Подборът

17.

Катеренето беше прекалено лесно.

Отмествах клоните от пътя си, скачах по скалите и се провирах между храстите. Вече си бях утъпкала своя собствена пътека към върха на този хълм и знаех накъде да вървя и как да стигна дотам. Мечтаех за по-голямо предизвикателство, за нещо по-трудно за преодоляване. Мечтаех за Хълма с падналите му дървета и неопитомената му гора. Точно в този миг, помислих си аз, ако ми разрешат да тръгна към Хълма, просто ще го пробягам целия. И когато стигна до върха му, пред мен ще се открият нови хоризонти, нови гледки; и може би, ако Кай дойде с мен и двамата застанем заедно там, ще мога да науча нещо повече за него.

Нямах търпение да го видя отново и да го попитам за историята му. Дали щеше да я сподели с мен?

Разтворих и последните храсти и се усмихнах широко на Офицера.

— Днес имаше сериозна конкуренция — каза той, докато записваше времето ми на апарата си.

Какво имаше предвид? Огледах се за Кай. До него седеше момиче — искрящата на слънцето руса коса се спускаше свободно по гърба му… Ливи.

Кай се засмя на нещо, което тя каза. Не помръдна, не направи никакъв жест, с който да ми покаже, че иска да се присъединя към тях. Дори не погледна към мен. Ливи беше заела мястото ми. Пристъпих напред, за да си го взема отново.

Ливи подаде една пръчка на Кай. Той я взе, без да се поколебае дори за миг. Хвана я в горната част, над нейната ръка, и сякаш й помагаше да прави въртеливи движения в прахта.

Дали учеше и нея да пише?

Вместо да продължа напред, се обърнах и отстъпих няколко крачки назад, далече от всичко това, далече от тях. От блясъка на слънчевата светлина по косата й, от ръцете им, които почти се докосваха и пишеха букви в прахта, от очите на Кай, които се извърнаха от моите, от огряната от слънцето поляна с вятъра и прошепнатите думи, които трябваше да бъдат за мен.

Как можех да говоря с Кай, когато тя седеше до него? Как можех да се науча да пиша? Как можех да получа още от неговите думи?

Отговорът беше лесен: не можех.

В края на похода ни, обратно в подножието на хълма, Офицерът се обърна към нас.

— Утре ще бъде различно — каза той. — Останете на спирката на Разсадника, когато пристигнете, и ме изчакайте да дойда, за да ви заведа до новото място. Приключихме с този хълм.

— Най-накрая — каза Кай зад гърба ми ми толкова тихо, че само аз можех да го чуя. — Започвах да се чувствам като Сизиф.

Не знаех кой е Сизиф. Исках да се обърна към Кай и да го попитам, но не го направих. Той учеше Ливи да пише. Дали й беше разказал своята история? Дали се лъжех, като мислех, че съм специална за него? Може би много момичета знаеха историята на Кай и се бяха предали на изкушението сами да изписват имената си.

Не можех да спра да си мисля тези неща. Знаех, че е погрешно и глупаво, но не можех да забравя гледката на ръката му, която водеше нейната.

Офицерът наду свирката си, за да ни разпусне. Тръгнах си, като се държах на известно разстояние от всички останали. Бях направила само няколко крачки, когато чух Кай зад себе си.

— Ще ми кажеш ли нещо? — попита ме той кротко.

Знаех за какво говори. Искаше да чуе още от стихотворенията. Поклатих глава и извърнах глава встрани — „не“. Той нямаше думи за мен. Защо аз да му давам някоя от моите?

Искаше ми се мама да не беше заминавала. Отпътуването беше станало в странно „подходящо“ време — лятото е най-заетият сезон в Разсадника и има много растения, за които трябва да се грижат, а на мен ми липсваше и по чисто егоистични причини. Как се предполагаше да се подготвя за първата си официална среща с Ксандър без нея?

Облякох си нов чифт ежедневни дрехи; искаше ми се зелената рокля все още да беше при мен. Ако тя беше моя, щях да си я облека отново, за да напомня и на двама ни как се чувствахме само преди месец.

Когато слязох в дневната, баща ми и брат ми ме чакаха.

— Изглеждаш прекрасно — каза татко.

— Не е зле — каза Брам.

— Благодаря — отвърнах аз и му направих гримаса. Брам казваше това винаги, когато отивах някъде. Дори в нощта на Тържеството на Подбора каза същото. Искаше ми се да вярвам, че тогава го каза по-искрено.

— Майка ти ще се опита да ти се обади тази вечер. Ще иска да чуе как е минала срещата — каза татко.

— Надявам се да успее.

Мисълта, че щях да си поговоря с мама, ме успокои донякъде.

От кухнята се чу сигналът за пристигане на вечерята.

— Време е за хапване — каза татко и ме прегърна. — Искаш ли да изчакаме тук, или да те оставим?

Брам вече беше на половината път до кухнята. Усмихнах се на татко.

— Върви да хапнеш с Брам. Всичко е наред.

Татко ме целуна по бузата.

— Ще дойда, когато позвънят.

Той също се притесняваше малко за Служителя. Представих си как идва до вратата и казва любезно: „Съжалявам, сър. Касия не може да излезе тази вечер“. Представих си как се усмихва на Ксандър, за да го успокои, че проблемът не е в него. И след това си представих как татко затваря внимателно, но решително вратата и ме оставя вкъщи, на сигурно място. Дълго време бях в безопасност между тези стени.

Но тази къща вече не е безопасно място, напомних си сама. Тук за пръв път видях лицето на Кай на микрокартата. Тук претърсиха татко.

Дали имаше сигурно място някъде в този квартал? В този град, в тази провинция, в този свят?

Устоях на внезапно обзелото ме желание да повторя думите от историята на Кай, докато чаках. И без това присъстваше толкова често в съзнанието ми, не исках и тази вечер да бъде с мен.

Звънецът на вратата. Ксандър. И Служителят.

Не мисля, че бях готова за това, а не знаех защо.

Или по-скоро, знаех, но не можех да си позволя да се задълбочавам в тази мисъл точно сега, защото това щеше да промени всичко. Всичко.

Отвън, пред вратата, Ксандър ме чакаше. Внезапно ми хрумна, че този момент символизира това, което не беше наред тук. Никой не можеше да влезе в дома на другите, а когато настъпеше моментът да го пуснеш вътре, не знаехме как да го направим.

Поех си дълбоко дъх и отворих вратата.

— Къде отиваме? — попитах, след като се качихме на влака. Тримата седяхме един до друг — аз, Ксандър и нашият отегчен Служител, който беше доста млад и с най-съвършено изгладената униформа, която някога бях виждала.

Служителят отговори:

— Вечерята ви ще бъде сервирана в специална зала само за вас. Ще хапнем там, а след това ще ви придружа обратно до домовете ви.

Той рядко ни поглеждаше, вместо това очите му минаваха покрай нас като през празно пространство, вперени в прозорците. Не знаех дали по този начин се опитва да ни накара да се чувстваме по-свободни или по-притеснени. Засега по-скоро постигаше второто.

Специална зала само за нас? Погледнах към Ксандър? Той повдигна вежди, а устните му оформиха едно безмълвно „Защо се притесняваш?“ — сочейки леко с ръка към Служителя. Опитах се да не се засмея. Ксандър беше прав. Защо си правеха труда да ни уреждат специална зала за нашата среща, когато тя беше всичко друго, но не и среща „само за нас“?

Започнах да изпитвам съжаление към всички останали двойки, които трябваше да проведат първите си разговори по портала под наблюдението на Служителите. Поне с Ксандър бяхме разговаряли хиляди пъти, без да бъдем надзиравани.

Залата за вечеря беше малка сграда на следващата спирка на влака, място, където понякога ходеха Самотниците и където родителите ни можеха да уредят да им доставят храната, ако искаха да излязат да ядат навън.

— Изглежда приятно — опитах се неумело да поведа разговор, докато приближавахме залата. Малка градинка заобикаляше сградата от червени тухли. В нея имаше цветни лехи с обичайните новорози и някакъв вид ефирно диво цвете.

И после един особен спомен, толкова странен и ясен, че ми беше трудно да повярвам как досега не се бях сещала за него, се появи в съзнанието ми. Спомних си за една нощ, когато бях много по-малка и родителите ми бяха излезли на вечеря. Дядо беше дошъл да ни гледа с Брам. Когато се прибраха, ги чух да си говорят с него, а после татко отиде да види как е Брам, а мама дойде в моята стая. Нежно розово-жълто цвете падна от косата й, когато се наведе да ме завие с одеялото. Тя го постави обратно зад ухото си, а аз бях прекалено сънлива, за да я попитам откъде го е взела. Тогава не разбирах как е възможно да се е сдобила с него, след като беше забранено да се берат цветя? Заспах, а когато се събудих, вече бях забравила и така и не я попитах.

Сега вече знаех отговора: баща ми понякога нарушаваше правилата заради хората, които обичаше. Заради майка ми. Заради дядо. Баща ми беше малко като Ксандър, който наруши правилата в онази нощ, за да помогне на Ем.

Ксандър ме хвана за ръка и ме върна отново в настоящето. Когато го направи, не можах да се въздържа и погледнах към Служителя. Той не каза нищо.

Отвътре залата изглеждаше по-добре, отколкото обикновените столови, в които се хранехме.

— Виж — каза Ксандър. Мигащите светлинки в центъра на всяка маса се опитваха да наподобяват старата романтична обстановка, създавана някога от свещи.

Хората поглеждаха към нас, когато минавахме покрай масите им. Ние очевидно бяхме най-младата двойка тук. Повечето бяха на възрастта на нашите родители или с по няколко години по-големи от Ксандър и мен, явно току-що Обвързани двойки. Видях няколко души, вероятно Самотници, които бяха на срещи за удоволствие, но не бяха много. Кварталите в този район бяха основно семейни общности, населени със семейства, обвързани с договор двойки и с младежи под двайсет и една години като нас. Ксандър забеляза, че всички ни гледат, и дръзко отвръщаше на погледите; вървяхме, все още хванати за ръка. Прошепна ми съвсем тихичко:

— Поне всички в училище вече са свикнали с факта, че сме двойка, и не се впечатляват толкова. Мразя да ме зяпат.

Слава Богу, Служителят поне не ни зяпаше. Той ни поведе между масите, докато откри тази, на която бяха изписани нашите имена. Сервитьорът дойде с храната ни почти веднага щом седнахме на столовете.

Изкуствените свещи примигваха върху кръглата черна маса. Не бяхме в официални дрехи за вечеря и храната беше обичайното ни меню — щяхме да ядем това, което и вкъщи. Затова беше необходимо да се правят и предварителни резервации; за да може персоналът да достави храната ни на правилното място. Очевидно посещението тук не можеше да се сравни с Тържеството на Подбора в Общината, но беше второто най-хубаво място, на което бях ходила в живота си.

— Храната е хубава и топла — каза Ксандър при вида на парата, излизаща от станиолената му кутия. Вдигна капака и погледна вътре. — Виж порцията ми. Искат да наддам на тегло и ми дават все повече и повече.

Надникнах — порцията му спагети със сос беше наистина огромна.

— Ще можеш ли да изядеш всичко?

— Шегуваш ли се? Разбира се, че мога — престори се на възмутен от коментара ми той.

Отворих капака на кутията си и погледнах вътре. В сравнение е неговата моята порция изглеждаше миниатюрна. Не знам дали си внушавах, но напоследък порциите ми се струваха по-малки. Не бях сигурна защо Служителите биха правили такова нещо. Катеренето и тичането ме поддържаха във форма. Ако трябваше да променят нещо, то по-скоро трябваше да ми дават повече храна, не по-малко.

А може би само си въобразявах.

Служителят вече изглеждаше съвсем апатичен и се озърташе из залата към другите надзираващи патрони. Храната му беше същата като нашата. Явно слуховете за това, че хората от някои министерства ядат по-добре от нас, не бяха верни. Или поне не и когато са на обществени места.

— Как вървят туристическите походи? — попита Ксандър, докато се опитваше да напъха доста голямо количество спагети в устата си.

— Харесват ми — отговорих честно аз. С изключение на днешния.

— Повече от плуването? — подкачи ме той. — Не че някога си плувала особено. Седенето на ръба на басейна едва ли може да се брои за плуване.

— Плувам си много добре. — Стараех се да съм в тон с неговото настроение. — Понякога. Както и да е. Походите наистина ми харесват повече от плуването.

— Не мога да повярвам — каза Ксандър. — Плуването е най-страхотното нещо. Чух, че вие се изкачвате по един и същ малък хълм. Отново и отново.

— А вие само плувате в едни и същи коридори на един и същ малък басейн. Отново и отново.

— Различно е. Водата винаги се движи. Никога не е една и съща.

Коментарът на Ксандър ми напомни за това, което ми каза Кай в музикалната зала за песните.

— Предполагам, че е така. Но и хълмът се движи. Вятърът духа и клоните и листата на дърветата се люлеят, растенията порастват и се променят… — млъкнах. Нашият спретнат и скучаещ Служител беше наклонил глава и слушаше разговора ни. Затова беше тук, нали така?

Преместих храната си малко встрани и движението ме подсети за това как пишехме с Кай. Някои от спагетите се бяха извили под формата на букви — а, с…

Недей. Трябва да спра да мисля за Кай.

Спагетите упорито отказваха да се навият около вилицата ми. Завъртях я неколкократно и най-накрая се предадох — пъхнах няколко спагети в устата си и засмуках висящите им краища. Чу се силен, мляскащ звук.

Ужасно се засрамих! Усетих, че очите ми се изпълват със сълзи. Изпуснах вилицата си, а Ксандър се протегна, за да я вземе и облегне на кутията ми. Докато го правеше, ме погледна право в очите и можех да видя, че в неговите имаше въпрос: Какво не е наред?

Поклатих мълчаливо глава и му се усмихнах в отговор.

Нищо.

Погледнах към Служителя. Той веднага се извърна встрани, сякаш се ослушваше за нещо в салона. Разбира се. Все още беше на работа.

— Ксандър, защо не ме целуна онази вечер? — попитах внезапно, възползвайки се от моментното разсейване на Служителя. Би трябвало да се притеснявам от въпроса си, но не се чувствах така. Исках да знам.

— Наоколо имаше прекалено много хора. — Той изглеждаше изненадан. — Знам, че на Служителите няма да им направи впечатление, след като вече сме подбрани един за друг. — Кимна леко с глава към нашия надзираващ — но все пак не е същото, когато те наблюдават.

— Откъде знаеше, че ни наблюдават?

— Не си ли забелязала всички Служители, които се мотаят по нашата улица напоследък?

— Край нашата къща ли?

Ксандър ме погледна учудено.

— Защо да са точно край вашата къща?

Защото прочетох неща, които не би трябвало да прочета и науча. И защото може би се влюбвам в някого, в когото не би трябвало. В някой друг.

Не казах това.

— Баща ми… — не успях да довърша.

Ксандър се изчерви.

— Разбира се. Трябваше да се сетя… Не, не е това. Или поне така си мисля. Това са обикновени Служители, градски полицаи. Напоследък патрулират много по-често и не само в нашия квартал. Във всички квартали.

Нашата улица е била пълна със Служители онази вечер, а аз дори не бях забелязала. Може би Кай също е знаел. Може би затова не се качи на верандата ни. Може би затова никога не ме докосва. Страхува се да не го видят.

Или пък е много по-просто. Може би никога не е искал да ме докосва. Може би за него съм само приятел. Приятел, който иска да научи историята му, нищо повече.

И отначало аз бях точно това. Исках да разбера повече за момчето, което живееше сред нас, но никога не се разкриваше напълно. Повече за случилото се с него, преди да дойде тук. Исках да знам повече за посочения ми погрешка партньор. Но сега ми се струваше, че да разбера повече за него е един от начините да разбера повече и за себе си. Не очаквах да харесам толкова много думите му. Не очаквах да открия себе си в тях. Дали да се влюбиш в нечия история означава, че си се влюбил и в човека, стоящ зад нея.