Подборът

25.

Времето, прекарано заедно с Кай, беше като буря, като див вятър и дъжд, като нещо прекалено голямо, за да бъде понесено, и прекалено мощно, за да избягаш от него. Духаше около мен и сплиташе косата ми, оставяше вятър по лицето ми, караше ме да се чувствам жива, жива, жива. Имаше спокойни мигове, както във всяка буря, и такива, през които думите ни предизвикваха светкавици, поне за нас двамата.

Обикаляхме из Хълма, докосвахме ръцете си, докосвахме дърветата. Говорехме. Кай имаше да ми казва много неща и аз имах да му казвам много неща, а нямахме достатъчно време, никога нямахме достатъчно време.

— Има хора, които се наричат Архивисти — каза ми веднъж той. — Някога, когато Комисията на Стоте правела подбора си, Архивистите се сетили, че нещата, които няма да бъдат включени в списъците, ще станат ценна стока. Затова спасили някои от тях. Архивистите имат незаконни портали, които сами са изградили, за съхранение на различни неща. Спасили са и стихотворението на Томас, което ти донесох.

— Нямах представа — казах аз и го докоснах. Никога не бях подозирала, че някой може да е мислил толкова напред, че да му хрумне да запази определените за унищожение стихотворения. Дали дядо е знаел за това? Не ми се струваше вероятно. Той не им беше дал своите стихотворения.

Кай постави ръка на рамото ми.

— Касия, Архивистите не го правят от добро сърце. Те са видели възможност да превърнат тези неща в стока и са направили каквото е необходимо, за да ги запазят. Всеки може да се сдобие с тях, ако има желание да си плати, но цената им е много висока. — Спря, явно решил, че е казал прекалено много — че това стихотворение му е струвало нещо.

— Какво им даде в замяна? — попитах аз и внезапно се уплаших. Доколкото знаех, Кай имаше две ценни неща: артефакта си и думите от стихотворението „Не си отивай кротко в тъмнината“. Не исках да загуби артефакта си, последната му връзка със семейството му. А по някаква причина мисълта, че може да е изтъргувал нашето стихотворение, ме отвращаваше. Може би беше егоистично, но не исках да стане достъпно за когото и да било. Осъзнах, че в това отношение не съм по-добра от Служителите.

— Нещо — отвърна той и ме погледна развеселено. — Не се тревожи за цената.

— Твоят артефакт…

— Не се тревожи. Не съм им го дал. Не съм изтъргувал и стихотворението ни. Но. Касия, ако някога имаш нужда, те не знаят за него. Попитах ги какво имат от Дилън Томас — нямаха много неща. Стихотворението за рождения ден и някаква история. Това беше всичко.

— Ако някога имам нужда от какво?

— От сделка — каза той предпазливо. — Да изтъргуваш нещо друго. Архивистите имат информация, връзки. Можеш да им кажеш някое от стихотворенията на дядо ти. — Намръщи се. — Макар че доказването на автентичността им може да бъде проблем, след като нямаш оригиналния лист… Все пак съм сигурен, че ще струват нещо.

— Мисля, че няма да се осмеля да търгувам с такива хора — казах аз и веднага ми се прииска да си върна думите назад. Не желаех Кай да мисли, че се плаша лесно.

— Те не са напълно зли. Опитвам се да ти покажа, че не са нито по-лоши, нито по-добри от всички други. Не са подобри или по-лоши от Служителите. Трябва да внимаваш с Архивистите така, както трябва да внимаваш и с всеки друг.

— Как мога да ги намеря? — попитах, донякъде стресната от нуждата, която го подтикваше да ми каже всичко това. Какво смяташе, че ще се случи? Защо мислеше, че трябва да знам как да продам нашето стихотворение?

— Музеят — отвърна той. — Отиди в сутерена и застани пред изложбата „Славната история на провинция Ория“. Никой не ходи там. Ако стоиш достатъчно дълго, някой ще те попита дали искаш да ти разкаже нещо повече за историята на провинцията. Кажи му „да“. Така ще разберат, че искаш да се свържеш с Архивист.

— Откъде знаеш това? — за пореден път се изненадвах от всички начини за оцеляване, които владееше.

Кай поклати глава.

— По-добре да не ти казвам.

— А какво ще стане, ако там отиде някой, който наистина иска да научи повече за историята?

Той се изсмя.

— Никой никога не ходи там, Касия. Никой тук не иска да знае нищо за миналото.

Бързахме, все още докосвайки ръцете си между клоните на дърветата. Чух Кай да си припява една от Стоте песни, тази, която бяхме слушали заедно в залата.

— Харесва ми — казах аз и той кимна. — Жената, която пее, има прекрасен глас.

— Само да беше истинска.

— Какво означава това?

Кай ме погледна с изненада.

— Гласът й. Не е истински. Изкуствено генериран е. Съвършеният глас. Както на всички други певци, във всички песни. Не знаеше ли?

Разтърсих невярващо глава.

— Не може да е вярно. Когато пее, мога да чуя как си поема дъх.

— Нарочно е. Всичко е част от цялата идея — каза Кай, очите му бяха някак далечни, сякаш си спомняше нещо. — Знаят, че ни харесва да смятаме нещата за автентични. Харесва ни да чуваме как певците си поемат дъх.

— Откъде знаеш?

— Чувал съм истински хора да пеят — отвърна той.

— И аз съм чувала, в училище. И татко ми е пял.

— Не. Имам предвид да пееш на глас, с пълно гърло, толкова силно, колкото можеш. Както и когато ти се прииска. Чувал съм хора да пеят така, но не и тук. И най-красивият глас на света не прилича дори малко на гласа в музикалната зала.

За частица от секундата си го представих в дома му, сред онзи пейзаж, който ми беше нарисувал, как слуша другите песни. Кай погледна към слънцето, мъждукащо през дърветата над нас. Преценяваше колко време ни остава. Той вярваше на слънцето повече, отколкото на часовниците. Вече го знаех. Докато го гледах как стои там, заслонил очите си с една ръка, един ред от стихотворението на Томас ми дойде наум — „Безумецът, възседнал синевата…“ Искаше ми се да чуя как Кай пее тези думи.

Той се пресегна към джоба си и извади листа със стихотворението за рождения ден.

— Запомни ли го добре?

Знаех за какво говори. Време беше да го унищожим. Беше прекалено опасно да го държим толкова дълго у себе си.

— Да — казах аз. Нека да го погледна още веднъж. — Прочетох го пак и вдигнах поглед към Кай. — Не ми е толкова тъжно, че го унищожаваме. — Сякаш си напомнях сама на себе си. — И други хора го знаят. Все още съществува някъде другаде.

Кай кимна.

— Искаш ли да го занеса вкъщи и да го пусна в инсинератора? — попитах аз.

— Мислех, че можем да го оставим тук — каза той. — Да го заровим в земята.

Спомних си как садихме цветя с Ксандър. Но това стихотворение нямаше корени, нямаше за какво да се захване; беше отделено, точно и чисто, от мястото, откъдето беше дошло. Знаехме името на автора. Не знаехме нищо за него, не знаехме какво е искал да каже с тези думи, какво е мислил, докато ги е оформял, как ги е написал. Преди толкова време дали са имали пишещи устройства? Не можех да си спомня от Стоте исторически урока. А може би е писал като Кай, на ръка? Дали поетът е знаел какъв късметлия е да има такива хубави думи и място, на което да ги постави и да ги съхрани?

Кай посегна към листа.

— Почакай — казах аз. — Нека не го заравяме целия. — Държах ръката си, протегната напред; Кай приглади внимателно белия лист на дланта ми. Нямаше много от стихотворението, само един куплет. Щеше да бъде лесно да го заровим. Откъснах един ред, онзи, в който се говореше за птиците:

… и птици от крилатите дървета, полетели с името ми…

Късах парченцето хартия на малки и малки късчета, докато от него не остана почти нищо. Пуснах ги, за да ги отнесе вятърът, за да полетят поне за миг. Бяха толкова малки, че не видях къде се приземиха повечето от тях, но едно падна върху клонче близо до мен. Може би някоя истинска птица щеше да го използва за гнездото си, щеше да го отнесе надалече от тук, както направих аз с другото стихотворение на Томас.

Всъщност ние познавахме автора, осъзнах внезапно, докато с Кай заравяхме в земята останалата част от листа. Познавахме го чрез думите му. И някой ден щях да споделя с други хора тези стихотворения. Знаех го. И някой ден трябваше да кажа на Ксандър какво е станало тук на Хълма.

Но все още не. Преди изгорих стихотворението, за да бъда в безопасност. Сега не можех да го направя. Бях се хванала за тези думи, за поезията на нашите моменти заедно, исках да ги защитя, да защитя двама ни. Всички ни.

— Разкажи ми за твоето Тържество на Подбора — каза ми Кай друг път.

Искаше да му разкажа за Ксандър?

— Не за Ксандър — допълни той, сякаш разчел мислите ми, и се усмихна с онази усмивка, която обичах. Дори сега, когато се усмихваше по-често, все още жадувах за нея. Понякога се протягах и докосвах устните му, когато се усмихнеше. Направих го и сега и почувствах как те се движат, докато говори. — За теб…

— Бях нервна, развълнувана…

Спрях.

— За какво си мислеше?

Искаше ми се да можех да му кажа, че съм си мислела за него, но го бях излъгала веднъж и не исках да го направя отново. Освен това тогава не мислех и за Ксандър.

— Мислех за ангели.

— Ангели?

— Нали знаеш? От старите истории. Как са летели в небесата.

— Мислиш ли, че някой още вярва в тях?

— Не знам. Не. А ти?

— Вярвам в теб — каза той с тих и почти благоговеен глас. — Никога не съм мислил, че ще изпитвам такава вяра.

Придвижвахме се бързо пред дърветата. Още преди да го видя, почувствах, че сме близо до върха на Хълма. Скоро щяхме да сме приключили работата си тук и времето ни щеше да свърши. Вече не беше нужно голямо усилие, за да се измине предната част на Хълма — всичко беше утъпкано и добре маркирано и знаехме къде отиваме, поне в началото. Но тук все още имаше непознати територии. Все още имаше неща за проучване. За което бях благодарна. Толкова бях благодарна, че ми се прииска да вярвах в ангели, за да мога да им изразя благодарността си към някого или към нещо.

— Разкажи ми още — каза Кай.

— Носех зелена рокля.

— Зелена — повтори той и ме погледна. — Никога не съм те виждал в зелено.

— Никога не си ме виждал в нищо друго, освен в кафяво или черно — напомних му аз. — Кафяви униформи. Черен бански костюм. — Изчервих се.

— Вземам си думите назад — каза той по-късно, когато чухме свирката. — Виждал съм те в зелено. Виждам те в зелено всеки ден, тук сред дърветата.

На следващия ден го попитах:

— Ще ми кажеш ли защо плака на онази прожекция?

— Видяла си ме?

Кимнах.

— Не успях да се сдържа. — Погледът му стана студен, суров. — Не знаех, че имат кадри като тези. Това можеше да бъде моето село. Със сигурност беше място от Външните провинции.

— Чакай… — спомних си хората, тъмните сенки, падащи върху тях. — Искаш да кажеш, че…

— Истинско — довърши той вместо мен. — Да. Това не бяха актьори. Не беше фантазия или възстановка от миналото. Случва се из всички Външни провинции, Касия. Когато си тръгнах, ставаше все по-често и в по-големи размери.

О, не.

Свирката щеше да се чуе скоро, вече можех да позная точно кога. И той го знаеше. Но се протегнах към него и го прегърнах тук, сред гората, където дърветата ни прикриваха и птичките заглушаваха гласовете ни. Целият Хълм беше съучастник на нашата прегръдка.

Отдръпнах се първа, защото исках да напиша нещо, преди времето ни да свърши. Упражнявах се във въздуха, но исках да го издълбая и в земята; усещах как Кай диша тежко, наведен над мен, докато чакаше.

— Ето — казах аз и той погледна към това, което бях написала.

„Обичам те.“

Чувствах се засрамена, като дете, което беше напечатало тези думи на записвача си и го беше подало на момчето от основното училище, за да ги прочете.

Думите ми бяха колебливи, непохватни и разкрачени, а не равни като тези на Кай.

Защо е по-лесно да напишеш някои неща, отколкото да ги кажеш?

Чувствах се смела и уязвима, както стоях в гората с думите, които не можех да върна назад. Моите първи написани думи, първите освен името ми. Не беше съвсем като поезия, но мисля, че дядо щеше да ги разбере и оцени.

Кай ме погледна. За пръв път от онази прожекция насам видях сълзи в очите му.

— Не е нужно да пишеш нещо в отговор — казах притеснено. — Просто исках да знаеш.

— Не искам да пиша нищо в отговор — отвърна той. И после го каза, там, на Хълма, и от всички думи, които бях крила и пазила от очите на другите, тези никога нямаше да забравя. Най-важните от всички. — Обичам те.

Светкавица. След като се разцепи в края, искрящо бяла, пламтяща, тя се спусна от небето към земята и нямаше връщане назад.

Време беше. Чувствах го, знаех го. Очите ми бяха впити в неговите, неговите — в моите, и двамата дишахме учестено, гледахме се, уморени от дългото очакване. Кан затвори очите си, но аз не откъсвах поглед от лицето му. Какво ли ще бъде усещането — неговите устни върху моите? Като изказана тайна, като спазено обещание? Като онзи ред от стихотворението — и тръгнах през големия порой на всички мои дни: сребърен дъжд, изливащ се навсякъде около мен, там, където светкавицата се срещаше със земята?

Свирката на Служителя изсвистя над нас и разруши момента. Бяхме в безопасност.

Засега.