Подборът

24.

Кай ми даде три подаръка за рождения ден. Стихотворение, целувка и безнадеждната красива вяра, че нещата може и да се получат. Когато отворих очи, ръката ми полетя сама към бузата ми, към мястото, където устните му ме бяха докоснали, и казах: Не ти подарих нищо за рождения ти ден и дори не знам кога е. А той: Не се тревожи за това.

А аз попитах: Какво мога да направя? И той отговори: Позволи ми да повярвам във всичко това. И ти също повярвай.

И аз го направих.

През целия ден оставих целувката му да гори на бузата ми и в кръвта ми и не прогоних спомена за нея. Целувала съм и съм била целувана и преди. Този път обаче беше различно. Имах чувството, че днес, а не истинският ми рожден ден с Тържеството на Подбора, е денят, от който щях да бележа времето — на преди и след него. Тази целувка и тези думи… За мен бяха начало.

Представях си бъдещето, което никога нямаше да имам — ние двамата заедно. Дори когато по-късно същия ден сортирах, продължавах да мисля за нас; преструвах се, че всяко число, което разпределях в някоя редица, беше послание към Кай. Казвах му, че ще запазя тайната ни. Че ще ни защитя, няма да разкрия нищо. С всяка редица числа, която подреждах правилно, отвличах вниманието от нас.

Тази нощ не беше мой ред да нося датчиците, така че позволих на сънищата ми да ме отведат, накъдето пожелаят. За моя изненада не сънувах Кай на Хълма. Сънувах го как седи на стъпалата пред къщата ни и наблюдава вятъра, който откъсваше листата от кленовото дърво. Сънувах как ме отвежда в уединен салон за вечеря, дърпа стола зад гърба ми, навежда се толкова близко към мен, че даже изкуствените свещи примигват от присъствието му. Сънувах как двамата копаем новорозите в неговия двор и как Кай ме учи да използвам артефакта му. Всичко, което сънувах, беше напълно обикновено и делнично.

Така разбрах, че е сън. Защото простичките, обикновени и делнични неща бяха тези, които никога нямаше да ни позволят да имаме.

— Как? — попитах го на следващия ден на Хълма, след като навлязохме дълбоко в гората и никой не можеше да ни чуе. — Как можем да вярваме, че ще се получи? Служителката заплаши, че ще те върне във Външните провинции, Кай!

Първоначално той не отговори и ми се стори, че крещях, а всъщност говорех съвсем тихо. После минахме покрай пирамидата ни с камъни от предишния ден, а той ме погледна право в очите и кълна се, почувствах онази целувка отново. Но този път върху устните си.

— Чувала ли си за дилемата на затворника? — попита ме Кай.

— Естествено. — Подиграваше ли ми се? — Това е играта, която игра с Ксандър. Всички сме я играли някога.

— Не, не тази. Обществото я промени. Имам предвид теорията, от която е заимствана играта.

Не знаех за какво говори.

— Явно не.

— Ако двама души извършат заедно престъпление, после ги хванат и след това ги разпитат на отделни места, какво ще се случи?

Все още не разбирах.

— Не знам. Какво?

— Това е тяхната дилема. Дали ще се предадат един друг с надеждата, че Служителите ще се смилят над тях — ще сключат ли сделка? Или ще откажат да предадат партньора си? Най-добрият сценарий е и двамата да не кажат нищо. Тогава и двамата ще са в безопасност.

Спряхме близо до няколко паднали дървета.

— В безопасност — повторих аз.

Кай кимна.

— Но това никога не става.

— Защо?

— Защото единият затворник почти винаги предава другия. Казва всичко, което знае, за да спаси живота си.

Мисля, че знаех какво иска от мен. Ставах по-добра в разчитането на очите му, в отгатването на мислите му. Може би защото бях научила историята му и най-накрая знаех повече за него. Подадох му червена лента; не се опитвахме да не докосваме пръстите си, допирахме ги, преплитахме ги леко, преди да се откъснем един от друг.

Кай продължи.

— Но в съвършения сценарий никой не казва нищо.

— И ти смяташ, че ние можем да го направим?

— Никога няма да сме в безопасност — каза Кай и ме погали по лицето. — Най-накрая го разбрах. Но аз ти вярвам. Ще се пазим един друг, ще се защитаваме толкова, колкото е възможно, дотогава, докато е възможно.

Което означаваше, че целувките ни трябва да останат само обещание, като обещанието, което ни даде нашата първа целувка на бузата ми. Устните ни няма да се срещнат. Все още не. Защото ако го направехме, щеше да бъде извършено Нарушение. Обществото щеше да бъде предадено. Както и Ксандър. И двамата го знаехме. Колко време можехме да откраднем от тях? От себе си? Защото виждах в очите му, че желаеше тази целувка толкова силно, колкото и аз.

В живота ни имаше и други неща: много часове работа за Кай, сортиране и училище за мен. Но когато погледнех назад, знаех, че тези моменти няма да бъдат запомнени по начина, по който помнех всяка подробност от тези дни с Кай, когато обикаляхме из Хълма.

С изключение на спомена за една напрегната събота вечер в салона на театъра, където Ксандър държеше ръката ми, а Кай се държеше така, сякаш нищо не се беше променило. Имаше един ужасен момент в края, когато запалиха светлините и видях Служителката от градинката да се оглежда из залата. Когато очите ни се срещнаха, а после погледът й се сведе надолу и видя, че с Ксандър сме хванати за ръце, тя ми се усмихна и изчезна някъде. След като си отиде, погледнах Ксандър и през тялото ми премина някакъв болезнен копнеж, толкова дълбок и истински, че го усещах по-късно всеки път щом се сетех за тази вечер. Не копнеех за Ксандър, а за това, което бяхме имали преди. Когато нямахме тайни един от друг и всичко беше просто, без усложнения.

И все пак. Макар да изпитвах вина спрямо Ксандър, макар да се тревожех за него, тези дни принадлежаха на Кай и на мен. Исках да науча още истории, да напиша още букви. Понякога Кай ме питаше дали си спомням разни неща.

— Помниш ли първия ден на Брам на училище? — попита ме веднъж, докато вървяхме бързо през гората, за да наваксаме времето, което бяхме прекарали в писане в пръстта.

— Разбира се — казах задъхана от бързото ни тичане и от мисълта за ръката му, хванала моята. — Брам искаше да остане вкъщи. Направи сцена на спирката на въздушния влак. Всички го помнят.

Децата тръгват на училище през есента, след като навършат шест години. Предполага се да бъде важна стъпка от съзряването им, подготовка за всички тържества, които тепърва им предстоят. В края на първия успешен ден на училище децата донасят вкъщи малка торта, за да я изядат след вечерята си, както и цветни балони. Не знаех за какво се вълнува най-много Брам — за тортата, която получавахме изключително рядко при специални поводи, или за балоните, които са уникален подарък за Първия училищен ден. В този ден щеше да получи и своите устройства за четене и писане, но Брам не се замисляше много за това.

Когато обаче дойде време да се качи на влака за училището, братчето ми отказа да тръгне.

— Няма да отида — каза той. — Ще остана тук.

Беше сутрин и станцията беше препълнена с хора, които отиваха на работа или училище. Всички глави се обърнаха към нас, докато Брам отказваше да се качи на влака с родителите ни. Баща ми изглеждаше притеснен, но мама владееше ситуацията.

— Не се тревожи — прошепна ми тя. — Служителите, отговарящи за неговия предучилищен център ме предупредиха, че може да се случи. Според наблюденията им Брам може да има малък проблем с това важно за живота му събитие. — После коленичи до него и му каза: — Хайде да се качим на влака. Помисли за балоните. Помисли за тортата.

— Не ги искам.

И после, за всеобща изненада, Брам започна да плаче. Той никога не плачеше, дори като съвсем малък. Увереността изчезна от лицето на мама, тя го прегърна и го стисна силно. Брам беше второто дете, за което някога вече била изгубила надежда. След като ме беше родила бързо и лесно, бяха минали години преди да забременее с него; брат ми се роди седмици преди мама да навърши трийсет и една години, пределната възраст за раждане на деца. Всички се смятахме за големи късметлии, че имаме Брам, но за мама това беше истинско чудо.

Знаех, че ако продължеше да плаче, щяхме да си имаме проблеми. По онова време на всяка улица живееше Служител, отговарящ за реда.

Затова му казах с висок глас:

— Много лошо за теб. Няма да си получиш четеца и записвача. Никога няма да се научиш да пишеш. Никога няма да можеш да четеш.

— Това не е вярно! — изкрещя Брам. — Мога да се науча.

— Как? — попитах го аз.

Той присви очи, но поне спря да плаче.

— Все ми е едно, не искам да чета и да пиша.

— Добре — казах аз и с ъгълчето си на окото видях как някой чука на вратата на Служителя, който живееше в къщата до спирката на влака. Не. Брам вече имаше прекалено много забележки от предучилищния център.

Влакът почти безшумно спря на спирката и в този момент знаех какво трябва да направя. Вдигнах ученическата му чанта и му я подадох.

— Зависи само от теб. — Гледах го право в очите, сякаш исках да го хипнотизирам. — Можеш да пораснеш или да си останеш бебе.

Той изглеждаше наранен. Метнах чантата на раменете му и му прошепнах в ухото:

— Знам как да играеш игри на устройството си за писане.

— Наистина ли?

Лицето му грейна. Намести чантата си и мина през вратата на влака, без да погледне назад. С родителите ми се качихме след него и мама ме прегърна силно, след като влязохме вътре.

— Благодаря ти — каза тя.

Разбира се, на записвача нямаше никакви игри. Трябваше да измисля някакви, но ненапразно съм сортировчик по природа. Минаха месеци преди Брам да разбере, че по-големите братя и сестри на никое от другите деца в училище не криеха сред буквите по екрана рисунки и разни знаци, които трябваме да се откриват възможно най-бързо.

Така разбрах преди всички останали, че Брам никога нямаше да стане сортировач. Но въпреки това продължавах да разнообразявам нивата на сложност и да прибавям нови данни; прекарвах почти цялото си свободно време през тези месеци, за да измислям нови игри, които той можеше да хареса. И дори когато най-накрая разбра какво става, братчето ми не се ядоса. Бяхме се забавлявали и освен това, аз не го бях излъгала. Наистина знаех как могат да се играят игри на записващото устройство.

— Това беше денят — каза Кай и спря.

— Какво?

— Денят, в който разбрах за теб.

— Какво? — попитах отново и се почувствах някак обидена. — Че следвам правилата? Че накарах брат ми също да ги следва?

— Не — каза той с такъв тон, сякаш беше нещо очевидно. — Разбрах колко обичаш брат си и как се грижиш за него, разбрах, че си достатъчно умна, за да му помогнеш. — Усмихна ми се. — Вече знаех как изглеждаш, но в този ден видях за първи път теб самата, истинската Касия.

— О — казах аз.

— А аз? — попита Кай.

— Какво имаш предвид?

— Кога ме видя за пръв път? Истински?

По някаква причина не можах да му кажа. Не можах да му кажа, че лицето му, което бях видяла на екрана сутринта след моето Тържество на Подбора — грешката — ме беше накарало да помисля за него за пръв път по този начин. Не можах да му кажа, че не го виждах, докато не ми бяха казали да го погледна.

— На върха на малкия хълм — отговорих вместо това. Искаше ми се да не го бях лъгала, особено след като той знаеше повече истини за мен от всеки друг на света.

По-късно тази нощ осъзнах, че Кай не ми даде повече от своята история, а и аз не го помолих. Може би защото сега живеех в историята му. Бях влязла в неговата, а той в моята и частта, която пишехме заедно, понякога ми се струваше като единствената част, която беше важна и в която имаше някакъв смисъл.

Но все пак един въпрос продължаваше да ме тревожи: Какво беше станало, след като Служителите го бяха отвели и слънцето беше слязло ниско в небето, червено като засъхналата кръв?