Планетата на Шекспир

8

Но сънят не дойде лесно.

Като лежеше по гръб и гледаше нагоре в чернотата, неизвестността и самотата го заляха, неизвестността и самотата, които досега бяха задържани.

Едва вчера, му бе казал Никодим. Беше едва вчера, когато потънахте в студения сън, защото всички векове, които са дошли и са си отишли оттогава, значат по-малко от нищо за вас.

Беше едва вчера, помисли си той с известна изненада и горчивина. А сега бе сам, да си спомня и да тъгува. Да тъгува тук, в мрака на една отдалечена от Земята планета, на която бе пристигнал, доколкото това се отнасяше за самия него, за не повече от миг, за да разбере, че родната му планета и хората от вчера са потънали в дълбините на времето.

Хелън е мъртва, каза си той. Мъртва и погребана под стоманения блясък на чужди звезди върху неизвестна планета около некартографирано слънце, където ледниците от замръзнал кислород надигаха туловищата си към черния космос и девствените скали не бяха засегнати от ерозия през трупащите се хилядолетия след хилядолетия, планета, неизменчива като смъртта.

Бяха трима — Хелън, Мери и Том. Само той липсваше — липсваше, защото се бе намирал в камера номер едно, защото един глупав, елементарен, тъпоумен робот не можеше да измисли друга система, освен да изпълнява задачите по реда на номерата.

Корабе, прошепна той в съзнанието си.

Спи, рече Кораба.

Върви по дяволите, отвърна Хортън. Не можеш да ме приспиш. Не можеш да ми заповядваш какво да правя. Спи, нареждаш. Изпишкай се, казваш. Забрави всичко, казваш.

Не те караме да забравиш, възрази Кораба. Паметта е ценно нещо и докато тъгуваш, придържай се здраво към паметта. Когато тъжиш, знай, че и ние тъжим с теб. Защото и ние също си спомняме Земята.

Но ти няма да се върнеш на нея. Смяташ да продължиш. След тази планета смяташ пак да продължиш. Какво очакваш да намериш? Какво търсиш?

Няма как да знаем. Не очакваме нищо.

И аз ли ще вървя с теб?

Разбира се, отговори Кораба. Ние сме екип и ти си част от него.

А планетата? Ще имаме ли време да я разгледаме?

Не бързаме, отвърна Кораба. Разполагаме с всичкото време.

Какво почувствахме тази вечер? Това част от него ли е? Част от неизвестното, към което отиваме?

Лека нощ, Картър Хортън, рече Кораба. Пак ще говорим. Мисли си за приятни неща и се опитай да заспиш.

Приятни неща, каза си той. Да, беше приятно там, където небето бе синьо с бели облаци, които плуват из него, с океан като от картина, който пълзеше нагоре-надолу по дългите му пръсти, разстлани върху плажа като от картина, с тялото на Хелън, по-бяло от пясъка, върху който лежаха. Имаше лагерни огньове и нощен вятър, промъкващ се през едва различаващите се дървета. Светеха свещи над снежнобяла покривка с бляскав порцелан и искрящо стъкло върху масата, а отзад долиташе музика и навсякъде цареше доволство.

Някъде навън в мрака Никодим се движеше тромаво, опитвайки се да бъде тих, и през отворената врата се дочу далечно остро стържене на нещо, което той опреде ли за себе си като насекоми. Ако изобщо тук имаше насекоми, рече си той.

Опита се да мисли за планетата, която лежеше отвъд вратата, но, изглежда, не можеше. Беше му твърде нова и странна, за да мисли за нея. Но откри, че може да извика във въображението си ужасяващата представа за тази огромна мълчалива дълбочина на космоса, която се простираше между това място и Земята, и видя с окото на съзнанието си дребната прашинка на Кораба да лети през страхотната необятност на нищото. Нищото се превърна в самота и с въздишка той се обърна и притисна здраво възглавницата към главата си.