Подборът

12.

Тази вечер на работа имахме интересен материал за сортиране. Дори Нора изглеждаше по-въодушевена, когато ми поставяше задачата.

— Ще търсим различни физически белези за базата данни на Подбора — каза тя. — Цвят на очите. Цвят на косата. Височина и тегло.

— Министерството на Подбора ще използва ли нашата информация? — попитах аз.

Тя се засмя.

— Естествено, че не. Това е само упражнение. За да се види дали ще изберете тези характеристики в данните за Партньорите, които Служителите вече са отбелязали.

Разбира се.

— Има и още нещо — добави Нора. Снижи гласа си, но не защото щеше да ми каже някаква тайна, а защото не искаше да отвлича останалите от работата им. — Служителите ми казаха, че ще надзирават твоя следващ изпит лично.

Това беше добър знак. Означаваше, че сами ще проверят как се справям под напрежение. Което пък показваше, че може би планират някоя по-интересна работна позиция за мен, свързана със сортирането на данни.

— Знаеш ли кога?

Знаеше, виждах го по лицето й, но не й беше позволено да ми каже.

— Скоро — отвърна леко разсеяно и после ми хвърли една от редките си усмивки. Обърна се отново към екрана си, а аз отидох до мястото си, за да започна работа.

Това е добре, помислих си пак. Можех да получа максимално високо назначение, ако успеех да впечатля достатъчно Служителите. Всичко щеше да бъде наред. Не исках да мисля за дядо и за загубената проба, нито за изгорените стихотворения или как Служителите претърсваха баща ми. Или че Кай никога няма да бъде подбран за партньор на никого и винаги ще работи в Центъра за разпределяне на храна. Не исках да мисля за нито едно от тези неща. Време беше да прочистя ума си и да започна да сортирам.

Доста е странно колко ограничени са възможностите, когато сортираш цвета на очите: всъщност разполагаме с толкова малобройни варианти. Сини, кафяви, зелени, сиви, лешникови — това са всички възможности за цвят на очите, при цялото разнообразие от етноси сред населението ни. Преди много години е имало генетични мутации — като албиносите например — но подобни неща вече не съществуват. При цвета на косата имаме подобно ограничение: черен, кестеняв, рус и червен.

Толкова малко възможности и все пак вариациите бяха почти безбройни.

Много момчета в базата данни имаха сини очи и черна коса като Кай, но бях сигурна, че никой от тях не изглеждаше като него. А дори някой да приличаше на него, дори някое от тези момчета да беше точно като него, ако имаше някъде близнак например, никой нямаше да притежава комбинацията от движение и сдържаност, от честност и потайност, която беше характерна за Кай. Лицето му продължаваше да се появява в мислите ми, но знаех, че вината вече не е в Обществото. Аз бях тази, която продължаваше да мисли за него, когато трябваше да мисля за Ксандър.

Малкият принтер до мен бипна и аз се стреснах. Бях направила грешка и не я бях забелязала в предвиденото допустимо време, за да я поправя. От апарата излезе малко листче. „Грешка на ред 3568“. Рядко допускам грешка, затова предизвиках интереса на съучениците си. Върнах се на реда, където я бях направила, и я поправих. Ако това се случи другата седмица, докато Служителите ме наблюдават…

Няма да се случи. Няма да допусна да се случи. Но преди да потъна отново в сортирането, си позволих за един кратък миг да помисля за очите на Кай, за ръката му, хванала моята…

— Някой ми каза, че момиче приблизително на твоята възраст е било днес в работата ми — каза татко. Той дойде да ме посрещне на спирката на влака, нещо, което имаше навика да прави с мен и Брам, за да имаме малко време да си поговорим насаме. — Ти ли беше?

Кимнах.

— Отмениха туристическия поход заради дъжда и си помислих, че мога да те видя преди училище. Защото не се видяхме тази сутрин. Но ти беше зает, а и нямах много време. Съжалявам, че не можах да остана.

— Можеш да дойдеш пак, ако искаш — каза той. — През следващата седмица ще работя отново в офиса. Пътят до там е много по-кратък.

— Знам. Може би ще дойда.

Отговорът ми прозвуча леко дръпнато и се надявах да не се усети, че още съм му сърдита, задето изгуби пробата на дядо. Знаех, че не бива и че той също се чувства ужасно, но все още бях разстроена. Дядо ми липсваше. Сега нямаше за какво да се хвана, нямаше никаква надежда, че той може да се върне отново при нас.

Татко спря и ме погледна изпитателно.

— Касия. Искаш ли да ме питаш нещо? Или да ми кажеш? Затова ли дойде на работното ми място?

Лицето му беше загрижено, мило, толкова приличаше на дядовото и сега изглеждаше толкова притеснено. Трябваше да му кажа.

— Дядо ми даде един лист — казах аз и татко побеля целият само за миг. — Беше вътре в пудриерата. На него имаше стари думи и…

— Шшш… — каза татко. — Почакай.

Една двойка ни настигна. Усмихнахме се, поздравихме и им направихме път да минат по тротоара помежду ни. Когато се отдалечиха достатъчно, татко спря. Вече бяхме стигнали до къщата ни, но си личеше, че не му се иска да влезе вътре и да продължим разговора там. Разбирах го. Исках да го питам нещо и имах нужда от отговор, преди да влезем вкъщи, където в дневната щеше да ни очаква досадното бръмчене на вечно будното око на портала.

— Какво направи с него? — попита ме той.

— Унищожих го. Днес, когато дойдох на работата ти в библиотеката. Струваше ми се, че е най-подходящото място.

Мисля, че видях как за частица от секундата по лицето на баща ми премина разочарование, но после той кимна.

— Добре. Това е бил най-правилният начин. Особено сега.

Знаех, че има предвид посещението на Служителите, и преди да мога да се спра, се чух как го питам:

— Как можа да загубиш пробата на дядо?

Татко покри лицето си с ръце, толкова внезапен и притеснителен жест, че отстъпих назад.

— Не я загубих. — Поех си дълбоко дъх, не исках да чувам края на изречението, но не успях да намеря думи, с които да го спра. — Унищожих я. Още в същия ден. Той ме накара да обещая, че ще го направя. Искаше да умре по свое желание, по своите правила.

Думата „да умре“ ме накара да потръпна, но баща ми не беше свършил.

— Не искаше да им дава възможност да го върнат отново. Искаше сам да избере какво ще му се случи.

— Но и ти си имал избор — прошепнах ядосано. — Не е трябвало да го правиш. И сега го няма.

Няма го. Както стихотворенията на Томас Дилън и Тенисън. Бях права, като реших да ги унищожа. Какво ли си е мислел дядо, че ще направя с тях? Семейството ми не е бунтовническо. И той не беше бунтовник, като се изключи дребното отклонение със запазването на стихотворенията. А и нямахме никаква причина да се бунтуваме. Вижте само какво ни даваше Обществото. Добър живот. Шанс за безсмъртие. Единственият начин да съсипем живота си беше, ако го съсипехме сами. Както беше направил татко, защото дядо го беше помолил.

Макар че се извърнах от татко и се втурнах вкъщи с парещи от сълзите очи, част от мен го разбираше. Разбирах защо е избрал да направи това, за което го беше помолил дядо. Нали и аз правя същото всеки път, когато мисля за думите от стихотворенията или когато се опитвам да бъда силна без зелената таблетка?

Трудно е да откриеш какво означава да си силен. Слабост ли беше, че се отървах от листа, че го гледах как полита към смъртта си, мълчалив, бял и пълен с обещания като пухчето на тополата? Слабост ли беше да се чувстваш така, както се чувствах аз, когато мислех за Кай Маркъм? Да помня всяко местенце на тялото ми, което беше докосвал?

Каквото и да беше това, което изпитвах към Кай, то трябваше да спре. Сега. Аз бях подбрана за Партньорка на Ксандър. Няма значение, че Кай е бил на места, на които никога не съм била, или че се беше разплакал по време на прожекцията, когато смяташе, че никой не може да го види. Няма значение, че знаеше за красивите думи, които четях в гората. Следвай правилата, пази себе си и семейството си. Само това беше важно. Трябваше да бъда силна по този начин.

Ще се опитам да забравя, че Кай каза „дом“, когато погледна в очите ми.