумно тракане и всичко си дойде на мястото. Най-накрая. С една ръка отварях ципа на униформата си, с другата поставих пудриерата обратно на лавицата. Извърнах глава, защото чух, че вратата се отваря. Бях изненадана и вбесена от това навлизане в личното ми пространство.

— Преобличам се! — извиках аз.

Служителят кимна, като видя калта по дрехите ми.

— Моля, ела в дневната, когато приключиш — каза той. — Бързо.

Усетих, че ръцете ми се бяха изпотили, докато свалях все още миришещата на гора униформа и я пъхах в контейнера за мръсни дрехи. След като облякох резервната, лишена от всичко, което можеше да изглежда или да прилича на поезия, излязох от стаята си.

— Татко така и не е занесъл пробата от тъканта на дядо — прошепна ми Брам, когато ме видя в дневната. — Загубил я е. Затова са тук. — За секунда любопитството надделя над паниката му. — Защо трябваше да се преобличаш веднага? Дрехите ти не бяха чак толкова мръсни.

— Аз бях мръсна — прошепнах му в отговор. — Шшш. Слушай.

Чух шепот в стаята на родителите ми и после гласът на майка ми се надигна. Не можех да повярвам на това, което ми беше казал Брам. Татко е загубил пробата на дядо?

През страха в мен се промъкна внезапно силно чувство на тъга. Това беше лошо, много лошо. Баща ми беше направил огромна грешка. И не само защото това щеше да донесе много проблеми и на него, и на нас. А и защото означаваше, че дядо си е отишъл завинаги. Без тази проба не могат да го върнат.

Внезапно започнах да се надявам Служителите да намерят нещо в нашата къща.

— Изчакай тук — казах на Брам и влязох в кухнята. Служителят от Биомедицинската служба стоеше до контейнера за отпадъци и прокарваше някакво устройство нагоре и надолу над него, отново и отново. Отстъпи назад и започна да повтаря движението над ново място в кухнята. Видях надписа върху предмета, който държеше в ръка. Апарат за откриване на биоматериал.

Успокоих се леко. Естествено. Имат устройства, с които да открият баркода, гравиран върху тръбата, която беше използвал дядо при вземането на пробата. Не им е необходимо да преобръщат къщата с главата надолу. Може би няма да открият и листа хартия. И може би ще открият и пробата.

Как може татко да изгуби нещо толкова важно? Как може да загуби собствения си баща?

Въпреки инструкциите ми Брам ме последва в кухнята. Докосна ръката ми и двамата заедно се върнахме в коридора.

— Мама все още спори с хората там — каза той и посочи към стаята на родителите ми. Стиснах го силно за ръката. На Служителите не им е нужно да претърсват татко, те си имат детектори, които да им кажат къде да гледат. Но мисля, че са искали да отправят послание: татко е трябвало да бъде по-внимателен с нещо толкова важно.

— И мама ли претърсват? — попитах Брам. Дали всички щяхме да споделим унижението на баща ми?

— Не мисля — каза Брам. — Тя просто искаше да бъде там с татко.

Вратата на спалнята се отвори и аз и Брам се впуснахме напред, заставайки на пътя на Служителите. Белите им лабораторни престилки ги правеха да изглеждат високи и чисти. Един от тях видя, че май сме уплашени, и реши да ни се усмихне, за да ни успокои. Не се получи. Усмивката му нямаше да върне изгубената проба или достойнството на баща ми.

Вредата беше нанесена.

Баща ми вървеше зад Служителите, блед и измъчен. Майка ми, за разлика от него, изглеждаше зачервена и ядосана.

Последва баща ми и Служителите в предната стая, а аз и Брам застанахме до вратата, за да видим какво ще се случи.

Не намериха пробата. Сърцето ми спря. Баща ми стоеше в средата на стаята, докато хората от екипа му се караха.

— Как можахте да направите това?

Той поклати глава.

— Не знам. Непростимо е.

Думите му прозвучаха унило, сякаш ги беше повтарял прекалено много пъти и вече се беше отказал от надеждата, че Служителите ще му повярват. Стоеше изправен, както обикновено, но лицето му изглеждаше уморено и старо.

— Нали осъзнавате, че вече няма начин да го върнем обратно? — казаха те.

Баща ми кимна, имаше ужасно тъжен вид. Макар да му бях сърдита, че е загубил пробата, виждах, че се чувства много зле. Разбира се, че щеше да се чувства така. Това беше дядо. Независимо от гнева ми, прииска ми се да можех да го хвана за ръка, но наоколо имаше прекалено много Служители.

А аз съм голяма лицемерка. Днес направих нещо против правилата, и то преднамерено.

— Вероятно ще има някои санкции към вас в работата ви — каза една от Служителките с толкова зъл тон, че се зачудих дали ще се порицае публично сама. Никой не трябваше да говори така на другите. Дори когато се случат грешки, нещата не бива да стават лични. — Как биха могли да разчитат на вас да отговаряте за възстановяването и съхранението на артефакти, когато не можете да опазите една-единствена тъканна проба? Особено знаейки колко е важна.

Един от другите Служители каза спокойно:

— Съсипали сте проба, принадлежаща на баща ви. И след това не сте докладвали за загубата.

Баща ми закри очите си с ръка.

— Бях уплашен — каза той. Осъзнаваше напълно сериозността на ситуацията. Не беше нужно да му го казват. Кремацията се провеждаше няколко часа след смъртта. Нямаше начин да се вземе друга проба. Вече го нямаше. Дядо наистина го нямаше.

Майка ми стисна устни и очите й проблеснаха яростно, но гневът й не беше насочен към баща ми. Беше бясна на Служителите, че го карат да се чувства още по-зле, отколкото вече се чувстваше.

Въпреки че нямаше повече какво да кажат, Служителите не си тръгваха. Последваха няколко мига студено мълчание, през които никой не казваше нищо и всички мислехме за това, че вече нищо не можеше да спаси дядо.

Мелодични звуци от кухнята; вечерята ни беше пристигнала. Мама излезе от стаята. Чувах как взема храната и я поставя на масата. Когато се върна обратно в стаята, обувките й тракаха твърдо по дървения под. Беше решила да поеме нещата в свои ръце.

— Време е за вечеря — каза тя и погледна към Служителите. — Опасявам се, че не са изпратили допълнителни порции.

Служителите се наежиха. Да не би да се опитваше да ги разкара? Трудно беше да се каже. Лицето й изглеждаше спокойно, тонът й — изпълнен с уважение, но твърд. И беше толкова красива, с дългата си руса коса, падаща по гърба, и със зачервените си бузи. Не се предполагаше нищо от това да създава сериозно впечатление. Но някак си го правеше.

И още нещо. Дори Служителите не смееха да нарушават прекалено времето за вечеря.

— Ще докладваме случая — каза най-високият Служител. — Сигурен съм, че ще последва порицание от най-горен клас, а при следваща грешка ще бъде обявено пълно Нарушение.

Баща ми кимна; майка ми погледна отново към кухнята, за да им напомни, че храната ни е тук и изстива, вероятно губейки здравословните си качества. Служителите ни кимнаха леко и един по един си тръгнаха, минавайки през дневната, покрай портала, през входната врата на къщата ни.

След заминаването им цялото ни семейство въздъхна с облекчение. Баща ми се обърна към нас.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам.

Погледна към мама и зачака тя да проговори.

— Не се тревожи за това — каза смело тя. Знаеше, че срещу името му в базата данни грешката вече бе вписана. Знаеше какво означава това — че дядо наистина го няма. Но мама обичаше татко. Понякога си мислех, че го обича прекалено много. Помислих си го и сега. Защото ако тя не му беше сърдита, как можех аз да бъда?

Когато седнахме на масата, мама прегърна татко и склони глава за миг на рамото му, преди да му подаде неговата порция в станиолената кутия. Той се протегна, за да докосне косата й, бузата й…

Докато ги гледах, се замислих, че някой ден това можеше да се случи и на мен и Ксандър. Животът ни щеше да бъде толкова преплетен, че всичко, което направеше единият, щеше да влияе на другия, както дървото, което веднъж майка ми пресади в Разсадника. Показа ми го, когато отидох да я посетя. Беше съвсем малко, бебе дърво, но все пак беше преплело клоните си с другите растения около себе си и на мама й бяха нужни доста усилия, за да го премести. И когато най-накрая успя да го издърпа, корените му продължаваха да се държат здраво в земята.

Дали Кай беше направил това, когато беше дошъл тук? Дали беше донесъл нещо със себе си? Това би било доста трудно; постоянно са го претърсвали старателно, а и той е трябвало да се адаптира бързо. И все пак не виждах как може и да не е донесъл нещо. Тайна, може би, загадка, нещо неуловимо. Нещо, което да му дава сили. Нещо от дома.

Тичах бясно, със стиснати юмруци, на най-високата скорост на инфопистата в стаята. Искаше ми се да можех да тичам навън, далеч от тъгата и срама в моя дом. Струйки пот се стичаха по тренировъчния ми екип, през косата, по лицето ми… Избърсах ги с ръка и погледнах към екрана на уреда, който галено наричахме Следотърсача, защото следеше за всяка промяна в организма на бягащия.

Показваше предстоящо издигане — симулация на хълм. Добре. Бях стигнала връхната точка на тренировката, най-трудната част, най-бързата част. Инфопистата се завъртя под мен; съоръжението беше наречено по името на кръгообразните писти, където хората някога са се състезавали. И по това, което правеше — проследяваше информация за човека, бягащ по нея. Ако тичаш прекалено бързо, може да си мазохист, анорексик или някакъв друг подобен тип и ще ти бъде назначена среща със Служител от Психологическия отдел за диагноза. Ако определят, че тичаш бързо просто защото наистина ти харесва, можеш да получиш спортно разрешение. Аз имам такова.

Краката ме боляха малко; погледнах напред и ми се прииска да видя лицето на дядо, да го задържа в паметта си. Щом вече нямаше шанс да се върне отново към живот, то поне аз можех да го запазя жив в съзнанието си.

Наклонът се увеличаваше, поддържах равномерно темпо; мечтаех да изпитам отново чувството, което ме беше изпълнило по-рано същия ден, когато се катерихме по хълма. Навън. Клони и храсти, кал и слънчева светлина на върха на хълма с момче, което знае повече, отколкото някога ще каже.

Следотърсачът избипка. Оставаха пет минути до края на тренировката, пет минути, докато пробягам разстоянието за времето, което е нужно, за да поддържам своя оптимален индекс на телесна маса. Трябва да съм здрава. Това е част от всичко, което ни прави велики, което удължава толкова много живота ни.

Всичко, което по-ранните изследвания показваха, че е добро за дълголетието — щастливият брак, здравите тела — вече беше на наше разположение. Живеехме по-дълго, по-здравословно. Умирахме на осемдесетия си рожден ден, заобиколени от семействата си, преди деменцията да ни е завладяла. Ракът, сърдечните заболявания и повечето старчески болести бяха почти изцяло изкоренени. Бяхме най-близо до съвършенството от всяко друго общество в човешката история.

Родителите ми говореха на горния етаж. Брат ми си пишеше домашните, а аз тичах наникъде. Всички в тази къща правеха това, което се предполагаше да правят. Всичко щеше да бъде наред. С всяка стъпка, която правех на пистата, оставях тревогите си назад. Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка.

Бях напълно уморена и не знаех дали ще мога да продължа още, когато уредът избипка и пистата започна да се забавя, докато най-накрая спря. Абсолютно навреме, в синхрон с моя ритъм, както беше програмирано от Обществото. Дишах тежко с наведена глава, бях останала почти без дъх. От върха на този хълм не се виждаше нищо.

Брам седеше на ръба на леглото ми и ме чакаше. Държеше нещо в ръка. В началото помислих, че е пудриерата ми, и пристъпих рязко напред, мислейки си — Дали е намерил стихотворенията? — но после осъзнах, че е часовникът на дядо. Артефактът на Брам.

— Изпратих съобщение на Служителите преди няколко минути по портала — каза Брам. Гледаше ме с големите си кръгли очи, които изглеждаха ужасно уморени и тъжни.

— Защо си го направил? — попитах шокирана. Защо би искал да говори или да се вижда с който и да е Служител след това, което се случи днес?

Брам вдигна часовника.

— Мислех, че могат да вземат тъкан оттук. След като дядо го е докосвал толкова много пъти.

Надеждата премина по тялото ми като ударна вълна адреналин. Взех кърпа от закачалката в гардероба и избърсах лицето си от потта.

— Какво казаха? Отговориха ли ти вече?

— Изпратиха съобщение, че не е достатъчно. Нямало да свърши работа. — Потърка с ръкава си лъскавата повърхност на часовника, за да почисти петната от пръстите си. Гледаше стъклото така, сякаш щеше да му каже нещо.

Но то не можеше. Брам дори още не се бе научил да познава колко е часът. А и часовникът на дядо не беше работил от десетилетия. Той беше просто един красив артефакт. Тежък, направен от сребро и стъкло. Нищо общо с тънките пластмасови ленти, които носехме сега.

— Приличам ли на дядо? — попита Брам с надежда в гласа и постави часовника на ръката си. Стоеше прекалено хлабаво върху слабичката му китка. Тънък, с кафяви очи, изпънат гръб, дребен — наистина приличаше малко на дядо в този момент.

— Да.

Запитах се дали в мен има нещо от дядо, което той можеше да види. Хареса ми катеренето днес. Сетих се за другите си дядо и баба, във Фермерските земи, и за Кай Маркъм, и за Външните провинции, и за всички тези неща, които не знаех, и за местата, които никога нямаше да видя.

Брам се усмихна, когато чу отговора ми, и погледна гордо към часовника си.

— Брам, не можеш да го вземеш със себе си на училище, знаеш, нали? Ще си докараш големи проблеми.

— Знам.

— Видя какво се случи с татко, когато Служителите дойдоха за него. Не искаш да ти се ядосат за това, че нарушаваш правилата, отнасящи се до артефактите.

— Няма — каза той сериозно. — Но не заради тях. Не искам да го изгубя. — Протегна се към моята сребърна кутийка от Тържеството на Подбора. — Мога ли да го държа тук? Изглежда като подходящо място. Нали знаеш… специално. — Сви рамене притеснено.

— Добре — казах аз леко нервно. Гледах го как отваря сребърната кутия и слага внимателно своя артефакт вътре точно до моята микрокарта. Дори не погледна към пудриерата на лавицата и му бях благодарна за това.

По-късно тази нощ, когато се стъмни и Брам си отиде в леглото, отворих пудриерата и извадих листа отвътре. Не погледнах към него, просто го пъхнах в джоба на униформата си, приготвена за следващия ден. Утре щях да се опитам да намеря инсинератор5 за отпадъци далеч от вкъщи, за да го хвърля там. Не исках никой да ме види, че правя това тук. Вече беше прекалено опасно.

Лежах в леглото, гледах в тавана и се опитвах отново да си представя лицето на дядо. Не можех да го върна. Неспокойно се завъртях на другата страна и нещо твърдо се притисна до тялото ми. Цилиндърът ми с таблетки. Сигурно го бях изпуснала на леглото, когато се преобличах по-рано. Не ми е присъщо да съм толкова невнимателна.

Надигнах се и седнах. Светлината от уличните лампи проникваше като призрачна мъгла през прозореца, достатъчно, за да мога да виждам таблетките, когато отворих цилиндъра и ги изсипах на леглото. За момент, докато очите ми свикнат със светлината, всички ми се сториха с един и същ цвят. Но след това вече можех да ги различавам. Загадъчната червена таблетка. Синята, която ще ни помогне да оцелеем в критична ситуация, защото дори Обществото не може да контролира природата постоянно.

И зелената.

Повечето хора, които познавам, вземат зелената таблетка.

Преди голям изпит. Преди Тържеството на Подбора. Всеки път, когато се нуждаят от успокоение. Можеш да я вземаш веднъж седмично, без Служителите да го отбелязват като нещо извънредно.

Но аз никога не съм вземала зелената таблетка.

Заради дядо.

Бях толкова горда, когато му показах за пръв път цилиндъра си.

— Виж — казах, отваряйки капака на сребърната кутийка. — Вече имам синя и зелена. Трябва ми само червената и ще бъда голям човек.

— О — каза дядо, показвайки подходящата доза възхищение. — Ти порастваш, това е сигурно. — Млъкна за секунда. Разхождахме се навън, в градинката близо до апартамента му. — Вземала ли си вече зелената?

— Още не — казах аз. — Но следващата седмица в часа по култура трябва да правя презентация за една от Стоте картини. Мислех си тогава да я взема. Не ми харесва да говоря пред публика.

— Коя картина? — попита той.

— Номер 19 — отвърнах аз и той се замисли, опитвайки се да си спомни коя беше тя. Не познаваше Стоте картини така добре, както Стоте стихотворения. Но все пак се сети, след като помисли още малко. — Картината от Томас Моран6.

Кимнах.

— Харесвам цветовете й.

— На мен ми харесва небето — казах аз. — Много е драматично. Всички облаци са надвиснали мрачно над каньона. — Картината създаваше чувство за опасност, с масивните сиви облаци и стръмните червени скали — и това също ми харесваше.

— Да — кимна той. — Картината е красива.

— Като това тук — вметнах аз, макар зелената градина да беше красива по съвсем различен начин. Навсякъде цъфтяха цветя в цветове, които не ни беше позволено да носим: розови, жълти, червени, почти притеснителни в своята нескромност. Те привличаха погледа, насищаха въздуха с аромат…

— Зелена поляна, зелена таблетка — каза дядо, а после ме погледна и се усмихна. — Зелени очи, зелено момиче.

— Това звучи като поезия — казах аз и той се засмя.

— Благодаря ти. — Умълча се отново. — Не бих взел тази таблетка, Касия. Не и заради един доклад. А може би и никога. Ти си достатъчно силна, за да се справиш без нея.

Сега лежах на една страна в леглото си, стиснала зелената таблетка в шепата си. Не мисля, че ще я взема, дори и тази вечер нямаше да го направя.

Дядо мислеше, че съм достатъчно силна да се справя без нея. Затворих очи и се замислих за неговата поезия.

Зелена таблетка, зелена поляна. Зелени очи. Зелено момиче.

Когато заспах, сънувах, че дядо ми подарява букет с рози.

— Вземи тях вместо таблетката — каза ми той. Така и направих. Започнах да късам едно по едно листенцата на розите. За моя изненада на всяко листенце имаше написана дума от стихотворението на загадъчния Дилън Томас. Не бяха в последователен ред и това ме изненада, но ги сложих в устата си и ги опитах. Имаха горчив вкус — какъвто си представях, че ще бъде вкусът и на зелената таблетка. Но знаех, че дядо е прав; трябваше да запазя думите вътре в себе си, ако исках да останат с мен.

Когато се събудих на сутринта, зелената таблетка все още беше в шепата ми, а думите продължаваха да нагарчат в устата ми.