Планетата на Шекспир

9

Хищника се появи малко след развиделяване.

— Добре — рече той. — Готови сте. Ще вървим, без да бързаме. Не е толкова далеч. Проверих тунела, преди да тръгна. Не се е оправил от само себе си.

Той ги поведе по пътя, нагоре към острия връх на хълма, после надолу към долина, която лежеше толкова дълбоко между хълмовете и бе така потънала в гората, че тъмнината на нощта не се бе разнесла напълно. Дърветата бяха високи, с малко клони в първите десетина метра, и Картър забеляза, че макар и по обща структура да приличаха много на земните дървета, кората им сякаш бе покрита с люспи, а листата им биеха главно на черно и мораво, вместо на зелено. Под дърветата растителността бе доста разредена, като само тук-там се срещаха пръснати бодливи и крехки храсти. От време на време профучаваха дребни същества, които се носеха ниско над земята, покрита с купчини паднали клонки, но Картър нито веднъж не успя да ги разгледа добре.

На места на повърхността излизаха оголени скали от хълма и когато се спуснаха по друг хълм и прекосиха малък, но буен поток, на отсрещната страна щръкнаха ниски канари. Хищника ги преведе по пътека, която се промъкваше нагоре през цепнатина в каменната стена, и те с мъка се покатериха по стръмния склон. Картър забеляза, че скалите бяха пегматит. Нямаше следи от утаечни пластове.

Пролазиха през цепнатината и се озоваха на хълм, водещ към друг хребет, по-висок от предишните два, които бяха прекосили. На върха имаше едри овални камъни и ниска тераса от подаващи се скали, която се простираше по протежение на хребета. Хищника седна на един плосък камък и потупа мястото до себе си, като покани Хортън да седне също.

— Тук ще направим почивка и ще си поемем дъх — каза той. — Местността наоколо е скалиста.

— Колко остава още? — попита Картър.

Хищника махна със снопчето пипала, които му служеха за ръка.

— Още два хълма — отговори той — и почти сме стигнали. Между другото, свари ли ви снощи часът на бога?

— Часът на бога?

— Шекспир го нарече така. Нещо се пресяга и те докосва. Като че ли има някой там.

— Да — рече Хортън, — свари ни. Можеш ли да ни кажеш какво е това?

— Не знам — отвърна Хищника — и не го харесвам. Гледа вътре в теб. Разтваря всичките ти вътрешности. Затова ви оставих така внезапно. Плаши ме. Превръща ме във вода. Но бях останал твърде дълго. Свари ме на път към дома.

— Искаш да кажеш, че си знаел, че идва?

— То идва всеки ден. Или почти всеки ден. Има периоди, но не много дълги, когато изобщо не идва. Придвижва се часово през денонощието. Сега идва по вечерно време. Всеки път идва съвсем малко по-късно. Премества се през деня и нощта. Постоянно променя часа си, но промяната е доста малка.

— И е идвало през цялото време, докато си бил тук?

— През цялото време — рече Хищника. — Не оставя човек на мира.

— Значи нямаш представа какво е това?

— Шекспир каза, че е нещо от космоса. Каза, че действа като нещо далече в космоса. Идва, когато тази точка от планетата, на която стоим, гледа към някаква отдалечена точка в космоса.

Никодим обикаляше скалната тераса, като от време на време се навеждаше да вземе паднало парче скала. После се приближи гордо към двамата, като държеше няколко камъчета в ръката си.

— Изумруди — обяви той. — Оголени от времето и лежащи на земята. Има и други в основната скала.

Той ги подаде на Хортън. Картър ги огледа внимателно, като ги държеше върху дланта си и ги опипваше с показалеца на другата си ръка.

Като се наведе напред, Хищника им хвърли бегъл поглед.

— Красиви камъчета — каза той.

— О, не — отвърна Хортън. — Те са повече от красиви камъчета. Това са изумруди. — Той погледна към Никодим и попита: — Откъде разбра?

— Нося си превъпъла на геолог-любител отговори роботът. Сложих си инженерния превъпъл и имаше място за още един, така че взех този на геолог-любител…

— Превъпъл на геолог-любител! Какво, по дяволите, правиш с превъпъл на геолог-любител?

— На всеки от нас — обясни кротко Никодим, — бе разрешено да включи по един превъпъл от хобито си. За свое лично удоволствие. Имаше превъпли по филателия и по шахмат, и много други, но аз си помислих, че превъпълът на геолог-любител…

Хортън побутна изумрудите.

— Казваш, че има и други?

— Бих предположил — рече Никодим, — че тук имаме цяло богатство. Изумрудена мина.

— Какво искаш да кажеш с богатство? — измърмори Хищника.

— Той е прав — отвърна Хортън. — Целият този хълм може да е изумрудена мина.

— Тези красиви камъчета имат ли стойност?

— За моя народ стойността им е доста висока.

— Никога не съм чувал подобно нещо — каза Хищника. — На мен ми звучи налудничаво. — Той махна с презрение към изумрудите. — Само красиви камъчета, които радват окото. Но за какво могат да служат?

Изправи се бавно.

— Продължаваме — рече той.

— Добре, да вървим — отвърна Хортън и подаде изумрудите на Никодим.

— Би трябвало да поразгледаме наоколо…

— По-късно — отсече Хортън. — Те няма да избягат.

— Необходимо е проучване, така че Земята…

— Земята вече няма значение за никого от нас — каза Хортън. — Ти и Кораба ми го обяснихте така. Каквото и да се случи, каквото и да намерим, Кораба няма да се върне.

— Не разбирам разговора ви — рече Хищника.

— Прости ни — обърна се Хортън към него. — Това беше малка семейна шега, която не заслужава внимание.

Продължиха да слизат, пресякоха нова долина, после заизкачваха друг хълм. Този път не спираха да си почиват. Слънцето се издигна високо и разпръсна част от горския мрак. Денят стана по-топъл.

Хищника пристъпваше с големи бавни крачки, които явно не го затрудняваха, Хортън пъхтеше подире му, а Никодим вървеше най-отзад. Като го наблюдаваше, Хортън се опита да си представи що за създание би могъл да бъде Хищника. Беше мърляч, разбира се — в това нямаше съмнение, — но порочен, кръвожаден мърляч, който можеше да е опасен. Изглеждаше доста приятелски настроен със своето непрекъснато бърборене за стария си приятел Шекспир, обаче възможно бе и да дебне. Досега държанието му говореше единствено за прямота и добро настроение. Изключено бе привързаността му към човека Шекспир да не е била истинска, макар и приказките му, че е изял Шекспир, все още да звучаха обезпокоително. Това, че не знаеше стойността на изумрудите, беше озадачаващо. Изглеждаше невъзможно някоя култура да не разбира стойността на скъпоценните камъни, освен ако тази култура не възприемаше идеята за украсяването.

От последния хълм, на който се бяха изкачили, тримата се спуснаха не в долина, а в котловина във формата на дълбока паница, оградена от възвишения. Хищника спря така внезапно, че Хортън, който вървеше отзад, се блъсна в него.

— Там е — рече Хищника, като посочи. — Оттук не се вижда. Ние сме почти над него.

Хортън погледна в указаната посока. Не забелязваше друго, освен гората.

— Бялото нещо ли? — попита Никодим.

— Това е — отвърна радостно Хищника. — Това е, самата белота. Аз го поддържам чист и бял, като изскубвам дребните растения, опитващи се да пораснат отгоре му, и като измивам праха. Шекспир го наричаше древногръцки. Можеш ли, сър или робот, да ми кажеш какво е древногръцки? Питам Шекспир, но той само се смее и клати глава и казва, че е много дълга история. Понякога мисля, че той сам не знае. Само използва дума, която е чул.

— Древногръцки произлиза от древен човешки народ, наречен гърци — обясни Хортън. — Преди много векове те са били велики творци. Сграда, която е построена, както те някога са го правели, се нарича древногръцка. Това е твърде общо понятие. Има много неща, които характеризират древногръцката архитектура.

— Прост строеж — продължи Хищника. — Стена и покрив, и врата. Това е всичко. Все пак е добро място за живеене. Не пропуска вятър и дъжд. Още ли не го виждаш?

Хортън поклати глава.

— Скоро ще го видиш — рече Хищника. — Ще пристигнем след малко.

Продължиха да слизат по склона и когато стигнаха подножието му, Хищника отново спря.

— Тази посока е към дома — каза той, като посочи една пътека. — Тази посока, една-две крачки, е към извор. Искате ли добра вода за пиене?

— Аз бих искал — отвърна Хортън. — Преходът беше изнурителен. Не особено дълъг, но целият ту нагоре, ту надолу.

Изворът бликаше от склона, пълнейки ограден от скали басейн, от който водата изтичаше, за да образува малък ручей.

— Мини пред мен — покани го Хищника. — Ти си мой гост. Шекспир каза, че гостите трябва винаги да са първи. Аз бях гост на Шекспир. Той бе дошъл тук преди мен.

Хортън коленичи и като загреба вода с двете си ръце, наведе глава да пие. Водата бе толкова студена, че сякаш изгори гърлото му. После, като изнесе тялото си назад, той клекна, докато Хищника застана на четири крака, наведе главата си и започна да пие — не наистина да пие, а да лочи водата като котка.

За пръв път, клекнал на едно място, Хортън действително видя и оцени сенчестата красота на гората. Дърветата бяха дебели и дори напълно осветени от слънцето, тъмни. Макар и да не бяха иглолистни, те му напомняха за тъмните борови гори в северните страни на Земята. Около извора и нагоре по склона, по който се бяха спуснали, растяха групичка храсти, високи около метър, целите кървавочервени. Не можеше да си спомни да е срещнал някъде отделно цвете или цъфнало клонче. Отбеляза си мислено да попита за това по-късно.

Едва когато бяха изминали половината разстояние по пътеката. Хортън най-накрая видя постройката, която Хищника се бе опитал да му посочи. Тя се издигаше върху хълмче насред малка поляна. Наистина имаше нещо древногръцко във вида й, въпреки че Хортън не разбираше нищо от древногръцка или каквато и да е друга архитектура. Беше скромна, изградена от бял камък, със строги и прости линии и приличаше някак си на кутия. Нямаше портал, нито капка лукс или въображение — просто четири стени, врата без украса и фронтон, не много висок, със съвсем лек наклон.

— Шекспир живееше тук, когато пристигнах — каза Хищника. — Настаних се при него. Прекарахме щастливи дни тук. Планетата е на края на света, но щастието идва отвътре.

Пресякоха поляната и се приближиха до постройката, като вървяха в една редица и тримата. Когато стигнаха на няколко крачки от нея, Хортън вдигна глава и видя нещо, което не бе забелязал преди, тъй като заради белотата си то се губеше на фона на белия камък. Спря се, скован от ужас. Над вратата стоеше прикрепен човешки череп, който им се хилеше.

Хищника забеляза накъде гледаше.

— Шекспир ни поздравява с добре дошли — рече той. — Това е черепът на Шекспир.

Като наблюдаваше с удивление и ужас, Хортън установи, че на Шекспир му липсваха два предни зъба.

— Трудно бе да закрепя Шекспир там горе — обясняваше Хищника. — Мястото е лошо, защото костта бързо се унищожава от времето и ще изчезне, но той така искаше. Черепът над вратата, каза ми той, костите в торби вътре. Сторих както искаше, но задачата беше тъжна. Не я изпълних с удоволствие, а с чувство на дълг и приятелство.

— Шекспир ли поиска да направиш това?

— Да, разбира се. Мислите ли, че бих го сторил по собствено желание?

— Не знам какво да мисля.

— Вид на смъртта — продължи Хищника. — Да го изям, докато умира. Свещеническа функция, обясни ми той. Правя, както ми казва. Обещавам да не го мамя и не го мамя. Напрягам се и го изяждам, колкото и да е лош на вкус, до последното парченце хрущял. Изгризвам старателно костите му, докато не остане друго, освен кокал. Повече, отколкото ми се яде. Коремът ми е пълен до пръсване, но продължавам да ям, без да спирам, докато го свърша целия. Върша го правилно и чисто. Върша го с истинска преданост. Не посрамвам приятеля си. Аз бях единственият му приятел.

— Възможно е — рече Никодим. — Човешката раса може да има понякога странни разбирания. Един приятел да изяде друг в знак на уважение. При първобитните хора е съществувал ритуален канибализъм — да се окаже особена чест на истински приятел или на велик човек, като се изяде парченце от него.

— Но това е било при първобитните хора — възпротиви се Хортън. — Никога не съм чувал за съвременни…

— Хиляда години — пресече го Никодим — са изминали, откакто сме били на Земята. Достатъчно време за развитието на твърде чудновати разбирания. Може би тези първобитни хора са знаели нещо, което ние не знаем. Може да е имало някаква логика в ритуалния канибализъм, която да е била преоткрита през последните хиляда години. Вероятно изкривена логика, но със затрогваща сила.

— Казвате, че вашата раса не прави това? — запита Хищника. — Не разбирам.

— Преди хиляда години не го е правила, но може и да го прави сега.

— Преди хиляда години?

— Ние сме напуснали Земята преди хиляда години. Вероятно много повече от хиляда години. Не познаваме математиката, използвана при разширяване на времето. Би могло да е доста по-дълго от хиляда години.

— Но никой човек не живее хиляда години.

— Вярно е, но аз ги прекарах в студен сън. Тялото ми бе замразено.

— Ако замръзнеш, умираш.

— Не по начина, по който го правим. Някой ден ще ти го обясня.

— Не си ли мислите лошо за мен заради това, че съм изял Шекспир?

— Не, разбира се, че не — отговори Никодим.

— Това е хубаво — каза Хищника, — защото, ако мислехте така, не бихте ме взели с вас, когато си тръгнете. Най-съкровеното ми желание е да се махна от тази планета колкото може по-скоро.

— Възможно е да успеем да поправим тунела — рече Никодим. — Ако успеем, ще можеш да си отидеш през него.