Подборът

28.

Същата вечер в къщи отново извадих зелената таблетка.

Знаех какво можеше да направи тя за мен, видях какво се случи с Ем. Ще ме успокои. Тази дума — успокои — ми звучеше невероятно красиво, някак величествено несъвършено. Дума, нежна като вода, дума, която можеше да заличи напълно страха, да го залее, да го направи блестящ.

Спокойно. Нежно.

Върнах обратно таблетката в кутийката и я затворих рязко; обърнах се към друго зелено нещо до мен. Моето парченце от зелената ми рокля в стъклената рамка. Завих ръката си в един чорап и после натиснах стъклото силно. Почувствах изпукване. Вдигнах ръката си. Да счупиш нещо е по-трудно, отколкото си мислех. Зачудих се дали Обществото ще открие, че това важи и за мен. Натиснах отново, този път по-силно.

Щеше да бъде лесно, ако никой не ме наблюдаваше, ако никой не можеше да ме чуе. Ако тези степи не бяха толкова тънки и животът ми не беше толкова прозрачен, можех да метна стъклото по стената, да го строша с камък, да го унищожа с гръм и трясък. Струваше ми се, че то ще издаде пищен, искрящ звук, когато се счупеше, че щеше да се пръсне на милион парченца, които щяха да сияят в красиви цветове, докато се разпиляват навсякъде. Но вместо това трябваше да бъде много внимателна.

Дълга сребриста пукнатина се появи по повърхността на стъклото. Под него меката зелена тъкан все още беше непокътната. Внимателно отместих парчетата стъкло встрани, вдигнах най-голямото и извадих плата отвътре.

Свалих чорапа от ръката си и я огледах. Не бях порязана, никъде не кървях.

След грубата вълна на чорапа ми, усещах коприната прохладна в ръката си, лека, носеща чувство на лукс и облекчение, като водата. Рожденият ми ден започна с вода, помислих си аз, докато докосвах плата, и се усмихнах.

След като пъхнах и парченцето плат, и цилиндъра с таблетките в джоба на униформата за следващия ден, заспах с тази картина в съзнанието си. Вода. Тази нощ щях да отплувам надалече в сънищата си. Датчиците нямаше да засекат нищо освен мен, Касия, носеща се по вълните, които поне за малко щяха да заличат тревогите ми, да махнат товара ми…

Днес Офицера го нямаше.

Когато групата за обхождането на Хълма се събра, вместо него се появи младши Служител, който говореше припряно и накъсваше думите, може би защото си мислеше, че Офицерите говорят така. Очите му ни оглеждаха, личеше си колко е доволен от факта, че има власт над нас, че може да ни заповядва.

— Беше взето решение това лято да се съкратят дейностите за свободното време. Днес е последният ви ден за туристически походи. Свалете колкото можете повече от червените флагчета, които сте завързали, и разрушете пирамидите от камъни.

Погледнах към Кай, но той не изглеждаше изненадан. Опитах се да не позволя на очите ми да се взират с копнеж в него, да не търся отговори в лицето му. Тази сутрин по пътя към Разсадника във влака и двамата бяхме любезни и съвсем нормални; много добре знаехме как да се държим, когато подозирахме, че ни наблюдават. През цялото време се питах какво ли си мисли той за мен, след като вчера бях избягала от него на Хълма. Какво ще си помисли, когато разбере за сортирането, и дали ще приеме дара, който бях решила да му дам днес.

Или ще ми причини това, което аз бях причинила на Ксандър, и ще ме отблъсне.

— Но защо? — попита с хленчене Лон. — Половината лято проправяхме тези пътеки!

Стори ми се, че видях лека усмивка на лицето на Кай, и осъзнах, че той харесва Лон. Лон, който досаждаше и задаваше въпросите, които никой друг не се осмеляваше, макар никога да не получаваше отговор. Порази ме мисълта, че това е вид смелост. Добре прикрита, но все пак смелост.

— Без въпроси — обърна се рязко Служителят към Лон. — Тръгвайте.

И така за последен път двамата с Кай започнахме да катерим Хълма.

Когато бяхме достатъчно далече по нашата пътека, където никой друг не можеше да ни види, Кай сграбчи ръката ми, докато се протягах да отвържа една червена лента от храстите.

— Зарежи това — каза той. — Ще се качим до върха.

Очите ни се срещнаха. Никога досега не го бях виждала да действа толкова безразсъдно и дръзко. Отворих уста да кажа нещо, но той ме прекъсна.

— Освен ако те е страх да опиташ?

В гласа му долових нотка на предизвикателство, каквато преди не бях чувала. Не звучеше жестоко, но не беше и просто любопитен. Той имаше нужда да знае отговора; това, което щях да направя сега, щеше да му разкрие нещо важно за мен. Не каза нищо за вчера. Лицето му беше открито, очите светеха, тялото му беше напрегнато, всеки мускул казваше: Време е. Сега.

— Искам да опитам — казах му аз. За да го докажа, тръгнах напред по пътеката, която бяхме маркирали заедно. Не след дълго усетих как ръката му докосва моята и когато пръстите ни се сплетоха, почувствах същото напрежение, каквото имаше и в думите му. Трябва да стигнем до върха.

Не го погледнах, но стиснах силно ръката му.

Когато навлязохме в последната част от гората, онази, която не бяхме проучвали досега, спрях.

— Почакай — казах аз. Ако наистина щяхме да приключим с този Хълм, исках да разчистя последните трънаци и пречки между нас, за да застана на върха му свободна и с чисто сърце.

Кай ме погледна и зад обичайното му търпение открих притеснение, тревога, че няма да успеем навреме. Дори в този миг бе възможно свирката да звучи отдолу, а аз просто да не я чувам, защото сърцата ни бият прекалено силно и дишаме тежко един и същи въздух.

— Вчера се уплаших.

— От какво?

— Че сме се влюбили заради Служителите — отвърнах аз. — Те са ти казали за мен. Казаха и на мен за теб сутринта след Подбора ми, когато твоето лице се появи на микрокартата ми погрешка. С теб се познавахме толкова отдавна, но не направихме нищо, докато… — не довърших изречението си, но Кай знаеше какво имам предвид.

— Не се отказваш от нещо само защото те са го предвидили — възпротиви се той.

— Но аз не искам техните решения да определят живота ми.

— Не е нужно. Не бива да им позволяваш да го правят.

— Сизиф и камъкът.

Дядо щеше да разбере тази история. Той буташе камъка, живееше живота, който Обществото беше планирало за него, но мислите му винаги си бяха неговите собствени.

Кай се усмихна.

— Точно така. Но ние — дръпна ме леко за ръката — трябва да изкачим върха. И може би дори да постоим там за минутка. Хайде.

— Трябва да ти кажа още нещо.

— Да не би да е за сортирането? — попита той.

— Да…

Кай ме прекъсна.

— Казаха ни. Аз съм от групата, която има ново работно назначение. Вече знам.

Дали наистина знаеше? Дали знаеше, че животът му щеше да бъде по-кратък, ако останеше да работи в Хранителния център? Знаеше ли, че е бил точно в средата между тези, които щяха да останат, и тези, които щяха да заминат? Дали знаеше какво съм направила?

Той видя въпросите в очите ми.

— Знам, че е трябвало да ни разпределиш в две групи. Знам, че вероятно съм бил точно по средата.

— Искаш ли да знаеш какво направих?

— Мога да се досетя и сам — каза той. — Казали са ти за продължителността на живот на работниците и за отровите, нали? Затова си ме сложила в групата на заминаващите.

— Да — казах аз. — И ти ли знаеш за отровата?

— Разбира се. Повечето сме се досетили сами. Но никой от нас не е в позицията да се оплаква. Животът ни пак ще е много по-дълъг, отколкото ако бяхме останали във Външните провинции.

— Кай — беше ми трудно да го питам, но трябваше да знам — заминаваш ли?

Погледна нагоре. Над нас слънцето се изкачваше на небето, пламенно и златно.

— Не съм сигурен. Още не са ни казали нищо. Но знам, че нямаме много време.

Когато стигнахме върха на Хълма, почувствах, че всичко вече ще бъде различно. Бях едновременно същата Касия, той все още беше Кай. Но стояхме заедно на място, където никой от нас не беше стигал преди.

В същия свят, сив и син, и зелен, и златен, който бях гледала около себе си през целия си живот. Същият свят, който бях наблюдавала от прозореца на дядо и от върха на малкия хълм. Но сега аз бях по-високо от него. Ако имах криле, можех да ги разперя. Можех да се понеса във въздуха.

— Искам да вземеш това — подаде ми Кай артефакта си.

— Не знам как да го използвам — казах аз, защото не исках той да види колко много всъщност желаех да приема подаръка му. Как се разкъсвах до болка от копнежа да подържа и да притежавам нещо, което беше част от неговата история, част от него.

— Мисля, че Ксандър може да те научи — каза той тихо и дъхът ми секна. Така ли се разделяше с мен? Дали ми казваше да се доверя на Ксандър? Да бъда с Ксандър?

Преди да попитам, Кай ме придърпа към себе си и думите му прозвучаха в ухото ми, топли, прошепнати.

— Това ще ти помогне да ме намериш. Ако изобщо отида някъде.

Лицето ми пасваше идеално на рамото му, близо до врата му, където можех да чувам сърцето му и да усещам уханието на кожата му. Чувствах се в безопасност. Някаква важна част от мен беше на по-сигурно място с него, отколкото където и да е другаде.

Кай пъхна парче хартия в дланта ми.

— Последната част от моята история — каза той. — Ще я запазиш ли? Не я чети още.

— Защо?

— Просто почакай — гласът му беше спокоен, твърд. — Почакай съвсем малко.

— И аз имам нещо за теб.

Отдръпнах се съвсем леко от него и пъхнах ръка в джоба си. Извадих парченцето плат, зелената коприна от моята рокля.

Той го повдигна до лицето ми, за да види как съм изглеждала в онази нощ на Тържеството на Подбора.

— Прекрасно — каза с нежност.

Прегърна ме на върха на Хълма. От мястото, където стояхме, виждах облаците и дърветата, и купола на Градската община, и малките къщички в отдалечените квартали. За един кратък миг видях всичко, видях своя свят, а после погледнах отново към Кай.

Той каза само Касия и затвори очите си и аз затворих моите, така че да се срещнем в мрака. Чувствах как ръцете му обгръщат тялото ми, чувствах мекотата на зелената коприна, докато той ме притискаше и ме придърпваше все по-близо и по-близо към себе си. Касия, каза още веднъж, тихо, толкова близо, че устните му най-накрая срещнаха моите. Най-накрая.

Замислих се, че може би искаше да каже още нещо, но когато устните ни се намериха, вече нямаше нужда — поне веднъж — от никакви думи.