Планетата на Шекспир

29

Хортън коленичи до Езерото и потопи каната в течността. Течността избълбука, докато пълнеше каната. Изместеният въздух образува мехурчета на повърхността.

Когато каната се напълни, той се изправи и я взе под мишница.

— Сбогом, Езеро — рече той и се почувства глупаво, като го каза, защото не бе сбогом. Езерото тръгваше с него.

Това бе едно от предимствата на нещо като Езерото, помисли си Хортън. Езерото можеше да отиде на много места, обаче никога не трябваше да напуска мястото, откъдето бе започнало. Както ако той самият би могъл да тръгне с Илейн и също така да продължи с Кораба — и като си помисли, можело е да си остане на Земята и да е умрял преди много векове.

— Езеро — запита той, — какво знаеш за смъртта? Ти умираш ли? Ще умреш ли някога?

И това също бе глупаво, помисли си, защото всяко нещо трябваше да умре. Може би някой ден вселената щеше да умре, когато последната искрица енергия щеше да е изразходвана, и когато това се случеше, времето щеше да остане само да размисля мрачно над прахта на едно явление, което можеше да не се повтори никога повече.

Безсмислено, почуди се той. Беше ли всичко безсмислено?

Хортън поклати глава. Не можеше да се накара да мисли така.

Може би часът на бога знаеше отговор. Може би онази голяма синя планета знаеше. Някой ден, може би след хилядолетия, в черните дълбини на някой далечен сектор на галактиката Кораба щеше да получи или да открие сам отговора. Може би някъде в контекста на този отговор имаше обяснение за смисъла на живота, този слаб лишей, който се залавяше понякога отчаяно за дребните петънца материя, летящи из една необяснима необятност, която не знаеше, нито се интересуваше, че съществува такова нещо, наречено живот.