Подборът

5.

Тук ще има турнир по шах — каза Ксандър и посочи масата за игра в центъра на залата. Очевидно другите младежи в квартала се чувстваха въодушевени като нас заради свободните занимания в събота вечер, защото Игралният център беше препълнен с хора. Повечето ни приятели също бяха тук. — Искаш ли да участваш, Касия?

— Не, благодаря — казах аз. — Предпочитам да гледам.

— А ти? — попита той Ем, най-добрата ми приятелка.

— Ти отивай — каза тя, а после и двете се разсмяхме, когато го видяхме как доволно се ухили и направо хукна, за да даде картата си за сканиране на Служителя, надзираващ игрите. Ксандър винаги беше такъв — абсолютно ентусиазиран, желаещ да участва във всичко. Спомних си как играехме заедно като малки, как и двамата се отдавахме на игрите и правехме всичко възможно, за да спечелим.

Запитах се кога спрях да харесвам тези забавления. Трудно ми беше да си спомня.

Ксандър се настани на масата и каза нещо, което накара всички наоколо да се разсмеят. Усмихнах се. Наистина беше по-забавно да го наблюдаваш, отколкото сам да играеш. А и шахът беше една от най-любимите му игри от миналото. За нея бяха нужни умения, качества, не просто случайност, а той харесваше именно това.

— Е? — каза Ем закачливо, а звуците от смеха и говора наоколо заглушиха думите й така, че само аз можех да ги чуя. — Как е? Да познаваш Партньора си?

Знаех, че ще ме попита това; знаех, че всички искат да разберат същото. Отговорих по единствения възможен начин. Казах й истината.

— Това е Ксандър. Чудесно е.

Ем кимна с разбиране.

— През цялото това време никой от нас не мислеше, че е възможно да бъдем събрани с някого от приятелите си — каза тя. — А сега то се случи.

— Знам.

— И то с Ксандър — продължи Ем. — Той е най-добрият от всички нас. — Някой я повика и тя се запъти към друга маса.

Ксандър вдигаше сивите фигури и ги местеше по сивите и черни квадрати по дъската. Повечето цветове в Игралния център бяха мрачни: сивите стени, кафявите униформи на учениците, тъмносините униформи на тези, които вече бяха получили постоянно работно назначение. Яркостта и цветовете в залата идваха от самите нас: от нюансите на косите ни, от смеха ни. Когато Ксандър постави последната си фигура на дъската, погледна през масата към мен и каза високо на глас:

— Ще спечеля тази партия в чест на моята Партньорка. — Всички се обърнаха да ме погледнат, а той се ухили пакостливо.

Направих му гримаса, но страните ми все още пареха и руменееха от вълнение, когато малко по-късно някой ме потупа по рамото. Обърнах се.

Зад мен стоеше Служителка.

— Касия Рейес? — попита тя.

— Да — отвърнах, хвърляйки поглед към Ксандър. Той се беше замислил върху своя ход и не виждаше какво се случва.

— Би ли могла да дойдеш навън за малко? Няма да отнеме много време и няма за какво да се притесняваш. Процедурен въпрос.

Дали Служителката знаеше какво стана, когато опитах да изгледам микрокартата си?

— Разбира се — отвърнах аз, защото не съществуваше друг възможен отговор, когато Служител поиска нещо от теб. Погледнах отново към приятелите си. Бяха съсредоточени в играта пред тях и в играчите, които движеха фигурите. Никой не забеляза, че излизам. Дори Ксандър. Тълпата ме погълна, докато следвах бялата униформа на Служителката извън залата.

— Първо, нека те успокоя, че няма за какво да се тревожиш — каза Служителката с усмивка. Гласът й звучеше мило.

Поведе ме към малката градинка пред Центъра. Макар фактът, че бях тук със Служител, да ме караше да се чувствам леко нервна, след претъпканата зала свежият въздух ми дойде добре.

Минахме по идеално подрязаната трева към метална пейка, поставена точно под улична лампа. Наоколо нямаше никакви други хора.

— Не е нужно да ми казваш какво е станало — каза Служителката. — Аз знам. Лицето на микрокартата не беше правилното, нали?

Наистина беше мила: не ме накара да изговоря сама думите. Кимнах.

— Сигурно много си се притеснила. Каза ли на някого какво се е случило?

— Не — отвърнах аз. Тя посочи с ръка да седна на пейката и се настани до мен.

— Чудесно. Нека разсея тревогата ти — погледна ме право в очите. — Касия, абсолютно нищо не се е променило. Ксандър Кароу все още е подбран за твой Партньор.

— Благодаря ви — казах аз и бях наистина толкова благодарна, че един път не ми се стори достатъчен. — Благодаря ви.

Притеснението ми започна да изчезва и най-накрая можех да се отпусна. Въздъхнах тежко и тя се засмя.

— Може ли да те поздравя за твоя Подбор? Доста разбунихте духовете. Цялата провинция говори само за това. Може би дори цялото Общество. Подобно нещо не се е случвало от много години. — Направи кратка пауза, а после продължи. — Предполагам, че не носиш микрокартата си със себе си.

— Всъщност нося я. — Извадих я от джоба си. — Бях нервна… Не исках някой друг да види…

Тя протегна ръката си и аз пуснах микрокартата в дланта й.

— Отлично. Ще се погрижа за това — постави я в малкото си куфарче. Хвърлих поглед към нейния метален цилиндър и забелязах, че е по-голям от стандартните. Тя улови погледа ми. — Служителите с по-висок ранг носят допълнителен материал. За спешни случаи. — Аз кимнах и жената продължи. — Но това не влиза в твоето ниво на компетентност. Сега, това е за теб. — Извади друга микрокарта от страничен джоб на куфарчето си. — Лично съм я проверила. Всичко е наред.

— Благодаря ви.

След като пъхнах новата микрокарта в джоба си, никоя от нас не каза нищо известно време. Отначало се загледах в тревата, в металните пейки и в малкия циментов фонтан в центъра на зелената градинка, който изхвърляше сребристи струи вода на всеки няколко секунди. После вдигнах поглед към жената до мен, като се опитах да различа знаците върху джоба на ризата й. Знаех, че е Служител, заради бялата униформа, която носеше, но не бях сигурна точно от кое министерство на Обществото беше.

— Аз съм от Министерството на Подбора, от отдела, отговарящ за неизправности с информацията — каза Служителката, забелязвайки погледа ми. — За щастие нямаме много работа. Тъй като Подборът е много важен за нашето Общество, той е изключително строго контролиран.

Думите й ми напомниха за един параграф от официалните материали за Подбора:

Подборът има две основни цели: да осигури възможно най-здрави бъдещи граждани за нашето Общество и да предостави най-добри възможности на гражданите за изживяване на пълноценен семеен живот. За Обществото е от изключителна важност Подборът да бъде възможно най-добър.

— Никога досега не бях чувала за такава грешка.

— Страхувам се, че се е случвало и друг път. Не често, разбира се. — Замълча за момент, а после зададе въпроса, който не исках да чувам: — Познаваш ли другото момче, което видя?

За един кратък миг, напълно нелогично, изпитах желание да излъжа. Исках да кажа, че нямам представа, че никога преди не съм виждала това лице. Погледнах отново към фонтана и докато гледах как водата се издига и пада, разбрах, че паузата, която направих, ме е издала.

Затова отговорих:

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш името му?

Тя вече го знаеше, естествено, така че нямах друг избор, освен да кажа истината.

— Да. Кай Маркъм. Това е най-странното от всичко. Странно е, че е станало самото объркване. Но фактът, че объркването е с друг човек, когото също познавам…

— … е направо невероятен — съгласи се тя. — Вярно е. Кара те да се запиташ дали грешката не е нарочна, някаква шега. Ако открием човека, отговорен за това, ще го накажем сурово. Било е жестоко. Не само защото те е притеснило и объркало, но най-вече заради Кай.

— Той знае ли?

— Не. Няма никаква представа. Причината, поради която казах, че е било изключително жестоко да се използва името му за тази… шега, е най-вече заради него самия.

— Защо?

Кай Маркъм се премести в нашия квартал, когато бяхме на десет години. Беше приятно на външен вид момче, спокойно. Не създаваше проблеми. Напоследък не го виждах толкова често, както преди. Миналата година получи по-рано работно назначение и вече не посещаваше гимназията заедно с останалите младежи от квартала.

Служителката кимна и се наклони по-близо към мен, въпреки че наоколо нямаше никой, който евентуално да чуе разговора ни. Светлината от уличната лампа блестеше над нас, излъчваше топлина и леко примигваше.

— Това е поверителна информация, но Кай Маркъм никога не би могъл да бъде твой Партньор. Не би могъл да бъде Партньор на никого.

— О, значи е избран да бъде Самотник.

Не бях сигурна защо тази информация е поверителна. Много хора от нашето училище бяха избрани за Самотници. Има дори официален параграф за това в материалите за Подбора:

Тя се наведе още по-близо към мен.

— Не. Не е Самотник. Кай Маркъм е Отклонение.

Кай Маркъм е Отклонение?

Отклоненията живеят сред нас; те не са опасни като Аномалиите, които трябва да бъдат отделени от Обществото. Макар Отклоненията обикновено да получават този статут заради някакво нарушение на правилата, те са защитени от Обществото; тяхната самоличност обикновено не се разкрива на съгражданите им. Само Служителите в Министерството на класификацията и свързаните с него отдели имат достъп до тази информация.

Не зададох въпроса си на глас, но тя знаеше за какво си мисля.

— Опасявам се, че е така. Вината не е негова. Баща му е извършил нарушение. Обществото не може да пренебрегне фактор като този, въпреки че са позволили на семейство Маркъм да осиновят Кай. Той трябва да запази статута си на Отклонение и като такъв е неприемливо да бъде включен в Системата на Подбора — въздъхна тя. — Микрокартите се подготвят няколко часа преди Тържеството Вероятно грешката е станала тогава. Вече проверихме кой е имал достъп до твоята микрокарта — сред тези хора трябва да търсим човека, който е могъл да добави снимката на Кай.

— Надявам се, че ще откриете кой го е направил — казах аз. — Права сте. Постъпката е жестока.

— Ще открием — отвърна тя и ми се усмихна. — Обещавам ти го. — После погледна към часовника си. — Трябва да тръгвам. Надявам се, че успях да премахна притеснението ти.

— Да, благодаря ви.

Опитах се да не мисля за момчето, което се оказа Отклонение. Трябваше да мисля колко чудесно е, че всичко отново е наред. Но вместо това мисълта ми постоянно се връщаше към Кай — изпитвах съжаление, искаше ми се да не бях научавала това за него, да продължавах да смятам, че просто е бил подбран за Самотник.

— Няма нужда да ти напомням, че информацията за Кай Маркъм е поверителна, нали? — попита Служителката благо, но усетих острата нотка в гласа й. — Споделих го с теб само за да бъдеш напълно сигурна, че никога не е съществувал вариант той да бъде твой Партньор.

— Разбира се. Няма да кажа нищо на никого.

— Добре. Навярно е най-добре така. Но ако искаш, бихме могли да организираме среща. Мога да обясня на родителите ти и на Ксандър и неговите родители какво е станало…

— Не! — казах рязко аз. — Не. Не искам никой да знае освен…

— Освен кого?

Не отговорих и внезапно тя докосна ръката ми. Не ме стисна силно, но беше ясно, че държи да чуе отговора на въпроса си.

— Кой?

— Дядо ми — признах аз. — Той е почти на осемдесет години.

Тя дръпна ръката си.

— Кога е рожденият му ден?

— Утре.

Служителката помисли за момент, после кимна.

— Ако чувстваш, че имаш нужда да поговориш с някого за случилото се, той е може би най-добрият избор. И все пак… Само с него ли искаш да говориш?

— Да — казах аз. — Не искам никой друг да разбира. Нямам нищо против дядо да знае, защото… — оставих изречението недовършено. Тя знаеше защо. Поне една от причините.

— Радвам се, че възприемаш нещата така — каза жената, кимайки. — Трябва да призная, че това улеснява много нещата за мен. Естествено, когато разкажеш на дядо си, ще му напомниш, че ако той спомене нещо на някого, ще бъде порицан публично. А това определено не е нещо, което би искал точно сега. Може да загуби привилегиите си за консервиране.

— Разбирам.

Служителката се усмихна и се изправи.

— Има ли нещо друго, което мога да направя за теб тази вечер?

Радвах се, че разговорът приключи. Сега, след като всичко в света ми отново беше нормално, исках да заема мястото си в залата, пълна с хора. Внезапно се почувствах много самотна тук.

— Не, благодаря ви.

Тя махна с ръка към пътеката, водеща към Игралния център.

— Най-добри пожелания и резултати, Касия. Радвам се, че успях да ти помогна.

Благодарих й за последен път и си тръгнах. Тя остана там; гледаше как се прибирам в Центъра. Макар да знаех, че е нелепо, чувствах, че ме следи с поглед по целия път до вратата, по целия път през коридора, обратно в залата и до масата, където Ксандър все още играеше. Той вдигна глава и улови погледа ми. Беше забелязал, че ме няма. Всичко ли е наред? — питаха очите му. Кимнах. Вече беше.

Всичко отново беше нормално. По-добре от нормално — можех спокойно да се насладя на факта, че с Ксандър вече бяхме двойка, бяхме Партньори.

И все пак ми се искаше да не ми беше казвала за Кай. Нямаше да мога да го погледна по същия начин сега, когато знаех толкова много за него.

Бяхме толкова много в Игралния център. В залата беше горещо и влажно, напомняше ми за симулацията на тропически океан, която имахме веднъж в часа по Наука, онази с кораловите рифове, изобилстващи с риба, преди Затоплянето да унищожи всичката. Усещах влагата във въздуха, почти вдишвах парата.

Някой се блъсна в мен в мига, в който един Служител направи съобщение по централния говорител. Тълпата замлъкна, за да чуе по-добре:

„Изпуснат е цилиндър с таблетки. Моля, не мърдайте от местата си и не говорете, докато го открием“.

Всички застинахме незабавно на място. Чух тракане и меко тупване, когато някой — вероятно Ксандър — прибра шахматните фигури. После настана тишина. Никой не помръдваше. Загубен цилиндър е сериозен проблем. Погледнах момичето до мен и то също ме погледна, с широко отворени очи, абсолютно неподвижно. Сетих се отново за симулацията с океана, как инструкторката в един момент млъкна по средата на някакво обяснение, а рибата, която плуваше из стаята, впери странния си поглед в нас, без да мига. И ни гледаше така, докато инструкторката не включи наново симулацията.

Всички чакахме ключът да бъде превъртян и Служителят да ни каже какво следва. Мислите ми се опитаха да избягат, да напуснат мястото, където стояхме неподвижни. Дали в тази зала имаше и други неизвестни Отклонения, плуващи като рибата във водата? Вода. Спомних си друга история, свързана с вода, този път истинска — за един ден, когато аз и Ксандър бяхме на по десет години.

Тогава имахме повече свободно време и почти през цялото лято се мотаехме край басейна. Ксандър обичаше да плува в синята хлорирана вода; аз предпочитах да седя на ръба на басейна и да потапям и вадя краката си във водата, преди да реша да вляза. Точно това правех, когато изведнъж Ксандър се появи до мен със загрижено изражение на лицето:

— Загубих си цилиндъра с таблетките — каза ми той тихичко.

Веднага погледнах надолу, за да се уверя, че моят висеше на банския ми. Там беше; металната му халка беше закачена стабилно за презрамката на лявото ми рамо. Имахме цилиндрите си от четири седмици и за момента те съдържаха само по една таблетка. Първата. Синята. Онази, която можеше да ни спаси; онази, в която имаше достатъчно хранителни вещества, за да оцелеем няколко дни, ако разполагаме и с вода.

В басейна също имаше огромно количество вода. Как Ксандър щеше да намери цилиндъра си?

— Сигурно е някъде по дъното — казах аз. — Нека да повикаме спасителя и да го помолим да изпусне водата.

— Не — каза Ксандър и стисна решително зъби. — Не му казвай. Ще ме порицаят публично, защото съм го загубил. Не казвай нищо. Ще го намеря.

Носенето на цилиндъра е важна стъпка по пътя към независимостта ни; да го загубиш беше все едно да признаеш, че не си готов да поемеш отговорността на самостоятелността. Родителите ни носят цилиндрите ни, докато станем достатъчно големи да се грижим сами за тях. Първо е синьото хапче — на десет години. После, когато навършим тринайсет, ни дават зеленото. То ни успокоява, когато сме в период на духовна и емоционална криза.

А когато станем на шестнайсет години, ни дават и червеното, което можем да вземем само когато някой Висш служител ни нареди да го направим.

Първоначално се опитах да помогна на Ксандър, но хлорът винаги е дразнел очите ми. Гмурках се отново и отново и когато очите ми вече пареха толкова силно, че не можех да издържа, се изкачих на циментовия парапет и се опитах да открия нещо под осветената от слънце искряща повърхност на водата.

Не носим часовници, докато сме малки; времето се пази в тайна от нас. Но въпреки това знаех. Знаех, че Ксандър е под водата много по-дълго, отколкото би трябвало да бъде. Измервах времето с ударите на сърцето си и по плясъка на вълните, които се удряха в стените на басейна, докато други хора се гмуркаха надолу, после други и други.

Да не се е удавил? За момент бях заслепена от слънчевата светлина, отразяваща се във водната искрящо бяла повърхност, а и бях парализирана от страх, който също чувствах като бял. Но после се изправих и поех с целите си дробове въздух, за да изкрещя към света: Ксандър е под водата, спасете го, спасете го! Преди обаче викът ми да се роди, непознат глас попита зад гърба ми:

— Да не се е удавил?

— Не знам — казах аз и откъснах поглед от водата. До мен стоеше момче; загоряла кожа, тъмна коса. Ново момче. Само това успях да забележа, защото то изчезна, гмуркайки се светкавично във водата.

Пауза, още няколко вълнички се разбиха в стената и главата на Ксандър се появи над водата. Ухили ми се победоносно, държейки в ръка водоустойчивия цилиндър.

— Намерих го — каза той.

— Ксандър! — възкликнах аз с облекчение. — Добре ли си?

— Разбира се — отвърна той и очите му светеха уверено.

— Защо да не съм?

— Защото беше толкова дълго време под водата, че се уплаших да не си се удавил — признах аз. — Както и момчето… — Внезапно се паникьосах. Къде отиде другото момче? Не беше излязло да си поеме въздух.

— Какво момче? — попита Ксандър изненадано.

— Влезе да те търси. — И тогава го видях, под синевата, сянка в дълбините на басейна. — Точно тук е. Да не се е удавил?

В този момент момчето изплува, кашляйки, косата му лъщеше от водата и слънцето. Червена драскотина, почти излекувана, но все още забележима, пресичаше цялата му буза. Опитах се да не я зяпам. Беше ми трудно не само защото нараняванията бяха нещо много необичайно в място, където всички са здрави, но и защото беше непознат. Странник.

Оставих му няколко секунди да си поеме дъх спокойно. Той ме погледна, но заговори първо Ксандър:

— Не си се удавил.

— Не — съгласи се Ксандър. — Но ти почти успя да го направиш.

Знам каза момчето. — Исках да те спася. — После се поправи: — Искам да кажа, да ти помогна.

— Не знаеш ли да плуваш? — попитах го аз.

— Мислех, че знам — каза момчето, което накара двама ни с Ксандър да избухнем в смях. Момчето погледна в очите ми и се усмихна. Усмивката явно го изненада; тя изненада и мен — беше много топла. Момчето погледна отново към Ксандър. — Тя изглеждаше разтревожена, че не се показваш толкова дълго време.

— Вече не се тревожа — казах, облекчена, че всички са добре и в безопасност. — На гости ли си на някого? — попитах момчето, като се надявах да каже, че ще остане тук за по-дълго. Вече го харесвах, защото се беше опитало да помогне на Ксандър.

— Не — каза то и макар все още да се усмихваше, гласът му прозвуча спокойно и равно, като водната повърхност на басейна, която вече беше станала абсолютно неподвижна. Гледаше право към мен. — Тук живея.

Очите ми отново се приковаха към тълпата пред мен и почувствах същото чувство на облекчение и освобождение, когато видях познато лице, някой, за когото до този момент се притеснявах страшно много. Някой, за когото бях мислила, че се е удавил или че е бил пратен някъде далече и може би никога повече няма да го видя.

Кай Маркъм беше тук и гледаше право към мен.

Без да се замисля, направих стъпка към него. И точно тогава почувствах как нещо изпуква под обувката ми. Изгубеният цилиндър се разчупи и всичко, което се предполагаше да пази вътре, се разпръсна по пода и беше смазано от крака ми. Синьо-зелено-червено.

Спрях на мига, но движението ми беше забелязано. Служителите се стекоха към мен, а хората наоколо си поеха дъх и се разкрещяха: Насам! Счупен е!

Трябваше да се обърна, когато един Служител ме хвана за лакътя и ме попита какво е станало. Когато погледнах отново към мястото, където стоеше Кай, той беше изчезнал. Също както направи и онзи ден при басейна.

Също както стана и с лицето му по-рано днес на екрана у дома.