Планетата на Шекспир

14

Хортън лежеше край огъня, увит в спалния си чувал. Никодим се разхождаше наоколо, като слагаше още дърва в огъня, а по тъмната му метална обвивка пробягваха червени и сини отблясъци от трептенето на пламъците. Над тях непознатите звезди светеха ярко и близо край извора се чуваха жални стонове.

Хортън се намести по-удобно, като почувства сънят да го наляга. Затвори очите си не много здраво и зачака.

Картър Хортън, рече Кораба, като проговори в съзнанието му.

Да, отвърна Хортън.

Долавям разум, каза Кораба.

Хищника? попита Никодим, свил се до огъня.

Не, не е Хищника. Бихме разпознали Хищника, срещали сме го преди. Структурата на разума му не представлява изключение, не е много по-различен от нашия. А този е. По-силен и по-остър, по-проницателен и някак си твърде различен, но мъглив и неясен. Като че ли е разум, който се опитва да остане скрит и да убегне от вниманието.

Близо ли е? запита Хортън.

Близо е. Близо до теб.

Тук няма нищо, рече Хортън. Селището е изоставено. Нищо не сме видели през целия ден.

Ако се е криел, не бихте го видели. Трябва да стоиш нащрек.

Може би езерото, предположи Хортън. Може би нещо живее в него. Хищника, изглежда, смята, че там има нещо. Мисли, че то изяжда месото, което той хвърля в езерото.

Възможно е, каза Кораба. Спомняме си Хищника да казва, че водата в езерото не е истинска, а по-скоро супа. Не си ли ходил близо до него?

Вони, отговори Хортън. Човек не се приближава до него.

Не можем да определим точно къде се намира разумът, рече Кораба, освен че е във вашия район. Не е много далече. Не рискувайте. Носите ли си личното оръжие?

Да, разбира се, отвърна Никодим.

Това е хубаво, заяви Кораба. Бъдете нащрек.

Добре, каза Хортън. Лека нощ, Корабе.

Още не, обади се Кораба. Има нещо друго. Когато чете книгата, опитахме се да следим мислите ти, но не можахме да разберем всичко, което прочете. Този Шекспир приятелят на Хищника, а не древният драматург — какъв е той?

Човек, отвърна Хортън. В това не може да има съмнение. Най-малко черепът му е човешки и почеркът му прилича на истински човешки почерк. Но той е страдал от лудост. Вероятно породена от злокачествения тумор, сигурно в мозъка, както изглежда. Пише за лекарство, което спира растежа му, спира рака, предполагам, но казва, че то свършва, и знае, че след като лекарството свърши, той ще умре в ужасни болки. Ето защо е накарал Хищника да го убие, като през това време се е смял.

Смял ли?

През цялото време се е присмивал на Хищника. Давал е на Хищника да разбере, че му се смее. Хищника често говори за това. Дълбоко го е засегнало и му тежи на съвестта. Отначало помислих, че този Шекспир е бил хитър мръсник — знаете, някой с комплекс за малоценност, който го кара по някакъв начин, без да се излага на опасност, постоянно да задоволява егото си. Една от възможностите да се прави това е тайно да се присмива на другите, като подкрепя илюзията за измислено от него фалшиво превъзходство. Така си мислех отначало, както казах. Сега смятам, че човекът е бил луд. Подозирал е Хищника. Мислел е, че Хищника иска да го убие. Бил е убеден, че Хищника ще го направи в крайна сметка.

Ами Хищника? Какво смяташ за него?

Той е нормален, рече Хортън. Не би причинил голямо зло.

Никодим, ти какво мислиш?

Съгласен съм с Картър. Той не представлява заплаха за нас. Исках да ти съобщя — открихме изумрудена мина.

Знаем, каза Кораба. Отбелязахме си го. Въпреки че подозираме, че нищо няма да излезе от нея. Сега не ни интересуват изумрудени мини. Все пак след като веднъж откритието е направено, нищо не пречи да донесете една кофа от тях. Никой не знае. Може някъде, някога да послужат за нещо.

Ще го сторим, обеща Никодим.

А сега, завърши Кораба, лека нощ, Картър Хортън. Никодим, трябва добре да го пазиш, докато спи.

Това смятам да направя, рече Никодим.

Лека нощ, Корабе, каза Хортън.