Подборът

18.

Още една въздушна кола се приземи на нашата улица, този път пред къщата на Ем.

— Какво става? — попита Ксандър. Погледнах го и забелязах, че очите му са пълни със страх. Служителят с нас изглеждаше заинтересуван, но не и изненадан. Едва се удържах да не го хвана за спретнатата му опъната униформа и да не я намачкам с ръце. Искаше ми се да му изкрещя: Защо ни наблюдават? Знаеш ли нещо?

Вратата на къщата на Ем се отвори и оттам излязоха трима Служители. Нашият надзорник се обърна към Ксандър и мен и каза доста рязко:

— Надявам се, че вечерта е била приятна и за двама ви. Утре сутринта ще попълня доклада за Комисията по Подбора.

— Благодаря ви — казах автоматично, докато той ни обръщаше гръб и поемаше към спирката на влака. Не знам защо го казах. Не се чувствах благодарна за нищо.

Тримата Служители прекосиха двора на Ем и се запътиха към съседната къща. В ръце държаха някакъв контейнер и не се усмихваха. Всъщност, ако трябваше да определя как изглеждат, щях да кажа, че бяха тъжни. Това не ми харесваше.

— Дали да не отидем да видим как е Ем? — попитах Ксандър, но в същия миг тя отвори вратата и погледна навън. Видя ни и се забърза през двора към нас.

— Касия! Аз съм виновна. Вината е изцяло моя! — гласът на Ем трепереше и по лицето й се стичаха сълзи.

— За какво си виновна? Какво става? — погледнах към съседната къща, за да проверя дали Служителите не ни наблюдават, но те вече бяха влезли вътре. Съседите на Ем бяха отворили вратата още преди Служителите да потропат, сякаш ги очакваха.

— За какво говориш? — Ксандър звучеше строго и аз го погледнах укорително, като се опитвах да му внуша да бъде по-търпелив.

Ем побледня още повече и ме сграбчи за ръката. Говореше толкова тихо, че се напрегнах да я чуя.

— Служителите прибират всички артефакти.

— Какво?

Устните и потрепериха.

— Казаха, че съм била забелязана на Тържеството на Подбора с артефакт и са дошли да го вземат. Обясних им, че не е бил мой, че съм го взела за тази вечер от теб и после съм ти го върнала. — Преглътна тежко и аз си спомних вечерта със зелената таблетка. Прегърнах я и вдигнах очи към Ксандър. — Не трябваше да им казвам. Но бях толкова уплашена! Сега ще ти го вземат. Обикалят от къща на къща.

От къща на къща. Скоро ще стигнат и у нас. Исках да успокоя Ем, но трябваше да се опитам да спася артефакта си, макар дълбоко в себе си още в този момент да осъзнавах, че усилието ми щеше да бъде напразно. Трябваше да се прибера у дома. Прегърнах я.

— Ем, не си виновна. Дори да не им беше казала, те знаят, че притежавам артефакт. Той е регистриран и аз бях с него на моя Подбор.

И тогава си спомних нещо и страхът ме заля като гигантска вълна.

Артефактът на Кай. Все още беше в шкафа ми. Служителите може и да знаеха за моя древен предмет, но не и за този на Кай. И двамата щяхме да си имаме големи проблеми.

Къде да го скрия? Как да го скрия?

— Трябва да се прибера — казах, този път на глас. Свалих ръка от рамото на Ем и се обърнах към моята къща. С колко време разполагах, преди Служителите да стигнат там? Пет минути? Десет?

Ем започна да плаче по-силно, но нямах време да я успокоявам отново. Тръгнах бързо към нас, като се стараех да не привличам все пак много внимание. Бях направила само няколко крачки, когато Ксандър ме настигна, хвана ме за ръката и тръгна до мен, сякаш бяхме на нормална разходка навън и сега се прибирахме по домовете си.

— Касия — каза той. Не го погледнах. Не можех да спра да мисля за всичко, което можеше да бъде загубено само за няколко мига. Кай вече беше Отклонение. Ако разберат, че притежава артефакт, щяха ли да го класифицират като Аномалия?

Можех да го прикрия. Можех да кажа, че предметът е мой и съм го намерила по време на походите из гората. Дали щяха да ми повярват?

— Касия — каза Ксандър отново. — Мога да я скрия. Кажи, че си я загубила. Измисли начин да повярват на историята ти.

— Не мога да ти позволя да го направиш заради мен.

— Можеш. Ще те изчакам навън, ти вземи пудриерата. Достатъчно малка е и ще се побере в ръката ти, нали? — Кимнах. — Когато излезеш отново, престори се, че си луда по мен, сякаш не можеш и не искаш да се разделиш с мен. Хвърли се на врата ми, прегърни ме. И я пусни в тениската ми, във врата ми. Аз ще се погрижа след това за нея.

Никога досега не съм виждала тази страна на Ксандър, помислих си аз. Но след секунда осъзнах, че не бях права. Когато играеше, беше такъв. Хладнокръвен, спокоен и обмислящ различни дръзки стратегии. В игрите поне той винаги поемаше смело рискове.

— Ксандър, това не е игра.

— Знам — изглеждаше непреклонен. — Ще внимавам.

— Сигурен ли си?

Не трябва да му позволявам да прави това. Отвратително е, че даже го обмислям. И все пак… Той може да скрие пудриерата ми. Може да я спаси. Щеше да рискува заради мен.

— Сигурен съм.

Затворих вратата на входната врата и се затичах към стаята си с всичка сила. Никой от семейството ми не ме видя, за моя голяма радост. С треперещи ръце отворих шкафа и започнах да вадя униформите си една след друга заедно с лавицата, докато открих онази, в джоба, на която бях скрила артефакта на Кай. Разтворих кафявия хартиен плик, наклоних го и златистата кутийка със стрелката изпадна от него. Пъхнах плика в джоба си, грабнах пудриерата от лавицата и погледнах двата предмета в ръцете си.

Златни и красиви. Въпреки желанието си, за миг се изкуших да дам на Ксандър пудриерата си вместо артефакта на Кай с въртящата се стрелка, но накрая пъхнах пудриерата между чаршафите на леглото си и стиснах кутийката на Кай в дланта си. Да запазя пудриерата си щеше да бъде егоистично. Щях да спася просто едно нещо. Но ако скриех артефакта на Кай, щях да спестя и на двама ни много неприятности и разпити. И той нямаше да бъде обявен за Аномалия. А и как можех да позволя да вземат и последното парченце от предишния му живот?

Така щеше да бъде по-безопасно и за Ксандър. Те не знаеха, че артефактът на Кай съществува, така че вероятно нямаше и да го търсят. Пудриерата ми беше вписана в регистрите и при всички случаи щяха да ми я вземат, а след това нямаше да имат причина да претърсват други хора и да се питат дали не съм я дала на някого.

Изтичах обратно в дневната и отворих входната врата.

— Ксандър, почакай! — провикнах се аз, като се стараех гласът ми да звучи ведро. — Няма ли да ме целунеш за лека нощ?

Ксандър се обърна, лицето му беше открито и искрено. Не мисля, че някой друг можеше да забележи лекото лукавство, което проблесна в очите му, но за мен беше повече от очевидно след всички тези години, прекарани заедно.

Спуснах се по стъпалата, а той протегна ръце към мен. Прегърнахме се, ръцете му на кръста ми, моите около врата му. Пъхнах ръката си под яката на униформата му и разтворих пръстите си. Артефактът се плъзна по гърба му, а дланта ми остана долепена до топлата му кожа. Погледнахме се право в очите за миг и тогава се приведох до ухото му.

— Не го отваряй — прошепнах на Ксандър. — Не го дръж у вас. Зарови го или го скрий някъде. Не е това, което си мислиш.

Той кимна.

— Благодаря ти — казах аз, а после го целунах по устните. Истинска целувка. Макар вече да знаех, че се влюбвам в Кай, ми беше напълно невъзможно да не обичам Ксандър заради всичко, което беше, и заради всичко, което правеше.

— Касия! — провикна се Брам от стълбището.

Брам. И той щеше да загуби нещо днес. Сетих се за часовника на дядо и в мен се надигна гняв. Трябваше ли да вземат всичко?

Ксандър се откъсна от прегръдката ми. Трябваше да побърза, за да скрие артефакта, преди Служителите да стигнат до неговата къща.

— Доскоро — каза ми той с усмивка.

— Касия! — провикна се Брам отново; в гласа му долових страх. Погледнах надолу по улицата, но не виждах Служителите. Сигурно още бяха в някоя от къщите между тази на Ем и нашата.

— Здрасти, Брам — казах аз, като се опитвах да звуча съвсем нормално. За всички беше по-добре той да не заподозре както бяхме направили с Ксандър. — Къде е…

— Те вземат артефактите — гласът му трепереше. — Обадиха се на татко да им помогне с прибирането.

Разбира се. Трябваше да се сетя. Ще имат нужда от някой като татко да им помага да определят кои артефакти са истински и кои фалшиви. Заля ме и друг страх. Дали той сам трябваше да вземе нашите артефакти? Дали ще излъже заради Брам или мен? Колко глупави грешки щеше да направи заради хората, които обича?

— О, не! — постарах се да реагирам така, сякаш чувам за това за пръв път. Надявах се Брам да не разбере, че Ем ми е казала по-рано. — Дали е взел нашите с него?

— Не — каза брат ми. — Не позволяват на Служителите да събират артефактите от собствените си семейства.

— Не. Когато съобщението дойде по портала, беше потресен. Но трябваше да докладва веднага и тръгна. Каза ми да слушам Служителите и да не се безпокоя.

Исках да прегърна Брам, да го гушна и да го утеша, защото щеше да загуби нещо, нещо ценно. Както и аз. Придърпах брат си към себе си и за пръв път от години той отвърна на прегръдката ми и ме стисна силно, както когато беше малък, а аз бях неговата голяма сестра, на която той се възхищаваше повече, отколкото на всекиго другиго в света. Искаше ми се да можех да запазя часовника му, но той беше с друг цвят — сребрист, а не златен. И Служителите знаеха за него. Нищо не мога да направя, казах сама на себе си и се опитах да си повярвам.

Той знаеше ли за това?

Останахме така няколко секунди, а после се дръпнах и погледнах Брам в очите.

— Отиди и го вземи — казах му аз. — Погледни го за последен път и го запомни. Запомни го.

Той вече не се опитваше да прикрива сълзите в очите си.

— Брам — прегърнах го отново. — Брам. Нещо лошо можеше да стане с часовника дори и без това. Можеше да го загубиш. Можеше да го счупиш. Сега поне можеш да го погледнеш за последен път. Той никога няма да бъде загубен за теб, стига да си го спомняш.

— Не мога ли да го скрия? — попита ме Брам. Мигна и една сълза избяга и се плъзна по бузата му. Той я изтри гневно с юмрук. — Ще ми помогнеш ли?

— Не, Брам — отвърнах му нежно. — Иска ми се да можех, но е прекалено опасно.

Рисковете, които можех да поема, имаха граници. Не можех да допусна нещо да се случи на Брам.

Когато Служителите пристигнаха в дома ни, видяха как с Брам седим на дивана един до друг. Той държеше в ръце сребро, аз имах злато; и двамата вдигнахме глави. После обаче Брам сведе отново очи към полираната сребриста повърхност в ръцете си, а аз погледнах към Платната в моите.

Отражението ми ме гледаше оттам, леко изкривено от извивката на повърхността на пудриерата, както беше станало и на Тържеството на Подбора. Само че тогава въпросът, който си задавах, беше: Достатъчно красива ли съм?

Сега се питах: Достатъчно силна ли съм?

Докато се вглеждах в очите си и в очертанията на челюстта си, ми се струваше, че отговорът е „да“.

Нисък плешив Служител заговори пръв:

— Правителството реши, че артефактите създават неравенство сред членовете на Обществото. Всички граждани трябва да върнат своите артефакти. Те ще бъдат каталогизирани и изложени в Музея на всеки град.

— Информацията ни показва, че в това жилище има два законни артефакта — добави един по-висок Служител. Дали наблегна на думата „законни“, или просто си въобразявах? — Сребърен часовник и златна пудриера.

Не казах нищо, Брам също не се обади.

— Това ли са артефактите? — попита плешивият Служител, поглеждайки към предметите, които държахме в ръце. Изглеждаше изморен. Тази работа сигурно беше ужасно трудна. Представих си как татко иззема предметите от хората — възрастни хора като дядо, деца като Брам — и ми прилоша.

Кимнах.

— Веднага ли ги искате?

— Може да ги задържите още няколко минути. Трябва да направим бърз оглед на къщата.

С Брам останахме неподвижни на дивана, докато те обикаляха. Не им отне много време.

— Тук няма нищо ценно — каза единият на другия в коридора.

Сърцето ми щеше да избухне и се насилих да замълча, за да не изгоря тези Служители в огнени пламъци. Така си мислите вие, казах на себе си. Мислите си, че тук няма нищо ценно, защото не ви се противопоставяме. Но в главите ни има думи, за които никой не знае. И дядо ми умря така, както искаше той, а не според вашите условия. Имаме ценни неща, но вие никога няма да ги откриете, защото дори не знаете къде да ги търсите.

Те влязоха обратно в стаята и аз се изправих. Брам също.

Служителите прокараха детекторите край телата ни, за да се уверят, че не сме скрили нищо в себе си. Разбира се, не откриха нищо.

Служителката приближи към мен и видях, че на кожата на пръста й имаше по-бледа следа — там, където доскоро явно беше стоял пръстен. И тя беше загубила нещо днес. Подържах още малко пудриерата в ръка и си помислих за пътя, който беше изминала — от времето преди нашето Общество, от един член на семейството ни на друг, до мен. А сега трябваше да се откажа от нея.

Служителката взе пудриерата ми, взе и часовника от ръцете на Брам.

— Може да идвате да ги виждате в Музея. Винаги, когато поискате.

— Не е същото — отвърна Брам, а после изпъна рамене. И, о, да, видях дядо в него. Сърцето ми се разтуптя бързо при мисълта, че може би той не си беше отишъл напълно. — Може да го вземете — каза малкият ми брат, — но той винаги ще си бъде мой.

Брам се прибра в стаята си. Тежестта на стъпките му и начинът, по който затвори вратата, ми показваха, че иска да остане сам.

Имах желание да ударя нещо, но вместо това пъхнах ръцете си в джобовете. Там намерих кафявия хартиен плик: измачкана обвивка, която някога беше съдържала нещо ценно и красиво. Беше просто плик, не артефакт; дори детекторите на Служителите не го бяха засекли. Извадих го и го скъсах ядосано на две. Исках да го накъсам на малки парченца и да го пръсна във въздуха. Нащърбената линия по средата на плика ме накара да се почувствам добре. Да унищожаваш било хубаво. Бях готова да причинявам още болка. Погледнах надолу, за да видя какво още да скъсам.

Дъхът ми спря, когато забелязах какво щях да унищожа за малко.

Още една част от историята на Кай. Служителите бяха пропуснали и нещо друго.

Давя се, потъвам бяха думите най-отгоре, силни и красиви букви, като него самия. Мислех за това как ги е изписвала ръката му, как кожата му се е допирала до салфетката. Прехапах устни и погледнах към рисунката.

Отново два образа на Кай — онзи, по-малкият, и днешният, и двамата със стиснати в юмруци ръце. Фонът зад първия беше просторен, почти гол пейзаж с високи скали. На втората рисунка Кай беше тук, в квартала. Видях кленово дърво зад него. И на двете рисунки валеше дъжд, но на първата устата му беше отворена, главата килната назад, той пиеше от небето. Във втората главата му беше сведена надолу, очите му гледаха уплашено, дъждът се стичаше около него, струите се изливаха като водопад. Тук имаше прекалено много дъжд. Можеше да се удави.

Когато вали, си спомням, бяха думите, написани в долната част на листа.

Вдигнах очи от думите и погледнах през прозореца, където изгарящото вечерно слънце залязваше в ясното небе. Нямаше и следа от облаци, но си обещах, че когато вали, и аз ще си спомням. Тази хартия, тези рисунки, думите. Тази частица от него.