Подборът

22.

Няколко дни по-късно седях в часа по Език и грамотност и зяпах инструкторката, която ни обясняваше колко е важно да се съставят сбити и ясни съобщения, когато общуваш по комуникационния портал. После, сякаш за да илюстрира твърдението й, едно такова съобщение дойде по главния портал в класната стая.

„Касия Рейес. Процедурно съобщение. Забелязано е Нарушение. Ще ви потърси Служител, за да ви ескортира“.

Всички погледи се впериха в мен. В стаята се възцари пълна тишина: учениците спряха да печатат по клавиатурите си, пръстите им застинаха. Дори по лицето на инструкторката премина изражение на чиста изненада; тя не се и опита да продължи да преподава. Беше минало много време, откакто някой тук беше извършвал Нарушение. Особено такова, което си заслужаваше да бъде обявено публично.

Изправих се.

В известен смисъл бях готова за това. Очаквах го. Никой не може да наруши толкова много правила и да не бъде хванат в някакъв момент.

Събрах четеца и записвача си, пъхнах ги в чантата си при цилиндъра с таблетките. Изведнъж ми се стори много важно да бъда готова за идването на Служителката. Защото изобщо не се съмнявах кой Служител щеше да дойде за мен този път. Първата, от градинката пред Игралния център, онази, която ми каза, че всичко ще бъде наред и нищо няма да се промени след моя Подбор.

Дали ме беше излъгала? Или беше казала истината и всички решения, които бях взела след това, бяха превърнали думите й в лъжа?

Учителката ми кимна и аз напуснах стаята; бях й благодарна за този простичък мил жест.

Коридорът беше пуст и дълъг, повърхността на пода лъщеше и леко се пързаляше от скорошното измиване. Поредното място, където не ми беше позволено да тичам.

Нямах търпение да дойдат да ме вземат. Тръгнах по коридора, стъпвах внимателно по подредените в прави линии плочки, за да не се подхлъзна и да не падна. Внимавах за всичко. Внимавах да не се затичам, докато очите им ме наблюдаваха.

Тя беше там, в градинката до училището. Трябваше да мина по алеята и да седна на поредната пейка в нейно присъствие.

Тя чакаше. Аз вървях.

Жената не се изправи, за да ме посрещне. Приближих я, но не седнах до нея. Навън беше слънчево и присвих очи, защото белотата на униформата й и металната пейка ме заслепяваха — и двете бяха остри, с ясни очертания, искрящи на слънчевата светлина. Запитах се дали виждаме нещата различно сега, когато и двете вече знаехме, че пред нас има и друго, не само това, което се надяваме да видим.

— Здравей, Касия — каза тя.

— Здравейте.

— Напоследък името ти се появи в докладите на няколко министерства. — Направи ми жест с ръка да седна. — Каква е според теб причината за това?

Може да има множество причини, помислих си аз. Откъде да започна? Не предадох артефакти, прочетох откраднати стихотворения, научих се да пиша. Влюбих се в някого, който не е подбран за мен, и скрих това от истинския си Партньор.

— Не съм сигурна — казах.

Жената се изсмя.

— О, Касия. Последния път, когато говорихме, беше толкова честна с мен. Трябваше да знам, че няма да продължи дълго. — Посочи пак към мястото до нея на пейката. — Седни.

Подчиних се. Слънцето блестеше точно над главата на Служителката, светлината не беше ласкава към нея. Кожата й изглеждаше като хартия, овлажнена от потта. Очертанията й се размиваха, униформата и отличителните й знаци ми се струваха по-малки, не така всесилни, както последния път. Казах си, че не трябва да се паникьосвам, не трябва да издавам нищо и никого, особено Кай.

— Не е необходимо да проявяваш скромност — каза тя. — Със сигурност имаш някаква представа как си се справила на теста си за сортиране.

Слава Богу. Затова ли е тук? Ами Нарушението?

— Имаш най-високия резултат тази година. Разбира се, всички те искат в своето министерство. Ние и Министерството на Подбора винаги имаме нужда от добри разпределители.

Усмихна ми се. Също като преди, тя предлагаше облекчение и утеха, възвръщаше ми увереността къде е моето място в обществото. Чудех се защо тогава я мразех толкова много.

След секунда разбрах.

— За съжаление трябваше да кажа на изпитващите Служители, че ако не видим промяна в някои от личните ти отношения, няма да пожелаем да те наемем. Трябваше да им спомена, че може би няма да си подходяща и за други работни назначения, свързани със сортираща дейност, ако нещата продължават по същия начин.

Не гледаше към мен, докато казваше всичко това; наблюдаваше фонтана в центъра на градинката, който, внезапно забелязах, беше пресъхнал. После се обърна и се втренчи в мен, а аз усетих как пулсът ми се ускорява и сърцето ми сякаш затуптя във върховете на пръстите ми.

Тя знаеше. Може би не всичко, но нещичко поне знаеше.

— Касия — каза жената с мил глас. — Тийнейджърите са неспокойни, кръвта им бушува. Склонни са да се бунтуват. Това е част от израстването. Всъщност, когато проверих данните ти, за теб наистина е предвидено, че ще изпиташ някои от тези емоции.

— Все още не разбирам за какво говорите.

— Разбира се, че знаеш, Касия. Но няма за какво да се притесняваш. Може да изпитваш определени чувства към Кай Маркъм в момента, но докато навършиш двайсет и една години, има деветдесет и пет процента вероятност да си ги преодоляла.

— С Кай сме приятели. И партньори в туристическите походи.

— Смяташ ли, че това не е станало и преди? — служителката сякаш се забавляваше от разговора ни. — Почти седемдесет и осем процента от тийнейджърите, които вече са подбрани в двойка, преживяват младежки флиртове. И повечето от тях се случват в годината на и непосредствено след Подбора. В това няма нищо необичайно.

Най-силно мразех Служителите именно когато правеха това: когато се държаха така, сякаш бяха виждали всичко и преди, сякаш бяха виждали мен преди. А всъщност изобщо не ме виждаха. За тях бях само данни на екрана.

— Обикновено в тези ситуации просто се усмихваме и оставяме нещата да отшумят от само себе си. Но тук рискът е по-голям за теб заради статута на Кай като Отклонение. Да имаш флирт с член на Обществото с добър статут е едно. За вас двамата обаче положението е съвсем различно. Ако нещата продължат да се развиват, ти самата рискуваш да бъдеш обявена за Отклонение. Кай Маркъм, естествено, ще бъде върнат във Външните провинции. — Кръвта във вените ми изстина, но тя не беше приключила с мен. Жената навлажни леко устните си, които бяха пресъхнали като фонтана зад нея. — Разбираш ли?

— Не мога да спра да говоря с него. Той ми е партньор в туристическите дейности. Живеем в един и същи квартал…

Тя ме прекъсна.

— Разбира се, че можеш да говориш с него. Но има други линии, които не бива да прекрачваш. Целувките например. — Усмихна ми се. — Не искаш Ксандър да научава затова, нали? Не искаш да го загубиш.

Бях бясна и лицето ми сигурно ме издаваше. Но това, което казваше, беше вярно. Не исках да загубя Ксандър.

— Касия. Съжаляваш ли за решението си да се включиш в Подбора? Би ли предпочела да бъдеш Самотница?

— Не става дума за това.

— А за какво?

— Мисля, че хората трябва да могат сами да избират кой да бъде техният Партньор — казах колебливо.

— И къде ще свърши това, Касия? — попита ме жената търпеливо. — Може би след това ще кажеш, че хората трябва да могат сами да избират колко деца да имат и къде да живеят? Или кога да умрат?

Мълчах не защото бях съгласна с нея. Мислех за дядо. „Не си отивай кротко.“

— Какво Нарушение съм извършила? — попитах аз.

— Моля?

— Когато ме извикаха по портала, за да изляза от часовете, в съобщението се казваше, че съм извършила Нарушение.

Служителката се засмя. Смехът й беше лек и приятелски, от което ме побиха студени тръпки.

— О, това беше грешка. Още една, както изглежда. Явно с теб постоянно се случват такива неща. — Наклони се към мен. — Не си извършила Нарушение, Касия. Не още.

Изправи се. Взирах се в сухия фонтан и си мислех колко хубаво би било в него отново да има вода.

— Това е предупреждение, Касия. Разбираш ли го?

— Разбирам — отвърнах аз. Думите ми не бяха напълно лъжа. Наистина я разбирах, на едно определено ниво. Знаех защо тя трябваше да поддържа ред и стабилност и една част от мен уважаваше задачата й. И това ме вбесяваше повече от всичко.

Когато най-накрая отвърнах на погледа й, тя изглеждаше доволна.

Знаеше, че е спечелила. Видя в очите ми, че няма да рискувам да навредя на Кай по никакъв начин.

— Има доставка за теб — каза ми Брам, когато се прибрах у дома; изглеждаше въодушевен. — Някакъв човек я донесе. Сигурно е нещо хубаво. Трябваше да оставя отпечатъците си на скенера му, когато я приемах.

Последва ме в кухнята, където на масата ме чакаше малък пакет. Погледнах към кафявата хартия, с която беше увит, и се замислих колко много от историите на Кай можеха да се поберат върху нея. Но вече не можеше да го прави. Беше прекалено опасно. И все пак не можах да устоя и махнах опаковката много внимателно. Пригладих я грижливо с ръка, сгънах я, без да бързам. Това направо побърка Брам.

— Хайде! Побързай де!

Не всеки ден се случват доставки.

Когато най-накрая с Брам видяхме какво има вътре в пакета, и двамата ахнахме. Той от разочарование, а аз заради чувство, което не можех съвсем ясно да определя. Копнеж? Носталгия? Беше парче от зелената рокля, с която бях на моето Тържество на Подбора. Според традицията копринената тъкан беше поставена между две парченца стъкло с малка сребриста рамка по края им. Стъклото и тъканта отразяваха светлината и за момент ме заслепиха, което ми напомни за огледалцето в изгубената ми завинаги пудриера. Гледах парчето плат и се опитвах да си спомня нощта на Подбора си, когато всички бяхме облечени в розово, червено, златисто, зелено, лилаво и синьо.

Брам изпъшка.

— Само това ли е? Парченце от роклята ти?

— А ти какво очакваше? — остротата в гласа ми ме изненада. — Да не би да се надяваше, че ще ни върнат артефактите? Може би смяташе, че вътре ще бъде часовникът ти? Защото това няма да стане. Няма да получим нищо обратно. Нито пудриерата, нито часовника ти. Нито дядо.

Малкото ми братче ме погледна с изненада, а после на лицето му се изписаха болка и обида. Преди да кажа още нещо, той изхвърча от стаята.

— Брам! — извиках след него. — Брам…

Чух как се затръшна вратата на стаята му.

Вдигнах кутията, в която беше пристигнало зеленото парченце от роклята ми. Щом го направих, осъзнах, че наистина беше с идеалния размер, за да побере в себе си един часовник. Брат ми се беше осмелил да се надява, а аз му се подиграх за това.

Искаше ми се да взема стъклената рамка и да отида в средата на онази градинка. Щях да застана до пресъхналия фонтан и да изчакам Служителката да ме намери. А когато тя се появеше и ме попиташе какво правя там, щях да кажа и на нея, и на всички други това, което бях разбрала: даваха ни парченца от истинския живот, а останалата част унищожаваха. И щях да й кажа, че не искам животът ми да се състои от проби и отделни късчета. Внушаваха ни, че можем да вкусим от всичко, но това всичко се превръщаше в нищо в устата ни.

Бяха се усъвършенствали в изкуството да ни предоставят достатъчно свобода, точно толкова, че когато ни се приискаше да скочим и да изръмжим, те ни предлагаха малък кокал и ние го поемахме доволни, претъркулвахме се по гръб и чакахме да ни погъделичкат по коремчетата, както видях да прави едно куче, когато бяхме на гости при родителите на мама във Фермерските земи. Правеха го от десетилетия бяха майстори в това. Защо тогава се изненадвах, че номерът продължаваше да работи и при мен, отново и отново и отново? Въпреки че се срамувах от себе си, бях захапала кокала. Отнесох го със себе си и го зарових. Кай трябваше да бъде в безопасност. Само това имаше значение.

Не бях вземала зелената таблетка, все още бях по-силна от тях. Но не достатъчно силна, за да изгоря последната частица от историята на Кай, преди да я прочета; парченцето, което той притисна в ръката ми по-рано днес, когато се връщахме от гората. За последен път, казах си сама. Последно, никога вече.

Всичките тези години, макар че не той ги беше убил. Ръцете на Служителите също бяха в червено. Внезапно разпознах единия Служител; жена. Кай беше успял да улови лицето и само с няколко остри щрихи.

Моята Служителка. Беше дошла и за него.

Това беше първата рисунка, на която имаше цвят. Червено слънце, ниско в небето, точно в гънката на салфетката, така че отново беше част от живота и на двете момчета. По-малкият Кай беше изпуснал думите „мама“ и „татко“; вече ги нямаше на рисунката. Забравени или нарочно оставени в миналото, или пък бяха станали толкова неразривна част от него, че вече нямаше нужда да бъдат записвани. Момчето гледаше към по-големия Кай, с протегнати към него ръце.

Бяха прекалено много, не можех да ги отнеса със себе си в новия си живот, на новото място, но никой не забрави кой съм аз.

Аз също не забравих, нито пък хората, които ме наблюдаваха.

Те ме наблюдаваха години наред.

Наблюдават ме и сега.

Ръцете на по-големия, настоящия Кай, бяха пред него, закопчани в белезници, а от двете му страни вървеше по един Служител. Беше боядисал и дланите си в червено — не знаех дали така показваше как изглеждат, след като е бил на работа, или означаваше нещо друго. Кръвта на родителите му след…