Подборът

19.

На следващата сутрин въздушният влак към Града беше доста тих. Никой не искаше да говори за случилото се в квартала миналата вечер. Тези, които бяха предали артефактите си, бяха притихнали и се опитваха да свикнат със загубата си; тези, които никога не бяха имали ценни предмети, се бяха умълчали от уважение към другите. Или, може би, от задоволство, защото сега всички бяха равни.

Преди да слезе на спирката си за басейна, Ксандър се наведе към мен, за да ме целуне по бузата, и каза тихо:

— Под новорозите пред къщата на Кай.

Той слезе от влака и изчезна сред тълпата други ученици, а аз продължих към Разсадника. В главата ми въпросите се блъскаха един в друг: Защо Ксандър беше скрил артефакта в двора на семейство Маркъм? Знаеше ли, че принадлежи на Кай, или беше съвпадение, че е избрал дома им за скривалище?

Знаеше ли какво съм започнала да изпитвам към Кай?

Каквото и да знаеше или да предполагаше Ксандър, едно беше сигурно: не би могъл да избере по-добро място. Всички бяхме задължени да поддържаме градините си чисти и изрядни. Никой нямаше да заподозре нищо, ако Кай започнеше да копае в двора си. Само трябваше да му кажа къде да копае.

Като всички други и Кай зяпаше през прозореца, докато се носехме към Разсадника. Дали беше видял целувката на Ксандър? Дали му пукаше? Той не отвърна на погледа ми.

— За следващия етап от похода ще се катерите по двама — каза Офицерът, когато стигнахме до подножието на Хълма. — Всички сте разпределени с друг катерач в зависимост от способностите ви след анализа на събраните данни от предишните ви изкачвания. Това означава, че Кай ще се катери с Касия, Ливи е партньор с Тай…

Лицето на Ливи помръкна, а аз се опитах да не разкривам никакви емоции.

— Целта на изкачването ни по този Хълм е различна — каза Офицерът. — Няма да стигнете до върха му. Обществото иска от нас да използваме времето си, за да отбележим всички препятствия из територията. — Махна с ръка към скупчените до него торби. Бяха пълни с червени платнени ленти. — Всеки екип ще вземе една торба. Завързвайте ленти по клоните на паднали дървета, пред особено опасни гъсталаци и т.н. По-късно след вас ще мине екип по поддръжката. Те ще разчистят и ще павират път по Хълма.

Щяха да павират Хълма. Добре, че дядо не беше жив да види това.

— А ако ни свършат лентите? — изхленчи Лон. — Не са разчиствали Хълма от години. Навсякъде ще има препятствия! Може да се наложи да маркираме всяко дърво по пътя си.

— Ако ви свършат лентите, правете пирамиди от камъни пред рисковите места — отвърна Офицерът. Обърна се към Кай. — Знаеш ли как да правиш такива пирамиди?

Усетих секунда колебание, преди Кай да отговори.

— Да.

— Покажи им.

Кай събра няколко по-малки камъка от земята около нас и ги струпа един върху друг, първо най-големия, после по-дребните. Ръцете му се движеха бързо и уверено, по същия начин, както когато ме учеше да пиша. Каменната кула изглеждаше несигурна, но не падаше.

— Видяхте ли? Лесно е — каза Офицерът. — Щом чуете свирката ми, ще разберете, че е време да се връщате назад. Вие може да надуете вашите свирки, ако се загубите. — Раздаде на всекиго по една стандартна метална свирка. — Не би трябвало да се затрудните. Просто слезте от планината по пътя, по който сте се изкачили.

Зле прикритото отвращение на Офицера към нас преди ме забавляваше. Днес го разбирах. Направо ми се гадеше, когато се сетех как ние катерим нашите малки хълмчета, докато Служителите виждат света. Как предадохме най-ценните си притежания в ръцете им. Как никога, никога не се борим.

Веднага след като се скрихме от погледите на другите, Кай се обърна към мен, а аз към него и за секунда си помислих, че ще ме докосне. По-скоро почувствах, а не видях как ръката му се повдига леко и после отново се отпуска. Изпитах по-голямо разочарование, отколкото сутринта, когато отворих шкафа си и не видях пудриерата си вътре.

— Добре ли си? — попита ме той. — Вчера, когато са претърсвали къщите… — не знаех, прибрах се по-късно вкъщи и…

— Добре съм.

— Моят артефакт…

Само това ли го интересуваше? Изсъсках тихо: Във вашата градина е. Под новорозите. Изкопай си я.

— Не ме интересува артефакта — каза той и макар да не ме беше докоснал, изведнъж усетих, че по тялото ми плъзва топлина. Може би беше от огъня в очите му. — Не можах да спя цяла нощ, защото се притеснявах, че си в опасност. Тревожех се за теб.

Думите бяха казани съвсем тихо тук, под дърветата, но отекнаха в сърцето ми по-силно, отколкото ако всичките Сто песни бяха гръмнали наведнъж. Под очите му имаше тъмни сенки, явно от притеснението, което го измъчваше. Искаше ми се да докосна кожата под очите му, единственото място, където бях открила някаква слабост в него и което го караше да изглежда дори още по-добре. А после можех да прокарам пръстите си по скулите му, надолу по устните, към линията на челюстта, сливаща се с шията, а тя с изпъкналата кост на рамото му… Харесвам местата, където една част се среща с друга, помислих си аз, очите, хлътнали в страните, китките, сливащи се с дланите. Изведнъж, потресена от собствените си мисли, отстъпих назад.

— Как успя…

— Някой ми помогна.

— Ксандър — каза той.

Откъде знаеше?

— Ксандър — признах аз.

Известно време и двамата не казахме нищо; стоях там и не свалях поглед от него. После той се обърна и отново тръгна сред дърветата. Последвах го. Придвижвахме се бавно, шубраците бяха толкова гъсти, че на места по-скоро пълзяхме, отколкото се катерехме нагоре по Хълма. Падналите дървета в този район изобщо не бяха разчиствани и лежаха по земята в гората като гигантски кости на мистично животно.

— Вчера… — започнах аз. Трябваше да попитам, независимо, че в този момент въпросът ми изглеждаше абсолютно неуместен. — Да не би вчера да учеше Ливи да пише?

Кай спря рязко и ме погледна. Под гъстия купол на дърветата очите му ми се сториха почти зелени.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Тя искаше да разбере какво бяхме правили предишния ден. Беше ни видяла да пишем. Явно не сме били достатъчно предпазливи.

Почувствах се едновременно облекчена и ужасно глупава.

— О…

— Казах й, че съм ти показвал как да рисуваш дървета.

Вдигна някаква пръчка от земята и започна да я движи наоколо, правейки черти, които удивително приличаха на листа. После постави пръчката под тях като ствол на дърво. Дори и след като свърши да рисува, аз не откъсвах поглед от ръцете му, защото не бях сигурна какво друго да правя.

— Никой не рисува след завършване на основното училище.

— Знам — каза той. — Но поне не е така категорично забранено.

Протегнах се към торбата, която носех, за червена лента и я завързах на падналото до Кай дърво. Гледах надолу, очите ми бяха вперени в пръстите ми, които непохватно правеха възел на лентата.

— Съжалявам. За това как се държах вчера.

Когато се изправих, Кай вече беше се придвижил напред.

— Недей — отвърна той, докато отместваше нагоре преплетените зелени клонки на храстите, за да минем през тях.

— Хареса ми, че изпита ревност поне за малко — усмихна се и сякаш слънцето изгря сред гъстите дървета.

Опитах се да остана сериозна.

— Кой е казал, че съм ревнувала?

— Никой. Но си личеше. Наблюдавам хората от дълго време.

— Защо въобще ме забърка в това? — попитах аз.

— Имаш предвид кутийката със стрелката? Красива е, нали? Не съм сигурен… Само родителите ми знаят, че е у мен. Когато Ем ми даде пудриерата, за да ти я върна, забелязах колко много си приличат. Исках да я видиш.

Изведнъж гласът му беше започнал да звучи много самотно и почти чух друго изречение, което инстинктът му все още не му позволяваше да каже на глас: Исках да видиш мен. Защото за това ставаше въпрос, нали? За златната кутийка със стрелата, за парченцата история, които пазеха артефактите. Кай искаше някой да го види.

Той искаше аз да го видя.

Ръцете ми тръпнеха от желание да се протегнат към него. Но не можех да понеса мисълта, че ще предам Ксандър по този начин след всичко, което беше направил. След като спаси и двама ни — и мен, и Кай — тази нощ.

Имах нещо обаче, което можех да предложа на Кай, което си беше само мое и не беше свързано с Ксандър. Стихотворението.

Смятах да му кажа само няколко реда, но след като започнах, беше трудно да спра донякъде. Думите просто вървяха заедно. Някои неща са създадени да бъдат заедно.

— Звучи толкова тревожно — каза Кай.

— Знам.

— А тогава защо ме успокоява? — попита той. — Не разбирам.

Мълчаливо си проправихме път през още шубраци, а думите от стихотворението продължаваха да си пробиват път в съзнанието ни.

Най-накрая разбрах какво трябва да кажа.

— Мисля, че е така, защото когато го чуем, знаем, че не само ние сме се чувствали по този начин.

— Кажи ми го отново — помоли ме внимателно Кай. Задъхваше се леко, гласът му беше пресипнал.

През цялото останало време, докато чухме свирката на Офицера, ние обикаляхме Хълма и си повтаряхме един на друг думите от стихотворението, сякаш напявахме песен. Песен, която само двамата знаехме.

Преди да напуснем гората, Кай ме научи как да изписвам името си върху меката пръст под едно от падналите дървета. Коленичихме долу с червените панделки в ръце и се преструвахме, че ги връзваме по клоните на дървото, в случай че някой дойде и ни види. Беше ми нужно малко повече време да науча буквата я, но ми хареса начинът, по който изглеждаше — сякаш се полюшваше от вятъра. Беше ми по-лесно да науча и — точните чисти линии ми се удаваха.

Изписах всички букви от името си и ги свързах заедно, ръката на Кай близко до моята ме насочваше. Не се докосвах ме, но чувствах топлината на дланта му, тялото му, приведено над моето, докато пишех. Касия.

— Името ми — казах аз, повдигнах глава и огледах буквите.

Бяха по-разкривени, по-колебливи от тези, които Кай изписваше. Някой, минаващ наблизо, можеше дори да не разбере, че са букви.

И все пак аз знаех какво казваха те.

— Е, а сега?

— Сега — започна Кай — ще се върнем към началото. Вече знаеш буквата „а“. Утре ще научим „б“. След като научиш всички букви от азбуката, ще можеш да пишеш собствени стихотворения.

— Да, но кой ще ги чете? — попитах със смях.

— Аз — отвърна той. Подаде ми друга сгъната салфетка. И там, сред мазните отпечатъци от пръсти и следи от храна, можех да видя още една частица от самия Кай.

Прибрах салфетката в джоба си и се замислих как Кай пише историята си със зачервените си ръце, загрубели и напукани от постоянната жега на работното му място.

Замислих се как рискува всичко всеки път, когато пъха някоя салфетка в джоба си. Как през всички тези години е бил толкова предпазлив, а сега поемаше огромен риск. Защото беше намерил някого, който искаше да научи повече за него. Защото беше открил някого, на когото той самият искаше да разкаже повече.

— Благодаря ти — казах аз. — Че ме научи да пиша.

— Благодаря ти — отвърна той. В очите му грееше светлина и аз бях причината за нея. — Че спаси артефакта ми. Че сподели с мен стихотворението си.

Можехме да си кажем още много неща, но отдавна бяхме научени как да говорим помежду си.

Излязохме заедно от гората. Не се докосвахме. Все още не.