Подборът

11

Звуците от закуската се понесоха от кухнята през коридора до моята стая. Звънът на камбанката, известяващ пристигането на храната по тръбата за доставка. Трясък — Брам се беше блъснал в нещо. Скърцане на столове, гласове, майка ми и баща ми говореха с него. Скоро уханието на храната се промъкна изпод вратата ми, а може би просто премина през тънките стени на нашата къща, които пропускаха всичко. Миризмата беше добре позната — миризма на витамини и нещо металическо, вероятно покриващия станиол.

— Касия? — провикна се мама пред вратата ми. — Закъсняваш за закуска.

Знам. Искам да закъснея. Не желая да виждам баща си днес. Не желая да си говорим за това, което се случи вчера, а същевременно не искам и да не говорим, да седнем на масата пред порциите си храна и да се преструваме, че дядо не си е отишъл завинаги.

— Идвам — казах аз и се измъкнах от леглото. Чух как отвън, в дневната, от портала се разнесе някакво съобщение и ми се стори, че долових думата „туристически поход“.

Когато влязох в кухнята, баща ми вече беше тръгнал за работа. Брам намъкваше дъждобрана си и ми се ухили широко:

— Днес ще вали — съобщи ми той. — Няма да се катериш. Казаха го по портала.

Мама му подаде шапката и той я постави на главата си.

— Довиждане! — изстреля към нас и се затича към въздушния влак веднъж поне по-рано, защото обичаше дъжда.

— Е — каза майка ми. — Изглежда, че ще имаш малко свободно време. Какво смяташ да правиш?

Вече знаех отговора. Повечето от групата на „туристите“ щяха да използват това време в свободната зона за разходки пред училището или в библиотеката, за да довършат някои от проектите си. Аз имах нещо друго предвид — щях да посетя друга библиотека.

— Мисля да отида да видя татко.

Очите на мама омекнаха; тя се усмихна.

— Сигурна съм, че това ще му хареса, след като се разминахте тази сутрин. Той няма да може да се откъсне от работата си за дълго, знаеш го, нали?

— Знам. Просто искам да му кажа „здрасти“. — И да унищожа нещо опасно, нещо, което не се предполага да притежавам. Нещо, което е по-вероятно да бъде открито в една стара библиотека, отколкото където и да било другаде, ако наистина решат да описват всичко, преди да го изгорят в пещите на инсинераторите.

Взех една от сухите триъгълни препечени филийки, които бяха в моята порция, и се замислих за това как изглеждаха двете стихотворения на листа хартия. Спомнях си много от думите, но не всички, а аз ги исках, всичките. До последната думичка. Дали имаше начин да хвърля още един поглед върху този лист, преди да го унищожа? Имаше ли начин да накарам думите да се запечатат в паметта ми?

Ако още знаехме как да пишем, вместо просто да удряме по клавишите на нашите записвачи! Тогава щях да мога да ги напиша отново някой ден. И щях да ги притежавам, докато остарея. Погледнах през прозореца — Брам чакаше на спирката влака. Все още не валеше, но той скачаше нагоре-надолу по металните стъпала на платформата. Усмихнах се и се надявах никой да не му каже да спре да го прави, защото знаех какво беше в момента в малката му главичка. В отсъствието на истински гръмотевици, той си ги създаваше сам.

Когато излязох навън, само още един човек вървеше към платформата на влака. Кай. Влакът за гимназията беше тръгнал, а следващият водеше към Града. Кай сигурно трябваше да съобщава в работата си, когато свободните му занимания бъдат отменени; на него не му се полагаха два или три часа свободно време. Гледах го как върви към мен с изпънати рамене и с вдигната глава и внезапно ме порази колко самотен изглежда. Беше прекарал толкова много време, опитвайки да се слее с тълпата, а сега отново го бяха отделили от нас.

Чу ме да идвам зад него и се обърна.

— Касия — каза и прозвуча изненадано. — Да не си изпуснала влака си?

— Не. — Спрях на няколко крачки от него, за да не го притеснявам. — Ще взема този. Отивам при баща си. Нали знаеш, след като отмениха похода…

Кай живееше в нашия квартал, така че със сигурност знаеше, че Служителите бяха идвали вчера в нашата къща. Но не попита нищо. Никой нямаше да попита. Не беше тяхна работа, освен ако Обществото не кажеше, че е.

Пристъпих малко напред, по-близо към Кай. Очаквах да се отдръпне, да тръгне нагоре по стъпалата, но той не го направи. Всъщност той също пристъпи към мен. Заостреният, покрит с дървета Хълм в Разсадника се издигаше в далечината зад него и се запитах дали някога ще се катерим там. Гръмотевичната буря, макар и все още на километри оттук, вече се задаваше и в небето се образуваха сиви тътнещи облаци. Кай вдигна глава нагоре.

— Дъжд — каза той съвсем тихо и после погледна отново към мен. — В офиса му в Града ли ще ходиш?

— Не. Ще мина покрай него. Днес татко работи навън, в края на Квартала с потока.

— Ще успееш ли да стигнеш при него и да се върнеш навреме за училище?

— Така мисля. Правила съм го и преди, когато работеше там.

На фона на облаците очите на Кай изглеждаха по-светли, пълни с надвисналата над нас сивота, и внезапно ме порази една мисъл: може би очите му нямаха цвят. Те отразяваха това, което носеше, този, който Служителите му казваха да бъде. Когато се обличаше в кафяво, очите му изглеждаха кафяви. Сега носеше синьо и те изглеждаха сини.

— За какво си мислиш? — попита ме той.

Казах му истината.

— За цвета на очите ти.

Отговорът ми го завари неподготвен, но след секунда Кай се усмихна. Харесвах усмивката му; в нея виждах частичка от момчето, което срещнах онзи ден на басейна, преди толкова много години. Дали очите му бяха сини тогава? Не можех да си спомня. Искаше ми се да бях погледнала по-отблизо.

— А ти за какво мислиш? — попитах го аз. Очаквах внезапно отворилият се прозорец да се затвори отново: Кай щеше да ми даде някакъв готов отговор, като например: „Мисля за това какво трябва да направя на работа“ или „Мисля за забавленията в свободните часове в събота вечер“.

Но той не го направи.

— Мисля си за дома — каза простичко, все още, без да откъсва поглед от мен.

Очите ни се срещнаха и останаха така, непритеснявани от нищо за един дълъг миг, и почувствах, че Кай знае. Не бях сигурна обаче какво точно — дали ме познава, или просто знае нещичко за мен.

Той не каза нищо повече. Погледна ме с тези променливи очи, за които някога мислех, че са с цвета на земята, а те се оказаха с цвета на небето, и отвърнах на погледа му. Помислих си, че през последните два дни очите ни се бяха срещали повече пъти, отколкото през всичките години, откакто се познавахме.

Гласът на жената от уредбата разсече рязко мълчанието на спирката:

— Влакът наближава.

Никой от нас не каза нищо, докато заедно се заизкачвахме по металните стъпала на платформата, надбягвайки се с невидимите гърмящи облаци в далечината. Засега ние печелехме и успяхме да стигнем до върха точно когато въздушният влак спря на спирката и вратите се отвориха пред нас. Влязохме вътре все така заедно, присъединявайки се към групата на други облечени в синьо работници и неколцина Служители в бели униформи.

Нямаше две свободни места едно до друго. Аз първа си намерих място, а Кай седна срещу мен. Наклони се напред и се подпря с лакти на коленете си. Някой — друг работник — го повика по име и го поздрави и Кай му махна в отговор. Влакът беше претъпкан и между нас минаваха хора, но все още можех да го зървам между пролуките, които те оставяха. И тогава ми хрумна, че може би и това беше част от причината да реша да посетя днес баща си; не само за да унищожа листа хартия, но и за да пътувам в този влак с Кай.

Първо стигнахме до неговата спирка. Той слезе, без да се обърне назад към мен.

От височината на платформата на въздушния влак руините на старата библиотека изглеждаха като покрити от огромни черни паяци. Гигантските черни инсинератори простираха подобните си на крака тръби над тухлените стени и по цялата основа на библиотеката. Останалата част от сградата отдавна беше разрушена.

Слязох по стъпалата и се запътих към постройката. Нямах работа на това място. Но не беше и забранено. И все пак щеше да бъде по-добре, ако никой не ме забележи. Приближих се достатъчно близо до ръба, за да надникна долу в изкопа. Работниците — повечето облечени в сини униформи — пъхаха купчини листове в пещите на инсинераторите. Татко ни беше казал, че тъкмо когато решили, че са прегледали цялото място, открили кутии с книги, прибрани на тайни места в сутерена на сградата. Сякаш някой съзнателно се е опитал да ги скрие и да ги запази за бъдещето. Баща ми и другите специалисти реставратори прегледали съдържанието на кутиите и не открили нищо особено, така че всички били определени за унищожение.

Една от фигурите в изкопа беше облечена в бяло. Служител. Баща ми. Всички работници носеха защитни каски, така че не виждах лицето му, по увереността в походката му го издаваше. Той се движеше целенасочено, погълнат от работата си, раздаваше напътствия и сочеше къде иска да бъдат пуснати в действие следващите тръби.

Понякога забравях, че татко също е Служител. Рядко го виждах в работна среда, в униформа, той се преобличаше на работното си място. Гледката на баща ми в униформата му веднага ме успокои — явно не го бяха понижили по ранг след миналата вечер; поне още не бяха. Приседнах на ръба на дупката. Странно е да виждаш хората в различна светлина.

След това друга мисъл мина през главата ми: преди да навърши седемдесет години и да бъде определен за напускане на работа, дядо също беше Служител. Но при татко и дядо беше различно, казах си сама. Нито един от тях не беше Служител от висш ранг, нито пък работеше на такива важни места като Министерството на Подбора или Министерството на сигурността. Това бяха онези, които се занимаваха с по-служителските неща, като налагането на правилата. Ние бяхме мислители, не оказвахме принуда над другите: бяхме хора на мисълта, не на действието.

Поне през повечето време. Моята прабаба, самата тя Служителка, беше откраднала тези стихотворения.

Баща ми погледна към небето; знаеше, че бурята приближава. Бързината беше важна, но трябваше да извършват работата си методично. „Не можеш просто да хвърляш нещата в огъня, каза ми той веднъж. Тръбите са като инсинератора у дома. Записват количеството и вида на унищожения материал“. Бяха им останали няколко камари с книги и работниците се местеха от една купчина към друга, следвайки нарежданията на баща ми. Отделните страници се изгарят по-бързо, отколкото ако книгата е цяла, така че те разкъсваха книгите, отделяха ги от кориците и ги подготвяха за тръбите.

Баща ми погледна отново към небето и направи жест с ръка — „По-бързо!“ — към останалите работници. Трябваше да се връщам в училище, но вместо това продължавах да гледам.

И не бях само аз. Вдигнах глава и през бездната от книги и паяци видях друга фигура в бяло. Още един Служител. Който също наблюдаваше. Следеше с поглед баща ми.

Персоналът на мястото местеше тръбата на инсинератора към нова купчина. Кориците на книгите бяха махнати, листовете — тънки и деликатни — бяха отделени. Работниците ги бутаха в тръбата на инсинератора и стъпваха върху тях. Кориците и хартиите пукаха под краката им като листа. Напомняха ми за есента, когато Градските служби разнасят подвижните инсинератори из кварталите и ние пъхаме в тях опадалите листа от кленовите дървета. Майка ми винаги съжалява за това — смята, че е излишно прахосване, защото окапалите листа могат да бъдат чудесна тор, също както татко съжалява за прахосването на хартията, когато трябва да унищожи в инсинератора някоя библиотека, защото смята, че може да бъде рециклирана. Но по-висшите Служители казват, че някои неща не си струва да бъдат запазени. Понякога е по-бързо и по-ефикасно да се унищожава.

Един лист избяга. Вихрушката от наближаващата буря го улови и го издигна във въздуха; листът почти стигна до краката ми, докато стоях на ръба на този малък каньон, който някога е бил библиотека. Зарея се толкова близо до мен, че можех да видя буквите, изписани върху него, а после вятърът подухна по-силно и го свали отново долу.

Надзърнах. Никой от Служителите не гледаше към мен. Нито баща ми, нито другият. Татко беше съсредоточил вниманието си в книгите, които унищожаваше, другият Служителят — в баща ми. Време беше.

Пъхнах ръка в джоба си и извадих листа, който дядо ми даде. И го пуснах надолу.

Той потанцува за миг във въздуха, преди също да падне в изкопа. Силният повей на вятъра за малко да го спаси, но един работник го видя и повдигна тръбата нагоре, за да всмукне листа от въздуха, за да изсмуче думите от небето.

Съжалявам, дядо.

Стоях там и гледах, докато всички листове и корици бяха пъхнати в тръбите, докато всички думи бяха превърнати в пепел и в нищо.

Забавих се прекалено дълго и за малко да закъснея за училище. Ксандър ме чакаше близо до главните врати на гимназията.

Бутна едната и я задържа отворена с рамото си.

— Всичко наред ли е? — попита ме той внимателно, когато се спрях на вратата.

— Здрасти, Ксандър — провикна се някой към него. Той кимна в посоката, откъдето се чу гласът, но не отвърна поглед от мен.

За миг си помислих, че трябва да му кажа всичко. Не само за случилото се миналата вечер със Служителите, заради което вероятно се притесняваше, а всичко. Трябваше да му кажа за лицето на Кай на екрана. За Кай в гората, как ме беше видял със стихотворенията. Трябваше да кажа на Ксандър и за самите стихотворения, за това как се отървах от листа хартия. Вместо това поклатих глава. Точно сега не ми се говореше за нищо.

Той смени темата, очите му грейнаха от въодушевление.

— За малко да забравя! Тази събота ще има ново занимание.

— Наистина? — попитах аз. Бях му благодарна за разбирането, за това, че не настоя да говорим. — Да не би да дават нова прожекция?

— Не, нещо по-добро. Ще подготвяме почвата и ще садим нови цветя в пространството пред основното училище, а после ще вечеряме навън. Като… — как беше думата? — като пикник, дори ще ни дадат и сладолед за десерт.

Въодушевлението в гласа на Ксандър ме развесели малко.

— Ксандър, нали се сещаш, че става дума за някакъв измислен работен проект. Просто искат някой да им свърши работа, без да плащат, и ни подкупват със сладолед.

Той ми се ухили.

— Знам, но пак е чудесно разнообразие. Ще ни освежи и ще ми помогне да се заредя с енергия за следващите игри. Значи ще искаш да садиш, нали? Знаех, че местата ще се запълнят много бързо, затова те записах, в случай че не си имала възможност.

Изпитах лека досада, че го е направил, без да говори с мен преди това, но тя изчезна почти веднага, защото забелязах, че усмивката му изглеждаше леко несигурна. Знаеше, че е преминал някаква граница — никога досега не беше правил нещо подобно и фактът, че се притесняваше, оправдаваше постъпката му; все пак вече бяхме Партньори. Пък и независимо че беше някакъв измислен работен проект, аз самата щях да се запиша, без да се замисля.

Ксандър го знаеше. Той ме познаваше и се грижеше за мен.

— Страхотно — казах му аз. — Благодаря ти.

Той пусна вратата и двамата влязохме в коридора заедно. Някъде в ъгълчето на съзнанието ми се загнезди една мисъл, зачудих се какво ли щеше да прави Кай тази вечер. Никой не казва на хората, които са на работа, за допълнителните възможности за свободното време. Докато се прибере вкъщи и научи за засаждането на цветята, местата отдавна ще бъдат заети; никой не пропускаше новите възможности, а и тук предлагаха сладолед. Можехме да запишем и него. Можех да отида до един от комуникационните портали в училище и да…

Времето напредваше. Камбанният звън за началото на часа се разнесе от високоговорителите по коридорите. С Ксандър се запътихме към класната стая, седнахме на чиновете си и извадихме четците и записвачите си. Обикновено до нас в часа по Приложни науки сядаше Пайпър, но днес не я виждах никъде.

— Къде е Пайпър?

— Смятах да ти кажа. Получила е официалното си работно назначение.

— Наистина ли? Къде?

Но тогава камбанният звън се разнесе отново и трябваше да погледна напред и да изчакам до края на часа. Пайпър беше получила назначението си! Малцина ги получаваха по-рано — като Кай, — но останалите от нас разбираха какво ще работят до края на живота си приблизително по едно и също време след седемнайсетия си рожден ден. Един по един бяхме подбирани за съответните служби и накрая всички поемахме по пътя си и никой от нашия випуск не оставаше в гимназията. Надявах се Ксандър и Ем да не бъдат подбрани още дълго време. Тук нямаше да бъде същото без тях, особено без Ксандър. Погледнах го. Той се взираше в инструкторката като че ли това беше единственото нещо, което искаше да прави на този свят. Пръстите му тракаха по клавиатурата, леко потропваше с крак, винаги нетърпелив да научи повече. Трудно беше да следваш темпото му — беше прекалено умен, учеше много бързо. Ами ако и той получеше работното си призвание съвсем скоро и ме оставеше?

Нещата се случваха прекалено бързо. До навършването на моя седемнайсети рожден ден имах чувството, че вървя бавно по пътека, като виждах всяко камъче по нея, забелязвах всяко листо, изпитвах едновременно приятна досада и нетърпение, очаквах нещо да се случи. Сега ми се струваше, че тичам по тази пътека толкова бързо, че не ми остава дъх. Сякаш щях да стигна до датата на Брачния си договор преди всички останали, по-рано, отколкото мислех. Щяха ли нещата някога отново да тръгнат в нормалния си ход, щеше ли темпото да се забави?

Извърнах поглед встрани от Ксандър. Дори той да получеше скоро назначението си, ние все още бяхме Партньори, напомних си сама. Той нямаше да ме остави никога. Не знаеше, че съм видяла лицето на Кай на екрана в онзи ден.

Ако кажех за станалото на Ксандър, дали щеше да ме разбере? Мисля, че щеше. Не вярвах, че това щеше да се отрази някак на нашата двойка или на приятелството ни. От друга страна, не исках да рискувам да загубя тези две неща — бяха най-ценното, което притежавах.

Погледнах отново към инструкторката. Прозорецът зад гърба й беше тъмен, небето се беше изпълнило с тежки, ниски облаци. Зачудих се как ли изглеждат от върха на големия Хълм. Дали човек може да се качи достатъчно високо, за да стигне над облаците и да погледне надолу през дъжда от някое слънчево място?

Без да го искам, си спомних как Кай лежеше на хълма с лице, обърнато към слънцето. Затворих очи за миг и си представих, че съм полегнала до него.

Най-накрая, по средата на часа, бурята се разрази. Представих си как дъждът вали над градинката, където се срещнах със Служителката, как фонтанът прелива и водата залива пейката, на която седях. Дъждът удряше по покрива и се стичаше по водосточните тръби. Единственият прозорец в стаята ни се затъмни от плътните струи дъжд и вече не можехме да виждаме какво се случва навън.

Една фраза от другото стихотворение, онова на Тенисън, се появи внезапно в главата ми:

Ако бях запазила стихотворенията от дядо, щях да се понеса по вълните на потоп, който не можех да спра. Направих каквото трябваше да направя; постъпих правилно. Но докато дъждът отвън се изливаше, имах чувството, че залива и мен, заличава облекчението ми и ми оставя единствено съжаление. Стихотворенията бяха изчезнали и никога повече нямаше да ги видя.