Подборът

29

Из квартала отново се разнесе писък и този път беше човешки. Отворих очи. Беше толкова рано, че небето по-скоро беше черно, а не синьо, а първите проблясъци от зората на ръба на хоризонта бяха все още обещание, а не реалност.

Вратата на стаята ми се отвори с трясък и майка ми застана в рамката светлина.

— Касия — въздъхна тя с облекчение и се обърна към баща ми, който явно беше зад нея. — Тя е добре!

— И Брам също — провикна се татко и после всички се озовахме в коридора, тичайки към входната врата, защото някой на нашата улица пищеше и звукът беше толкова непривичен, че ни пронизваше като с нож. В Квартала на кленовете може и да не чувахме често звука на болката, но инстинктът да се притечеш на помощ на друго човешко същество не беше напълно изтръгнат от нас.

Татко отвори вратата и всички погледнахме навън. Светлината от уличните лампи изглеждаше по-бледа, палтата на Служителите бяха по-сиви и мрачни. Те се движеха бързо, между тях се открояваше някаква фигура. Зад човека вървяха още хора. Офицери.

И някой друг, който продължаваше да крещи. Дори в мъждивата светлина на лампите успях да я разпозная. Айда Маркъм. Някой, който беше умирал от болка и преди и сега отново агонизираше, докато преследваше фигурата, обградена от Служители и Офицери.

Кай.

— Кай!

За първи път в живота си тичах с пълна сила пред очите на други хора. Нямаше инфописта, която да ме забавя, нито клони, които да ме спират. Краката ми летяха по тревата, по цимента. Минавах напряко през моравите и през цветните лехи на съседите ни, опитвайки се да настигна челната група, която се движеше към спирката на въздушния влак. Един Офицер се отдели от тях и се втурна към Айда. Тя привличаше прекалено много внимание, вратите на другите къщи бяха отворени и на стъпалата стояха хора и гледаха.

Затичах се по-бързо, вече стъпвах върху острите връхчета на студената и влажна трева в двора на Ем. Още само няколко къщи.

— Касия? — провикна се Ем от входната им врата. — Къде отиваш?

Кай не ме беше чул от виковете на Айда. Групата беше стигнала почти до стъпалата, водещи към платформата на влака. Когато тръгнаха под светлината на спирката в дъното, видях, че ръцете на Кай бяха събрани заедно отпред и вързани с нещо.

Също като на рисунката му.

— Кай! — изкрещях отново и главата му се повдигна. Той извърна лицето си към мен, но не бях достатъчно близо, за да видя очите му. Трябваше да видя очите му.

Друг Офицер се откъсна от групата хора и се запъти към мен. Трябваше да се приближа още малко, преди да извикам, но все още можех да тичам бързо. Почти стигнах.

Част от ума ми се опитваше да осъзнае какво се случва. Дали го отвеждаха към новото му работно място? Ако беше така, защо го правеха толкова рано сутринта? Защо Айда беше така разстроена? Не трябваше ли да бъде щастлива, че той има нов шанс, нещо по-добро от това да мие съдове за храна? Защо имаше белезници? Дали беше опитал да се съпротивлява? Дали някой беше видял целувката ни? Аз ли бях причината за всичко това?

Видях как влакът се плъзга леко към спирката, но това не беше обикновеният влак, който използвахме всеки ден, сребристобелият. Беше тъмносивият влак за дълги разстояния, който по принцип тръгваше от центъра на Града. Чувах го как приближава; беше по-тромав, по-шумен, отколкото белия.

Нещо не беше наред.

Дори да не го бях разбрала вече и сама, думата, която Кай извика към мен, когато го бутаха да се качи на влака, ми каза всичко. Защото в този миг дългогодишният му инстинкт за оцеляване го напусна и един различен инстинкт взе връх в него.

Той извика името ми.

— Касия!

В тази единствена дума чух всичко: Че ме обича. Че е изплашен. Чух и онова сбогом, което се опита да ми каже на Хълма. Той знаеше. Не напускаше просто за да отиде на нова работа; отиваше някъде и не мислеше, че ще се върне.

Чух шум — меки стъпки, носещи се по тревата зад гърба ми, и тежки, издаващи силен звук върху метала, пред мен. Погледнах назад и видях един Офицер да крачи забързано насам; извърнах поглед — Служител слизаше по металните стъпала на платформата. Айда вече не пищеше; искаха да ме спрат така, както бяха спрели нея.

Не можех да стигна до него. Не по този път. Не сега. Нямаше как да премина покрай Офицера на стъпалата. Не бях достатъчно силна, за да се боря с тях, нито достатъчно бърза, за да ги надбягам…

Не знаех дали Кай ми предаде тези думи мислено, или аз самата си ги припомних, или пък дядо беше някъде там в тази почти нощ, почти сутрин, оставяйки стиховете да се носят по вятъра, стихове, които имаха криле — като ангелите.

Заобиколих отстрани платформата, краката ми направо летяха по цимента.

Кай видя какво правя и се завъртя, рязко движение, което му спечели секунда свобода, преди техните ръце да се стоварят отново върху него.

Секундата беше достатъчна.

За този единствен миг Кай се наведе над ръба на осветената платформа и аз видях това, което имах нужда да видя. Видях очите му, пълни с живот и огън, и знаех, че той няма да спре да се бори. Дори това да беше само някаква тиха борба, вътре в него, която понякога човек не можеше да открие. И аз също нямаше да спра.

Виковете на Служителите и звукът от спиращия влак щяха да заглушат думите ми. Кай нямаше да може да чуе нищо.

Затова посред целия този шум просто посочих с ръка към небето. Надявах се, че ще разбере какво имам предвид, защото исках да му кажа толкова много неща: сърцето ми винаги щеше да бъде с него. Нямаше да си отида кротко в тъмнината.

Щях да открия начин да се рея във въздуха като ангелите в старите истории и щях да го намеря.

Знаех, че е разбрал, докато гледаше право към мен, дълбоко в очите ми. Устните му се помръднаха леко, но въпреки това чувах ясно какво казва: думите от стихотворение, което само двама души на света знаеха. От очите ми бликнаха сълзи, но ги изтрих незабавно. Защото ако имаше момент в живота ми, в който исках да виждам ясно, беше точно този.

Офицерът стигна първи до мен, сграбчи ме за ръката и ме дръпна назад.

— Оставете я — каза баща ми. Нямах представа, че той може да тича толкова бързо. — Не е направила нищо.

Майка ми и Брам приближиха тичешком през тревата към нас. Ксандър и семейството му идваха след тях.

— Нарушава обществения ред — каза сърдито Офицерът.

— Разбира се, че ще го направи — реагира остро баща ми. — Отвеждат приятеля й от детство в ранните часове на деня, докато майка му пищи. Какво става тук?

Гласът на баща ми звучеше високо, дръзко, задавайки този въпрос, и аз погледнах бързо към мама, за да видя как се чувства от поведението му. Тя изглеждаше горда, че това е нейният мъж.

За моя изненада бащата на Ксандър също се обади:

— Къде отвеждат момчето?

Облечен в бяло палто Служител пое контрол над събитията и заговори високо, така че да го чуят всички събрали се хора от квартала. Думите му бяха резки и добре премерени:

— Съжалявам, че нарушихме спокойствието ви. Този млад мъж получи ново работно назначение и ние имаме задължението да го придружим дотам. Тъй като назначението е извън територията на провинция Ория, майка му се развълнува прекалено и се разстрои.

Но защо бяха тук Офицерите? Всички тези Служители? Защо белезници?

Обяснението на Служителя звучеше напълно нелогично, но след кратка пауза всички кимнаха и го приеха. Освен Ксандър. Той отвори уста, за да каже нещо, но после ме погледна и се отказа.

Целият адреналин, който беше нахлул в мен, докато се опитвах да стигна до Кай, ме напусна и осъзнах нещо ужасяващо. Където и да отиваше Кай, причината бях аз. Заради моето разпределение или заради целувката ми. И в двата случая аз бях виновна.

— Лъжи — каза Патрик Маркъм. Всички се обърнаха към него. Макар да беше облечен в пижама, с изпито и отслабнало лице от всичко, което беше преживял, все пак излъчваше кротко достойнство — нещо, което никой не можеше да му отнеме. Бях го виждала само в един друг човек. Въпреки че Патрик и Кай не бяха роднини по кръв, и двамата притежаваха един и същи вид сила. — Служителите казаха на Кай и на другите работници — докато говореше, гледаше към мен, — че ще получат нова работа. По-хубава. Но всъщност ги пращат във Външните провинции да воюват.

Зави ми се свят, сякаш някой ме беше ударил по главата, и мама протегна ръка, за да ме подкрепи.

Патрик продължи:

— Войната с Врага не се развива добре. Имат нужда от още хора, от още войници. Всички местни хора са мъртви. Всички. — Направи пауза, а после заговори, сякаш на себе си. — Трябваше да се сетя, че ще отведат първо Отклоненията. Трябваше да знам, че Кай ще бъде в списъка им… Но си мислех, че след като преживяхме толкова много… — потрепери му гласът.

Айда се обърна към него. Беше бясна на хората, който й бяха отнели още едно дете, и изпълнена с любов към мъжа, с когото бяха останали отново сами.

— Ние забравихме, скъпи. Но той никога не го направи. Знаеше, че това ще се случи. Видя ли го как се бори? Видя ли очите му, когато го отведоха? — Обгърна Патрик с ръце през врата, а той я притисна силно към себе си, докато стенанията й отекваха силно в студената сутрин. — Той ще умре. Изпращането им там е смъртна присъда. — После се отскубна от прегръдката му и изкрещя към Служителите. — Той ще умре!

Двама от Служителите се придвижиха бързо, извиха ръцете на Патрик и Айда зад гърбовете им и ги отведоха нанякъде. Главата на Патрик се изви рязко назад, когато един от мъжете запуши устата му, за да му попречи да говори, а другият направи същото с Айда, за да заглуши писъците й.

Никога не бях виждала или чувала Служители да използват такава сила. Не осъзнаваха ли как действията им доказват, че думите на Патрик и Айда са истина?

Една въздушна кола се приземи близо до нас и от нея излязоха още Служители. Офицерите избутаха семейство Маркъм към колата и Айда се протегна, за да хване съпруга си за ръката. Не им достигнаха сантиметри, за да се докоснат дори тази мимолетна нежност им беше отказана, единственото нещо на света, което можеше да я утеши сега.

Затворих очи. Искаше ми се да не чувам как писъците на Айда продължават да отекват в ушите ми; искаше ми се да не чувам отново и отново онези думи, които никога нямаше да забравя. Той ще умре. Исках мама да ме отведе у дома и да ме сложи да си легна в леглото, както правеше, когато бях дете. Когато гледах без страх през прозореца как нощта се спуска навън, когато не знаех какво е да желаеш толкова неистово да бъдеш свободен.

— Моля за вашето внимание.

Познавах този глас. Беше моята Служителка, онази от градинката. До нея стоеше Служител със знаци, показващи най-висок правителствен ранг: три златни звезди, искрящи ярко под светлината на уличните лампи. Възцари се тежко мълчание.

— Извадете цилиндрите си с таблетки — каза мъжът вежливо. — Вземете червената.

Всички се подчинихме. Ръката ми стисна здраво малката кутийка с трите таблетки, разположени на сигурно място в джоба ми. Синя, червена и зелена. Живот, смърт и забрава, винаги на разположение, винаги между пръстите ми. — Сега, задръжте червените си таблетки и предайте цилиндрите си на Служител Стандлър — посочи към моята Служителка, която държеше квадратен пластмасов контейнер. — Съвсем скоро ще получите нови цилиндри и нови таблетки.

И отново всички се подчинихме. Пуснах в контейнера малкия метален цилиндър също както направиха и другите, но нарочно не погледнах Служителката в очите.

— Трябва да глътнете червената таблетка. Със Служител Стандлър ще се уверим, че сте го направили. Няма за какво да се притеснявате.

Офицерите около нас като че ли се бяха умножили. Обикаляха по улицата, грижеха се всички, които не бяха излезли досега, да останат по домовете си и изолираха дузината от нас, които бяхме в близост до спирката на влака — малцината, които знаехме какво беше станало днес в Квартала на кленовете и какво се случваше в страната.

Представих си, че събитията по другите места се бяха развили много по-спокойно; вероятно никой от другите Отклонения нямаше семейства или роднини на такова ниво, че да знаят какво наистина се случва. А дори и Патрик Маркъм не беше успял да спаси сина си.

И вината за това беше изцяло моя. Не бях изиграла ролята на Господ или на ангел, а на Служител. Позволих си да мисля, че знам какво е най-добре за другите, и промених хода на един живот. Нямаше значение дали данните ме бяха подвели или не; в крайна сметка аз сама взех решението. И целувката…

Не можех да мисля за целувката.

Погледнах към червената таблетка, толкова малка върху дланта ми. Дори тя да означаваше смърт, мисля, че в този миг бях готова да я приема с радост.

Не. Обещах на Кай. Посочих към небето и му обещах. А сега, минути по-късно, вече бях готова да се предам?

Изпуснах таблетката на земята възможно най-небрежно. За миг я видях малка и червена сред тревата и си спомних какво беше казал Кай за червения цвят — цвета на раждането и обновяването. За новото начало, казах си сама и преместих леко крака си, за да натроша хапчето; усетих как се разпада под крака ми. Това ми напомни за онзи път, когато видях лицето на Кай в другия край на претъпканата с хора зала за игри и стъпках изгубените таблетки.

Само че сега, когато вдигнах глава, не го открих никъде.

Никой от събралите се хора не беше изпълнил последната заповед. Въпреки че този Служител беше с най-високия ранг, който някога бяхме виждали, и той ни беше заповядал да го направим, всички бяхме чували прекалено много слухове за червеното хапче.

— Кой ще бъде пръв?

— Аз — каза мама и пристъпи напред.

— Не — провикнах се аз, но погледът на татко ме спря. Знаех какво се опитва да ми каже. Тя го прави заради нас. Заради теб. И някак си беше убеден, просто знаеше с цялото си сърце, че всичко ще бъде наред.

— И аз ще го направя — обади се той и застана до нея. Всички ги наблюдавахме, докато те заедно и почти едновременно поглъщаха червените си таблетки. Служителят провери устите на родителите ми и кимна кратко.

— Хапчетата ще се разтворят след секунди — обърна се към всички ни. — Става бързо, така че не се опитвайте да ги изплюете. Няма и нужда да го правите. Няма да ви навредят. Само ще прочистят ума ви.

Само ще прочистят ума ви. Разбира се. Вече знаех защо трябва да ги вземем. За да забравим какво стана с Кай, за да забравим, че Врагът печели войната във Външните провинции, че всички местни хора там бяха избити. И сега осъзнах защо не ни бяха казали да вземем червеното хапче, когато се случи онова с първото момче на Маркъм: защото трябваше да помним колко опасни могат да бъдат Аномалиите. Колко уязвими ще бъдем без Обществото, което да ни пази от всичко по всякакви начини.

Дали бяха пуснали на свобода онази Аномалия нарочно? За да ни напомнят?

Какво ли ще ни кажат после, че е станало с Кай? В каква история ще вярваме всички? Дали ще вземем и зелената таблетка, спокойствие след забравата?

Не искам вече да бъда спокойна. Не искам да забравям.

Колкото и да боли, трябваше да помня цялата история на Кай, с всичките болезнени моменти.

Мама се обърна към мен, за да ме погледне, и се притесних, че ще видя само пустота и мрак в очите й, празно изражение. Но тя изглеждаше добре. Татко също.

Скоро всички се подредиха един до друг, с червените таблетки в отворената си длан, готови да приключат с това и да се върнат отново към живота си. Какво щях да правя, когато откриеха, че съм се отървала от моята? Погледнах под краката си, очаквах да видя тънка следа от червен прах, като обгорена или изсъхнала трева. Но всичко си изглеждаше точно като преди. Не виждах дори червени късчета от хапчето. Сигурно го бях стъпкала напълно.

Брам беше едновременно ужасен и въодушевен. Той не беше достатъчно голям, за да има собствена червена таблетка в цилиндъра си, затова татко му даде допълнителната, която имаше правото да носи.

Моята Служителка също започна да проверява хората. Идваше все по-близо и по-близо, но аз не можех да откъсна поглед от Брам и после от Ем, когато тя глътна хапчето си. За секунда си спомних съня си и изпитах истински ужас, докато я наблюдавах. Но нищо не се случи. Нищо, поне доколкото можех да забележа.

И после дойде редът и на Ксандър. Той вдигна глава, видя, че го гледам, и на лицето му се появи изражение на чиста болка. Исках да извърна очи, но не можех. Гледах, а Ксандър ми кимна и повдигна червената си таблетка към мен, все едно вдигаше тост.

Не успях обаче да го видя как я поглъща, защото някой застана пред мен и запълни цялото пространство — така ми пречеше да виждам, но и ме скриваше от очите на другите. Моята Служителка.

— Да видя таблетката ти, моля — каза тя.

— Ето я. — Протегнах свитата си в юмрук ръка напред, но не я отворих.

Стори ми се, че на устните на жената се появи усмивка. Макар да знаех, че има в себе си допълнителни таблетки — бях ги виждала — тя не ми предложи една от тях.

Очите й се стрелнаха към тревата в краката ми и после обратно към лицето ми. Вдигнах ръката си и се престорих, че слагам нещо в устата си и после преглътнах тежко. И тя продължи към другия човек.

Макар да исках точно това, все пак я мразех. Защото и тя искаше аз да помня какво се е случило тук. Какво бях направила.